Айзък Азимов
Роботите на зората (10)

10.

Жискар влезе без да предупреди. Бейли беше започнал да свиква с това. Като негов телохранител, роботът трябваше да може да влиза и излиза, когато си пожелае. А в очите на Бейли, Жискар беше само робот, колкото и да си имаше пол, колкото и да не се споменаваше „Р.“-то. Струваше му се, че дори Жискар да го хване да се почесва, да си бърка в носа, или насред някоя мръсна биологическа функция, роботът щеше да си остане безразличен, неосъдителен, неспособен да реагира по някакъв друг начин, освен хладнокръвно да записва своите наблюдения в някоя скрита част от паметта си.

Жискар се превръщаше просто в част от подвижната мебелировка и Бейли не изпитваше неудобство от присъствието му. Не че Жискар му се натрапваше в неудобни моменти, мислеше си Бейли.

Жискар носеше малък куб.

— Сър, предполагам, че все още искате да видите Аврора от Космоса.

Бейли трепна. Без съмнение, Данил беше забелязал раздразнението на Бейли. Отгатвайки причината, той е решил да оправи нещата по този начин. Накарал е Жискар да извърши всичко вместо него и да го представи като плод на собствения си прост разум. Беше много тактично от страна на Данил. Щеше да спести на Бейли необходимостта да изказва благодарност. Или поне така си е мислил Данил.

Всъщност Бейли се дразнеше не толкова от това, че го държат затворен, колкото че напразно — според него самия — не му дават да види Аврора. Откакто преди два дена направиха скока, той непрекъснато се ядосваше, че ще пропусне гледката. И така, той се обърна към Данил и каза:

— Благодаря ти, приятелю.

— Това беше идея на Жискар — отвърна Данил.

— Да, разбира се — съгласи се Бейли с усмивка. — Благодаря и на него. Какво е това, Жискар?

— Това е астросимулатор, сър. Принципно работи като триизмерен приемник и е свързан с видеозалата. Ако мога да добавя още нещо…

— Да?

— Гледката няма да ви се стори вълнуваща, сър. Не бих искал да се разочаровате излишно.

— Ще се опитам да не очаквам прекалено много, Жискар. Във всеки случай, няма да те държа отговорен за каквото и да било разочарование, което бих могъл да изпитам.

— Благодаря ви, сър. Трябва да се връщам на пост, но Данил ще ви помогне да се оправите с апарата, ако имате проблеми.

Той излезе и Бейли се обърна към Данил с одобрение.

— Мисля, че Жискар се справи отлично. Може и да е прост модел, но е проектиран добре.

— Той също е от роботите на Фастълф, колега Илайджа. Този астросимулатор се самосъгласува и самонаглася. Тъй като вече е фокусиран върху Аврора, необходимо е само да докоснете края за управление. Това ще го накара да заработи и няма да се наложи да правите нищо друго. Сам ли ще го включите?

Бейли сви рамене.

— Не държа непременно. Може и ти да го направиш.

Данил беше поставил куба върху масата, която Бейли използваше, за да гледа филмокнигите.

— Това — той посочи малкия правоъгълник в ръката си — е краят за управление. Трябва само да хванете куба за тези две страни, ето така, и после леко да ги притиснете навътре, за да включите апарата — а после още веднъж, за да го изключите.

Данил притисна края за управление и Бейли задавено изкрещя.

Той очакваше кубът да се освети и в него да се появи холографско изображение на звездното поле. Не стана така. Вместо това, Бейли се озова в Космоса — в Космоса — с ярките немигащи звезди, които се простираха докъдето му стигнеше погледът.

Това продължи само един миг. После всичко се върна отново на мястото си — стаята, насред нея Бейли, Данил и кубът.

— Съжалявам, колега Илайджа — каза Данил. — Изключих го веднага, щом долових безпокойството ви. Не очаквах, че няма да сте подготвен за случилото се.

— Тогава подготви ме! Какво се случи?

— Астросимулаторът действа директно върху зрителния център на човешкия мозък. Впечатлението, което създава, не може да се разграничи по никакъв начин от триизмерната действителност. Представлява сравнително ново изобретение и засега се използва само за наблюдение на астрономически обекти, които все пак не представляват сложна картина с много детайли.

— Ти също ли видя това, Данил?

— Да, но много смътно и без реализма, който изпитва едно човешко същество. Виждам неясните контури на картина, която се наслагва върху ясния декор на стаята. Обясниха ми, обаче, че човешките същества виждат само картината. Несъмнено, когато успеят да настроят мозъците на хуманоидите още по-фино и когато нагодят…

Бейли беше възвърнал равновесието си.

