Серия
Позитронни роботи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Robots of Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

По-долу е показана статията за Роботите на Зората от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Роботите на Зората
The Robots of Dawn
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1983 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Цикъл „Роботите“
Предходна Голото слънце
Следваща Роботите и империята

Преводач Мая Симеонова

Роботите на Зората (на английски: The Robots of Dawn) е роман на американския писател-фантаст Айзък Азимов. За първи път публикувана през 1983, това е трета книга от цикъла „Роботите“, която подобно на своите предшественици Стоманените пещери и Голото слънце съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр. През 1983 романът е номиниран за наградите Хюго и Локус[1].

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив, натоварен с разследване убийството на хуманоидния робот Джендър Панел на планетат Аврора.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот от Аврора, стар партньор на Бейли в разкриването извършителите на две предишни убийства.
  • Р. Жискар Ревентлов: Робот с нехуманоидна форма конструиран от д-р Хан Фастълф. Той е дясната ръка на своя създател.
  • Хан Фастълф: Известен аврориански политик и специалист по роботика, обвинен за унищожаването на построения от него хуманоиден робот Джендър Панел.
  • Гладиа Делмар: Главна героиня в романа Голото слънце, след събитията в който напуска родната си Солария и се премества да живее на планетата Аврора, където получава за ползване робота Джендър Панел. За населението на Аврора тя става известна като соларианката или Гладиа Солария.
  • Василия Алиена: Дъщеря на д-р Фастълф, който противно на аврорианските обичаи я отглежда лично. По-късно двамата изпадат в състояние на дълбок личен конфликт с баща си довел до раздялата им. Доктор Алиена е експерт в областта на роботиката и членува в аврорианския Институтът по роботика.
  • Келдън Амадиро: Глава на Институтът по роботика.
  • Сантирикс Гремионис: Аврориански фризьор и дизайнер, предлагал се няколко пъти за интимен пратньор на Гладиа Делмар
  • Бен Бейли: Син на Илайджа Бейли.
  • Рутилан Хордър: Председател на Аврора и де факто управляващ планетата.

Сюжет

След успешното разрешаване на случая с убийството на соларианеца Рикей Делмар, Илайджа Бейли се завръща на Земята дълбоко убеден в необходимостта от промяна в начина на живот на населението и насочването му към колонизирането на нови планети в галактиката. Като първа стъпка той и синът му започват да се борят с присъщата на земляните агорафобия, като се престрашават да прекарват дълго време извън огромния купола на Ню Йорк.

Две години след завръщането му от Солария и по време на една от тези „тренировки“, на Бейли е съобщено, че космолитската планета Аврора е поискала по дипломатически път помощ от земния детектив в разследването на значимо престъпление. С неохота Бейли се съгласява да проведе разследване и достигне до истината.

На път за Аврора Бейли отново се среща със стария си партньор и приятел Р. Даниил Оливо, както и с дясната ръка на д-р Хан Фастълф Р. Жискар Ревентлов. Землянинът е информиран, че задачата му е да открие кой е предизвикал фатално умствено увреждане на хуманоидния робот Джендър Панел. Главен обвиняем за това „роботоубийство“, както нарича случилото се Бейли, е самият създател на робота д-р Хан Фастълф. Той лесно бива приет за такъв от редица аврорианци поради това, че е считан за водещия специалист по роботика на планетата и единствения, по собствено признание, притежаващ знанията и уменията необходими, за да се причини непоправимо умствено увреждане на хуманоиден робот. Той е член на влиятелна аврорианска политическа партия, която желае развитието на мирни и дори приятелски отношения със Земята, поради което земното правителство има интерес в оневиняването му.

На Аврора Бейли се среща отново с Гладиа Делмар, на която д-р Фалстъф предоставя унищожения робот Джендър Панел, след нейното пристигане от родната и планета Солария. Гладиа е дълбоко засегната от загубата на робота поради любовта си към него. Тя дори счита унищожения робот за свой съпруг.

Бейли посещава и отчуждената дъщеря на д-р Фастълф д-р Василия Алиена, която е убедена във възможността баща и да е извършителя на престъплението и го описва като безчувствено чудовище. Тя изпитва и ненавист към Фалстъф поради това, че той е взел при раздялата им любимия ѝ робот Жискар Ревенлов, който се е грижил за Василия като малка и над когото тя е извършвала технологически експерименти. По-късно Бейли разпитва и младия Сантирикс Гремионис, който многократно се е предлагал за интимен партньор на Гладиа и на Василия.

Послед е разпитан началникът на аврорианския Институт по роботика Келдън Амадиро. Амадиро е главния политически съперник на д-р Фалстъф и крайно враждебно настроен към Земята и възможността земляни отново да колонизират космоса. Главната цел на институтът е да направи възможно колонизирането на нови планети от космолити с помощта на хуманоидни роботи. Основна пречка за осъществяването на тази идея е нежеланието на д-р Фалстъф, който е единствения жив специалист конструирал такива роботи, да сподели опита си. Водени от Амадиро учените в института, сред които е и д-р Василия Алиена, правят редица неуспешни опити да създадат хоманоиден робот.

