Серия
Позитронни роботи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Robots of Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

По-долу е показана статията за Роботите на Зората от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Роботите на Зората
The Robots of Dawn
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1983 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Цикъл „Роботите“
Предходна Голото слънце
Следваща Роботите и империята

Преводач Мая Симеонова

Роботите на Зората (на английски: The Robots of Dawn) е роман на американския писател-фантаст Айзък Азимов. За първи път публикувана през 1983, това е трета книга от цикъла „Роботите“, която подобно на своите предшественици Стоманените пещери и Голото слънце съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр. През 1983 романът е номиниран за наградите Хюго и Локус[1].

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив, натоварен с разследване убийството на хуманоидния робот Джендър Панел на планетат Аврора.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот от Аврора, стар партньор на Бейли в разкриването извършителите на две предишни убийства.
  • Р. Жискар Ревентлов: Робот с нехуманоидна форма конструиран от д-р Хан Фастълф. Той е дясната ръка на своя създател.
  • Хан Фастълф: Известен аврориански политик и специалист по роботика, обвинен за унищожаването на построения от него хуманоиден робот Джендър Панел.
  • Гладиа Делмар: Главна героиня в романа Голото слънце, след събитията в който напуска родната си Солария и се премества да живее на планетата Аврора, където получава за ползване робота Джендър Панел. За населението на Аврора тя става известна като соларианката или Гладиа Солария.
  • Василия Алиена: Дъщеря на д-р Фастълф, който противно на аврорианските обичаи я отглежда лично. По-късно двамата изпадат в състояние на дълбок личен конфликт с баща си довел до раздялата им. Доктор Алиена е експерт в областта на роботиката и членува в аврорианския Институтът по роботика.
  • Келдън Амадиро: Глава на Институтът по роботика.
  • Сантирикс Гремионис: Аврориански фризьор и дизайнер, предлагал се няколко пъти за интимен пратньор на Гладиа Делмар
  • Бен Бейли: Син на Илайджа Бейли.
  • Рутилан Хордър: Председател на Аврора и де факто управляващ планетата.

Сюжет

След успешното разрешаване на случая с убийството на соларианеца Рикей Делмар, Илайджа Бейли се завръща на Земята дълбоко убеден в необходимостта от промяна в начина на живот на населението и насочването му към колонизирането на нови планети в галактиката. Като първа стъпка той и синът му започват да се борят с присъщата на земляните агорафобия, като се престрашават да прекарват дълго време извън огромния купола на Ню Йорк.

Две години след завръщането му от Солария и по време на една от тези „тренировки“, на Бейли е съобщено, че космолитската планета Аврора е поискала по дипломатически път помощ от земния детектив в разследването на значимо престъпление. С неохота Бейли се съгласява да проведе разследване и достигне до истината.

На път за Аврора Бейли отново се среща със стария си партньор и приятел Р. Даниил Оливо, както и с дясната ръка на д-р Хан Фастълф Р. Жискар Ревентлов. Землянинът е информиран, че задачата му е да открие кой е предизвикал фатално умствено увреждане на хуманоидния робот Джендър Панел. Главен обвиняем за това „роботоубийство“, както нарича случилото се Бейли, е самият създател на робота д-р Хан Фастълф. Той лесно бива приет за такъв от редица аврорианци поради това, че е считан за водещия специалист по роботика на планетата и единствения, по собствено признание, притежаващ знанията и уменията необходими, за да се причини непоправимо умствено увреждане на хуманоиден робот. Той е член на влиятелна аврорианска политическа партия, която желае развитието на мирни и дори приятелски отношения със Земята, поради което земното правителство има интерес в оневиняването му.

На Аврора Бейли се среща отново с Гладиа Делмар, на която д-р Фалстъф предоставя унищожения робот Джендър Панел, след нейното пристигане от родната и планета Солария. Гладиа е дълбоко засегната от загубата на робота поради любовта си към него. Тя дори счита унищожения робот за свой съпруг.

Бейли посещава и отчуждената дъщеря на д-р Фастълф д-р Василия Алиена, която е убедена във възможността баща и да е извършителя на престъплението и го описва като безчувствено чудовище. Тя изпитва и ненавист към Фалстъф поради това, че той е взел при раздялата им любимия ѝ робот Жискар Ревенлов, който се е грижил за Василия като малка и над когото тя е извършвала технологически експерименти. По-късно Бейли разпитва и младия Сантирикс Гремионис, който многократно се е предлагал за интимен партньор на Гладиа и на Василия.

Послед е разпитан началникът на аврорианския Институт по роботика Келдън Амадиро. Амадиро е главния политически съперник на д-р Фалстъф и крайно враждебно настроен към Земята и възможността земляни отново да колонизират космоса. Главната цел на институтът е да направи възможно колонизирането на нови планети от космолити с помощта на хуманоидни роботи. Основна пречка за осъществяването на тази идея е нежеланието на д-р Фалстъф, който е единствения жив специалист конструирал такива роботи, да сподели опита си. Водени от Амадиро учените в института, сред които е и д-р Василия Алиена, правят редица неуспешни опити да създадат хоманоиден робот.

Достигнал до изводи засягащи решението на случая Бейли свиква събрание с участието на д-р Фалстъф, д-р Амадиро и председателя на легислатурата на Аврора Рутилан Хордър, на която разкрива причините довели до унищожението на Джендър Панел и привидния извършител на престъплението.

Успешното изпълнение на възложената задача от Бейли осигурява подобряването на отношенията между Земята и Аврора, което определя хода на по-натъшните събития в човешката история.

Макар и представил удовлетворителен за аврорианците отговор на мистерията с роботоубийството Бейли запазва в тайна името на истинския извършител на престъплението, който всъщност е робота Жискар, развил способността да бъде телепат и така усвоил способностите по който един робот може да се доведе до изключване.

Източници

  1. 1984 Award Winners & Nominees. // Worlds Without End. Посетен на 13 септември 2009.

Литература

4
ФАСТЪЛФ

14.

