Серия
Позитронни роботи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Robots of Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

По-долу е показана статията за Роботите на Зората от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Роботите на Зората
The Robots of Dawn
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1983 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Цикъл „Роботите“
Предходна Голото слънце
Следваща Роботите и империята

Преводач Мая Симеонова

Роботите на Зората (на английски: The Robots of Dawn) е роман на американския писател-фантаст Айзък Азимов. За първи път публикувана през 1983, това е трета книга от цикъла „Роботите“, която подобно на своите предшественици Стоманените пещери и Голото слънце съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр. През 1983 романът е номиниран за наградите Хюго и Локус[1].

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив, натоварен с разследване убийството на хуманоидния робот Джендър Панел на планетат Аврора.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот от Аврора, стар партньор на Бейли в разкриването извършителите на две предишни убийства.
  • Р. Жискар Ревентлов: Робот с нехуманоидна форма конструиран от д-р Хан Фастълф. Той е дясната ръка на своя създател.
  • Хан Фастълф: Известен аврориански политик и специалист по роботика, обвинен за унищожаването на построения от него хуманоиден робот Джендър Панел.
  • Гладиа Делмар: Главна героиня в романа Голото слънце, след събитията в който напуска родната си Солария и се премества да живее на планетата Аврора, където получава за ползване робота Джендър Панел. За населението на Аврора тя става известна като соларианката или Гладиа Солария.
  • Василия Алиена: Дъщеря на д-р Фастълф, който противно на аврорианските обичаи я отглежда лично. По-късно двамата изпадат в състояние на дълбок личен конфликт с баща си довел до раздялата им. Доктор Алиена е експерт в областта на роботиката и членува в аврорианския Институтът по роботика.
  • Келдън Амадиро: Глава на Институтът по роботика.
  • Сантирикс Гремионис: Аврориански фризьор и дизайнер, предлагал се няколко пъти за интимен пратньор на Гладиа Делмар
  • Бен Бейли: Син на Илайджа Бейли.
  • Рутилан Хордър: Председател на Аврора и де факто управляващ планетата.

Сюжет

След успешното разрешаване на случая с убийството на соларианеца Рикей Делмар, Илайджа Бейли се завръща на Земята дълбоко убеден в необходимостта от промяна в начина на живот на населението и насочването му към колонизирането на нови планети в галактиката. Като първа стъпка той и синът му започват да се борят с присъщата на земляните агорафобия, като се престрашават да прекарват дълго време извън огромния купола на Ню Йорк.

Две години след завръщането му от Солария и по време на една от тези „тренировки“, на Бейли е съобщено, че космолитската планета Аврора е поискала по дипломатически път помощ от земния детектив в разследването на значимо престъпление. С неохота Бейли се съгласява да проведе разследване и достигне до истината.

На път за Аврора Бейли отново се среща със стария си партньор и приятел Р. Даниил Оливо, както и с дясната ръка на д-р Хан Фастълф Р. Жискар Ревентлов. Землянинът е информиран, че задачата му е да открие кой е предизвикал фатално умствено увреждане на хуманоидния робот Джендър Панел. Главен обвиняем за това „роботоубийство“, както нарича случилото се Бейли, е самият създател на робота д-р Хан Фастълф. Той лесно бива приет за такъв от редица аврорианци поради това, че е считан за водещия специалист по роботика на планетата и единствения, по собствено признание, притежаващ знанията и уменията необходими, за да се причини непоправимо умствено увреждане на хуманоиден робот. Той е член на влиятелна аврорианска политическа партия, която желае развитието на мирни и дори приятелски отношения със Земята, поради което земното правителство има интерес в оневиняването му.

На Аврора Бейли се среща отново с Гладиа Делмар, на която д-р Фалстъф предоставя унищожения робот Джендър Панел, след нейното пристигане от родната и планета Солария. Гладиа е дълбоко засегната от загубата на робота поради любовта си към него. Тя дори счита унищожения робот за свой съпруг.

Бейли посещава и отчуждената дъщеря на д-р Фастълф д-р Василия Алиена, която е убедена във възможността баща и да е извършителя на престъплението и го описва като безчувствено чудовище. Тя изпитва и ненавист към Фалстъф поради това, че той е взел при раздялата им любимия ѝ робот Жискар Ревенлов, който се е грижил за Василия като малка и над когото тя е извършвала технологически експерименти. По-късно Бейли разпитва и младия Сантирикс Гремионис, който многократно се е предлагал за интимен партньор на Гладиа и на Василия.

Послед е разпитан началникът на аврорианския Институт по роботика Келдън Амадиро. Амадиро е главния политически съперник на д-р Фалстъф и крайно враждебно настроен към Земята и възможността земляни отново да колонизират космоса. Главната цел на институтът е да направи възможно колонизирането на нови планети от космолити с помощта на хуманоидни роботи. Основна пречка за осъществяването на тази идея е нежеланието на д-р Фалстъф, който е единствения жив специалист конструирал такива роботи, да сподели опита си. Водени от Амадиро учените в института, сред които е и д-р Василия Алиена, правят редица неуспешни опити да създадат хоманоиден робот.

Достигнал до изводи засягащи решението на случая Бейли свиква събрание с участието на д-р Фалстъф, д-р Амадиро и председателя на легислатурата на Аврора Рутилан Хордър, на която разкрива причините довели до унищожението на Джендър Панел и привидния извършител на престъплението.

Успешното изпълнение на възложената задача от Бейли осигурява подобряването на отношенията между Земята и Аврора, което определя хода на по-натъшните събития в човешката история.

Макар и представил удовлетворителен за аврорианците отговор на мистерията с роботоубийството Бейли запазва в тайна името на истинския извършител на престъплението, който всъщност е робота Жискар, развил способността да бъде телепат и така усвоил способностите по който един робот може да се доведе до изключване.

Източници

  1. 1984 Award Winners & Nominees. // Worlds Without End. Посетен на 13 септември 2009.

Литература

17
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ

70.

Когато Бейли отвори очи, видя през прозорците да нахлува слънчева светлина. Той я посрещна с радост. За негова собствена полусънена изненада, той я посрещна с радост.

Тя означаваше, че бурята е отминала. Всъщност, човек трудно можеше да повярва, че изобщо е имало буря. Слънчевата светлина — разглеждана като алтернатива на равномерното, меко, топло и регулирано осветление в Градовете — можеше да се нарече единствено остра и несигурна. Но в сравнение с бурята беше същински рай. „Всичко“ — помисли си Бейли — „е относително“ и разбра, че повече никога нямаше да гледа на слънчевата светлина като на абсолютно зло.

— Колега Илайджа? — Данил стоеше в единия край на леглото. Малко зад него се виждаше Жискар.

Продълговатото лице на Бейли се разтегли като никога в доволно-щастлива усмивка. Той протегна към тях ръце, по една към всеки.

— Йосафате, момчета — за момента въобще не се сети за несъответствието в обръщението, — когато ви видях последния път двамата заедно, изобщо не бях сигурен, дали ще ви видя отново.