Достигнал до изводи засягащи решението на случая Бейли свиква събрание с участието на д-р Фалстъф, д-р Амадиро и председателя на легислатурата на Аврора Рутилан Хордър, на която разкрива причините довели до унищожението на Джендър Панел и привидния извършител на престъплението.

Успешното изпълнение на възложената задача от Бейли осигурява подобряването на отношенията между Земята и Аврора, което определя хода на по-натъшните събития в човешката история.

Макар и представил удовлетворителен за аврорианците отговор на мистерията с роботоубийството Бейли запазва в тайна името на истинския извършител на престъплението, който всъщност е робота Жискар, развил способността да бъде телепат и така усвоил способностите по който един робот може да се доведе до изключване.

Източници

  1. 1984 Award Winners & Nominees. // Worlds Without End. Посетен на 2009-09-13.

Литература

15
ОТНОВО ДАНИЛ И ЖИСКАР

60.

Бейли усети как Данил го сграбчва здраво за ръцете малко под рамената. Той спря и се помъчи да престане да издава инфантилните звуци, които излизаха от устата му. Трепеше целият.

— Колега Илайджа — каза Данил с безкрайно уважение в гласа си, — това е гръмотевична буря… очакваше се… предсказаха я… в реда на нещата е.

— Знам — простена Бейли.

Не знаеше. В книгите, които беше чел — били те фантастика или не, — гръмотевични бури се описваха безброй пъти. Бейли ги беше виждал на холограми и в хипервълнови предавания — със звук, образ и всичко останало.

Действителната буря обаче, истинският звук и образ, никога не бяха прониквали в недрата на Града и Бейли никога през живота си не беше преживявал на практика подобно нещо.

Въпреки всичко, което знаеше — с разума си — за гръмотевичните бури, вътрешно той не можеше да се изправи лице в лице с действителността. Въпреки описанията, нанизите от думи, дребните изображения на дребните екрани, звукът, уловен на запис; въпреки всичко това, той нямаше представа, че светкавиците са толкова ярки и проблясват така ослепително по цялото небе; че звукът вибрира толкова басово, когато прогърмява над пустия свят; че и двете неща са толкова внезапни; и че дъждът може да прилича толкова много на обърната кофа с вода, която неспирно се излива.

— Не мога да изляза навън — отчаяно измърмори Бейли.

— Няма да се налага — успокояваше го Данил. — Жискар ще докара аеромобила. Ще го доведе точно пред вратата. Нито една капка няма да ви намокри.

— Защо да не изчакаме, докато спре?

— Това определено не би било разумно, колега Илайджа. Дъждът ще продължи най-малко до късно през нощта, а ако Председателят дойде утре сутринта, както намекна д-р Амадиро,ще е по-добре да прекарате вечерта в консултации с д-р Фастълф.

Бейли се насили да се обърне с лице към посоката, от която искаше да избяга, и погледна Данил в очите. Те излъчваха дълбока загриженост, но Бейли угнетено си помисли, че това беше само плод на неговото собствено въображение. Роботите нямаха чувства, а само позитронни импулси, които ги наподобяваха. (А вероятно човешките същества също нямаха чувства, а само невронни импулси, които се възприемаха като чувства.)

Неясно как, Бейли усети, че Амадиро си е отишъл.

— Амадиро ме забави нарочно — каза той, — като ме накара да вляза в Личната, после с глупавото си дърдорене и накрая като попречи на вас с Жискар да го прекъснете и да ме предупредите за бурята. Дори се опита да ме накара да обикаляме сградата и да вечерям с него. Отстъпи едва когато чу, че бурята е започнала. Чакал е този момент.

— Така изглежда. Може би в крайна сметка се е надявал именно на това, че бурята ще ви задържи тук.

Бейли пое дълбоко въздух.

— Прав си. Трябва да се махаме — някак си.

Той с неохота направи крачка към вратата, която все още зееше отворена към тъмно-сивата пелена на дъжда. Още една крачка. И още една — тежко осланяйки се на Данил.

Жискар чакаше притихнал на вратата.

Бейли спря и за момент притвори очи. После изрече с глух глас — по-скоро на себе си, отколкото на Данил:

— Трябва да го направя — и тръгна отново напред.

61.

— Добре ли сте, сър? — попита Жискар.

„Глупав въпрос — продиктуван от начина, по който е програмиран.“ — помисли си Бейли, макар че всъщност не беше по-лош от въпросите, които човешките същества, придържайки се към предписанията на добрия тон, задаваха понякога с отчайваща неуместност.