Д-р Хан Фастълф наистина го чакаше — и се усмихваше. Беше висок, слаб, със светло-кестенява, не много гъста коса и, разбира се, пак тези негови уши. Бейли беше запомнил именно тях. Бяха огромни и щръкнали встрани. Придаваха му малко смехотворен вид и предразполагаха. По-скоро ушите, отколкото посрещането на Фастълф, накараха Бейли да се усмихне.

Бейли се зачуди, дали аврорианската медицина не беше напреднала и в областта на козметичната пластична хирургия. Но всъщност, може би Фастълф си харесваше ушите, както впрочем те харесваха и на Бейли (за голяма негова изненада). Едно лице, което те кара да се усмихнеш, си имаше своите преимущества.

Може би Фастълф държеше да се харесва от пръв поглед. Или пък намираше за удобно да бъде подценяван? Или просто различен?

— Детектив Илайджа Бейли — обърна се той към Бейли. — Помня ви добре, макар упорито да си представях, че в лицето приличате на онзи актьор, който играеше вашата роля.

Лицето на Бейли помръкна.

— Тази хипервълнова драматизация ме преследва, д-р Фастълф. Ако знаех къде мога да се скрия от нея…

— Никъде — добродушно заяви Фастълф. — Поне не и толкова просто. Но, щом не харесвате тази тема, още отсега ще я изключим от нашите разговори. Никога повече няма да я споменавам. Съгласен ли сте?

— Благодаря ви — с пресметната неочакваност, Бейли протегна ръка на Фастълф.

Фастълф видимо се поколеба. После пое ръката на Бейли, задържа я предпазливо — и за малко. Накрая въздъхна:

— Ще приема, че не сте ходеща торба от зарази, мистър Бейли.

След което, докато гледаше ръцете си, посърнало добави:

— Трябва да призная, все пак, че ръцете ми са обработени с инертен филм, от което не се чувствам много удобно. Аз съм рожба на ирационалните страхове на моето общество.

Бейли сви рамен.

— Всички сме такива. Не съм във възторг от мисълта, че съм на открито. Заради това не съм във възторг и от моето идване на Аврора, при създалите се обстоятелства.

— Разбирам добре това, мистър Бейли. Приготвил съм тук закрита кола за вас, а когато стигнем до моето имение, ще направим всичко възможно да не ви излагаме на открито.

— Благодаря ви, но допускам, че в някои случаи, по време на моя престой на Аврора, ще се наложи да остана на открито. Подготвен съм — според възможностите си.

— Разбирам, но ще прибягваме до това само в наложителни случаи. Сегашният не е такъв, така че моля ви, приемете да останете на закрито.

Колата чакаше в сянката на тунела и едва ли щяха да видят и следа от открито пространство, докато се качваха в нея. Бейли усети зад себе си присъствието на Данил и Жискар, твърде различни на външен вид, но еднакво сериозни и готови да чакат — с безкрайно търпение.

Фастълф отвори задната врата.

— Моля, заповядайте — каза той.

Бейли влезе. Данил го последва бързо и плавно, а Жискар се качи от другата страна почти едновременно с него, в нещо като подобие на танц с не лоша хореография. Бейли остана притиснат между тях, макар и не съвсем плътно. Всъщност, мисълта, че от двете страни между него и откритото пространство стоеше плътната бариера от тела на роботи, го зарадва.

Но открито пространство нямаше. Фастълф се качи отпред и след като вратата се затвори, прозорците се затъмниха и мека, изкуствена светлина изпълни вътрешността на колата.

— Обикновено не карам по този начин, мистър Бейли — каза Фастълф, — но нямам кой знае какво против, а на вас може да ви се стори по-удобно. Колата е изцяло компютъризирана, знае къде отиваме и може да се справи с всякакъв вид непредвидени обстоятелства. Не се изисква никаква намеса от наша страна.

Ускорението се почувства съвсем слабо, последвано от едва доловимо усещане за движение.

— Този маршрут е сигурен, мистър Бейли — продължаваше Фастълф. — Доста усилия ми струваше да направя така, че възможно най-малък брой хора да научат, че ще бъдете в тази кола. Със сигурност няма да ви открият тук. Пътуването с кола — която между другото се движи на въздушна възглавница от реактивните си двигатели, така че всъщност представлява аеромобил — няма да ни отнеме много време, но ако желаете, може да използвате възможността да си починете. В момента сте в пълна безопасност.

— Говорите така — възрази Бейли, — като че ли мислите, че съм в опасност. На кораба бях охраняван толкова строго, че се чувствах като в затвор — а ето че сега пак става същото. — Бейли огледа вътрешността на колата, която го прихлупваше под рамката си от метал и непрозрачно стъкло, да не говорим за металната рамка на двата робота.

Фастълф леко се изсмя.

— Престаравам се, знам, но градусът на Аврора се покачва. Идвате тук в един кризисен момент и бих предпочел да изпадна в положението на глупак с престараването си, отколкото да поема ужасния риск от подценяването на опасността.

— Вярвам разбирате, д-р Фастълф — отвърна Бейли, — че провалът ми тук ще бъде голям удар за Земята.

— Разбирам добре това. Моето намерение да предотвратя провала ви е толкова твърдо, колкото и вашето. Повярвайте ми.

— Така и правя. Още повече, провалът ми тук, независимо по какви причини, ще ме съсипе професионално и в личен план на Земята.

Фастълф се обърна и погледна шокирано Бейли.

— Настина ли? Не би трябвало да има основания за подобни санкции.

Бейли сви рамен.

— Съгласен съм, но така ще стане. Ще се превърна в изкупителната жертва за едно отчаяно правителство на Земята.

— Не съм мислил за това, когато помолих да дойдете, мистър Бейли. Бъдете сигурен, че ще направя всичко, което е по силите ми. Макар че, казано съвсем честно — погледът му се отмести настрани, — няма да е кой знае колко, ако загубим.

— Знам — кисело отвърна Бейли. Той се облегна назад в меката тапицерия и притвори очи. Движението на колата се усещаше само като леко, полюшващо клатене, но Бейли не заспа. Вместо това, той усилено мислеше — друго не му оставаше.

15.

