Серия
Позитронни роботи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Robots of Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

По-долу е показана статията за Роботите на Зората от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Роботите на Зората
The Robots of Dawn
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1983 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Цикъл „Роботите“
Предходна Голото слънце
Следваща Роботите и империята

Преводач Мая Симеонова

Роботите на Зората (на английски: The Robots of Dawn) е роман на американския писател-фантаст Айзък Азимов. За първи път публикувана през 1983, това е трета книга от цикъла „Роботите“, която подобно на своите предшественици Стоманените пещери и Голото слънце съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр. През 1983 романът е номиниран за наградите Хюго и Локус[1].

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив, натоварен с разследване убийството на хуманоидния робот Джендър Панел на планетат Аврора.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот от Аврора, стар партньор на Бейли в разкриването извършителите на две предишни убийства.
  • Р. Жискар Ревентлов: Робот с нехуманоидна форма конструиран от д-р Хан Фастълф. Той е дясната ръка на своя създател.
  • Хан Фастълф: Известен аврориански политик и специалист по роботика, обвинен за унищожаването на построения от него хуманоиден робот Джендър Панел.
  • Гладиа Делмар: Главна героиня в романа Голото слънце, след събитията в който напуска родната си Солария и се премества да живее на планетата Аврора, където получава за ползване робота Джендър Панел. За населението на Аврора тя става известна като соларианката или Гладиа Солария.
  • Василия Алиена: Дъщеря на д-р Фастълф, който противно на аврорианските обичаи я отглежда лично. По-късно двамата изпадат в състояние на дълбок личен конфликт с баща си довел до раздялата им. Доктор Алиена е експерт в областта на роботиката и членува в аврорианския Институтът по роботика.
  • Келдън Амадиро: Глава на Институтът по роботика.
  • Сантирикс Гремионис: Аврориански фризьор и дизайнер, предлагал се няколко пъти за интимен пратньор на Гладиа Делмар
  • Бен Бейли: Син на Илайджа Бейли.
  • Рутилан Хордър: Председател на Аврора и де факто управляващ планетата.

Сюжет

След успешното разрешаване на случая с убийството на соларианеца Рикей Делмар, Илайджа Бейли се завръща на Земята дълбоко убеден в необходимостта от промяна в начина на живот на населението и насочването му към колонизирането на нови планети в галактиката. Като първа стъпка той и синът му започват да се борят с присъщата на земляните агорафобия, като се престрашават да прекарват дълго време извън огромния купола на Ню Йорк.

Две години след завръщането му от Солария и по време на една от тези „тренировки“, на Бейли е съобщено, че космолитската планета Аврора е поискала по дипломатически път помощ от земния детектив в разследването на значимо престъпление. С неохота Бейли се съгласява да проведе разследване и достигне до истината.

На път за Аврора Бейли отново се среща със стария си партньор и приятел Р. Даниил Оливо, както и с дясната ръка на д-р Хан Фастълф Р. Жискар Ревентлов. Землянинът е информиран, че задачата му е да открие кой е предизвикал фатално умствено увреждане на хуманоидния робот Джендър Панел. Главен обвиняем за това „роботоубийство“, както нарича случилото се Бейли, е самият създател на робота д-р Хан Фастълф. Той лесно бива приет за такъв от редица аврорианци поради това, че е считан за водещия специалист по роботика на планетата и единствения, по собствено признание, притежаващ знанията и уменията необходими, за да се причини непоправимо умствено увреждане на хуманоиден робот. Той е член на влиятелна аврорианска политическа партия, която желае развитието на мирни и дори приятелски отношения със Земята, поради което земното правителство има интерес в оневиняването му.

На Аврора Бейли се среща отново с Гладиа Делмар, на която д-р Фалстъф предоставя унищожения робот Джендър Панел, след нейното пристигане от родната и планета Солария. Гладиа е дълбоко засегната от загубата на робота поради любовта си към него. Тя дори счита унищожения робот за свой съпруг.

Бейли посещава и отчуждената дъщеря на д-р Фастълф д-р Василия Алиена, която е убедена във възможността баща и да е извършителя на престъплението и го описва като безчувствено чудовище. Тя изпитва и ненавист към Фалстъф поради това, че той е взел при раздялата им любимия ѝ робот Жискар Ревенлов, който се е грижил за Василия като малка и над когото тя е извършвала технологически експерименти. По-късно Бейли разпитва и младия Сантирикс Гремионис, който многократно се е предлагал за интимен партньор на Гладиа и на Василия.

Послед е разпитан началникът на аврорианския Институт по роботика Келдън Амадиро. Амадиро е главния политически съперник на д-р Фалстъф и крайно враждебно настроен към Земята и възможността земляни отново да колонизират космоса. Главната цел на институтът е да направи възможно колонизирането на нови планети от космолити с помощта на хуманоидни роботи. Основна пречка за осъществяването на тази идея е нежеланието на д-р Фалстъф, който е единствения жив специалист конструирал такива роботи, да сподели опита си. Водени от Амадиро учените в института, сред които е и д-р Василия Алиена, правят редица неуспешни опити да създадат хоманоиден робот.

Достигнал до изводи засягащи решението на случая Бейли свиква събрание с участието на д-р Фалстъф, д-р Амадиро и председателя на легислатурата на Аврора Рутилан Хордър, на която разкрива причините довели до унищожението на Джендър Панел и привидния извършител на престъплението.

Успешното изпълнение на възложената задача от Бейли осигурява подобряването на отношенията между Земята и Аврора, което определя хода на по-натъшните събития в човешката история.

Макар и представил удовлетворителен за аврорианците отговор на мистерията с роботоубийството Бейли запазва в тайна името на истинския извършител на престъплението, който всъщност е робота Жискар, развил способността да бъде телепат и така усвоил способностите по който един робот може да се доведе до изключване.

Източници

  1. 1984 Award Winners & Nominees. // Worlds Without End. Посетен на 2009-09-13.

Литература

7
ОТНОВО ФАСТЪЛФ

27.

Бейли излезе от къщата на Гладиа по залез. Обърна се в посоката, накъдето предположи, че се намира западният хоризонт и видя слънцето на Аврора — пурпурно червено на фона на зеленото като ябълка небе, с тънки ивици червеникави облаци в горната си част.

— Йосафате — измърмори той. Очевидно слънцето на Аврора, което беше по-студено и по-оранжево от земното, изглеждаше още по-различно при залез, когато лъчите му преминаваха през по-дебелия слой въздух.

Данил беше зад него; Жискар — както преди, отпред.

— Добре ли сте, колега Илайджа? — дочу Бейли гласа на Данил.

— Съвсем добре — увери го Бейли, доволен от себе си. — Външният свят ми понася добре, Данил. Дори мога да се възхитя на залеза. Винаги ли изглежда така?

Данил погледна безстрастно залязващото слънце.

— Да — отвърна той. — Но нека по-скоро да тръгваме към имението на д-р Фастълф. По това време на годината здрачът бързо отминава, колега Илайджа, а бих искал да стигнем там, докато все още можете ясно да виждате.

— Готов съм. Да тръгваме.