— Едва ли — меко каза Данил — някой от нас би пострадал при каквито и да било обстоятелства.

— На тая слънчева светлина съм съгласен — отвърна Бейли. — Но снощи мислех, че бурята ще ме довърши и бях сигурен, че ти си в смъртна опасност, Данил. Дори смятах, че и Жискар може донякъде да пострада, ако се опита да ме защити, когато всичко беше против нас. Мелодраматично, признавам, но не бях много на себе си, нали разбирате.

— Разбрахме, сър — намеси се Жискар. — Поради което ни беше толкова трудно да ви оставим, въпреки вашата изрична заповед. Надяваме се, че това не се е превърнало в източник на недоволство за вас в момента.

— Ни най-малко, Жискар.

— Освен това — добави Данил, — знаем, че за вас са се погрижили добре, след като ние ви оставихме.

Едва сега Бейли си спомни събитията от предната нощ.

Гладиа!

Той се огледа силно озадачен. Тя не беше в стаята. Дали не си беше въобразил…

Не, разбира се, че не. Това би било невъзможно.

После изгледа Данил накриво, като че ли го подозираше в задни мисли от сладострастен характер.

Но не, това също би било невъзможно. Един робот, колкото и да беше хуманоиден, не можеше да бъде направен така, че да изпитва сладострастна наслада от косвени намеци.

Твърде добре се погрижиха — рече Бейли. — Но в момента имам нужда да посетя Личната.

— Тук сме, сър — обясни Жискар, — за да ви напътстваме и да ви помагаме тази сутрин. Мис Гладиа реши, че ще се чувствате по-добре в наше присъствие, отколкото в присъствието на който и да било от нейния персонал. Тя подчерта, че не бива да ви лишаваме от нищо, което би допринесло за вашето удобство.

Бейли подозрително ги изгледа.

— Докъде ви е наредила да стигнете? Вече се чувствам съвсем добре, така че не се налага някой да ме къпе и изсушава. Мога сам да се погрижа за себе си. Надявам се, че тя е наясно с това.

— Няма защо да се притеснявате, колега Илайджа — успокои го Данил с онази тънка усмивка (както се стори на Бейли), която беше характерен признак за дълбока привързаност при човешките същества. — Ние сме тук просто за да се погрижим за вашето удобство. Ако независимо кога, решите, че ще се чувствате най-добре насаме, ние ще ви изчакаме на подобаващо разстояние.

— В такъв случай, Данил, всичко е наред. — Бейли се измъкна от леглото. Зарадва се като видя, че се държи съвсем стабилно на краката си. Почивката през нощта и специалните процедури (каквито и да бяха те) непосредствено след като го доведоха тук, бяха постигнали чудеса. А също и Гладиа.

71.

Все още гол и дотолкова мокър след душа, че да се чувства напълно освежен, Бейли огледа критично резултатите, след като вчеса косата си. Щеше да е съвсем естествено да закуси с Гладиа, но той не беше сигурен как щяха да го посрещнат. Може би щеше да бъде най-добре, ако се държи така, сякаш нищо не се беше случило, а после щеше да прецени нещата по нейното отношение. Помисли си, неясно защо, че щеше да му е от полза, ако изглежда прилично добре на външен вид — ако това беше в границите на възможното. Той направи гримаса на отвращение при вида на своето отражение в огледалото.

— Данил! — извика той.

— Да, колега Илайджа.

Бейли продължи да говори, докато търкаше зъбите си с паста:

— Май са нови тези дрехи, дето ги носиш.

— Не са мои, колега Илайджа. Били са на приятеля Джендър.

Веждите на Бейли подскочиха.

— Тя ти е дала дрехите на Джендър?

— Мис Гладиа не искаше да стоя необлечен, докато чакам прогизналите си от бурята неща да бъдат изпрани и изсушени. Те вече са готови, но мис Гладиа каза, че мога да задържа тези.

— Кога ти каза това?

— Тази сутрин, колега Илайджа.

— Значи е будна?

— Така е. А вие ще се присъедините към нея на закуска, след като се приготвите.

Бейли присви устни. Странно, но в момента се безпокоеше много повече от срещата си с Гладиа, отколкото с Председателя. Работата с Председателя, беше в края на краищата, в ръцете на Съдбата. Бейли си беше избрал стратегия, която или щеше да се окаже печеливша, или не. Колкото до Гладиа — тук той просто нямаше никаква стратегия.

Е, ще трябва просто да се срещне с нея.

Помъчи се гласът му да прозвучи възможно най-безгрижно и безразлично и попита:

— А как се чувства мис Гладиа тази сутрин?

— Изглежда добре — отвърна Данил.

— Развеселена? Депресирана?

Данил се поколеба.

— Трудно е да се прецени вътрешното състояние на човешките същества. В нейното поведение няма нищо, което да издава вътрешен безпорядък.

Бейли хвърли бърз поглед към Данил и се зачуди отново, дали той не намекваше за събитията от последната нощ. Но отново отхвърли подобна възможност.

Нямаше смисъл да изучава изражението на Данил. Човек не можеше да разгадаете мислите на един робот по вида му, защото нямаше такива мисли в човешкия смисъл на думата.

Бейли се върна в спалнята и погледна дрехите, които бяха приготвени за него. Заразглежда ги замислено и се зачуди, дали ще успее да ги облече без да обърка нещо и без да му се наложи да търси помощта на роботите. Бурята и нощта бяха отминали и той искаше да се загърне отново в мантията на зрелостта и независимостта.

— Какво е това? — попита Бейли и повдигна в ръката си някаква дълга лента, изпъстрена с причудливо оцветени арабески.

— Това е лента за туника — обясни Данил. — Чисто декоративна. Минава през лявото рамо и се връзва от дясната страна на кръста. Представлява традиционно облекло за закуска на някои Външни светове, но не е много популярна на Аврора.

— Тогава защо да я слагам?

— Мис Гладиа реши, че ще ви стои добре, колега Илайджа. Начинът на връзване е доста сложен и ще се радвам, ако мога да ви помогна.

„Йосафате“ — помисли си Бейли жално, — „тя иска да изглеждам добре. Какво ли е намислила?“

По-добре беше да не мисли за това!

— Няма значение — рече той. — Ще мина с една проста фльонга. Но виж какво, Данил, след закуска ще трябва да отида при Фастълф, където ще се срещна с него, с Амадиро и с Председателя на Парламента. Не знам дали ще присъстват и други.

— Да, колега Илайджа. Известно ми е. Не мисля, че ще има други хора.

— Добре тогава — започна Бейли, докато бавно обличаше бельото си, за да не обърка нещо и да не се налага да търси Данил за помощ, — кажи ми за този Председател. От прочетеното на кораба разбрах, че на Аврора той олицетворява в най-голяма степен изпълнителната власт, но от същото място разбрах, че статутът му е чисто представителен. Доколкото разбирам, той няма никаква реална власт.

— Боя се, колега Илайджа… — отвърна Данил.