Бейли не се сблъска с откритото пространство дори и в края на пътуването. След като слезе от колата, той се озова в подземен гараж и един малък асансьор го изкачи на приземния етаж (както се оказа в последствие).

Беше въведен в светла стая и леко присви очи, когато мина под преките слънчеви лъчи (да, оранжевеникави).

Фастълф забеляза и каза:

— Стъклата са прозрачни, макар че може да бъдат затъмнени. Ще го направя, ако желаете. Всъщност, трябваше да се сетя…

— Няма нужда — прекъсна го рязко Бейли. — Просто ще седна с гръб към тях. Трябва да се аклиматизирам.

— Както желаете, но ми кажете, ако се почувствате неудобно. Мистър Бейли, в тази част на Аврора в момента е късна сутрин. Не знам какво е показвал вашият биологически часовник на кораба. Ако сте буден отдавна и желаете да поспите, това може да бъде уредено. Ако не ви се спи и не сте гладен, няма защо да ядете. Но ако смятате, че можете да похапнете, бих ви предложил да обядваме заедно след малко.

— Това ще е в пълно съответствие с биологическия ми часовник.

— Прекрасно. Ще ви припомня, че нашият ден е с около седем процента по-къс от земния. Не би следвало да изпитате твърде големи биоритмични затруднения, но ако това е така, ще се постараем да се нагодим към вашите нужди.

— Благодаря.

— И накрая — нямам ясна представа, какви са вашите предпочитания към храната.

— Ще се оправя с всичко, което ми поднесете.

— Въпреки това, няма да се почувствам засегнат, ако нещо не ви се стори… вкусно.

— Благодаря.

— И няма да имате нищо против, ако Данил и Жискар се присъединят към нас, нали?

Бейли леко се усмихна.

— Те също ли ще ядат?

Не последва ответна усмивка от страна на Фастълф.

— Не, но искам те да са с вас по всяко време — сериозно отвърна той.

— Все още се опасявате? Дори тук?

— Не се доверявам изцяло на нищо. Дори и тук.

Влезе един робот.

— Сър, обедът е сервиран.

Фастълф кимна.

— Много добре, Фабер. Ще сме на масата след няколко минути.

— Колко робота имате? — попита Бейли.

— Съвсем малко. Не сме стигнали соларианците с техните десет хиляди робота на едно човешко същество, но притежавам повече от средния брой — петдесет и седем. Къщата е голяма и ми служи както за офис, така и за лаборатории. И после, жена ми — когато имам такава — трябва също да разполага с достатъчно пространство, а същевременно да не пречи на работата ми. За нея има отделно крило и прислуга.

— Е, мисля, че с петдесет и седем робота сте могли да заделите два. Чувствам по-малко угризения, че сте ми пратили Жискар и Данил да ме придружават до Аврора.

— Изборът не беше случаен, уверявам ви, мистър Бейли. Жискар е моят управител и дясната ми ръка. Бил е с мен през целия ми съзнателен живот.

— И въпреки това, сте го изпратили да ме вземе. За мен е чест — каза Бейли.

— Това показва, колко голямо значение отдавам на пристигането ви, мистър Бейли. Жискар е най-надеждният ми робот, той е силен и здрав.

Погледът на Бейли проблесна към Данил и Фастълф добави:

— Не включвам приятеля си Данил в тези сметки. Той не ми е слуга, той е мое върховно постижение, от което имам слабостта да съм изключително горд. Данил е първият по рода си и докато д-р Рой Немену Сартън беше негов дизайнер и прототип, то човекът, който…

Фастълф тактично замълча, но Бейли безцеремонно закима и рече:

— Разбирам.

Не му се искаше фразата да бъде завършена с препратки към убийството на Сартън на Земята.

— Докато Сартън движеше практическата страна на конструирането — продължи Фастълф, — аз бях този, чийто теоретични изчисления направиха възможно съществуването на Данил.

Фастълф се усмихна на Данил, който в отговор сведе глава.

— Имало е и Джендър — отбеляза Бейли.

— Да — Фастълф поклати глава и погледът му се наскърби.

— Може би трябваше да го оставя при себе си, както Данил. Но той беше вторият ми хуманоид — в това е разликата. Данил ми е, така да се каже, първороден — специален случай.

— И вече не конструирате хуманоидни роботи?

— Вече не. Но, хайде — подкани го Фастълф, като потриваше ръце. — Трябва да обядваме. Не мисля, мистър Бейли, че населението на Земята е свикнало с това, което бих нарекъл естествена храна. Ще има салата от скариди, хляб и сирене, мляко, ако желаете, или какъвто вид плодов сок предпочитате. Все простички неща. Сладолед за десерт.

— Всички те са традиционни земни ястия — отвърна Бейли. — които съществуват в истинския си вид само в древната Земна литература.

— Не са съвсем обичайни за Аврора, но не смятах, че има смисъл да ви натрапвам нашето схващане за изискан обяд, който представлява разнообразни аврориански храни и специалитети. Човек трябва да е свикнал с вкуса им.

Той стана.

— Моля, последвайте ме, мистър Бейли. Ще бъдем само двамата и няма да се придържаме към церемониите, или да се отдаваме на излишни обедни ритуали.

— Благодаря — отвърна Бейли. — Ще приема това като израз на любезност. Прогонвах скуката от пътуването с доста интензивно гледане на материали, свързани с Аврора, и знам, че подобаващата учтивост изисква едно церемониално ядене, което би ме стъписало.

— Няма от какво да се стъписвате.

— Не може ли да нарушим церемониалността дори дотам, че да обсъдим деловите неща по време на яденето, д-р Фастълф? — добави Бейли. — Не трябва да губя излишно време.

— Привърженик съм на такава гледна точка. Наистина ще говорим по работа и предполагам, че мога да разчитам на вас да не споменавате пред никого за това отклонение от добрия тон. Не бих искал да бъда зачеркнат от списъка на изисканото общество — той се захили. — Въпреки, че не би трябвало да се смея. Няма на какво да се смея. Загубата на време може да се окаже нещо повече от едно обикновено неудобство. Тя може лесно да се окаже фатална.