— Работата е там, Данил, че аз не възприемах нищо друго. Не възприемах себе си. Не виждах ръцете си и не усещах къде са. Чувствах се, сякаш бях безтелесен дух, или… ъ… както си представям, че бих се чувствал, ако бях мъртъв, със съзнание, което продължава да съществува в някакъв вид следващ нематериален живот.

— Сега разбирам, защо бяхте в известна степен обезпокоен.

— Всъщност, бях много обезпокоен.

— Съжалявам, колега Илайджа. Ще извикам Жискар да отнесе това обратно.

— Не. Сега вече съм подготвен. Дай да го видя този куб. Ще мога ли да го изключа, въпреки че няма да го усещам в ръцете си?

— Той ще прилепне за ръцете ви, за да не можете да го изтървете, колега Илайджа. Д-р Фастълф, който е изпитвал действието на астросимулатора, ми е казвал, че натискането става автоматично, щом човешкото същество, което държи куба, пожелае да свърши с гледането. Автоматичният процес се управлява от нервната система така, както и самото виждане. Поне така е при аврорианците и предполагам…

— Че физиологично земляните приличат достатъчно много на аврорианците, за да важи същото и за тях. Много добре, дай ми края за управление и ще пробвам.

С леко вътрешно потръпване, Бейли сграбчи края за управление и се озова отново в Космоса. Този път беше подготвен. След като откри, че може да диша без затруднение и че по никакъв начин не се чувства като потопен във вакуум, той се насили да възприеме всичко като зрителна измама. Дишайки тежко (вероятно за да се убеди, че изобщо диша), той се огледа с любопитство във всички посоки.

Изведнъж осъзна, че чува, как въздухът минава през носа му.

— Чуваш ли ме, Данил? — попита той.

Чу собствения си глас — сякаш идваше отдалече и малко неестествен, — но го чу.

После чу и гласа на Данил, който също беше промени, но се различаваше от гласа на Бейли.

— Да, мога — каза Данил. — Вие също би трябвало да ме чувате, колега Илайджа. Зрителните и кинестетични^[1] усещания интерферират. Така се създава по-голяма илюзия за реалност. Но слухът остава незасегнат. Поне в повечето случаи.

— Ами, виждам само звезди — обикновени звезди, това е. Аврора има слънце. Предполагам, че сме достатъчно близо и звездата, която е нейното слънце, би трябвало да блести значително по-ярко от останалите.

— Много по-ярко, колега Илайджа. Но тя е затъмнена, защото в противен случай бихте получили увреждане на ретината.

— Тогава къде е планетата Аврора?

— Виждате ли съзвездието Орион?

— Да, виждам го. Искаш да кажеш, че все още можем да виждаме съзвездията такива, каквито ги виждаме в небето над Земята, или в Градския планетариум?

— Приблизително. За порядъка на междузвездните разстояния, ние не сме много далече от Земята и Слънчевата система, така че в звездните картини има нещо общо. Слънцето на Аврора е известно на Земята като Тау Кит и е отдалечено само на 3.67 парсека от нея. Сега, ако си представите линията между Бетелгиус и средната звезда от пояса на Орион, после я продължите още толкова и малко отгоре, тогава средно ярката звезда, която ще видите, е планетата Аврора. Колкото повече я наближаваме, толкова по-ясно ще се вижда.

Бейли я загледа мрачно. Беше просто един звездоподобен обект. Нямаше мигаща луминисцентна стрелка, която да сочи към нея. Нямаше внимателно изписаното в дъга над нея описание.

— Къде е слънцето? — попита той. — Искам да кажа, Земното слънце.

— Намира се в съзвездието Дева, погледнато от Аврора. То е звезда от втора величина. За съжаление, астросимулаторът, с който разполагаме, не е надлежно компютъризиран и не можете да я видите толкова лесно. Във всеки случай, би изглеждала като звезда, съвсем обикновена звезда.

— Няма значение — каза Бейли. — Сега смятам да изключа това нещо. Ако имам проблеми — помогни ми.

Нямаше проблеми. Устройството се изключи още в мига, в който Бейли си помисли да го направи. Той седна и запремига в изненадващо ярката светлина на стаята.

Едва тогава, когато се върна към своите нормални сетива, той осъзна, че преди няколко минути си е представял, че се намира в Космоса, без каквито и да било защитни стени, и въпреки това, земната му агорафобия^[2] не се беше проявила. Бейли се чувстваше съвсем добре, след като беше приел, че не присъства реално.

Мисълта го озадачи и за известно време отвлече вниманието му от гледането на филмокниги.

Бейли се връщаше периодично към астросимулатора, за да погледне към Космоса от някоя подходяща точка извън борда, само че без да му се налага да напуска кораба. Понякога го правеше само за миг, колкото да се убеди, че безкрайната пустош не го кара да се чувства зле. Друг път се чувстваше изгубен сред звездите и започваше лениво да ги брои или да оформя геометрични фигури. Преди всичко се наслаждаваше на възможността да прави нещо, което на Земята никога не би могъл да стори, защото нарастващото безпокойство от агорафобията бързо щеше да погълне всичко останало.