— Сър — прекъсна го Жискар, — аз съм по-наясно с политическото положение на Аврора, отколкото приятелят ми Данил. В работна изправност съм от по-дълго време. Бихте ли искали аз да ви отговоря на въпроса?

— Ами, разбира се, Жискар. Давай.

— Когато в началото била разработена системата на управление на Аврора, сър — започна Жискар с поучителен тон, сякаш вътре в него някакво информационно кълбо бавно и методично се размотаваше, — е било решено фигурата, олицетворяваща изпълнителната власт, да има чисто представителни функции — да посреща официални лица от други планети, да открива и да председателства всички заседания на Парламента и да гласува само в случай на равенство на гласовете за и против. След Полемиката за Реките, обаче…

— Да, четох нещо за това — вметна Бейли. Ставаше дума за един особено скучен епизод от историята на Аврора, в който непреодолимите противоречия по въпроса за правилното разпределение на хидроелектрическите мощности довело нещата като никога до ръба на гражданската война. — Няма нужда да изпадаш в подробности.

— Да, сър — съгласи се Жискар. — След Полемиката за Реките обаче, се стигнало до общо споразумение никога занапред да не се допуска подобни спорове да застрашават благоденствието на аврорианското общество. Затова станало обичайна практика всички диспути да се решават мирно и в тесен кръг извън Парламента. Гласуването, в крайна сметка, протича по споразумение, така че винаги има преобладаващо мнозинство на едната или другата страна. Ключовата фигура в уреждането на спорните въпроси е Председателят на Парламента. Смята се, че той стои над всички ежби, и се задържа на власт — която макар на теория да е нулева, на практика е значителна — докато това е така. Ето защо Председателят ревностно пази своята обективност. Обикновено именно той взима решенията, които уреждат всякакви спорове в полза на едните или на другите.

— Искаш да кажеш — каза Бейли, — че Председателят ще изслуша първо мен, Фастълф и Амадиро и чак след това ще вземе решение, така ли?

— Вероятно. От друга страна, сър, това може да не му е достатъчно и той може да поиска още показания, време за още размисъл — или и двете.

— Ами ако Председателят вземе решение, Амадиро ще се подчини ли, ако то не е в негова полза — или Фастълф, ако то е срещу него?

— Това не е абсолютно задължително. Винаги ще има несъгласни с решението на Председателя, а както д-р Амадиро, така и д-р Фастълф са непреклонни и упорити — ако се съди по техните постъпки. Но болшинството в Парламента ще се съгласят с Председателя, каквото и да реши той. Д-р Фастълф или д-р Амадиро — в зависимост от това, против кого от тях ще бъде насочено решението на Председателя — със сигурност ще се причислят към малцинството, когато дойде време за гласуване.

— Това сигурно ли е, Жискар?

— Почти напълно. Обикновено мандатът на Председателя трае тридесет години, като е възможно да го преизберат за още толкова. Ако обаче, резултатът от гласуването не е в подкрепа на неговото решение, той ще трябва да подаде оставка и ще настъпи правителствена криза, която ще трае дотогава, докато Парламентът намери друг Председател в условията на остри вътрешни противоречия. Малцина депутати са склонни да рискуват подобно нещо и вероятността болшинството да гласуват против Председателя — при заплахата от подобни последствия — е почти нулева.

— Тогава — тъжно констатира Бейли — всичко зависи от тазсутрешната среща.

— Много е вероятно.

— Благодаря ти, Жискар.

Бейли мрачно подреждаше и пренареждаше мислите си. Изглежда имаше надежда, но той не знаеше нито какво щеше да каже Амадиро, нито какво представляваше Председателят. Амадиро беше инициаторът на срещата; той сигурно се чувстваше уверен и сигурен в себе си.

В този миг Бейли си спомни, че когато заспиваше с Гладиа в своите обятия, той отново беше видял — или си беше помислил, че вижда — или си беше въобразил, че вижда — логиката във всички събития на Аврора. Всичко му се беше сторило ясно — очевидно — сигурно. И отново, за трети път, всичко се беше изпарило, сякаш никога не е било.

А с тази мисъл сякаш се изпариха и неговите надежди.

72.

Данил отведе Бейли в стаята, където щяха да закусват, която изглеждаше по-интимна от обикновена трапезария. Беше малка и с проста подредба, която се състоеше от една маса и два стола, а когато Данил се оттегли, той не застана в ниша. Всъщност, нямаше никакви ниши и за момент Бейли се оказа сам — напълно сам — в стаята.

Сигурен беше, че на практика това не е така. Роботите биха се появили в момента, в който ги повикаше. И все пак, стаята беше за двама — стая за „без роботи“ — стая (Бейли се поколеба при тази мисъл) за любовници.

На масата имаше две купчинки с палачинкоподобни неща, които не миришеха като палачинки, но миришеха хубаво. До тях бяха сложени две съдинки с нещо, което приличаше на разтопено масло (но може и да не беше). Имаше и чайник с горещото питие (Бейли го беше опитал, но не го хареса особено), което заместваше кафето.

Гладиа влезе, облечена доста официално. Косата й блестеше, сякаш беше току-що фризирана. Тя спря за момент и на лицето й се появи лека усмивка.

— Илайджа?

Бейли, леко стреснат от нейното внезапно появяване, скочи на крака.

— Как си, Гладиа? — попита той със слабо заекване.

Тя не обърна внимание на въпроса му. Имаше радостен и безгрижен вид.

— Ако се притесняваш, че Данил не е тук — каза тя, — по-добре недей. Той е в пълна безопасност и нищо няма да му се случи. Колкото до нас… — Тя се приближи към него и бавно протегна ръка към бузата му, както беше направила тогава, много отдавна на Солария.

Гладиа леко се засмя.

— Тогава това беше всичко, което направих, спомняш ли си Илайджа?

Илайджа мълчаливо кимна.

— Добре ли спа, Илайджа? Седни, скъпи.

Бейли седна.

— Много добре. Благодаря ти, Гладиа. — Той се поколеба преди да реши да не й отвръща със същото обръщение.

— Няма нужда да ми благодариш на мен — каза тя. — От седмици не съм спала толкова добре и това нямаше да е така, ако не се бях измъкнала от леглото, след като се убедих, че си захъркал. Ако бях останйла — както ми се щеше — щях да ти преча и ти нямаше да можеш да си починеш.

Бейли усети, че трябва да прояви галантност.

— Има някои неща, които са по-важни от п-почивката, Гладиа — каза той, но толкова формално, че тя се изсмя отново.

— Бедният Илайджа — възкликна Гладиа. — Ти си смутен.

Фактът, че беше разкрит, го смути още повече. Бейли очакваше разкаяние, отвращение, срам, престорено безразличие, сълзи — всичко друго, но не и открито еротичната линия на поведение, която тя възприе.

— Добре де, не го приемай толкова навътре — продължи тя. — Гладен си. Снощи почти не хапна. Натъпчи се с малко калории и ще се почувстваш по-предразположен.

Бейли изгледа подозрително палачинките, които не бяха палачинки.