16.

Стаята, от която Бейли излезе, беше скромна: няколко стола, ракла с чекмеджета, нещо като пиано, но с медни клапи вместо клавиши, и няколко абстрактни платна на стените, които проблясваха. Подът беше гладък, на шахматни фигури в няколко нюанса на кафявото. Вероятно беше направен така, че да наподобява дървен, и въпреки, че блестеше като току-що излъскан, не беше хлъзгав.

Трапезарията, макар и със същия под, не приличаше по нищо останало на предишното помещение. Представляваше дълга правоъгълна стая и беше претрупана с украси. В нея имаше шест огромни квадратни маси, които очевидно бяха модулни и можеха да се подреждат по различен начин. Покрай една от по-късите стени имаше барче, където проблясваха бутилки с разнообразни цветове. Зад тях имаше криво огледало, което удължаваше стаята сякаш до безкрайност. В отсрещната стена имаше четири ниши, във всяка от които чакаше по един робот.

Двете по-дълги стени представляваха мозайки, чиито цветове непрекъснато се меняха. Едната изобразяваше сцена от повърхността на планета, но Бейли не можа да разбере дали от Аврора, или от някой друг свят, или дали не беше изцяло плод на нечие въображение. В единия край се виждаше житно поле (или нещо такова), изпъстрено със сложна селскостопанска техника, която се управляваше само от роботи. По протежението на стената към другия й край се появяваха разпръсната жилищни постройки, които в края оформяха нещо, което Бейли прие за аврориански вариант на Град.

Другата по-дълга стена беше астрономическа. Синьо-бяла планета, осветена от далечно слънце, отразяваше светлината така, че дори и съвсем отблизо, човек не можеше да се отърве от впечатлението, че тя бавно се върти. Звездите, които я заобикаляха — някои по-бледи, други по-ярки, — изглеждаха също така, сякаш променяха разположението си. Но щом погледът срещнеше някоя по-малка група, звездите в нея като че ли застиваха неподвижно.

Бейли намираше всичко това смущаващо и отблъскващо.

— Нещо като творение на изкуството, мистър Бейли — поясни Фастълф. — Прекалено скъпо, за да си струва, но Фаня настоя да го купим. Фаня е сегашната ми партньорка.

— Тя ще се присъедини ли към нас, д-р Фастълф?

— Не, мистър Бейли. Както казах, само ние двамата. Помолих я да остане в нейната част от къщата, докато вие сте тук. Не искам да я посвещавам в проблема, който стои пред нас. Надявам се. че ме разбирате?

— Да, естествено.

— Елате. Моля, заповядайте на масата.

Една от масите беше отрупана с чинии, чаши и още някакви сложни съдове, някои от които не бяха познати на Бейли. В центъра имаше висок, конусообразен цилиндър, който изглеждаше като гигантска фигура за шах, изработена от сив скален материал.

Докато сядаше, Бейли не можа да се стърпи и се пресегна да го пипне с пръст.

Фастълф се усмихна.

— Това е солница за подправки. Лесно се борави с нея. Може да се укаже видът на желаната измежду дузина подправки, както и точното количество, с което трябва да се наръси дадена порция ястие. Добрият тон изисква, обаче, човек да вземе солницата в ръце и да изпълни поредица от доста сложни завъртания с нея. Сами по себе си, те не са от значение, но това минава за много модно и се цени високо от аврорианците като израз на грацията и изискаността, с които следва да се поднася яденето. Като по-млад, можех с палеца и двата си пръста да направя тройно завъртане на солницата и да поръся със сол при удара й в дланта ми. Ако сега пробвам да го направя, бих рискувал да размажа главата на госта си. Мисля, че не бихте имали нищо против да не се опитвам.

— Настоявам да не опитвате, д-р Фастълф.

Един робот сложи на масата салатата, друг донесе поднос с плодови сокове, трети — сиренето и хляба, а четвърти подреди салфетките. И четиримата действаха строго координирано, като идваха и си отиваха без да се сблъскат и без видимо затруднение. Бейли ги наблюдаваше изумен.

Без много суетене, те застанаха мирно, по един в четирите краища на масата. Оттеглиха се в синхрон, поклониха се в синхрон, обърнаха се в синхрон и се върнаха в нишите на стената в отдалечения край на стаята. Изведнъж Бейли усети присъствието на Данил и Жискар. Не беше забелязал да влизат. Те чакаха в две ниши, които се бяха появили по някакъв начин в стената с житното поле. Данил беше по-близо.

— След като вече си отидоха… — започна Фастълф, но млъкна и бавно заклати глава в знак на печално разкритие. — Само че не са. Обикновено роботите напускат преди обедът да започне. За разлика от човешките същества, роботите не ядат. Следователно, логично е тези, които ядат, да ядат, а онези, които — не, да напуснат. Това се е превърнало в още един ритуал. Би било съвсем немислимо човек да яде, преди роботите да напуснат. В този случай, обаче…

— Те не са напуснали — довърши Бейли.

— Така е. Сметнах, че сигурността е по-важна от етикета, и че след като вие не сте аврорианец, не бихте имали нищо против.

Бейли изчака Фастълф да започне пръв. Фастълф взе вилицата, Бейли също. Фастълф я използва, като я движеше бавно, и така позволи на Бейли да вида точно какво правеше с нея.

Бейли предпазливо захапа една скарида, която се оказа превъзходна. Вкусът й беше като на скаридената паста, която се правеше на Земята, но далеч по-изтънчен и богат. Бейли бавно задъвка и осъзна, че въпреки горещото си желание да напредне в разследването по време на обяда, в момента не беше възможно да посвети вниманието си на нищо друго, освен яденето.

Фастълф направи първата крачка.

— Дали не би трябвало да се захванем с проблема, мистър Бейли?

Бейли леко се изчерви.

— Да. При всички случаи. Моля да ме извините. Вашата аврорианска храна просто ме смая и ми беше трудно да помисля за каквото и да било друго. Проблемът, д-р Фастълф, се състои във вашето участие, нали така?

— Защо говорите така?