— Да — отвърна Бейли с глас, който неуспешно се опита да надскочи хрипкавия шепот. Беше безсмислен отговор на глупав въпрос, защото Жискар, макар и да беше робот, сигурно виждаше, че Бейли изобщо не е добре и че отговорът му е явна лъжа.

Така или иначе, въпросът получи отговор, а отговорът беше приет. Жискар беше свободен за следващия си ход.

— Отивам да докарам аеромобила пред входа — каза той.

— Ще работи ли — на всичката тая… тая вода, Жискар.

— Да, сър. Дъждът не е необичайно явление.

Той тръгна уверено под пороя. Светкавиците проблясваха почти непрестанно, а гърмежите наподобяваха приглушен рев, който на моменти достигаше кресчендо.

За първи път в живота си Бейли завиждаше на робот. Да можеш да тръгнеш навън в такова време; да не ти пука от водата, от гледката, от шума; да можеш да пренебрегнеш всичко наоколо и да се наслаждаваш на някакъв свой собствен псевдо-живот, който да е абсолютно лишен от всякаква уплаха; да не познаваш страха от болката или от смъртта, защото да няма болка или смърт.

И все пак, човек щеше да е лишен от оригинално мислене, от непредсказуемите скокове на интуицията…

Дали тези дарби си струваха цената, която плащаше за тях човечеството?

Точно в този момент Бейли не можеше да прецени. Знаеше, че щом ужасът отмине, той щеше отново да смята, че никоя цена не е прекалено висока, за да бъдеш човек. Но сега, когато не чувстваше нищо друго, освен подскачането на сърцето и рухването на своята воля, той не можеше да мисли другояче и се чудеше, каква е ползата да бъдеш човек, щом не можеш да преодолееш тези дълбоко вкоренени страхове, тази силна агорафобия.

От друга страна, той беше прекарал на открито почти цели два дена и беше успял да се адаптира.

Но страхът не беше победен. Сега знаеше, че това е така. Беше го подтискал, като се беше мъчил с всички сили да мисли за други неща, но бурята прекърши всякакви наченки на мисъл в него.

Не биваше да допуска това. Ако нищо друго не помагаше — мисъл, гордост, воля, — тогава трябваше да заложи на срама. Не можеше да си позволи да рухне под безстрастния, непостижим поглед на роботите. Срамът би трябвало да е по-силен от страха.

Бейли усети твърдата ръка на Данил около кръста си и срамът му попречи да направи онова, което в момента желаеше повече от всичко останало — да се обърне и да зарови лице в пазвата на робота. Ако Данил беше човек, Бейли сигурно нямаше да може да устои на желанието си…

Явно той беше изгубил връзка с действителността, защото гласът на Данил стигна до него, сякаш идваше от много голямо разстояние. Звучеше така, като че ли Данил изпитваше нещо твърде сходно с паниката.

— Колега Илайджа, чувате ли ме?

— Трябва да го пренесем — гласът на Жискар долетя също толкова отдалече.

— Не — измърмори Бейли. — Оставете ме да вървя.

Може би те не го чуха. Може би не го беше казал в действителност, а само си го беше помислил. Почувства, че го вдигат от земята. Лявата му ръка увисна безпомощно и той се напрегна с всички сили да я повдигне и да я опре в нечие рамо, да се изправи от кръста нагоре, да потърси пода с нозе и да застане отново прав.

Но лявата му ръка продължи да се размотава безпомощно и усилията му не доведоха до нищо.

Усети, че се придвижва във въздуха и почувства върху лицето си опръскване. Не беше като от вода, а като поръсване с влажен въздух. После от ляво го притиснаха в някаква твърда повърхност, а от дясно — в нещо по-еластично.

Намираше се в аеромобила, заклещен отново между Жискар и Данил. Най-ясното му усещане беше, че Жискар е много мокър.

Почувства, че го облива струя топъл въздух. Тя го отделяше от почти пълния мрак навън и от тънкия филм стичаща се вода по прозорците, които може и да бяха затъмнени — или поне така си помисли Бейли, докато накрая наистина не ги затъмниха и не се спусна безпрогледен мрак. Мекият шум на реактивните двигатели, с който аеромобилът се издигна над тревата и се олюля, заглуши гръмотевиците и отнесе тяхната заплаха.

— Съжалявам за неудобството — каза Жискар, — което ви причинявам с мократа си повърхност, сър. Ще изсъхна бързо. Ще изчакаме малко, докато се съвземете.

Бейли дишаше по-леко. Съзнанието, че е на закрито, го изпълваше с прекрасното чувство за уют. Той си помисли: „Върнете ми моя Град. Махнете цялата Вселена и нека космолитите си я завладяват. Земята е всичко, от което имаме нужда.“

Но си даваше много добре сметка, че в случая единствено неговата лудост го караше да мисли така.