Бейли се зачуди, дали не би било по-добре да изчакат тъмното. Нямаше да му е приятно да не вижда, но пък щеше да има илюзията, че е на закрито. Дълбоко в себе си той не беше сигурен, колко време щеше да продължи еуфорията, породена от неговото възхищение на залеза (истински залез, да не забравяме, на открито). Но това беше страх от неизвестното и той нямаше намерение да му се дава.

Жискар се понесе безшумно назад към него и го попита:

— Ще предпочете ли да изчакаме, сър? Тъмнината по-добре ли ще ви устройва? За нас няма да представлява пречка.

Бейли усети присъствието на още роботи, които обикаляха на известно разстояние около тях. Дали Гладиа не беше назначила на роботите си дежурство по охраната, или Фастълф беше пратил своите?

Това беше още по-показателно за грижите, които всички те полагаха за него, и Бейли реши от инат да не се поддава на своята слабост.

— Не, тръгваме сега — отвърна той и бързо закрачи към имението на Фастълф, което се виждаше между дърветата в далечината.

„Роботите ако щат да ме следват.“ — наперено си помисли той. Знаеше, че ако се замисли по-сериозно, щеше да открие в себе си някаква частица, която все още потрепва при мисълта, че той се намира върху оголената кожа на една планета, без никаква друга защита, освен въздуха между себе си и огромната пустош. Но той нямаше да мисли за това.

Челюстите му затракаха, устните затрепериха. Сигурно заради неговото усещане за неподвластност на страха. Или може би беше от студения вечерен вятър, от който му настръхна и кожата на ръцете.

Не беше от откритото.

Не беше.

Бейли заговори, като се опита да раздели челюстите си една от друга:

— Познаваше ли добре Джендър, Данил?

— Бяхме заедно известно време — отвърна Данил. — След като конструираха моя приятел Джендър и преди той да отиде в имението на мис Гладиа, ние бяхме неотлъчно заедно.

— Притесняваше ли те, Данил, че Джендър прилича на теб толкова много?

— Не, сър. И двамата се различавахме, колега Илайджа, а и д-р Фастълф не ни бъркаше. Следователно, бяхме две отделни личности.

— А ти можеше ли да ги различаваш, Жискар? — Вече бяха по-близо до него, може би защото останалите роботи бяха застъпили дежурствата на дълги разстояния.

— Доколкото си спомням — отвърна Жискар, — не е имало случай, когато това да се е налагало.

— А ако се беше наложило, Жискар?

— Тогава щях да ги отлича един от друг.

— Какво беше мнението ти за Джендър, Данил?

— Моето мнение, колега Илайджа? По отношение на какво искате да чуете моето мнение за Джендър? — попита Данил.

— Например, вършеше ли добре работата си?

— Несъмнено.

— Беше ли задоволителен във всяко едно отношение?

— Във всяко отношение, доколкото ми е известно.

— Ами ти, Жискар? Какво е твоето мнение?

— Никога не съм бил толкова близък с моя приятел Джендър, колкото беше приятелят ми Данил — отвърна Жискар, — а и не би било редно да изказвам мнение. Мога да кажа, че докото ми е известно, д-р Фастълф винаги беше доволен от приятеля ми Джендър. Изглеждаше еднакво доволен и от приятеля ми Джендър, и от приятеля ми Данил. Но не мисля, че съм програмиран така, че да си позволя сигурност по въпроса.

— А какво ще кажеш за времето, когато Джендър е бил в имението на мис Гладиа? — попита Бейли. — Тогава поддържахте ли връзка, Данил?

— Не, колега Илайджа. Мис Гладиа го държеше в своето имение. В случаите, когато тя посещаваше д-р Фастълф, Джендър никога не я придружаваше, доколкото ми е известно. В случаите, когато придружавах д-р Фастълф при посещенията му в имението на мис Гладиа, не виждах приятеля си Джендър.

Бейли остана малко изненадан. Той се обърна към Жискар, за да го попита същото, замълча и накрая сви рамене. Така нямаше да стигне доникъде и както д-р Фастълф беше отбелязал по-рано, нямаше особена полза от кръстосания разпит на един робот. Роботите никога нямаше да кажат нещо, което съзнават, че би навредило на някое човешко същество. Нито пък човек можеше да се заяжда с тях, да ги подкупва или да ги подмами. Нямаше да излъжат открито, но щяха да упорстват — ако ще и учтиво — в даването на безполезни отговори.

А може би, нямаше и значение.

Бяха стигнали прага на имението на Фастълф и Бейли усети, че ускорява дъха си. Беше убеден, че треперенето на ръцете и долната му устна наистина се е дължало единствено на студения вятър.

Слънцето вече се беше скрило, тук-там се виждаше по някоя звезда и небето притъмняваше в странен зеленикаво-пурпурен цвят, сякаш току-що му бяха нанесли побой. Бейли отмина през вратата към топлината на светещите стени.

Беше в безопасност.

Фастълф го поздрави.

— Връщате се тъкмо навреме, мистър Бейли. Плодотворно ли беше вашето заседание с Гладиа?

— Твърде плодотворно, д-р Фастълф — отвърна Бенли. — Дори е възможно да държа ключа към отговора в ръцете си.

28.

Фастълф само учтиво се усмихна по начин, който не изразяваше нито изненада, нито възторг, нито неверие. Той го поведе към трапезарията — по-малка и по-приветлива стая от онази, в която бяха обядвали.

— Вие и аз, скъпи мистър Бейли — любезно се обърна Фастълф към него, — ще имаме неофициална вечеря. Само ние двамата. Дори ще отпратим роботите, ако това ще ви бъде угодно. И няма да говорим по работа, освен ако вие не държите на всяка цена.

Бейли не каза нищо. Той спря учуден, за да разгледа стените. Те се поклащаха — луминисцентно зелени, — с различна яркост и с преливащи се отдолу нагоре тонове. На места се появяваха следи от палмови клони в по-тъмно зелено и призрачни проблясвания. Така стаята изглеждаше като добре осветена подводна пещера на дъното на някой плитък ръкав от морето. Ефектът беше главозамайващ — поне на Бейли му се стори такъв.

Фастълф с лекота разгада изражението на Бейли.

— Съгласен съм — каза той, — че с това трябва да се свикне, мистър Бейли. Жискар, намали осветлението на стените. Благодаря ти.

Бейли си пое дъх с облекчение.

— И аз ви благодаря, д-р Фастълф. Мога ли да посетя Личната, сър?

— Но, разбира се!

Бейли се поколеба.

— Бихте ли могли…

Фастълф се захили.

— Ще я намерите абсолютно нормална, мистър Бейли. Няма да имате оплаквания.

Бейли кимна с глава.

— Благодаря ви много.

Без нетърпимите измишльотини, Личната — Бейли реши, че тя е същата, която беше ползвал и преди — си беше просто онова, което трябваше да представлява. Може би малко по-луксозна и по-гостоприемна от всички останали, които той беше виждал. Различаваше се невероятно много от земните, които представляваха простираща се до безкрайност редица от еднакви кабини, всяка от които можеше да се ползва от един — и само един — човек.

Тази някак си блестеше от чистота. Сигурно нейният външен молекулен слой старателно се изстъргваше след всяко ползване и на негово място се полагаше нов. Бейли получи тягостното усещане, че ако остане прекалено дълго време на Аврора, после ще му бъде трудно да свикне отново със земните тълпи, за които хигиената и чистотата оставаха на заден план. Те се бяха превърнали в нещо, на което се отдаваше почит и уважение от разстояние и което си оставаше непостижим идеал.