— Някой е извършил роботоубийството по начин, който предполага голямо майсторство — както ме осведомиха.

— Роботоубийство? Забавна дума — Фастълф се усмихна. — Разбира се, ясно ми е, какво искате да кажете с нея. Правилно са ви осведомили; начинът предполага изключително майсторство.

— А само вие го притежавате — както ме осведомиха.

— И за това са ви осведомили правилно.

— Дори самият вие признавате, всъщност настоявате, че само и единствено вие бихте могли да доведете Джендър до състояние на мозъчно изключване.

— Поддържам онова, което, в края на краищата, е истина, мистър Бейли. Нямам полза да лъжа, дори и да се насиля да го направя. Всеизвестно е, че аз съм водещият специалист по теоретична роботика на всички Външни светове.

— И все пак, д-р Фастълф, не би ли могло вторият най-добър в целия свят специалист по теоретична роботика, или третият, или дори петнадесетият, да притежават необходимите способности за извършване на престъплението? Наистина ли е нужно цялото умение на най-добрия?

— По моя преценка, наистина е нужно цялото умение на най-добрия — спокойно отвърна Фастълф. — Всъщност, пак по моя преценка, единствено аз бих могъл да постигна такова нещо, и то в добрите си времена. Не забравяйте, че най-големите мозъци в областта на роботиката, включително моя, сме работили целенасочено върху такъв модел на позитронния мозък, който да не може да бъде доведен до състояние на мозъчно изключване.

— Сигурен ли сте? Наистина ли сте сигурен?

— Напълно съм сигурен.

— И сте го заявили официално?

— Разбира се. Имаше официално разследване, скъпи ми землянино. Зададоха ми въпросите, които сега вие ми задавате, и аз им казах истината. Така е прието на Аврора.

— Нито за момент не се съмнявам, че сте убеден, че сте казали истината. Дали обаче не сте се подвели от естествената си гордост? — попита Бейли. — Може би това също е типично за Аврора?

— Искате да кажете, че в своя стремеж да ме смятат за най-добрия бих се поставил съзнателно в положение, в което всеки да бъде принуден да приеме, че аз съм докарал Джендър до мозъчно изключване?

— Допускам, че в известна степен бихте се задоволили да жертвате своето политическо и социално положение, за да остане ненакърнена научната ви репутация.

— Разбирам. Имате интересен начин на мислене, мистър Бейли. Нямаше да се сетя за това. Ако трябваше да избирам между репутацията на второстепенно величие и тази на извършител, по вашите думи, на роботоубийство, вие смятате, че умишлено бих избрал последното, така ли?

— Не, д-р Фастълф, не бих искал да опростявам дотолкова нещата. Не е ли възможно да се самозаблуждавате, като мислите, че сте най-великият роботик и че сте ненадминат? И да не искате да отстъпите на никаква цена, защото подсъзнателно — подсъзнателно, д-р Фастълф, — си давате сметка, че ви изпреварват, или дори вече сте изпреварен от други.

Фастълф се изсмя, но в смеха му се долови нотка на раздразнение.

— Няма такова нещо, мистър Бейли. Грешите напълно.

— Помислете си, д-р Фастълф! Можете ли да гарантирате, че никой от колегите ви роботици не е достигнал вашето съвършенство?

— Малцина са способни да се занимават с проблема за хуманоидните роботи. С конструирането на Данил, на практика се постави началото на една нова професия, която дори няма име — може би, хуманоидистика. От всички теоретични роботици на Аврора, нито един, освен мен самия, не знае, как е устроен позитронният мозък на Данил. Д-р Сартън знаеше, но той е мъртъв. А дори и той не знаеше това толкова добре, колкото аз. Основната теория е моя.

— Може да е била ваша в началото, но вие определено не можете да претендирате безкрайно дълго за изключителни права върху нея. Никой ли не е изучил тази теория?

Фастълф поклати твърдо глава.

— Никой. Не съм обучавал никого и категорично отхвърлям възможността, някой друг жив роботик да я е разработил самостоятелно.

Бейли попита с известно объркване:

— Не може ли някой способен младеж, скоро завършил, който да е по-способен, отколкото предполагат другите…

Не, мистър Бейли, не. Щях да познавам този младеж. Щеше да е минал през лабораторията ми. Щеше да е работил с мен. В момента, такъв младеж не съществува. Накрая сигурно ще се появи; може би ще бъдат повече. В момента няма нито един!

— Ако умрете, значи и новата наука ще умре с вас, така ли?

— Аз съм само на сто шестдесет и пет години. Метрични години, разбира се, тоест само на сто двадесет и четири ваши земни години — ни повече, ни по-малко. Все още съм достатъчно млад — по аврорианските стандарти — и от медицинска гледна точка няма причини животът ми да се смята дори за преполовен. Не е съвсем необичайно да се достигнат и четиристотин години — метрични, искам да кажа. Имам още много време за обучение.

Бяха свършили обяда, но никой от тях не ставаше от масата. Нито пък някой робот я доближаваше, за да я разтреби. Като ли бяха приковани неподвижно на местата си от силния поток на разговора.

Бейли присви очи.

— Д-р Фастълф, преди две години бях на Солария. Там останах с непосредственото впечатление, че, общо взето, соларианците са най-обиграните роботици в целия свят.

— Общо взето, това е вярно.

— И никой от тях не може да го е направил?

— Никой, мистър Бейли. Те са обиграни с роботи, които, в най-добрия случай, не са по-усъвършенствани от моя беден, доверен Жискар. Соларианците изобщо не познават устройството на хуманоидните роботи.

— Откъде може да сте толкова сигурен?

— Тъй като сте били на Солария, мистър Бейли, знаете много добре, че соларианците прибягват до преки контакти само в изключителни случаи. Обикновено те общуват с тримерни изображения — освен в случаите, когато сексуалният контакт е абсолютно наложителен. Мислите ли, че някой от тях може дори само да сънува за проектирането на робот, дотолкова хуманоиден на външен вид, че да предизвика тяхната невроза? Ще избягват близостта му заради неговия човешки вид и никога няма да оправдаят неговото предназначение.