Бейли изпита необходимост да се разсее.

— Данил? — отпаднало рече той.

— Да, колега Илайджа?

— За Председателя. Според теб, Амадиро правилно ли оценява положението, като смята, че Председателят ще прекрати разследването, или по-скоро се е оставил да бъде воден от своите желания?

— Възможно е, колега Илайджа, Председателят наистина да се срещне с д-р Фастълф и д-р Амадиро по този въпрос. Това е стандартната схема за уреждане на спорни въпроси. Има достатъчно прецеденти.

— Но защо? — уморено запита Бейли. — Ако Амадиро е бил толкова убедителен, защо Председателят просто да не нареди разследването да бъде прекратено?

— Председателят — обясни Данил — е в затруднено политическо положение. Първоначално той се е съгласил да бъдете доведен на Аврора по настояването на д-р Фастълф и не може да промени рязко своето решение за толкова кратко време, без риск да се покаже слаб и нерешителен — и без да разсърди д-р Фастълф, който все още е влиятелна личност в Парламента.

— Тогава защо просто да не отхвърли искането на Амадиро?

— Д-р Амадиро също има влияние, колега Илайджа, при това с изгледи то да нараства. Председателят трябва да лавира, като изслуша двете страни и поне си даде вид, че обмисля нещата, преди да обяви своето решение.

— Което ще зависи от?

— Да приемем, че от конкретния случай.

— Значи до утре сутринта трябва да съм измислил нещо, с което да накарам Председателя да застане на страната на Фастълф. Ако го направя, това ще означава ли победа?

— Председателят не е всесилен, но има голямо влияние — отвърна Данил. — Ако той застане твърдо на страната на Фастълф, тогава при сегашната политическа ситуация д-р Фастълф вероятно ще спечели подкрепата на Парламента.

Бейли усети, че си възвръща отново способността за ясно мислене.

— Това ми се струва задоволително обяснение на опита на Амадиро да ни забави. Може да е решил, че все още нямам какво да предложа на Председателя и му е трябвало само да ни забави, за да ни попречи да използваме времето, което ми е останало.

— Така изглежда, колега Илайджа.

— И ме е пуснал да си тръгна едва когато е решил, че бурята ще го замести.

— Може би е така, колега Илайджа.

— В такъв случай, не трябва да позволим на бурята да ни спре.

— Къде бихте желали да ви откарам, сър? — спокойно попита Жискар.

— Обратно в имението на д-р Фастълф.

— Може ли преди това да обсъдим още едно нещо, колега Илайджа? — обърна се Данил към Бейли. — Смятате ли да кажете на д-р Фастълф, че няма да може да продължите разследването?

— Защо говориш така? — възрази остро Бейли. По силата на гласа му и гневните нотки си личеше, че се е съвзел напълно.

— Просто се боя — поясни Данил, — че може сте забравили за момент, че д-р Амадиро настоя да постъпите така в името на благополучието на Земята.

— Не съм забравил — мрачно натърти Бейли, — но се учудвам, Данил, че си мислиш, че това може да ми повлияе. Фастълф трябва да бъде оневинен и Земята трябва да изпрати заселници в Галактиката. Щом Глобалистите ни застрашават, тази заплаха трябва да бъде премахната.

— Но в такъв случай, колега Илайджа, защо да се връщаме при д-р Фастълф? Не мисля, че имаме да му казваме нещо важно. Няма ли друга насока, в която да продължим разследва нето преди да отидем при него?

Бейли се понамести в седалката и сложи ръка върху Жискар, който вече беше изсъхнал.

— Доволен съм от напредъка, който осъществихме, Данил — заяви той с напълно нормален глас. — Да тръгваме, Жискар. Карай в имението на Фастълф.

— Нещо повече, Жискар — добави той със свити юмруци и леко скован, — махни затъмняването на прозорците. Искам да гледам бурята в лицето.

62.

Бейли пое въздух и го задържа в очакване на проясняването на прозорците. Малкото купе на аеромобила вече нямаше да бъде напълно изолирано; стените вече нямаше да бъдат непроницаеми.

Щом прозорците се прочистиха, блесна светкавица, която изчезна прекалено бързо и светът потъна в още по-голям мрак от контраста.

Бейли не успя да се овладее и се присви в очакване на гърма, който след миг-два изтрещя и прокънтя.

— Бурята няма да се засилва и скоро ще отмине — успокои го Данил.

— Не ми пука дали ще отминава или не — рече Бейли с треперещи устни. — Хайде. Да тръгваме. — Опитваше се — заради себе си — да поддържа илюзията за превъзхождащото положение на едно човешко същество спрямо роботите.

Аеромобилът се издигна във въздуха малко над земята и тутакси започна да се криви така, че Бейли се притисна силно към Жискар.

— Изправи колата, Жискар! — извика Бейли (по-скоро задъхано пропищя).