Бейли беше заобиколен от различни удобства, направени от слонова кост и злато (не истинска слонова кост без съмнение, нито истинско злато), блестящи и гладки. И изведнъж той ясно си даде сметка, че потреперва при мисълта за небрежния обмен на бактерии на Земята. Втрисаше го от нейната гигантска неефективност. Дали космолитите не се чувстваха именно така? Можеше ли да ги упреква?

Изми ръцете си замислен, като си поигра малко с пластинката за нагласяне на температурата. И все пак имаше толкова показност във вътрешната украса на домовете на тези аврорианци, толкова натрапваща се преструвка — колко, видите ли, природосъобразно живеем, — когато всъщност те бяха опитомили и пречупили природата. Или може би така беше само при Фастълф?

В края на краищата, имението на Гладиа беше далеч по-строго обзаведено. Или може би това се дължеше просто на нейното соларианско възпитание?

Вечерята, която последва, му достави неподправена наслада. Както и по време на обяда, Бейли определено почувства по-голяма близост с природата. Блюдата нямаха край — разнообразни и в малки количества, — а за повечето не беше възможно да се определи, дали някога са представлявали част от растения, или от животни. Бейли започваше да гледа на притеснителните неща — някоя и друга малка кост, парче хрущял или влакнеста растителна нишка, които по-рано сигурно биха го отвратили — като на вълнуващо преживяване.

Първото ястие беше малка риба — малка риба, която се ядеше цялата, с всичките й вътрешни органи. В първия момент Бейли реши, че това е още един глупав начин за перчене с Природата с главно „П“. Така или иначе, той глътна рибката, както направи Фастълф, и вкусът моментално промени неговото мнение. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Като че ли вкусовите рецептори бяха току-що открити и имплантирани в езика му.

Вкусът на различните ястия се менше, някои бяха определено странни и не съвсем приятни. Бейли реши, че това няма значение. Тръпката от усещането на строго определен вкус, на различни строго определени вкусове (по препоръка на Фастълф той си сръбваше от някаква слабо ароматизирана вода между отделните ястия) — това беше от значение, а не останалите подробности.

Бейли се стараеше да не се тъпче. Нито да се съсредоточава само в храната, нито да си облизва чинията. Отчаяно продължаваше да наблюдава и подражава на Фастълф и да не обръща внимание на неговия любезен, но определено забавляващ се поглед.

— Надявам се — каза Фастълф, — че всичко е по вашия вкус.

— Съвсем добро е — успя да измляска Бейли.

— Моля ви, не се насилвайте от излишна учтивост. Не яжте нищо, което ви се струва странно или противно на вкус. Ще ви осигуря допълнително всичко, което бихте пожелали в замяна.

— Не е необходимо, д-р Фастълф. Всичко е съвсем задоволително.

— Добре тогава.

Въпреки предложението на Фастълф да ядат в отсъствието на роботи, имаше един, който сервираше. (Фастълф, свикнал с това, вероятно дори не го забелязваше, помисли си Бейли — и не повдигна въпроса.)

Както можеше да се очаква, роботът мълчеше и неговите движения бяха безупречни. Хубавата му ливрея имаше вид на извадена от някоя историческа хипервълнова драма. Едва при по-сериозно вглеждане се забелязваше, до каква степен костюмът е светлинна илюзия и колко много външността на робота се доближава до гладкия метален гланц — и нищо повече.

— Гладиа ли е проектирала външността на сервитьора? — попита Бейли.

— Да — отвърна Фастълф, видимо доволен. — Колко поласкана би се почувствала, ако разбере, че сте познали стила й. Добра е, нали? Нейните работи стават все по-популярни. Те запълват полезно пространство в аврорианското общество.

Разговорът по време на яденето беше приятен, но несъществен. Бейли не чувстваше нужда да „говори по работа“ и всъщност беше предпочел предимно да мълчи, докато се наслаждаваше на яденето. Остави на своето подсъзнание — или която и да беше онази способност, която компенсира отсъствието на усилено мислене — да реши само, как да подхване разговора за нещата, които сега му се струваше, че заемат централно място в проблема с Джендър.

Фастълф обаче, пое инициативата в свои ръце и каза:

— Като споменахте Гладиа, мистър Бейли, мога ли да попитам, как стана така, че тръгнахте към имението й така дълбоко отчаян, а се връщате почти преливащ от радост. Дори твърдите, че може би държите ключа към цялата история в ръцете си? Нещо ново — и вероятно неочаквано — ли научихте у Гладиа?

— Така и стана — отвърна Бейли разсеяно, но се изгуби в десерта, който въобще не можа да разбере какво представлява. В чинията пред него се появи още едно парче, след като сервитьорът се вдъхнови от известната доза копнеж в очите на госта. Никога досега Бейли не беше изпитвал такова удоволствие от яденето и за първи път негодуваше срещу физиологичните ограничения, които го правеха невъзможно да продължи до безкрайност. Засрами се, че се чувства по този начин.

— И какво беше новото и неочакваното, което научихте? — попита Фастълф със сдържано търпение. — Предполагам нещо, което аз самият не знам?

— Може би. Гладиа ми каза, че сте й дали Джендър преди около половин година.

Фастълф кимна.

Това го знам. Така е.

— Защо? — остро запита Бейли.

Приветливото изражение бавно изчезна от лицето на Фастълф. После той попита на свой ред:

— Защо не?

— Не знам защо не, д-р Фастълф — каза Бейли. — Не ме е грижа. Въпросът ми е: Защо?

Фастълф бавно поклати глава и не отвърна.

— Д-р Фастълф — продължи Бейли, — тук съм, за да оправя една отвратителна каша. Не сте направили нищо — нищо, — с което да ме облекчите. Напротив, вас изглежда ви забавлява да ми показвате, колко ужасна е тази каша и да опровергавате всяко мое предположение, което изказвам като евентуално решение. Аз, разбира се, не очаквам другите да отговарят на моите въпроси. Нямам официален статут на тази планета и нямам право да разпитвам, камо ли да изисквам отговори. С вас, обаче, нещата стоят другояче. Тук съм по ваша молба и се опитвам да спася вашата кариера, както и моята. Да не говорим, че по собствените ви думи, се опитвам да спася и Аврора, както и Земята. Следователно, очаквам да ми отговаряте на въпросите пълно и правдиво. Моля ви, не прибягвайте до патови техники, като например тази, да ме питате защо не, когато аз питам защо. Още веднъж — и за последен път ви питам: Защо?

Фастълф издаде устни напред и погледна мрачно.

— Моите извинения, мистър Бейли. Ако не ви отговорих веднага, това се дължи само на факта, че сега, като се замисля, не намирам никаква кой знае колко драматична причина. Гладиа Делмар — не, тя не обича да се използва презимето й, — Гладиа е чужденка на тази планета. Била е подложена на травматични изпитания на своята родна планета, както знаете, и на травматични изпитания тук, както вероятно не знаете…

— Знам. Моля ви по същество.