— О! — сепна се Гладиа. — Сигурно никога не си ги виждал. Това са солариански деликатеси. Пачинки! Трябваше да препрограмирам главния си готвач, за да успее да ги направи както трябва. Преди всичко, трябва да се направят от вносно соларианско зърно. С аврорианските разновидности не става. И освен това са пълнени. Всъщност, могат да се направят с хиляда различни пълнежа, но този ми е най-любимият и знам, че и на теб ще ти хареса. Няма да ти казвам от какво е, освен че в него има пюре от кестени и малко мед, но по-добре го опитай и ми кажи какво мислиш. Можеш да ги ядеш с пръсти, но внимавай като отхапваш.

Тя си взе една, хвана я изискано с палеца на едната си ръка и средния пръст на другата, после бавно отхапа малко парче и си близна от златистата полу-течност, която излезе отвътре.

Бейли се опита да я изимитира. Пачинката беше твърда и немного гореща. Той предпазливо пъхна единия й край в устата си, но не можа да я отхапе. Напрегна мускулите си повечко, пачинката се строши и съдържанието й се разтече по ръцете му.

— Захапа прекалено много и прекалено силно — отбеляза Гладиа и се втурна към него с кърпичка в ръцете си. — Сега я оближи. Никой не яде пачинките без да се цапа. Няма такова нещо. Трябва да се омажеш хубаво с нея. В идеалния случай, трябва да се яде, когато си чисто гол. После човек се изкъпва.

Бейли колебливо си близна и изражението му заговори само за себе си.

— Харесва ти, нали? — попита Гладиа?

— Прекрасно е — отвърна Бейли и задъвка бавно и внимателно. Пачинката не беше прекалено сладка, тя сякаш омекна и се стопи в устата му. Почти не му се налагаше да преглъща.

Той изяде три пачинки, но се стесняваше да си поиска още. Облиза пръсти без да бърза, като старателно избегна употребата на кърпичката, защото не искаше в този неодушевен предмет да се изгуби нито капчица от вкусното нещо.

— Потопи си пръстите и ръцете в очистителя, Илайджа — подкани го тя и му показа. „Разтопеното масло“ очевидно представляваше купичка за изплакване.

Бейли направи така, както му показаха, после си изсуши ръцете. Помириса ги, но те нямаха и следа от никакъв мирис.

— Притесняваш ли се за снощи, Илайджа? — попита Гладиа. — Това ли е всичко, което чувстваш?

„Какво да каже човек?“ — зачуди се Бейли.

Накрая кимна с глава.

— Боя се, че да, Гладиа. Това не е всичко, което чувствам, но съм притеснен. Помисли си само. Аз съм землянин и ти го знаеш, но за момента го подтискаш и „землянин“ означава за теб само една трисричкова дума. Снощи ти стана жал за мен, загрижи се за моите проблеми, свързани с бурята, държеше се с мен както би се държала с едно дете и — от съчувствие, породено вероятно от уязвимостта ти след твоята собствена загуба — дойде при мен. Но това чувство ще си отиде — учуден съм, че още не си е отишло — и тогава ще си спомниш, че аз съм землянин и ще се почувстваш засрамена, унижена и осквернена. Ще ме намразиш заради онова, което съм ти сторил, а аз не искам да ме мразят. Не искам да ме мразят, Гладиа. — (Ако изглеждаше толкова нещастен, колкото и се чувстваше, тогава наистина трябваше да изглежда много нещастен.)

Сигурно тя си беше помислила същото, защото се протегна към него и го погали по ръката.

— Няма да те намразя, Илайджа. И защо? Не си ми сторил нищо, за което бих имала нещо против. Аз ти го сторих и ще съм доволна до края на живота си, че го направих. Ти ме освободи с едно докосване преди две години, Илайджа, а снощи ме освободи отново. Преди две години аз трябваше да разбера, че мога да изпитам желание — а снощи трябваше да разбера, че мога да изпитам желание отново след Джендър. Илайджа — остани с мен. Би било…

Той я сряза със сериозен тон.

— Как ще стане това, Гладиа? Трябва да се върна на моята планета. Там си имам свои отговорности и задачи и ти не можеш да дойдеш с мен. Не можеш да живееш така, както се живее на Земята. Ще умреш от земните болести — ако тълпите и затвореното пространство не те погубят преди това. Сигурно разбираш.

— Разбирам за Земята — въздъхна Гладиа, — но сигурно няма да се наложи да тръгнеш веднага.

— Още преди края на тази сутрин Председателят може да ми нареди да напусна планетата.

— Няма — възрази енергично Гладиа. — Няма да се оставиш. А в противен случай бихме могли да отидем на някой друг Външен свят. Можем да си изберем измежду цяла дузина. Толкова ли много означава за теб Земята, че не би живял никъде другаде?

— Бих могъл да се извъртя — отвърна Бейли, — като изтъкна, че никой Външен свят не би ми позволил да се заселя на него завинаги — и ти го знаеш много добре. По-важното е обаче, че дори и някой от Външните светове да би ме приел, Земята означава за мен толкова много, че бих се върнал обратно на нея. Дори ако това означава да се разделя с теб.

— И никога да не посетиш отново Аврора? Никога повече да не ме видиш?

— Бих искал да те видя пак, ако това е възможно — каза Бейли с искрено желание. — Пак и пак, повярвай ми. Но каква полза има да го казвам? Знаеш, че няма шансове да ме поканят отново. И знаеш, че не мога да се върна без покана.

— Не искам да повярвам, че това е така, Илайджа — приглушено промълви Гладиа.

— Гладиа — рече Бейли, — недей да си причиняваш болка. Между нас стана нещо прекрасно, но ще ти се случат и други прекрасни неща — много, най-различни, но не и същите като това. Мисли си за тях.

Тя мълчеше.

— Гладиа — настоятелно попита той, — необходимо ли е някой да разбере какво се случи между нас?

Тя вдигна към него поглед, изпълнен с болка.

Толкова ли се срамуваш?

— Не от това, което се случи. Но въпреки, че не се срамувам, последствията може да са крайно неприятни. Ще коментират случилото се. Благодарение на онази омразна хипервълнова драматизация, която представи изопачено нашите взаимоотношения, ние сме сензация. Землянинът и соларианката. Ако се появи и най-малкият повод за съмнение, че между нас има… любов, това ще стигне до Земята със скоростта на хиперпространствен скок.

Гладиа повдигна високомерно вежди.

— И на Земята ще сметнат, че си се принизил? Че си се ангажирал сексуално с някой, който е под твоето ниво?

— Не, разбира се, че не — неловко отрече Бейли, макар и да знаеше, че точно така щяха да си помислят милиарди земляни. — Не ти ли е хрумвало, че и жена ми ще разбере за това? Аз съм женен.

— И ако разбере? Какво от това?

Бейли пое дълбоко въздух.

— Ти не разбираш. На Земята не е като на Външните светове. В нашата история е имало периоди, когато не е имало ограничения в секса, поне в някои места и за някои класи. Но сега не сме в такъв период. Земляните живеят натъпкани един до друг и за да се опази институцията на брака и семейството при тези условия, се налага спазването на пуританска етика.