Данил обви с ръка рамената на Бейли и внимателно го придърпа към себе си. С другата си ръка се държеше за дръжката, прикачена от вътрешната страна на вратата.

— Не може, колега Илайджа — възрази той. — Духа доста силен вятър.

Бейли усети как косата му настръхва.

— Искаш да кажеш… че ще ни отвее?

— Не, разбира се, че не — каза Данил. — Ако колата беше антиграв — технология, която разбира се не съществува — и ако нейната маса и инерция можеха да се елиминират, тогава вятърът щеше да я понесе като перце във въздуха. Но ние запазваме цялата си маса, дори когато двигателите ни повдигнат над земята и ни понесат във въздуха, така че инерцията противодейства на вятъра. Все пак вятърът ни олюлява, макар че колата си остава изцяло под контрола на Жискар.

— Не ми изглежда така. — Бейли дочу остро свистене, което реши, че се дължи на завихрянето на вятъра около аеромобила при неговото врязване в съпротивляващата се атмосфера. И тогава аеромобилът се наклони на една страна, а Бейли, който за нищо на света не можа да се овладее, се хвърли отчаяно на врата на Данил.

Данил изчака малко. Едва когато Бейли задиша отново и по-разхлаби хватката си, Данил леко се освободи от неговата прегръдка, като същевременно го притисна малко по-силно с ръката си.

— За да поддържа курса, колега Илайджа — обясни той, — Жискар трябва да противодейства на вятъра като пренареди асиметрично двигателите. Те се подреждат от едната страна, така че аеромобилът се накланя срещу вятъра, а силата и посоката на работата на двигателите се настройва по съответен начин и се променя със смяната на силата и посоката на вятъра. Няма по-добър от Жискар за тази работа и въпреки това от време на време колата ще се поклаща или накланя. Затова трябва да извините Жискар, ако не вземе участие в разговора. Вниманието му е изцяло погълнато от управлението.

— Няма ли… ли опасност? — Бейли усети, че стомахът му се свива при мисълта за подобна игра с вятъра. Беше безкрайно доволен, че не е ял от няколко часа. Не можеше — не смееше — да повърне вътре в аеромобила. Дори само мисълта за това го караше да се чувства още по-зле и той опита да се концентрира върху нещо друго.

Представи си как тича по лентите на Земята, как прескача от една лента на друга, по-бърза, после нататък върху съседната, още по-бърза, после обратно към по-бавните, като през цялото време умело използваше насрещния вятър — в едната посока, в която човек набързваше (странна дума, която използваха само бегачите по лентите) и в другата, в която призабавяше. Като по-млад, Бейли можеше да го прави без почивка и без грешка.

Данил се беше приспособил към необходимостта без проблеми и единственият път, когато бяха тичали заедно по лентите, той се беше справил отлично. Е, сега беше същото! Аеромобилът се носеше по лентите. Наистина! Беше същото!

Но не съвсем същото. В Града всяка лента се движеше със строго определена скорост. Там вятърът духаше по абсолютно предсказуем начин, тъй като се явяваше само в резултат от движението на самите ленти. Докато сега, в бурята вятърът си имаше свое собствено мнение, или по-скоро зависеше от толкова много променливи (Бейли нарочно търсеше рационална опора), че изглеждаше така, сякаш си имаше свое собствено мнение — и Жискар трябваше да се съобразява с него. Това беше всичко. Иначе, все едно че бягаха по лентите с повишена трудност. Те се движеха с променлива — и рязко сменяща се — скорост.

— Ами ако се блъснем в някое дърво? — измърмори Бейли.

— Изглежда много малко вероятно, колега Илайджа. Жискар е прекалено ловък. А и сме само малко над земята, така че двигателите запазват голяма мощност.

— Тогава ще се блъснем в скала. Тя ще ни погребе под себе си.

— Няма да се блъснем в скала, колега Илайджа.

— Защо не? Как, в името на Земята, Жискар може да вижда какво прави? — Бейли впери поглед в мрака пред себе си.

— Слънцето тъкмо залязва — каза Данил — и през облаците се промъква малко светлина. За нас тя е достатъчна, за да виждаме с помощта на фаровете. А ако се стъмни още повече, Жискар ще ги засили.

— Какви фарове? — не мирясваше Бейли.

— Не се виждат много ясно, защото имат силна инфрачервена компонента в своето излъчване, към която очите на Жискар са приспособени, а вашите — не. Нещо повече, инфрачервените лъчи имат по-голяма проникваща способност, отколкото вълните с по-къса дължина, и затова са по-удобни по време на дъжд и мъгла.

Бейли успя да се заинтересува въпреки своето притеснение.

— А твоите очи, Данил?

— Моите очи, колега Илайджа, са проектирани така, че да се доближават възможно най-много до човешките. За съжаление — в този момент.