— Добре тогава, жал ми беше за нея. Тя се чувстваше самотна и си помислих, че Джендър би я накарал да се чувства по-малко самотна.

— Жал ви е било за нея? Само това? Любовници ли сте? Били ли сте?

— Не, съвсем не. Не съм се предлагал. Нито пък тя. Защо? Тя ли ви каза, че сме били любовници?

— Не, тя го отрече, но ми трябваше още едно потвърждение. За всеки случай. Ще ви кажа, ако възникне несъответствие, няма нужда да се безпокоите по въпроса. Как така, след като сте й съчувствали толкова много и — както тя самата ми каза — тя ви е била толкова благодарна, никой от вас не се е предложил? Разбирам, че на Аврора предлагането на секс е същото, като да се обсъжда времето.

Фастълф се намръщи.

— Нищо не знаете, мистър Бейли. Не ни съдете по мерките на вашата собствена планета. Сексът не е от голямо значение за нас, но прибягваме до него с голямо внимание. Може да не ви изглежда така, но никой от нас не го предлага лекомислено. Гладиа, която не е свикнала с нашите обичаи и е била сексуално затормозена на Солария, може би го е предлагала лекомислено — или отчаяно, вероятно е по-точната дума. Ето защо, никак не е чудно, че резултатите не са я зарадвали.

— Не сте ли се опитал да подобрите нещата?

— Като се предложа? Аз не съм това, от което тя има нужда, нито пък тя е онова, от което аз имам нужда. Беше ми жал за нея. Харесвам я. Възхищавам се на нейния артистичен талант. И искам да е щастлива. В края на краищата, мистър Бейли, сигурно ще се съгласите, че съчувствието на едно човешко същество към друго не е задължително да почива на сексуално влечение или нещо подобно. То може да е проява на съвсем порядъчни човешки подбуди. Никога ли не сте съчувствал на някого? Никога ли не сте искал да помогнете на някой просто заради доброто чувство, което би ви донесло облекчението на нещастието на другия? От каква планета идвате вие?

— Това, което казвате — отвърна Бейли, — е напълно разбираемо, д-р Фастълф. Не споря, че вие сте почтено човешко същество. И все пак, съобразявайте се с мен. Когато ви попитах в началото, защо сте дали Джендър на Гладиа, не ми казахте това, което ми казвате сега — и то твърде емоционално, бих добавил. Първият ви импулс беше да се измъкнете, да увъртате, да печелите време, като ме питате защо не. Да приемем, че това, което ми казахте накрая, е истина. Но какво толкова имаше в моя въпрос, което ви накара да се смутите в началото? Каква причина — която не искахте да признаете — ви дойде наум, преди да се спрете на причината, която искахте да признаете? Простете, че настоявам, но трябва да знам — и то не от случайно любопитство, уверявам ви. Ако онова, което ми кажете, няма да е от полза за нашето жалко положение, смятайте, че сте го хвърлили в черна дупка.

— Съвсем честно — приглушено отвърна Фастълф, — не съм сигурен, защо парирах вашия въпрос. Вие ме изненадахте с нещо, което може би подсъзнателно отбягвам. Нека си помисля, мистър Бейли.

Те останаха да седят в пълно мълчание. Сервитьорът почисти масата и излезе. Данил и Жискар бяха другаде (вероятно охраняваха къщата). Най-накрая Бейли и Фастълф останаха сами в една освободена от роботи стая.

— Не знам, какво би следвало да ви кажа — каза накрая Фастълф, — но нека се върна няколко десетилетия назад. Имам две дъщери. Може би знаете. Те са от две различни майки…

— Бихте ли предпочели да имате синове, д-р Фастълф?

Фастълф изглеждаше искрено удивен.

— Не. Изобщо. Майката на моята втора дъщеря искаше син, струва ми се. Но аз никога не бих дал своето съгласие за изкуствено осеменяване със селектирана сперма — било то и моята собствена. Привърженик съм на естественото завъртане на генетичния зар. Преди да попитате защо, ще ви кажа, че е защото предпочитам моят живот да се определя от известна доза случайност и защото мисля, че всъщност исках да имам дъщеря. Бих приел и един син, нали разбирате, но не исках да пропусна шанса за дъщеря. Някак си, дъщерите ми допадат. Е, второто ми дете се оказа дъщеря, и може би това беше една от причините майката да разтрогне нашия брак малко след раждането. От друга страна, значителен процент от браковете така или иначе се разтрогват след раждане и може би няма смисъл да търся някакви особени причини.

— Предполагам, че тя е взела детето.

Фастълф изгледа Бейли озадачено.

— Защо да го взима? Но аз все забравям. Вие сте от Земята. Не, разбира се, че не. Детето естествено, щеше да бъде отгледано в ясли, където щяха да се грижат за него както трябва. Всъщност, обаче… — той сбърчи нос, като че ли внезапно смутен от някакъв спомен, — …тя не отиде там. Реших да я отгледам аз. Законно е, но твърде необичайно. Бях твърде млад, разбира се, още не бях стигнал стоте, но вече имах напредък в роботиката.

— Справихте ли се?

— Имате предвид да я отгледам успешно? О, да. Обикнах я много. Нарекох я Василия. Това е името на моята майка. — Той се усмихна на спомена. — Понякога проявявам подобна странна сантименталност — като моята привързаност към роботите. Разбира се, никога не съм срещал своята майка, но нейното име фигурира в моите документи. Тя все още е жива, доколкото ми е известно, така че бих могъл да я видя, но… Мисля, че има нещо гадно в товл, да се срещнеш с някой, в чиято утроба си бил някога. Докъде бях стигнал?

— Нарекли сте своята дъщеря Василия.

— Да — и я възпитах, като постепенно я обикнах. Много я обичах. И така успях да открия в какво се състои чара на този вид занимание. Естествено, моите приятели силно се смущаваха от това и аз трябваше да я държа настрана от тях, когато имах делови контакти, независимо дали социални или професионални. Спомням си веднъж… — той замълча.

— Да?

— Това е нещо, за което не си бях спомнял от десетилетия. Тя влезе тичешком, плачейки за нещо, и се хвърли в моите прегръдки, когато д-р Сартън беше при мен, за да обсъдим един от най-ранните проекти на програмите за хуманоидни роботи. Беше едва седем годишна струва ми се, и аз естествено я гушнах. Целунах я и пренебрегнах своята работа в момента, което беше съвсем непростимо от моя страна. Сартън напусна, кашляйки и давейки се — и най-дълбоко възмутен. Измина цяла седмица, преди да успея да подновя контакта с него и да възобновим обсъждането. Децата не би трябвало да действат по такъв начин на хората, предполагам, но те са толкова малко и се срещат толкова рядко.

— А вашата дъщеря — Василия — обичаше ли ви?

— О, да — поне, докато… Обичаше ме много. Аз се грижех за нейното обучение и се стараех умствените й възможности да се разгърнат в пълна степен.

— Казахте, че ви е обичала докато… нещо си. Не довършихте изречението. Значи, дошло е време, когато тя вече не ви е обичала. Кога е станало това?

— След като порасна достатъчно, вече искаше да има свое собствено имение. Беше съвсем естествено.

— А вие не сте искал?