— Имаш предвид, че всеки има само един партньор и не повече?

— Не — призна Бейли. — Честно казано това не е така. Но се внимава да не се разчува много за отклоненията, така че всеки да може… да може…

— Да се преструва, че нищо не знае?

— Ами, да, но в този случай…

— Всичко би било толкова явно, че никой не би могъл да се престори, че не знае — и твоята жена ще ти се ядоса и ще те удари.

— Не, няма да ме удари, но ще се срамува, което е по-лошо. Аз също ще се срамувам, и моят син също. Това ще се отрази зле на моето социално положение и… Гладиа, след като не разбираш, значи просто не разбираш, но обещай ми, че няма да говориш открито за това, както биха направили аврорианците. — Той усети, че се показва в твърде неблагоприятна светлина.

— Нямам намерение да ти се натрапвам, Илайджа — замислено му отвърна Гладиа. — Ти беше толкова мил с мен. Не бих искала аз да се отнеса зле към теб, но… — тя разпери безпомощно ръце настрани — вашите земни нрави са толкова абсурдни.

— Несъмнено. Но аз трябва да се съобразявам с тях — както и ти е трябвало да се съобразяваш със соларианските.

— Да. — Лицето й помръкна при този спомен. После добави — Прости ми, Илайджа. Честно, наистина съжалявам. Искам нещо, което не мога да имам, и си го изкарвам на теб.

— Няма значение.

— Не, има значение. Моля те, Илайджа, трябва да ти обясня нещо. Не мисля, че разбираш какво точно се случи снощи. Ще се притесниш ли още повече, ако ти обясня?

Бейли се чудеше как ли би се почувствала Джеси и какво ли би направила, ако можеше да чуе този разговор. Той си даваше прекрасно сметка, че би трябвало да насочи своите мисли към срещата с Председателя, която се очертаваше в най-близкото бъдеще, а не към личната си съпружеска дилема. Би трябвало да мисли за опасността, която грози Земята, а не неговата жена, но на практика той мислеше за Джеси.

— Вероятно ще се притесня — отвърна Бейли, — но въпреки това, обясни ми.

Гладиа премести стола си, като се въздържа да повика някой робот от своя персонал да го направи вместо нея. Бейли чакаше изнервено, без да предложи услугите си.

Тя сложи стола непосредствено срещу неговия, така че когато седна, гледаше право към Бейли. Протегна малката си ръка и хвана неговата. Бейли усети как неговата ръка стисна нейната.

— Виждаш ли — започна тя, — вече не се боя от контакта. Вече преодолях етапа, когато единственото нещо, което можех да направя, беше да се допра до твоята буза за миг.

— Може би, Гладиа, но това не ти действа по онзи начин, както онова докосване тогава, нали?

Тя кимна.

— Не, не ми действа така, но все пак ми харесва. Всъщност мисля, че това е напредък. Фактът, че в рамките на един единствен миг на докосване усетих как всичко в мен се преобръща, показва колко ненормално съм живяла дотогава и колко дълго е продължило това. Сега нещата стоят далеч по-добре. Мога ли да ти обясня защо? Казаното дотук е само встъпление.

— Обясни ми.

— Бих искала да сме в леглото и да е тъмно. Щях да говоря по-свободно.

— Седим и е светло, Гладиа, но аз те слушам.

— Да. На Солария, Илайджа, не можеше да се говори за секс. Знаеш това.

— Да, знам.

— Не съм го изживявала в истинския смисъл на думата. По няколко повода — само няколко — съпругът ми се е доближавал до мен. Няма да ти описвам подробности, но ще ми повярваш, ако ти кажа, че беше по-лошо, отколкото нищо.

— Вярвам ти.

— Но аз знаех за секса. Чела бях някои неща. Понякога ги обсъждах с други жени, но те всички се преструваха, че сексът е просто едно е омразно задължение, което е неминуемо за соларианците. Ако имаха толкова деца, колкото позволяваше тяхната квота, те казваха, че били щастливи, защото повече нямало да им се налага да прибягват до секса.

— Ти вярваше ли им?

— Разбира се, че им вярвах. Никога не бях чувала нищо друго, а малкото несолариански описания, които бях чела, официално минаваха за силно изопачение. И на това вярвах. Съпругът ми намери някои от книгите, които четях, нарече ги порнография, след което ги унищожи. И после, нали разбираш, хората могат да се принудят да вярват в каквото и да било. Мисля, че соларианките си вярваха на онова, което говореха, и наистина се отвращаваха от секса. Те определено изглеждаха съвсем искрени, което ме караше да си мисля, че нещо с мен не беше наред, защото изпитвах нещо като любопитство — странно чувство, което не можех да разбера.

— По онова време не си използвала роботи, за да се облекчиш, нали?

— Не, не ми е хрумвало. Нито пък какъвто и да било друг неодушевен предмет. От време на време се носеха слухове за такива неща, но съпроводени с толкова ужас — или привиден ужас, — че никога не бих и помислила да направя подобно нещо. Разбира се, понякога сънувах разни неща, които като се замисля сега, трябва да са били наченки на оргазъм и ме будеха нощем. Не ги разбирах и естествено никога не се осмелявах да говоря за тях. Всъщност, ужасно се срамувах. Даже още по-лошо, плашеше ме удоволствието, което ми доставяха те. А после разбира се, дойдох на Аврора.

— Разказа ми за това. Сексът с аврорианците не те е задоволил.

— Да. Накара ме да си мисля, че в крайна сметка соларианците са имали право. Сексът изобщо не беше като в моите сънища. Чак когато се появи Джендър разбрах. На Аврора няма секс; има, има… хореография. Всяка една стъпка се диктува от модата — от начина, по който те приближават, до момента, в който си отиват. Няма нищо неочаквано, нищо спонтанно. На Солария нищо не се даваше и нищо не се взимаше, понеже там почти няма секс. А на Аврора сексът е толкова стилизиран, че в крайна сметка също нищо не се дава или взима. Разбираш ли ме?

— Не съм сигурен, Гладиа, след като никога не съм правил секс с аврорианка, нито пък съм бил аврорианец. Но няма нужда да ми обясняваш. Имам бегла представа за онова, което имаш предвид.

— Ужасно си притеснен, нали?

— Не и дотам, че да не мога да те слушам.

— И тогава срещнах Джендър и се научих да го използвам. Той не беше аврорианец. Единствената му цел, единствената му възможна цел, беше да ми достави удоволствие. Той даваше, а аз взимах, и за първи път разбрах какво представлява сексът. Разбираш ли това? Можеш ли да си представиш какво означава изведнъж да ти стане ясно, че не си луд, объркан, или извратен, или просто не наред — а да разбереш, че си жена и имаш партньор в секса, който те задоволява?

— Мисля, че мога да си го представя.

— И после, след толкова кратко време да ми отнемат всичко. Мислех… мислех… че е дошъл краят. Бях обречена. Никога повече, за векове наред живот, нямаше да имам отново истински сексуални отношения. Да не съм започвала никога — и после въобще никога да не ми се е случвало — това би било ужасно. Но да ми се случи противно на всичките ми очаквания и да го имам, а после изведнъж да го загубя и да се върна към нищото — това беше непоносимо. Сега разбираш ли колко важно беше всичко снощи?