Колата се разтърси и Бейли отново затаи дъх.

— Очите на космолитите са все още приспособени към земното слънце — прошепна той под носа си, — макар че при роботите не е така. Толкова по-добре, ако това ще им помогне да си припомнят своя земен произход.

Гласът му замря. Стъмваше се още повече. Бейли не виждаше вече нищо, а проблясващите периодично светкавици не бяха от полза. Те просто заслепяваха. Бейли затвори очи, но това не помогна. Така усещаше още по-силно гневния, заплашителен тътен на гръмотевиците.

Нямаше ли да престанат? Дали не трябваше да изчакат да премине най-страшната част от бурята?

— Колата не реагира както трябва — внезапно каза Жискар.

Бейли усети придърпване, като че ли автомобилът се движеше на колела и се катереше върху буци.

— Да не би да се е повредила от бурята, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Не се държи така, приятелю Данил. Нито пък изглежда вероятно този автомобил да пострада по подобен начин от бурята.

Бейли следеше с усилие разговора им.

— Повреда? — промърмори той. — Каква повреда?

— Според мен компресорът изпуска, сър — отвърна Жискар, — но бавно. Това не може да е следствие от обикновен пробив.

— Тогава как се е случило? — попита Бейли.

— Вероятно са го направили нарочно, докато колата е била пред Административния център. От известно време забелязах, че ни следят, но внимават да не ни настигнат.

— Защо, Жискар?

— Има вероятност, сър, да изчакват да се разбием окончателно. — Аеромобилът се движеше на все по-големи тласъци.

— Ще успееш ли да стигнеш до д-р Фастълф?

— Не мисля, сър.

Бейли се опита да задейства своя замътнен разсъдък.

— В такъв случай, изобщо не съм разбрал причините на Амадиро да ни забави. Той ни е задържал, за да може един или двама от неговите роботи да повредят аеромобила така, че да успеем да стигнем насред бурята някое пусто място.

— Но защо ще го прави? — попита Данил с шокиран вид. — За да ви хване? — В известен смисъл, той вече го беше направил.

— Той не ме иска мен. Никой не ме иска мен — отвърна Бейли с нотка на сдържан гняв. — Ти си в опасност, Данил!

— Аз ли, колега Илайджа?

— Да, ти! Данил. Жискар, избери някое безопасно място и спри, а щом спреш, Данил трябва да слезе и да се махне на някое безопасно място.

— Това е невъзможно, колега Илайджа — възрази Данил. — Не мога да ви оставя, при положение, че се чувствате толкова зле — и особено, щом ни следят и вие може да пострадате.

— Данил, те преследват теб — натърти Бейли. — Ти трябва да се махнеш. Колкото до мен, аз ще остана в колата. Няма да съм в опасност.

— Как бих могъл да повярвам?

— Моля те! Моля те! Как да ти обясня, когато всичко ми се върти… Данил — Гласът на Бейли прозвуча отчаяно хладнокръвно, — ти си най-важната личност тук, много по-важна от Жискар и мен, взети заедно. Аз не просто съм загрижен за теб и не просто искам да не пострадаш. Съдбата на цялото човечество зависи от теб. Не се безпокой за мен; аз само един човек; безпокой се за милиардите други. Данил — моля те…

63.

Бейли усети, че се люшка напред-назад. Или това беше аеромобилът? Дали не се разпадаше? Или Жискар губеше контрол върху него? Или пък искаше да избяга на преследвачите?

На Бейли не му пукаше. Не му пукаше! Нека аеромобилът се разбие. Нека се разпадне на парчета. Той ще посрещне с облекчение забравата. Каквото ще да става, само да се отърве от този ужасен страх, тази пълна неспособност да се примири с Вселената.

Трябваше само да се погрижи Данил да избяга — да избяга в безопасност. Но как?

Всичко му се струваше нереално и той нямаше да може да обясни каквото и да било на тези роботи. Положението му беше толкова ясно, но как ли щеше да успее да прехвърли своето разбиране на тях, на тези нечовеци, които не знаеха нищо друго, освен Трите си закона, и които биха оставили цялата Земя, а в крайна сметка и цялото човечество, да отидат на кино, защото можеха да се загрижат само за човека, който им беше под носа?

Защо изобщо бяха измислили роботите?

И тогава, странно как, Жискар — по-несъвършеният — му дойде на помощ.

— Приятелю Данил — каза той с безизразния си глас, — повече няма да мога да удържам аеромобила в движение. Може би ще е по-добре да направим така, както предложи мистър Бейли. Той ти даде много силна заповед.

— Мога ли да го оставя, когато не му е добре, приятелю Жискар? — отвърна Данил объркан.

— Не можеш да го вземеш със себе си навън в бурята, приятелю Данил. Още повече, че той изглежда се безпокои толкова много за теб, че може да страда, ако ти останеш.