— Какво искате да кажете с това, че не съм искал? Разбира се, че исках. Вие продължавате да ме смятате за чудовище, мистър Бейли.

— Да смятам ли тогава, че веднъж стигнала възрастта, когато е можела да има свое имение, тя вече не е изпитвала същите чувства към вас, които естествено е питаела, докато е била ваша дъщеря и е водила зависим живот във вашето имение?

— Не е толкова просто. Всъщност, беше доста объркано. Разбирате ли… — Фастълф изглеждаше смутен. — Аз й отказах, когато тя ми се предложи.

— Тя се е предложила на вас? — ужасено попита Бейли.

— Това си беше съвсем естествено — отвърна Фастълф с безразличие. — Тя ме познаваше добре. Бях я напътствал в секса, окуражавал нейните опити, водил я бях на игрите на Еос… Изобщо, правех възможно най-доброто за нея. Това трябваше да се очаква и беше глупаво от моя страна, че не бях подготвен и се оставих да ме хванат на тясно.

— Ами кръвосмешението?

Фастълф беше озадачен.

— Кръвосмешение? О, да, земно понятие. На Аврора няма такова нещо, мистър Бейли. Много малко аврорианци познават своите родители. Естествено, ако става дума за брак и са заявени деца, се провежда генеалогично проучване. Но какво общо има това с обществения секс? Не, не, неестественото беше, че отказах на своята дъщеря. — Той се изчерви — големите му уши най-вече.

— Ще ми се да ви вярвам — промърмори Бейли.

— Пък и нямах сериозни причини да отказвам, поне не и такива, които да изтъкна пред Василия. Беше престъпно от моя страна, че не предвидих нещата. Не успях да подготвя почвата, така че в случай, че се наложи да откажа на един млад и неопитен човек, да не го нараня и подложа на страхотно унижение. Наистина изпитвам непоносим срам, че се нагърбих с необичайната отговорност за възпитанието на едно дете. Успях единствено да я подложа на толкова неприятни изпитания… Струваше ми се, че можехме да продължим нашите отношения като баща и дъщеря… като приятели, но тя не беше склонна. След като й отказах, независимо колко тактично се опитах да го направя, нещата между нас се влошиха.

— Докато накрая…

— Накрая тя пожела да има собствено имение. Отначало се възпротивих. Не защото не исках да има, а защото ми се искаше да възстановим обичта помежду си, преди да си е отишла. Нищо не можа да помогне. Това беше периодът на може би най-голямото изпитание в моя живот. Накрая тя просто — и по доста груб начин — настоя да напусне и аз не можех повече да я задържам. По това време Василия вече се беше оформила като професионален роботик — благодарен съм, че не заряза професията от неприязън към мен — и имаше възможност да си намери имение без моята помощ. Така и направи. От тогава не сме имали много контакти помежду си.

— Може би тя не се е отчуждила напълно, д-р Фастълф — предположи Бейли, — след като не е зарязала роботиката.

— Просто роботиката е областта, в която тя може да работи най-пълноценно и от която се интересува най-много. Аз нямам нищо общо с това. Знам, че е така, защото в началото си мислех като вас и направих няколко приятелски опита за помирение, но те бяха отхвърлени.

— Липсва ли ви, д-р Фастълф?

— Разбира се, че ми липсва, мистър Бейли. Ето ви един пример, колко погрешно е човек да се нагърбва с възпитанието на деца. Човек отстъпва пред един ирационален импулс, едно атавистично желание — с което вдъхва на детето възможно най-силната любов. При което се излага на риска да откаже първото предлагане на същото това дете и го осакатява емоционално за цял живот. И, бих добавил, подлага себе си на това абсолютно ирационално чувство на „съжаление, че я няма“. Това е нещо, което нито преди, нито след това съм изпитвал. И тя, и аз страдахме ненужно, а вината си е изцяло моя.

Фастълф беше погълнат от размишления и Бейли меко попита:

— А какво общо има това с Гладиа?

Фастълф се сепна.

— О! Бях забравил. Ами, много просто. Всичко, което казах за Гладиа, е истина. Харесвам я. Съчувствам й. Възхищавам се от нейния талант. Но освен това, тя прилича на Василия. Забелязах приликата още щом гледах първия хипервълнов репортаж за нейното пристигане от Солария. Беше доста шокиращо и аз се заинтересувах. — Той въздъхна. — Когато разбрах, че и тя е била сексуално осакатена, това преля чашата. Уредих да й дадат имение в близост до моето, както виждате. С нея сме приятели и аз правя всичко възможно да туширам трудностите при нейното адаптиране към този чужд свят.

— Тоест, тя е заместител на вашата дъщеря.

— В известен смисъл — да, мисля че може да се каже така, мистър Бейли. — И нямате представа, колко се радвам, че никога не й е хрумнало да ми се предложи. Да й откажа, би било все едно да откажа пак на Василия. Да приема, поради безсилието да повторя отказа, би вгорчило живота ми! Защото тогава, заради този чужд човек — това бледо копие на дъщеря ми — щях да извърша нещо, което не бих извършил заради собствената си дъщеря. И в двата случая… Но, няма значение, сега разбирате, защо се поколебах да ви отговоря в началото. И като се замислих върху причините, се върнах към тази трагедия в моя живот.

— А другата ви дъщеря?

— Лумен? — отвърна Фастълф с безразличие. — Никога не сме имали контакти, макар, че от време на време научавам по нещо за нея.

— Разбрах, че се е кандидатирала за някаква политическа длъжност.

— Местна длъжност. От листата на Глобалистите.

— Какво е това?

— Глобалистите? Те подкрепят единствено Аврора — само нашият глобус, оттам идва тяхното име. Аврорианците трябва да застанат начело на заселването на Галактиката. На останалите трябва да бъде попречено, доколкото е възможно — особено на земляните. Наричат това „просветен егоизъм“.

— Разбира се, това не съвпада с вашите възгледи.

— Разбира се, че не. Аз оглавявам партията на Хуманистите, които смятат, че всички човешки същества имат право на дял от Галактиката. Когато говоря за „моите врагове“, имам предвид Глобалистите.

— Значи, Лумен е ваш враг.

— Василия също. Всъщност, тя е член на Института по роботика на Аврора — ИРА, който беше основан преди няколко години. Управляват го роботици, за които аз съм демон, който трябва да бъде победен на всяка цена. Доколкото ми е известно, обаче, многобройните ми бивши жени са аполитични, дори може би Хуманистки. — Той се усмихна сухо и добави: — Е, мистър Бейли, зададохте ли всички въпроси, които искахте да зададете?

Ръцете на Бейли безцелно затърсиха джобове по широките, гладки аврориански бричове. Откакто ги облече на кораба, той периодично правеше подобни опити, но така и нищо не откриваше. Както и преди, той прибягна до компромис, като скръсти ръце на гърдите си.

— Всъщност, д-р Фастълф — каза той, — изобщо не съм сигурен, че сте ми отговорили на първия въпрос. Струва ми се, че не ви омръзва да избягвате отговора. Защо дадохте Джендър на Гладиа? Да изкараме това наяве, и тогава може би ще успеем да хвърлим светлина там, където сега виждаме само мрак.

29.