— Но защо аз, Гладиа? Защо не някой друг?

— Не, Илайджа, трябваше да си ти. Дойдохме и те намерихме — аз и Жискар. Ти беше безпомощен. Истински безпомощен. Не беше в безсъзнание, но не владееше тялото си. Трябваше да те вдигнем, да те пренесем и да те сложим в колата. Аз бях там, когато те стоплиха и те обработиха, изкъпаха и изсушиха — безпомощен през цялото това време. Роботите свършиха всичко изключително добре, цялото им внимание беше насочено към това, да се грижат за теб и да не позволят да пострадаш, но всъщност те изобщо нищо не чувстваха. Аз от друга страна, наблюдавах и чувствах.

Бейли провеси глава, скърцайки със зъби при мисълта за своята отявлена безпомощност. Той й се беше наслаждавал тогава, но сега изпитваше единствено позорен срам, че са го видели при такива обстоятелства.

Тя продължи.

— Исках аз да направя всичко това за теб. Яд ме беше, че роботите запазват за себе си правото да бъдат мили с теб — и да дават. И когато си представих, как го правя, почувствах нарастваща сексуална възбуда, нещо, което не бях изпитвала откакто Джендър умря. Тогава ми хрумна, че в единствените ми успешни сексуални опити, онова, което правех, беше да взимам. Джендър ми даваше всичко, което пожелаех, но той никога не взимаше. Не беше способен да взима, защото единственото удоволствие за него беше да доставя удоволствие на мен. И никога не ми беше хрумвало да давам, защото съм отгледана от роботи и знаех, че те не могат да взимат.

Но докато те наблюдавах, осъзнах, че знам само едната половина за секса и отчаяно поисках да изпитам и другата. После, когато седеше на масата с мен, когато ядеше горещата супа, ми се стори, че си се оправил, че си силен. Беше достатъчно силен, за да ме утешиш, а понеже бях изпитала онова чувство към теб, докато те къпеха, аз вече не се страхувах, че си от Земята. Прииска ми се да ме прегърнеш. Исках го. Но даже когато ти ме притисна, изпитах някакво чувство на загуба, защото отново взимах, а не давах.

Тогава ти ми каза: „Гладиа, моля те, трябва да седна.“ О, Илайджа, това беше най-прекрасното нещо, което можеше да ми кажеш.

Бейли усети, че се изчервява.

— Тогава се притесних ужасно. Такова самопризнание за собствената ми слабост.

— Точно това исках. Подивях от желание. Накарах те да си легнеш и дойдох при теб — и за първи път в живота си аз давах. Не взимах нищо. Магията на Джендър се развали, защото аз вече знаех, че и с него не е било достатъчно. Трябва да да взимаш и да даваш, и двете. Илайджа, остани с мен.

Бейли поклати глава.

— Гладиа, дори и да разкъсам сърцето си на две, това няма да промени нещата. Не мога да остана на Аврора. Трябва да се върна на Земята. Ти не можеш да дойдеш на Земята.

— Илайджа, ами ако мога да дойда на Земята?

— Защо говориш такива глупости? Дори и да можеше, аз ще остарея бързо и скоро няма да съм ти нужен повече. След двадесет години, тридесет най-много, ще съм един старец — вероятно мъртъв, — докато ти ще си останеш за векове такава, каквато си сега.

— Но точно това имам предвид, Илайджа. На Земята ще хвана вашите болести и също ще остарея бързо.

— Не мисля, че би искала. Освен това, старостта не е болест. Ти просто ще се разболееш много бързо и ще умреш. Гладиа, можеш да си намериш друг мъж.

— Аврорианец? — презрително възкликна тя.

— Можеш да им покажеш. Сега, след като знаеш как да взимаш и да даваш, покажи им на тях как да правят и двете неща.

— Ако им покажа, дали ще се научат?

— Някои — да. Сигурно някои ще се научат. Имаш толкова много време да намериш някой, който ще може да се научи. Има… („Не“ — помисли си той, — „не е разумно да споменавам Гремионис в този момент, но може би ако той дойде при нея — не толкова вежливо и малко по-решително…“)

Гладиа изглеждаше замислена.

— Възможно ли е? — После погледна Бейли със сиво-сините си, влажни очи — О, Илайджа, спомняш ли си изобщо нещо от онова, което се случи снощи?

— Трябва да призная — отвърна й Бейли с известна тъга, — че някои моменти отчайващо ми се губят.

— Ако си спомняше, нямаше да искаш да ме оставиш.

— Аз и така не искам да те оставя, Гладиа. Но просто трябва.

— А след това — не спираше тя — ти изглеждаше толкова спокоен и щастлив, толкова отпочинал. Аз лежах сгушена в рамото ти и чувах как отначало сърцето ти биеше силно, после все по-бавно и по-бавно… освен когато се изправи така ненадейно. Спомняш ли си?

Бейли се втрещи, отдръпна се назад и я изгледа с див поглед.

— Не, не си го спомням. Какво искаш да кажеш? Какво съм направил?

— Казах ти. Изведнъж се изправи.

— Да, но какво още? — Сърцето му биеше също толкова силно, колкото трябва да е било по време на снощния секс. Три пъти го беше спохождало нещо, което приличаше на истината, но първите два пъти той беше абсолютно сам. Третият път обаче, последната вечер, Гладиа е била с него. Имал е свидетел.

— Нищо друго, наистина — отвърна Гладиа. — Аз те попитах: „Какво има, Илайджа?“, но ти не ми обърна внимание. Ти каза: „Хванах го. Хванах го.“ Не говореше ясно и очите ти бяха мътни. Беше малко страховито.

— Само това ли казах? Йосафате, Гладиа! Нищо друго ли не казах?

Гладиа се намръщи.

— Не си спомням. После ти си легна и аз казах: „Не се плаши, Илайджа. Не се плаши. Сега си в безопасност.“ Погалих те, а ти се отпусна и заспа — и хъркаше. — Никога дотогава не бях чувала някой да хърка, но изглежда това ще да е било — ако съдя по описанията. — Мисълта очевидно я забавляваше.

— Чуй ме, Гладиа — настоя Бейли. — Какво съм казал? „Хванах го. Хванах го.“ Не казах ли какво съм хванал?

Тя отново се намръщи.

— Не. Не си спомням… Чакай, каза нещо много тихо. Каза: „Той беше пръв.“

— „Той беше пръв“. Това ли съм казал?

— Да. Реших, че искаш да кажеш, че Жискар е дошъл преди другите роботи, че се мъчиш да преодолееш страха си от отвличането, че си спомняш за времето, прекарано насред бурята. Да! Затова те погалих и ти казах „Не се плаши, Илайджа. Сега си в безопасност“, докато ти не се успокои.