Бейли усети, че се съживява.

— Да… да… — успя да изломоти той. — Както казва Жискар. Жискар, ти отиваш с него, скриваш го и след като се убедиш, че няма да се върне тук, идваш да ме вземеш.

— Не може така, колега Илайджа — опита Данил да се наложи. — Не може да ви оставим сам, без да има кой да се погрижи за вас и да ви охранява.

— Няма опасност — аз не съм в опасност. Направете, каквото ви казах…

— Онези, които ни следят, са сигурно роботи — продължи Жискар. — Човешките същества биха се замислили, преди да излязат навън в бурята. А роботите няма да навредят на мистър Бейли.

— Но могат да го отведат — не се предаваше Данил.

— Не и в тази буря, приятелю Данил, тъй като това очевидно ще бъде в негова вреда. Сега ще спра аеромобила, приятелю Данил. Трябва да си готов да направиш така, както заповяда мистър Бейли. Аз също.

— Добре! — прошепна Бейли. — Добре! — Той беше благодарен, че по-просто устроения мозък можеше да бъде впечатлен по-лесно и че не можеше да се изгуби или разколебае в дебрите на все по-задълбочаващите се уточнения.

Представи си смътно Данил, хванат в капана между своята загриженост за състоянието на Бейли от една страна и настойчивата заповед — от друга. Представи си как мозъкът му се разкъсва от това противоречие.

Бейли си помисли: „Не, не, Данил. Просто направи, каквото ти казах, и не питай повече.“

Нямаше сила, почти нямаше и желание да произнесе гласно това и заповедта си остана само в мислите му.

Аеромобилът спря с подскок и с кратко, остро издрънчаване.

Вратите рязко се отвориха, след което се затвориха с меко прошумоляване като от въздишка. Роботите бяха изчезнали. Веднъж взели решение, те повече не се колебаеха и се движеха със скорост, непостижима за човешките същества.

Бейли пое дълбоко въздух и потрепери. Аеромобилът не помръдваше. Беше се сраснал със земята.

Изведнъж Бейли си даде сметка каква огромна част от неговите страдания са били причинени от люлеенето и клатенето, от усещането за нематериалност, за отделеност от Вселената и същевременно за подвалстност на някакви бездушни, безогледни сили.

Сега обаче, всичко беше вече спокойно и той отвори очи.

Не помнеше кога ги бе затворил.

На хоризонта все още проблясваха светкавици, а гръмотевиците се чуваха като сподавено ръмжене. Вятърът, който сега вече се натъкваше на по-устойчив и по-малко податлив обект, изви вой още по-пронизително.

Беше тъмно. Очите на Бейли не бяха нищо повече от едни човешки очи и той не виждаше каквато и да било светлина, освен случайната поява на светкавиците. Слънцето сигурно беше залязло, а облаците бяха непроницаеми.

И за първи път, откакто беше напуснал Земята, Бейли остана сам!

64.

Сам!

Преди се беше чувствал прекалено не на себе си, прекалено зле, за да си даде сметка за това. Дори и сега, той се мъчеше да разбере какво трябва и какво би направил — ако в измъчения му мозък имаше достатъчно място за повече от една единствена мисъл — че Данил трябва да се махне.

Не се сети да попита, например, къде се намираше в момента, какво имаше наблизо, къде смятаха да отидат Данил и Жискар. Не знаеше каква част от устройството на аеромобила е развалена. Разбира се, той не можеше да го подкара, но би могъл поне да разбере как да си включи отоплението, ако му стане студено, или пък да го изключи, ако му стане прекалено топло.

Не знаеше как да затъмни прозорците, ако искаше да си създаде илюзията за пълна изолация, или как да отвори вратата, ако искаше да излезе.

Единственото, което можеше да направи, беше да чака Жискар да се върне. Жискар сигурно не би очаквал нищо друго. Заповедта, отправена към него беше проста: Върни се да ме вземеш.

Бейли не беше намекнал с нищо, че ще си сменя местоположението. Чистият и необременен разсъдък на Жискар сигурно щеше да изтълкува командата „Върни се“ с предположението, че трябва да се върне при аеромобила.

Бейли пробва да се отпусне. В известен смисъл изпита облекчение от това, че трябваше просто да чака, без да се налага да взима никакви решения, защото не можеше да реши нищо. За него беше облекчение да е отново във форма и да си почива, да се е отървал от ужасните мълнии и обезпокояващите трясъци на гръмотевиците.

Може би щеше да си позволи дори да поспи.

И тогава Бейли изтръпна. Щеше ли да посмее?

Бяха преследвани. Бяха под наблюдение. Някой беше развалил аеромобила, докато той ги е чакал пред Административния център на Института по роботика. Без съмнение този някои щеше скоро да се появи.

Значи Бейли чакаше не само Жискар, а и тях.