Фастълф отново почервеня. Може би този път беше от гняв, но той продължи с мек тон:

— Не се занасяйте, мистър Бейли. Вече ви отговорих. Беше ми жал за Гладиа и мислех, че Джендър ще й прави компания. Говорих с вас по-открито, отколкото бих си позволил с който и да било друг, отчасти заради положението, в което се намирам, и отчасти защото не сте аврорианец. В замяна очаквам подобаващо уважение.

Бейли захапа долната си устна. Не се намираше на Земята. Нямаше официална власт зад гърба си, но от друга страна беше заложил нещо повече от професионалната си чест.

— Извинете ме, д-р Фастълф — каза той, — ако съм наранил вашите чувства. Нямам предвид, че не казвате истината или не ми съдействате. И все пак, аз не мога да работя без да знам цялата истина. Нека отгатна вероятния отговор, които преследвам, а вие ще ми кажете, дали съм прав, или почти прав, или греша напълно. Дали сте Джендър на Гладиа, за да послужи като фокус на нейния сексуален нагон. По този начин сте се надявали да не се стигне дотам, че тя да се предлага на вас. Може би това не е било съзнателното ви намерение, но си помислете сега. Възможно ли е подобно чувство да е допринесло за вашия подарък?

Ръката на Фастълф повдигна едно леко и прозрачно украшение, което стоеше върху масата в трапезарията. Тя го преобърна, после отново, после пак и пак. С изключение на това движение, Фастълф изглежда беше застинал.

— Може би е така, мистър Бейли — отвърна накрая той. — Определено, след като й заех Джендър — по една случайност, никога не съм й го подарявал, — се опасявах по-малко, че тя може да ми се предложи.

— Знаете ли, дали Гладиа е използвала Джендър за сексуални цели?

— Попитахте ли нея, дали го е използвала, мистър Бейли?

— Това няма нищо общо с моя въпрос. Вие знаехте ли? Били ли сте свидетел на открити сексуални действия между тях? Някой от вашите роботи информирал ли ви е за подобно нещо? Тя самата казвала ли ви е?

— Отговорът на всички тези въпроси, мистър Бейли, е не. Като се замисля, няма нищо необичайно в това, жените или мъжете да използват роботите за сексуални нужди. Обикновените роботи не са кой знае колко пригодени за целта, но в това отношение човешките същества са много изобретателни. Колкото до Джендър, той е абсолютно пригоден, защото е толкова хуманоиден, колкото можахме да го направим…

— Така, че да може да прави секс.

— Не, изобщо не сме имали това предвид. Нас двамата с покойния д-р Сартън ни занимаваше абстрактният проблем за изграждането на абсолютно хуманоиден робот.

— Но такива хуманоидни роботи са идеално пригодни за секс, нали?

— Предполагам, че да. И сега, когато ме накарахте да се замисля по въпроса — при това признавам, че дълбоко в себе си може и да съм го имал предвид от самото начало, — Гладиа като нищо е могла да използва Джендър по такъв начин. Ако го е направила, надявам се то да й е доставило удоволствие. Бих сметнал, че съм извършил едно добро дело, като съм й заел робота, ако това е било така.

— Не сте ли разчитали на нещо повече от едно добро дело?

— В какъв смисъл?

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че Гладиа и Джендър са били съпрузи?

Ръката на Фастълф, която все още държеше украшението, конвулсивно го стисна, задържа го за миг-два, после го пусна да падне.

— Какво? Това е абсурдно. Официално е невъзможно. Не може и дума да става за деца, така че е немислимо да са правени постъпки. Без намерението за такива постъпки, не може и дума да става за брак.

— Тук не се касае за официалната страна на въпроса, д-р Фастълф. Не забравяйте, че Гладиа е соларианка и не споделя аврорианските разбирания. Касае се за емоционалната страна. Самата Гладиа ми каза, че смята Джендър за свой съпруг. Мисля, че сега тя се смята за негова вдовица и че е получила още една сексуална травма — при това много тежка. Ако по някакъв начин вие съзнателно сте допринесли за това…

— Кълна се във всички звезди — прекъсна го Фастълф без особено вълнение, — не съм. Каквото и друго да съм си представял, никога не съм допускал, че Гладиа може да си въобрази брак с един робот. Колкото и хуманоиден да е той. Никой аврорианец не би го допуснал.

Бейли кимна и вдигна глава.

— Вярвам ви. Не мисля, че сте достатъчно талантлив актьор, за да ме приспите с подправена искреност. Но трябваше да разбера. В края на краищата, би могло просто…

— Не, не е така. Да съм предвидил ситуацията? По някакви причини да съм предизвикал умишлено това отвратително овдовяване? Никога. Би било немислимо, така че не съм си го и помислял. Мистър Бейли, каквото и да съм имал предвид, като съм оставил Джендър в нейното имение, то е било нещо добро. Не съм имал предвид нищо подобно. Добрите намерения са слаба защита, знам, но това е всичко, което мога да ви предложа.

— Д-р Фастълф, да не се връщаме повече на въпроса — заяви Бейли. — Това, което аз имам да предложа, е вероятното решение на мистерията.

Фастълф пое дълбоко въздух и седна обратно в стола си.

— Намекнахте нещо такова, когато се върнахте от имението на Гладиа. — Той погледна Бейли със свиреп блясък в очите си. — Не можахте ли да ми кажете за този „ключ“, който държите, още от самото начало? Трябваше ли да минем през всичко… това?

— Съжалявам, д-р Фастълф. Ключът се обезсмисля без всичко… това.

— Добре, тогава. Давайте нататък.

— Така и ще направя. Джендър се е оказал в положение, което вие — най-великият в целия свят в областта на теоретичната роботика — по свое собствено признание не сте предвидили. Харесвал е на Гладиа до такава степен, че тя е била дълбоко влюбена в него и го е имала за свой съпруг. Ами ако се окаже, че така, както й е харесвал, в същото време и я е дразнел?

— Не съм сигурен, какво искате да кажете.

— Ами, вижте сега, д-р Фастълф. Тя е била доста потайна по въпроса. Доколкото схващам, на Аврора сексуалните въпроси не са нещо, което човек ще седне да крие на всяка цена.

— Тези работи не ги излъчваме по хипервълновия ефир — сухо отбеляза Фастълф, — но и не ги превръщаме в по-голяма тайна, отколкото който и да било друг строго личен въпрос. По принцип знаем, кой на кого е бил последен партньор. А ако става дума за приятели, често имаме представа и за това, колко добър, или ентусиазиран, или обратното е бил единият или другият — или и двамата. В някои случаи си приказваме на такива теми.

— Да, но вие не сте знаели нищо за връзката на Гладиа с Джендър.

— Подозирах…

— Не е същото. Тя не ви е казала нищо. Не сте видели нищо. Нито пък някой от роботите е могъл да ви осведоми. Държала го е в тайна дори и от вас, своя най-добър приятел на Аврора. Ясно е, че нейните роботи са били внимателно инструктирани да не обсъждат никога Джендър. А самият Джендър трябва да е бил подробно инструктиран да не издава нищо.

— Допускам, че това е добро заключение.

— Защо е трябвало да го прави, д-р Фастълф?

— Соларианското разбиране за личния характер на секса?

— Това не е ли същото, както ако кажем, че тя се е срамувала?