Накрая пролича съвсем ясно, как Аврора започва да става все по-ярка. Не след дълго тя можеше да бъде открита лесно сред останалите светли точки, после безпогрешно и накрая неизбежно. В началото представляваше малка сребърна светлинка, но след време бързо се уголеми и фазите й започнаха да се забелязват.

Виждаше се като почти идеален светлинен полукръг, когато Бейли осъзна тяхното наличие.

Той се поинтересува и Данил му отвърна:

— Наближаваме от външната страна на орбиталната плоскост, колега Илайджа. Южният полюс на Аврора е почти в центъра на диска, малко към осветената половина. В южното полукълбо е пролет.

— Според материала, който видях — каза Бейли, — оста на Аврора е наклонена под ъгъл 16 градуса. — В стремежа си да проникне в същността на самите аврорианци, той беше прегледал физическото описание на планетата без особено внимание, но успя да си спомни цифрата.

— Да, колега Илайджа. Накрая ще влезем в орбита около Аврора и тогава фазите ще се сменят бързо. Аврора се върти по-бързо от Земята…

— Денят има 22 часа. Да.

— 22.3 традиционни часа. Аврорианският ден се разделя на 10 аврориански часа. Всеки час се разделя на 100 аврориански минути, които от своя страна, се делят на 100 аврориански секунди. Така, аврорианската секунда е равна грубо на 0.8 земни секунди.

— Това ли са имали предвид в книгите, когато говореха за метрични часове, метрични минути и така нататък?

— Да. В началото е било трудно да накарат аврорианците да изоставят временните мерки, с които били свикнали. Използвали са и двете системи — стандартната и метричната. Накрая, разбира се, метричната спечелила. Понастоящем се говори само за часове, минути и секунди, но винаги се подразбират метричните. Същата система е била възприета и на останалите Външни светове, въпреки, че там тя не пасва на естественото въртене на планетите. Освен това, всяка планета използва и местна система, разбира се.

— Както Земята.

— Да, колега Илайджа, но Земята използва само първоначалните стандартни единици. Това създава неудобства за Външните светове, що се отнася до търговията, но те са оставили Земята да върви по свой път в това отношение.

— Предполагам, не от приятелски чувства. Подозирам, че те искат да подчертаят различието на Земята. Как са напаснали годишния цикъл към метризирането? В края на краищата, Аврора сигурно има естествен период на въртене около своето слънце, от който зависи смяната на сезоните. Как се определят те?

— Аврора прави обиколка около слънцето си за 373.5 аврориански дена, или за около 0.95 земни години — отвърна Данил. — В хронологията това не се смята за съществено. Аврора приема един месец да се равнява на 30 нейни дни, а една метрична година — на 10 месеца. Метричната година е равна на около 0.8 сезонни години или на около три-четвърти от земната година. Тези зависимости са различни за всяка планета, разбира се. Периодът от десет дена обикновено се нарича децимесец. Всички Външни светове използват тази система.

— Сигурно трябва да има някакъв удобен начин, по който се държи сметка за редуването на сезоните.

— Всяка планета си има собствени годишни времена, но те не са определящи. За всеки конкретен ден — в миналото или в настоящето — може да се изчисли с компютър и съответстващият сезон — ако по някакви причини такава информация е необходима. Това важи за всички планети, където преминаването към местно време и обратно може лесно да се извърши. И, разбира се, колега Илайджа, всеки робот може да извърши изчислението, като насочи човешката дейност съобразно сезона или местното време. Предимството на метричните единици се състои в това, че така човечеството разполага с единно летоброене. А и не се стига до по-сложни операции от преместването на десетичната точка.

Бейли се зачуди, защо в книгите, които прегледа, никъде не обясняваха тези неща. Тогава си спомни от своите познания по история на Земята, че някога в основата на календарното броене е бил лунарният месец. Впоследствие, за улеснение на летоброенето, лунарният месец отпаднал и никога повече не бил използван. Но ако дадяха на някой чужденец книги за Земята, той едва ли щеше да срещне споменаването на лунарния месец, или която и да било друга историческа промяна в календарното броене. Датите щяха да се отбелязват без излишни обяснения.

Какво ли още щеше да се споменава без излишни обяснения?

В такъв случай, доколко той, Бейли, можеше да се осланя на информацията, която получаваше? Непрекъснато щеше да му се налага да пита, без да взима нищо за дадено.

Щяха да изникват толкова много възможности да изтърве очевидното, толкова много случаи на погрешно разбиране, толкова много пътища, които водеха в грешна посока.