— Не би ли могло някой от соларианците, тук или там, да се окаже учудващо толерантен към човешкото тяло? Откъде може да сте сигурен в обратното?

— Дори и да е възможно, което не отричам, тази година няма соларианци на Аврора.

— Нито един?

— Нито един! Те избягват контакта дори с аврорианците и идват тук — или където и да било другаде — само по спешна работа. Но дори и тогава не стигат по-далече от орбита и преговарят с нас посредством електронните средства за съобщения.

— Тогава, щом вие буквално и действително сте единствената личност в целия свят, която е в състояние да го извърши — попита Бейли, — вие ли убихте Джендър?

— Не вярвам Данил да не ви е казал, че отричам подобно твърдение — отвърна Фастълф.

— Каза ми, но исках да го чуя от вас.

Фастълф скръсти ръце и направи гримаса. После каза като през стиснати зъби:

— Тогава ще ви кажа. Аз не съм го извършил.

Бейли поклати глава.

— Вярвам, че си вярвате.

— Точно така. При това съвсем искрено. Казвам ви истината. Аз не съм убил Джендър.

— Но щом вие не сте го извършили, и щом не е възможно да го извърши никой друг… Чакайте. Може би правя безпочвени предположения. Джендър наистина ли е мъртъв, или съм докаран тук под фалшив предлог?

— Роботът наистина е унищожен. Дори бих могъл да ви го покажа, ако от Парламента не ми забранят достъпа до него преди края на деня — което не вярвам да направят.

— В такъв случай, щом вие не сте го извършили, и щом не е възможно да го е извършил никой друг, и щом роботът наистина е мъртъв, тогава кой е извършил престъплението?

Фастълф въздъхна.

— Сигурен съм, че Данил ви е казал, какви са били моите показания на следствието. Но вие искате да го чуете от собствената ми уста.

— Точно така, д-р Фастълф.

— Добре тогава, никой не е извършил престъплението. Мозъчното изключване на Джендър е предизвикано от спонтанни процеси в позитронния поток на мозъчните му връзки.

— Това случва ли се?

— Не. Почти никога не се случва, но щом аз не съм го извършил, тогава то е единственото нещо, което може да се е случило.

— Не е ли спорен въпросът, дали вероятността да ме лъжете не е по-голяма от вероятността за спонтанно настъпилото мозъчно изключване?

— Мнозина са на това мнение. Но по една случайност, аз знам, че не съм го извършил, при което спонтанните процеси остават като единствената друга възможност.

— И вие ме докарахте тук, за да ми демонстрирате — да ми доказвате, — че в този случай действително са настъпили спонтанни процеси?

— Да.

— Но как се очаква от мен да докажа един спонтанен процес? Защото, изглежда, че само ако го докажа, мога да спася вас, Земята и себе си.

— По възходящ ред на значимост ли изброявате, мистър Бейли?

Бейли погледна сърдито.

— Добре, тогава вас, себе си и Земята.

— Боя се — каза Фастълф, — че след обстоен размисъл стигнах до заключението, че няма начин да се получи такова доказателство.

17.

Бейли ужасено се втренчи във Фастълф.

— Няма начин?

— Няма начин. Никакъв. — Той грабна солницата с подчертано отсъстващ вид и добави — Знаете ли, любопитен съм да разбера, дали мога да направя тройното салто.

Фастълф подхвърли солницата във въздуха с пресметната чупка в китката. Тя се превъртя и докато падаше надолу, той я хвана откъм нейния тесен край с дясната длан (беше свил палеца си). После солницата отскочи леко нагоре, залюля се и беше подхваната от лявата му длан. Отново отскочи към дясната и обратно към лявата. След това тройно прехвърляне, солницата беше запратена нагоре с достатъчно сила, за да направи салто. Фастълф посегна към нея с дясната си ръка, като държеше лявата разтворена до другата, с дланта обърната нагоре. След като хвана солницата, той протегна лявата си ръка, в която проблясваше фина готварска сол.

— Детско занимание за мозъка на един учен — рече Фастълф. — Необходимото усилие е абсолютно непропорционално на крайния резултат, който, естествено, представлява купчинка сол. Но постижението е гордост за добрия аврориански домакин. Някои специалисти могат да държат солницата във въздуха цяла минута и половина, като движат ръцете си едва ли не по-бързо, отколкото може да се долови с просто око.

— Разбира се — добави той замислено, — Данил може да изпълни тези движения далеч по-сръчно и по-бързо от който и да било човек. Подлагал съм го на тестове по този начин, за да проверя, дали мозъчните му връзки работят добре. Но би било огромна грешка да го карам да демонстрира подобни дарби в обществото. Би унижило излишно пикантистите — популярен израз, нали разбирате, макар че няма да го срещнете в речниците.

Бейли изръмжа.

Фастълф въздъхна.

— Но да се върнем на нашата работа.

— Заради нея сте ме докарали от няколко парсека разстояние.

— Наистина е така. Нека продължим!

— Какво целяхте с тази демонстрация, д-р Фастълф? — попита Бейли.

— Е, изглежда стигнахме до задънена улица — отвърна Фастълф. — Довел съм ви тук, за да направите нещо, което не може да бъде направено. Вашето изражение беше достатъчно красноречиво, а право да ви кажа, самият аз не се чувствам по-добре. Затова ми се стори, че можем да си позволим малка почивка. А сега, нека продължим.

— С невъзможната задача?

— Защо да е невъзможна за вас, мистър Бейли? Имате репутация на човек, за когото няма нищо невъзможно.

— Онази хипервълнова драма? Вярвате на онова глупашко извъртане на случилото се на Солария?

Фастълф разпери ръце.

— Нямам друга надежда.

— А аз нямам друг избор — отбеляза Бейли. — Въпреки всичко, трябва да продължа — не мога да се върна на Земята с провал. Дадоха ми ясно да разбера това. Кажете ми, д-р Фастълф, как би могъл да бъде убит Джендър? Как е трябвало да бъде манипулиран мозъкът му?