— „Той беше пръв.“ „Той беше пръв.“ Сега вече няма да го забравя. Гладиа, благодаря ти за снощи. Благодаря ти, че сега разговаря с мен.

— Толкова ли е важно, че си казал, че Жискар те е намерил първи? — попита Гладиа. — Така беше. Знаеш това.

— Не може да е това, Гладиа. Трябва да е нещо, което не знам, но за което съм се сетил едва когато съзнанието ми е било изцяло освободено.

— Но тогава какво означава то?

— Не съм сигурен, но щом съм го казал, трябва да означава нещо. И имам на разположение около един час, за да разбера. — Той се изправи. — Трябва да тръгвам вече.

Направи няколко крачки към вратата, но Гладиа се хвърли към него и го прегърна.

— Чакай, Илайджа.

Бейли се поколеба, после сведе глава, за да я целуне. Измина един дълъг миг, в който те останаха притиснати един към друг.

— Ще те видя ли пак, Илайджа?

— Не мога да кажа — тъжно рече Бейли. — Надявам се.

Той излезе да потърси Данил и Жискар, за да направи необходимата подготовка за предстоящата среща.

73.

Тъгата на Бейли не се разсея и докато вървеше през дългата ливада към имението на Фастълф.

Роботите вървяха от двете му страни. Данил изглеждаше спокоен, но Жискар, верен на начина, по който беше програмиран и очевидно неспособен да се отпусне, наблюдаваше неотклонно пътя.

— Как се казва Председателят на Парламента, Данил? — попита Бейли.

— Не мога да кажа, колега Илайджа. В случаите, когато са говорили за него в мое присъствие, винаги са го наричали само „Председателят“. Към него се обръщат с „Господин Председател“.

— Името му е Рутилан Хордър, сър — поясни Жискар, — но официалното никога не се споменава. Използва се само длъжностното обръщение. Така се подчертава приемствеността в управлението. Отделните личности, които заемат поста, имат фиксиран мандат, но „Председателят“ винаги съществува.

— А този конкретен Председател — на колко е години?

— Доста е стар, сър. На триста тридесет и една години — отвърна Жискар, който винаги разполагаше с готова статистика.

— И се радва на добро здраве?

— Не знам нищо, което да сочи обратното, сър.

— Да знаеш някои негови по-особени лични качества, за които би било добре да съм подготвен?

Това изглежда затрудни Жискар.

— Трудно ми е да кажа, сър — каза той след кратка пауза. — Той има втори мандат. Смята се за добър Председател, който работи много и постига резултати.

— Избухлив ли е? Търпелив? Деспотичен? Проявява ли разбиране?

— Трябва сам да прецените тези неща, сър — отвърна Жискар.

— Колега Илайджа — намеси се Данил, — Председателят стои над партизанщината. Той е справедлив и обективен по предписание.

— Сигурен съм, че е така — измърмори Бейли, — но предписанията са нещо абстрактно, както и „Председателят“, докато всеки отделен Председател — със своето име — е конкретна личност и се налага да се бори със своя собствен разум.

Бейли поклати глава. Можеше да се закълне, че и неговият собствен разум се държеше до голяма степен като нещо отделно и конкретно. След като три пъти се беше сещал за нещо и три пъти безвъзвратно го беше изгубван, Бейли вече разполагаше със своя собствен коментар, направен в момента на едно от неговите озарения, и въпреки това той беше безпомощен.

„Той беше пръв.“

Кой е бил пръв? Кога?

Бейли нямаше отговор.

74.

Бейли завари Фастълф да го чака на вратата на своето имение. Зад него се виждаше един робот, който изглеждаше съвсем не по роботски неспокоен. Той сякаш не беше в състояние да изпълни както трябва своята функция на посрещач и поради това като че ли беше дълбоко разстроен.

(Но пък човек толкова лесно приписваше човешката мотивация и реакции на роботите! По-вероятно беше истината да е друга: нямаше никакво разстройство — въобще никакви чувства. Това бяха просто леки осцилации в позитронния потенциал, възникнали в резултат от факта, че нарежданията бяха роботът да посреща всеки един посетител. А в този момент той не можеше да изпълни задачата си задоволително, без да се наложи да изблъска Фастълф, което пък не можеше да направи, без това да е абсолютно наложително. И така, роботът правеше фалшстарт след фалшстарт, от което изглеждаше неспокоен.)

Бейли се хвана, че се е втренчил разсеяно в робота и с усилие успя да премести поглед върху Фастълф. (Кой знае защо, в момента той мислеше за роботи.)

— Радвам се да ви видя отново, д-р Фастълф — каза Бейли и протегна ръка. След преживяното с Гладиа му беше трудно да се сети, че космолитите прибягват с неохота до физически контакти със земляните.

За момент Фастълф се поколеба, но после, след като доброто възпитание взе връх над предразсъдъците, пое протегнатата ръка, задържа я леко и кратко и я пусна.

— Аз съм още по-радостен да ви видя, мистър Бейли — каза той. — Бях твърде разтревожен за снощните ви премеждия. Не беше кой знае каква буря, но на един землянин трябва да се е сторила потресаваща.

— Значи знаете какво се е случило?

— Данил и Жискар ме държаха в течение на нещата. Щях да се чувствам по-добре, ако те бяха дошли направо тук, а после бяха довели и вас. Но техният избор е бил направен въз основа на факта, че имението на Гладиа е било по-близо до мястото на произшествието с аеромобила, и че вашите заповеди са били изключително строги, като са поставили безопасността на Данил на първо място. Не са ви разбрали погрешно, нали?

— Не са. Накарах ги да ме оставят.

— Разумно ли е било? — Фастълф го беще поканил вътре и сочеше към един стол.

Бейли седна.

— Изглеждаше ми най-правилният начин на поведение. Преследваха ни.

— Така ми съобщи и Жискар. Освен това каза…

Бейли го прекъсна.

— Д-р Фастълф, моля ви. Разполагам с много малко време, а имам някои въпроси към вас.

— Говорете, моля — съгласи се веднага Фастълф със своята неизменна учтивост.

— Беше изказано предположението, че поставяте своята работа върху устройството на мозъка над всичко останало, че вие…

— Нека довърша, мистър Бейли. Че не бих оставил нищо да ми попречи, че съм абсолютно безжалостен, не се съобразявам кое е неморално и кое зло, не бих се спрял пред нищо, бих оправдал всичко в името на значимостта на моята работа.

— Да.

— Кой ви каза това, мистър Бейли? — попита Фастълф.

— Има ли значение?

— Може би не. Да не говорим, че не е трудно да се отгатне. Била е дъщеря ми Василия. Сигурен съм.

— Може би — отвърна Бейли. — Онова, което ме интересува, е дали такава преценка за вашия характер е вярна.

Фастълф тъжно се усмихна.

— Да не би да очаквате от мен честен отговор за това, какъв е моят характер? В някои отношения обвиненията срещу мен са верни. Смятам моята работа за най-важното нещо и имам склонност към жертване на каквото и да било и на всичко. Бих пренебрегнал установените норми за зло и неморалност, ако те се изпречат насреща ми. Работата е там обаче, че не съм го правил. Не мога да се насиля да го направя. А в частност, ако съм бил обвинен, че съм убил Джендър, защото това по някакъв начин би ми позволило да напредна в моите изследвания на човешкия мозък, то аз го отричам. Не е така. Не съм убил Джендър.