— Нямала е никакви причини да се срамува, макар че би се превърнала в посмешище, ако се разчуе, че смята Джендър за свой съпруг.

— Можела е лесно да скрие тази част, без да крие и всичко останало. Да допуснем, че по свой солариански начин, тя се е срамувала.

— Добре, и после?

— На никой не му харесва да се срамува. Тя може да е обвинявала Джендър за това — по твърде необоснования начин, по който хората се мъчат да припишат на другите вината за собствените си неприятности.

— Е, и?

— Може би Гладиа, която няма сдържан характер, да е избухвала в сълзи — примерно — и да е упреквала Джендър, че той е източникът на нейното нещастие и срам. Подобна сцена може да не е траела дълго и Гладиа бързо да е преминавала към извинения и ласки. Но дали за Джендър не би било повече от ясно, че той действително представлява източник на нещастието и срама й?

— Може би.

— А дали за него това не би означавало, че ако продължи връзката, ще кара Гладиа да се чувства нещастна? Ако я прекрати — пак същото. Каквото и да направи, би нарушил Първия закон. И след като не е бил в състояние да действа по никакъв начин без подобно нарушение, единственото му спасение е било да не действа въобще — и така е стигнал до мозъчно изключване. Спомняте ли си какво ми разказахте днес за легендарния робот, който можел да чете умовете на хората и бил вкаран в стазис от онази жена-пионер в роботиката?

— От Сюзън Келвин, да. Разбирам! Изграждате своя сценарий върху онази стара легенда. Много изобретателно, мистър Бейли, но не става.

— Защо не? Когато казахте, че само вие бихте могли да предизвикате мозъчното изключване на Джендър, вие нямахте и най-малка представа, че той е бил въвлечен толкова сериозно в една толкова неочаквана ситуация. Тя се припокрива напълно с положението, в което се е намирала Сюзън Келвин.

— Да допуснем, че историята за Сюзън Келвин и роботът, който четял умовете, не е просто една измислена от началото до края легенда. Да я вземем на сериозно. Дори и при това положение, няма нищо общо между нея и случая с Джендър. В случая със Сюзън Келвин имаме насреща един невероятно примитивен робот, който в днешно време не би получил статуса дори на играчка. Той е можел да борави с нещата само качествено: А причинява нещастие; не-А причинява нещастие. Следователно — мозъчно изключване.

— А Джендър? — попита Бейли.

— Който и да било съвременен робот — който и да било робот от последното столетие — би измервал тези неща количествено. Коя от двете ситуации, А или не-А, би причинила повече нещастие? Роботът би стигнал до бързо решение и би избрал варианта с минимум нещастие. Вероятността да прецени, че двете взаимно изключващи се алтернативи биха предизвикали абсолютно равно по тежест нещастие, е малка. Дори и това да се окаже така, съвременният робот може да генерира случаен фактор. Ако според робота А и не-А са абсолютно равностойни източници на нещастие, той ще избере първото или второто по съвсем непредсказуем начин, след което ще го следва безпрекословно. Няма да стигне до мозъчно изключване.

— Искате да кажете, че принципно е невъзможно Джендър да стигне до мозъчно изключване, така ли? Досега твърдяхте, че вие бихте могли да го предизвикате.

— В случая с хуманоидните позитронни мозъци съществува начин, по който да се проследи генерирането на случайния фактор. Този начин зависи изцяло от устройството на мозъка. Насочването на робота, така да се каже, по пътя към мозъчното изключване като крайна цел, предполага умело подбрана последователност от въпроси и заповеди. Дори човек да е запознат с основната теория, този процес е много труден и е свързан с непрестанни усилия. Немислимо е да бъде извършен случайно. Съществуването само по себе си на видимо противоречие като това, предизвикано от едновременните любов и срам, не би могло да доведе до никъде, без най-внимателна количествена настройка при най-необичайни условия. При което, както продължавам да смятам, ни остава единствено вариантът с неопределената вероятност.

— Но вашите врагове ще продължават да настояват, че е по-вероятно самият вие да сте виновен. Не бихме ли могли на свой ред да настояваме, че Джендър е стигнал до мозъчно изключване вследствие на любовта и срама на Гладиа? Това не би ли звучало правдоподобно? И не би ли спечелило общественото мнение на ваша страна?

Фастълф направи гримаса.

— Мистър Бейли, прекалено сте прибързан. Помислете сериозно. Ако се опитаме да се измъкнем от нашата дилема по този доста нечестен начин, какви ще бъдат последствията? Не говоря за срама и нещастието, които ще сполетят Гладиа. Тя ще страда не само заради загубата на Джендър, но и от чувството, че самата тя е допринесла за тази загуба — ако в действителност наистина се е чувствала по някакъв начин засрамена и го е показала. Не бих искал да й причинявам подобна болка, но ако можем, нека се абстрахираме от това. Да допуснем в замяна, че моите врагове ще заявят, че аз съм й заел Джендър именно с такава цел. Направил съм го, ще кажат те, за да разработя метод за мозъчно изключване на хуманоидни роботи, с който бих могъл да избегна привидно отговорността за стореното. Положението ще стане още по-лошо, отколкото е в момента. Не само че ще ме обвинят, че съм задкулисен интригант, както правят сега, но и ще кажат, че съм се отнесъл чудовищно спрямо една нищо не подозираща жена, с която съм се преструвал, че сме приятели — нещо, което поне засега са ми спестили.

Бейли остана поразен. Усети как ченето му увисна. Започна да заеква.

— Сигурно те не биха…

— Напротив. Преди няколко минути вие самият бяхте поне наполовина склонен да си мислите така.

— Само като отдалечено…

— Моите врагове няма да го сметнат за отдалечено и няма да го разгласят като отдалечено.

Бейли почувства, че се изчервява и че го залива гореща вълна. Не можеше да погледне Фастълф в очите. Прочисти гърло и каза:

— Прав сте. Търсех изход без да се замисля сериозно и ви моля да ме извините. Дълбоко се срамувам. Предполагам, ни остава нищо друго, освен истината — ако успеем да я открием.

— Не се отчайвайте — отвърна Фастълф. — Вече успяхте да откриете някои неща във връзка с Джендър, за които не бях и сънувал. Може да откриете и още. В края на краищата това, което сега ни се струва пълна мистерия, може да се разплете и изясни. Какви са следващите ви планове?

Но Бейли не можеше да измисли нищо заради срама от своето фиаско.

— Наистина не знам — каза той.

— Е, не беше честно да питам. Имахте дълъг и тежък ден. Нищо чудно, че мозъкът ви работи бавно. Защо не си починете, не погледате някой филм, или просто не отидете да поспите? Утре сутринта ще се чувствате по-добре.

Бейли кимна и промърмори:

— Може би сте прав.

Но за момента не смяташе, че на сутринта ще се чувства кой знае колко по-добре.

30.

Спалнята беше студена — както температурата, така и нейната обстановката. Бейли леко потръпна. Тази ниска температура му създаваше неприятното усещане, че се намира на открито. Стените бяха белезникави и (необичайно за имението на Фастълф) без декорации. На вид подът изглеждаше като от слонова кост, но на бос крак Бейли усети някаква постелка. Леглото беше бяло, а гладкото одеало му се стори студено, когато го докосна.