— Мистър Бейли, не знам как въобще бих могъл да обясня това. Дори и на един друг роботик, какъвто вие определено не сте. Дори и да бях готов да публикувам теориите си, какъвто случаят определено не е. Да видя, все пак, дали не бих могъл да ви обясня нещо. Вие знаете, разбира се, че роботите са изобретени на Земята.

— На Земята се занимават твърде малко с роботика и свързаните с нея…

— Силното предубеждение на Земята към роботите е добре известно на Външните светове.

— Но земният произход на роботите е очевиден за всеки землянин, който би се замислил над това. Знае се, че пътуването през хиперпространството е било развито с помощта на роботи. А тъй като Външните светове не са могли да бъдат заселени без това пътуване, следва, че роботите са съществували преди заселването им, докато Земята все още е била единствената населена планета. Значи, роботите са били изобретени на Земята и от земляни.

— От което Земята не се гордее, нали?

— Не обсъждаме това — пресече го Бейли.

— И земляните не знаят нищо за Сюзън Келвин?

— Срещал съм името й в някои от старите книги. Била една от пионерите в роботиката.

— Това ли е всичко, което знаете за нея?

Бейли махна пренебрежително с ръка.

— Предполагам, че бих могъл да науча и други неща, ако се разровя из архивите, но не ми се е налагало да го правя.

— Колко странно — отбеляза Фастълф. — Тя се е превърнала в полубожество за всички космолити. Дори до такава степен, че предполагам малцина от тях, които не са роботици, я смятат за землянка. За тях това би било осквернение. Не биха повярвали, ако разберат, че тя е умряла, след като е доживяла не повече от сто метрични години. А вие знаете за нея само като за един от пионерите.

— Тя има ли нещо общо с въпроса, д-р Фастълф?

— Не пряко, но донякъде. Трябва да знаете, че нейното име е обвито в безброй много легенди. Повечето от тях са без съмнение измислица, но така или иначе се отнасят до нея. Една от най-известните — и най-малко правдоподобните — легенди касае един робот, произведен в онези първобитни времена. Вследствие на някаква авария в схемата на производство, той придобил телепатични способности…

— Какво?!

— Легенда! Казах ви, че е легенда, и то определено неправдоподобна! Да ви призная, има някои теоретични предпоставки, които позволяват да се допусне, че това е възможно. Но досега никой не е могъл да представи задоволителен модел, в който дори само да са загатнати подобни способности. Направо е немислимо, че това е могло да стане в грубите и опростени позитронни мозъци на роботите от предхиперпространствената епоха. Това ме кара да си мисля, че тъкмо тази история си е чиста измислица. Но нека продължа, защото в нея има поука.

— При всички случаи, продължавайте.

— Според легендата, роботът можел да чете умовете на хората. И когато го питали нещо, той прониквал в ума на онзи, който задавал въпроса, и му отговарял това, което на човека му се искало да чуе. Сега, Първият закон на роботиката гласи ясно, че роботът не бива да наранява човешките същества, или с бездействието си да позволи някой човек да пострада. Обикновено, за роботите това означава физическо нараняване. Обаче един робот, който може да чете умовете, сигурно ще реши, че разочарованието, или ядът, или което и да било друго силно чувство би направило човека, който го изпитва, нещастен. И роботът ще класифицира предизвикването на такова чувство като „нараняване“. Ако, тогава, този робот-телепат разбере, че истината може да разочарова или вбеси човека, или да го накара да се чувства нещастен, или да изпита завист, вместо нея той би казал една приятна лъжа. Разбирате ли?

— Да, естествено.

— И така, роботът лъжел дори самата Сюзън Келвин. Лъжите не можели да продължават вечно, защото на различни хора роботът казвал коренно различни неща. Тези неща не само че не били съгласувани помежду си, но и били опровергавани от натрупващите се доказателства, които предоставяла действителността. Сюзън Келвин разбрала, че е била лъгана и че тези лъжи са я вкарвали в доста конфузни ситуации. Благодарение на лъжливите надежди, неща, които на момента просто биха я разочаровали, в крайна сметка я разочаровали непоносимо. Никога ли ни сте чували тази история?

— Уверявам ви.

— Удивително! Още повече, че сигурно не е измислена на Аврора, тъй като е еднакво разпространена на всички Външни светове. Както и да е, Келвин си отмъстила. Тя обяснила на робота, че лъжата или истината биха наранили еднакво човека, на когото ги е казал. Той не можел да се подчини на Първия закон по никакъв начин. Като разбрал това, роботът бил принуден да се спаси, като остане абсолютно бездействен. Образно казано, позитронните му връзки дали на късо. Мозъкът му бил необратимо унищожен. Легендата свършва с това, че последната дума на Келвин, с която се обърнала към разрушения робот, била „Лъжец!“.

— И предполагам, че нещо подобно е станало с Джендър Панел — вметна Бейли. — Бил е изправен пред противоречие и мозъкът му е дал на късо, така ли?

— Така изглежда, въпреки че това не е толкова лесно да се случи, колкото е било във времената на Сюзън Келвин. Може би благодарение на тази легенда, в роботиката съществува стремеж да се пречи по всякакъв начин на възникването на противоречия. С усъвършенстването на теорията на позитронния мозък и с практическия напредък във все по-сложния му дизайн, бяха разработени все по-успешни системи за преодоляване на всякакви ситуации, които биха могли да възникнат. При тях се достига неравновесно състояние. То позволява предприемането на определено действие, което може да се изтълкува като подчинение на Първия закон.

— Добре, но това означава, че мозъкът на един робот не може да даде на късо. Това ли искате да кажете? Защото ако е така, тогава какво се е случило с Джендър?

Не искам да кажа това. Все по-успешните системи, за които говоря, никога не са били напълно успешни. Не могат и да бъдат. Без значение колко усъвършенстван и сложен е мозъкът, винаги съществува начин да се предизвика противоречие. Това е основен принцип в математиката. Никога няма да се постигне изработката на толкова усъвършенстван и толкова сложен мозък, при който шансовете за противоречие да са сведени до нула. Не и абсолютна нула. В съвременните системи, обаче, е постигнато такова приближение до нулата, че за да се предизвика мозъчно изключване посредством изграждането на противоречие, е необходимо дълбоко разбиране на конкретния позитронен мозък — а за това се иска способен теоретик.