— Предложихте ми да се подложа на психосондиране, за да получим информацията, до която иначе не мога да се добера — продължи Бейли. — Не ви ли е минавало през ума, че ако вие се подложите на психосондиране, вашата невинност би била недвусмислено доказана?

Фастълф замислено кимна с глава.

— Предполагам, че според Василия отказът ми да се подложа е доказателство за моята вина. Не е така. Психрсондата е опасно нещо и аз съм също толкова склонен да се подложа на нея, колкото и вие. И все пак бих го сторил, въпреки своите опасения, ако това не беше именно онова, което моите опоненти желаят най-много да направя. Те биха оспорили всяко едно доказателство за моята невинност, а психосондата не е дотолкова фин инструмент, че да потвърди категорично невинността. Но онова, което те биха получили от нейното прилагане, е информация за теорията и практическото осъществяване на хуманоидния робот. Това им трябва на тях и това е, което аз нямам намерение да им давам.

— Много добре — каза Бейли. — Благодаря ви, д-р Фастълф.

— На вашите услуги съм — отвърна Фастълф. — А сега, ако може да се върна към онова, което бях тръгнал да казвам. Жискар ми предаде, че след като са ви оставили сам в аеромобила, вие сте бил навестен от някакви странни роботи. Поне сте говорил за странни роботи доста несвързано, след като са ви намерили в безсъзнание навън в бурята.

— Странните роботи наистина ме навестиха, д-р Фастълф. Успях да ги отклоня и да ги отпратя, но реших, че би било по-разумно да изоставя аеромобила, отколкото да ги чакам да се върнат. Може да не съм разсъждавал много трезво, когато съм взел това решение. Жискар твърди, че е така.

Фастълф се усмихна.

— Жискар има упростенчески възгледи върху живота. Имате ли представа чии са били тези роботи?

Бейли се размърда неспокойно и сякаш не намираше начин да се нагласи удобно в стола.

— Председателят още ли не е пристигнал? — попита той.

— Не, но ще бъде тук всеки момент. Също и Амадиро, шефът на Института, с когото, както ми казаха роботите, сте се срещнали вчера. Не съм сигурен, че това е било разумно. Вие сте го вбесили.

— Трябваше да го видя, д-р Фастълф, пък и той не изглеждаше вбесен.

— Това не е показателно за Амадиро. В резултат на вашите клевети, както ги нарече той, и вашето омърсяване на професионалната репутация, Амадиро е притиснал Председателя.

— В какъв смисъл?

— Работата на Председателя е да поощрява срещането на противниковите страни и да се стреми към постигането на компромис. След като Амадиро желае да се срещне с мен, Председателят по правило не може да не го насърчи, а още по-малко може да му забрани. Той трябва да присъства на срещата и ако Амадиро има достатъчно доказателства срещу вас — а срещу един землянин е лесно да бъдат събрани доказателства — това ще сложи край на разследването.

— Може би, д-р Фастълф, не е трябвало да се обръщате за помощ към един землянин, като се има предвид колко сме уязвими.

— Може би, мистър Бейли, но не можах да измисля нищо друго. И все още не мога, така че трябва да оставя на вас да убедите Председателя в нашата гледна точка — ако можете.

— Отговорността е моя, така ли? — мрачно попита Бейли.

— Изцяло ваша — отвърна Фастълф без да трепне.

— Само ние четиримата ли ще присъстваме? — смени темата Бейли.

— Всъщност, ние тримата — уточни Фастълф — Председателят, Амадиро и аз. Ние сме двата лагера, плюс посредникът за постигане на компромис, така да се каже. Вие ще присъствате като четвърти, мистър Бейли, само по изключение. Председателят може да ви нареди да напуснете, когато си пожелае, така че се надявам да не правите нищо, с което да го разстроите.

— Ще се опитам, д-р Фастълф.

— Например, мистър Бейли, не му подавайте ръката си — ако ме извините за грубия тон.

Бейли почувства, че го облива гореща вълна от ретроактивно смущение за жеста му отпреди малко.

— Няма.

— И бъдете неизменно учтив. Не отправяйте гневни обвинения. Не се придържайте към твърдения, които нямат фактическа подплата…

— Искате да кажете да не се опитвам да изкопчвам от някого самопризнание. От Амадиро, например.

— Да, не правете така. Ще извършите клевета и това ще има обратни последствия. Затова, бъдете учтив! Ако със своята учтивост прикривате атака, в това няма да има нищо лошо. И се опитайте да не говорите, освен ако не ви призоват да го направите.

— Как така, д-р Фастълф — попита Бейли, — сега сте преизпълнен с най-внимателни наставления, а по-рано въобще не ме предупредихте за опасността от оклеветяване?

— Вината наистина е моя — призна си д-р Фастълф. — За мен това е въпрос на фундаментално понятие и никога не ми е идвало наум, че може да се нуждае от разяснение.

Бейли изръмжа.

— Да, така и си помислих.

Фастълф внезапно вдигна глава.

— Чувам шум от аеромобил. Нещо повече, чувам стъпките на някой от моя персонал, който се отправя към входната врата. Предполагам, че Председателят и Амадиро са дошли.

— Заедно? — учуди се Бейли.

— Без съмнение. Виждате ли, Амадиро предложи срещата да се състои в моето имение, като по този начин ми дава предимство като домакин. По такъв начин, той получава възможността да предложи от привидна учтивост на Председателя да го вземе и да го доведе тук. В края на краищата, и двамата трябва да дойдат при мен. Това гарантира на Амадиро няколко минути насаме с Председателя, през което време той може да изтъкне своята гледна точка.

— Това едва ли е честно — каза Бейли. — Нямаше ли как да попречите?

— Не исках. Амадиро поема пресметнат риск. Може да каже нещо, което да ядоса Председателя.

— Председателят лесно ли се ядосва по природа?

— Не. Не повече, отколкото всеки друг Председател, за който изтича петото десетилетие от мандата на длъжността му. И все пак, необходимостта да се придържа към протокола, а следователно и необходимостта никога да не взима страна, както и фактически условната власт, допринасят неизбежно за известна раздразнителност. А Амадиро не винаги постъпва разумно. Дружелюбната му усмивка, белите му зъби, избиването му в стил „bonhomie“[1] могат да бъдат изключително дразнещи, особено когато онези, за които той така щедро се раздава, по някакви причини не са в добро настроение. — Но трябва да отида да ги посрещна, мистър Бейли, и да се въоръжа с по-състоятелна, както се надявам да се окаже, версия на това, що е чар.

На Бейли не му оставаше нищо друго, освен да чака. Ни в клин, ни в ръкав се сети, че се намира на Аврора от малко по-малко от петдесет стандартни часа.

Бележки

[1] Добродушие, простосърдечие (фр.). — Б.пр.