Бейли седна в края на дюшека и почувства, че той поддава съвсем леко на теглото му.

— Данил — обърна се той към робота, който беше влязал заедно с него, — засягаш ли се, ако някое човешко същество излъже?

— Знам, че човешките същества лъжат в определени случаи, колега Илайджа. Понякога лъжата може да е от полза или дори неизбежна. Отношението ми към лъжата зависи от лъжеца, конкретния повод и причините.

— Винаги ли разбираш дали дадено човешко същество лъже?

— Не, колега Илайджа.

— Не ти ли се струва, че д-р Фастълф често лъже?

— Никога не ми се е струвало, че д-р Фастълф лъже.

— Дори и във връзка със смъртта на Джендър?

— Доколкото мога да преценя, той казва истината във всяко едно отношение.

— Може би ти е наредил да казваш така — ако случайно те попитам?

— Не го е правил, колега Илайджа.

— Но може би ти е наредил да кажеш и това…

Бейли млъкна. Отново, каква полза можеше да има от кръстосания разпит на един робот? А в този конкретен случай, Бейли просто предизвикваше безкрайна регресия.

Внезапно си даде сметка, че дюшекът бавно се разтапя под неговата тежест. Вече го беше обгърнал до половината на бедрата му. Бейли рязко се изправи и попита:

— Няма ли начин да се затопли стаята, Данил?

— Ще ви стане по-топло, ако легнете под завивката и угасите светлината, колега Илайджа.

— Аха. — Бейли подозрително се огледа. — Би ли угасил осветлението, Данил, и после би ли останал в стаята?

Светлината угасна почти моментално. Бейли разбра, че неговото предположение, че поне в тази стая няма украси, е било напълно погрешно. Щом стана тъмно, той се почувства на открито. Чуваше шепота на вятъра в дърветата и едва доловимото сънливо шумолене на далечни форми на живот. Имаше и илюзия на звезди над него, които от време на време се засенчваха почти незабележимо от стелещите се облаци.

— Включи пак осветлението, Данил!

Стаята се заля в светлина.

— Данил — занарежда Бейли. — Не искам никакви такива работи. Не искам никакви звезди, никакви облаци, никакви шумове, никакви дървета, никакъв вятър — и никакви миризми. Искам тъмнина — безлична тъмнина. Можеш ли да уредиш това?

— Разбира се, колега Илайджа.

— Тогава направи, каквото ти казах. И ми покажи, как да си изгася осветлението сам, когато реша, че искам да спя.

— Тук съм, за да ви защитавам, колега Илайджа.

— Убеден съм — отвърна с раздразнение Бейли, — че можеш да го правиш и от другата страна на вратата. Жискар, предполагам, ще бъде от другата страна на прозорците, ако зад завесите изобщо има прозорци.

— Има. Щом прекрачите този праг, колега Илайджа, ще се озовете в Личната, определена за вас. Тази част от стената не е материална и лесно ще минете през нея. Осветлението ще се включи, когато влезете, и ще се изключи, когато излезете. И няма декорации. Може да вземете душ, ако желаете, или да направите каквото друго поискате — преди да си легнете, или след като се събудите.

Бейли се обърна в указаната посока. Не можа да различи никаква пролука в стената, но подът на това място беше удебелен, като че ли там имаше праг.

— Как ще го видя в тъмното, Данил?

— Онази част от стената — която всъщност не е стена — леко просветва на тъмно. Колкото до осветлението на стаята, ако поставите пръста си във вдлъбнатината на таблата над леглото, стаята ще се затъмни, ако е осветена, и ще се освети, ако е тъмна.

— Благодаря ти. Сега можеш да си вървиш.

Половин час по-късно, Бейли беше приключил с Личната и лежеше сгушен под одеалото, с угасено осветление и в прегръдките на топлата тъмнина.

Както отбеляза Фастълф, беше изминал един дълъг ден. На Бейли направо не му се вярваше, че беше пристигнал на Аврора едва тази сутрин. Научил беше много неща, но нищо, което да му е от полза.

Лежеше в тъмното и си припомняше събитията от деня в тиха последователност, като се надяваше да се сети за нещо, което му е убягнало преди това. Но нищо подобно не се случи.

Толкова за тихо замисленият, проницателен и прозорлив Илайджа Бейли от хипервълновата драма.

Дюшекът отново го беше обгърнал наполовина и на Бейли му се струваше, че се намира в топло укритие. Размърда се леко и дюшекът се изглади под тежестта му. После бавно се разтопи, за да приеме новата форма.

Нямаше смисъл да се опитва да си припомни как беше протекъл деня, със своя изтощен и търсещ почивка мозък. Но Бейли не можа да се сдържи и се опита повторно. Проследи стъпка по стъпка своя първи ден на Аврора — от космодрума до имението на Фастълф, после до Гладиа и обратно при Фастълф.

Гладиа — по-красива, отколкото си я спомняше. Но имаше нещо безцеремонно… нещо безцеремонно в нея… или може би просто си беше изградила защитна обвивка… клетата жена. Бейли се замисли с топло чувство за нейната реакция на онова докосване до неговата буза — ако тогава можеше да остане при нея, би могъл да я научи… глупавите аврорианци… отвратително равнодушни към секса… всичко става… което значи, че всъщност нищо не става… нищо, което си струва… глупаво… при Фастълф, при Гладиа, обратно при Фастълф… обратно при Фастълф.

Бейли се размърда и долови неясно настройването на дюшека. Обратно при Фастълф. Какво се случи по пътя на връщане при Фастълф? Нещо казано? Нещо неизказано? А на кораба, още преди въобще да беше стъпил на Аврора — нещо, което си пасваше…

Бейли се намираше в призрачния свят на унасянето, когато съзнанието се освобождава и следва своите собствени закони. Сякаш тялото му литна и се понесе във въздуха, освободено от гравитацията.

По своя собствена воля, неговото съзнание започна преглед на събитията от деня — в малко по-различна светлина от тази, в която самият той ги беше видял. То ги сглобяваше, прибавяше едно нещо към друго, поставяше го на неговото точно място, изплиташе нишката — скелета…

И тогава му се стори, че чува някакъв звук. Бейли се издигна до нивото на будното съзнание. Заслуша се, но не чу нищо и потъна отново в унасяне, за да подхване нишката на мисълта си. Но тя му се изплъзна.

Сякаш някакво произведение на изкуството потъваше в тресавище. Бейли все още можеше да долови контурите и цветните петна. Те ставаха все по-неясни, но той знаеше, че предметът е там. И въпреки, че се бореше отчаяно да стигне до него, той изчезна, а Бейли не си спомняше нищо за него. Абсолютно нищо.

Наистина ли беше стигнал до нещо, или самият спомен, че го е направил, беше илюзия, породена от някакви плуващи в неговия заспал мозък безсмислици? И Бейли наистина заспа.

През нощта, когато се събуди за кратко, си помисли: „Хрумна ми някаква идея. Важна идея.“

Но не си спомняше нищо, освен, че нещо се беше появило.

Остана буден известно време, вперил поглед в тъмнината. Ако наистина е имало нещо, то след време щеше да се върне.

Или може би не? (Йосафате!)

…И той отново заспа.