— Какъвто сте вие, д-р Фастълф, така ли?

— Какъвто съм аз. В случая на хуманоидни роботи, само аз.

— Или въобще никой — додаде Бейли с тежка ирония.

— Или въобще никой. Точно така — отвърна Фастълф, като пренебрегна иронията. — Хуманоидните роботи имат мозък — и бих добавил, тяло, — които са конструирани със съзнателна имитация на човешките. Позитронните мозъци са изключително фино настроени, в тях е отразена, естествено, крехкостта на човешкия мозък. И както едно човешко същество може да получи удар — случайно и без намесата на външни фактори, — така и хуманоидният мозък може напълно случайно — вследствие на хаотичното блуждаене на позитроните — да стигне до мозъчно изключване.

— Можете ли да докажете това, д-р Фастълф?

— Мога да го покажа математически. Но от онези, които биха ме разбрали, не всички биха се съгласили, че обосновката ми е коректна. Тя включва известни мои допускания, които не се вместват във възприетия начин на мислене на роботиците.

— А каква е вероятността за спонтанно мозъчно изключване?

— При голям брой хуманоидни роботи — да кажем сто хиляди — има реален шанс, в рамките на средната продължителност на живота на Аврора, един от тях да стигне до мозъчно изключване. Но може да се случи и много по-скоро, както в случая с Джендър — въпреки, че вероятността за това би била нищожна.

— Но вижте какво, д-р Фастълф, дори от вас да се искаше да покажете недвусмислено, че спонтанното мозъчно изключване би могло да настъпи при роботите по принцип, това не е същото като да докажете, че такова нещо се е случило именно с Джендър и точно в този конкретен момент.

— Да — съгласи се Фастълф, — напълно прав сте.

— Вие, най-големият експерт по роботика, не можете да го докажете в случая с Джендър.

— Отново сте напълно прав.

— Тогава какво очаквате да направя аз, при положение, че не разбирам нищо от роботика?

— Няма нужда нищо да се доказва. Определено, би било достатъчно да се представи едно оригинално хрумване, така че спонтанното мозъчно изключване да изглежда съвсем правдоподобно за широката публика.

— Като например…

— Не знам.

— Сигурен ли сте, че не знаете? — рязко го попита Бейли.

— Какво искате да кажете? Току-що ви казах, че не знам.

— Да погледнем нещата така. Предполагам, че по принцип на аврорианците им е известно, че съм дошъл на тяхната планета със задачата да работя върху този проблем. Трудно би било да ме докарате тук тайно, като се има предвид, че аз съм землянин, а това е Аврора.

— Да, така е, и аз не съм се опитвал да го скрия. Разговарях с Председателя на Парламента и го накарах да ми даде официално разрешение за вашето пристигане. Така успях да отложа присъдата си. Дава ви се шанс да решите загадката, преди да ме осъдят. Съмнявам се, че ще ми отпуснат кой знае колко време.

— Тогава повтарям — на аврорианците по принцип им е известно, че съм тук, а предполагам също и с каква именно цел — че от мен се очаква да разкрия загадката около смъртта на Джендър.

— Разбира се. С каква друга цел бихте могли да дойдете?

— И от момента, в който се качих на кораба за Аврора, вие зорко и неизменно ме охранявате, поради опасността, че вашите врагове могат да се опитат да ме премахнат. Понеже ме смятат за някакъв вълшебник, който със замах може да разбули загадката и да ви постави на печелившата страна — въпреки че всичко е против мен.

— Да, боя се че има вероятност да очакваме подобни действия.

— И да предположим, че някой, който не иска загадката да бъде разбудена, нито пък иска вие да бъдете оправдан, в действителност успее да ме убие. Това няма ли да обърне настроенията във ваша полза? Хората няма ли да си помислят, че всъщност вие сте невинен? Защото в противен случай никой не би се страхувал толкова много от разследването, че да прибегне чак до убийството ми.

— Доста сложно разсъждение, мистър Бейли. Предполагам, че при правилен подход, вашата смърт би могла да послужи на такава цел. Но това няма как да се случи. Вас ви охраняват и вие няма да бъдете убит.

— Но защо да ме охраняват, д-р Фастълф? Защо да не ги оставите да ме убият и да се възползвате от смъртта ми по този печеливш начин?

— Защото предпочитам да останете жив и да успеете да докажете на практика моята невинност.

— Но вие знаете със сигурност, че аз не мога нищо да докажа — възрази Бейли.

— Може и да можете. Налице са всички възможни стимули. Благосъстоянието на Земята зависи от вас, а както ми казахте, и вашата собствена кариера.

— Какво значение имат стимулите? Ако бяхте поискали от мен да полетя, като пърхам с ръце, и ми бяхте казали, че ако не успея да го направя, ще бъда убит на място и Земята ще бъде взривена, бих имал огромен стимул да размахам криле и да полетя, но въпреки това нямаше да мога да го направя.

— Знам, че шансовете са малки — отвърна Фастълф с известно неудобство.

— Знаете, че те не съществуват — яростно продължа Бейли, — и знаете, че само моята смърт може да ви спаси.

— Тогава няма да бъда спасен, защото съм се погрижил, моите врагове да не могат да се доберат до вас.

— Но вие можете да се доберете до мен.

— Какво?!

— Стигнах до извода, д-р Фастълф, че самият вие можете да ме убиете, така че отстрани това да изглежда така, сякаш е било извършено от вашите врагове. Ще използвате смъртта ми като коз срещу тях — и това е причината да ме доведете на Аврора.

Известно време Фастълф гледаше Бейли с кротка изненада, после във внезапен и неудържим прилив на чувства лицето му почервеня и се изкриви в злобна гримаса. Той грабна солницата от масата, вдигна я високо и замахна с ръка, за да я стовари върху Бейли.

Бейли, напълно неподготвен, едва успя да се свие назад в стола.