Добре ли беше премислил нещата насред своето страдание? Автомобилът е бил развалена пред Административния център. Това е могло да бъде извършено от всеки, но най-вероятно от някой, който е знаел, че той се е намирал там — а кой ще знае за това по-добре от самия Амадиро?

Амадиро е решил да ги забави, докато започне бурята. Това беше очевидно. Бейли е трябвало да пътува и да катастрофира по време на бурята. Амадиро е изучавал Земята и нейното население; той парадираше с това. Сигурно прекрасно е знаел, колко трудно е за земляните да посрещнат откритото пространство по принцип, да не говорим за гръмотевична буря.

Той е бил съвсем сигурен, че Бейли ще бъде доведен до пълна безпомощност.

Но защо му беше притрябвало да го прави?

Да върне Бейли обратно в Института? Той вече го беше държал в ръцете си. Но беше държал един Бейли в пълно присъствие на духа, а заедно с него и два робота, напълно способни да го защитават физически. Сега обаче нямаше да е така!

Ако аеромобилът излезеше от строя по време на бурята, Бейли щеше от своя страна да излезе от строя емоционално. Дори вероятно щеше да изпадне в безсъзнание и нямаше да може да окаже съпротива, ако го върнеха обратно. Нито пък роботите щяха да имат нещо против. След като Бейли очевидно нямаше да е добре, единствената им адекватна реакция би била да помогнат на роботите на Амадиро да го спасят.

Всъщност, двата робота щяха да бъдат принудени да придружат Бейли.

И ако някой някога потърсеше сметка за действията на Амадиро, той щеше да каже, че се е страхувал за Бейли в бурята; че се е опитал безуспешно да го задържи в Института; че е изпратил след него своите роботи, за да го подсигури; и че когато колата е пострадала в бурята, тези роботи са върнали Бейли обратно в рая. Единствената реакция от страна на обществеността — освен ако хората не откриеха, че Амадиро е дал нареждане колата да бъде повредена (а кой ли би повярвал на това — и как ли би могло да бъде доказано?) — щеше да бъде в прослава на Амадиро за неговия човеколюбив жест — още повече, отправен за всеобщо изумление към един по-низш представител на човечеството — към един землянин.

А какво ли щеше да направи Амадиро на Бейли?

Нищо, само щеше да го остави за известно време бездействен и безпомощен. Самият Бейли не представляваше плячката. Там беше работата.

Амадиро щеше да пипне освен това и два робота, които също щяха да са безпомощни. Беше им наредено, и то по най-строг начин, да охраняват Бейли. След като Бейли се чувстваше зле, но за него се полагаха грижи, те нямаше да има какво друго да правят, освен да следват заповедите на Амадиро — ако тези заповеди ясно и недвусмислено се отнасяха до благополучието на Бейли. Нито пък Бейли (по всяка вероятност) щеше да бъде достатъчно на себе си, за да ги предпази с други заповеди — във всеки случай не и ако биха го упоили.

Ясно! Ясно! Амадиро е държал в ръцете си Бейли, Данил и Жискар — но не е можел да направи нищо. Той ги е изпратил навън в бурята, за да ги върне обратно и за да му паднат отново в ръцете — този път така, че да може да се възползва от това. Особено Данил! Данил беше ключът към всичко.

Фастълф сигурно щеше напразно да ги търси и в крайна сметка сигурно щеше да ги открие и прибере, но тогава щеше вече да е късно, нали?

А какво искаше Амадиро от Данил?

Бейли, с натежала от болка глава, беше сигурен, че се досеща — но как можеше да го докаже?

Той не можеше повече да мисли. Ако можеше да затъмни прозорците, щеше да си създаде отново свой малък вътрешен свят, затворен и непоклатим, и тогава сигурно щеше да успее да продължи да мисли.

Но той не знаеше как се затъмняват прозорците. Оставаше му само да седи и да наблюдава през тях как бурята утихва, а светкавиците избледняват, да слуша сподавените гърмежи на гръмотевиците.

Той затвори плътно очи. Клепачите също можеха да играят ролята на преграда, но Бейли не се осмели да заспи.

Вратата на колата отдясно се отвори. Чу лекото прошумоляване като от въздишка. Усети как нахлу студеният, влажен повей, как температурата падна, как нахлу миризмата на влажна зеленина. Тя прогони слабата, приятелска миризма на масло и тапицерия, която му напомняше по някакъв начин за Града. Бейли се зачуди, дали някога щеше да го види отново.

Той отвори очи и се почувства странно под вперения в него поглед на някакъв робот, който отплува встрани, без в действителност да помръдва. На Бейли му се зави свят.

Роботът се виждаше като малко по-тъмна сянка на фона на мрака отвън и изглеждаше доста голям. Изглеждаше способен на всичко.

— Извинете, сър — каза той. — Не бяхте ли придружаван от два робота?

— Отидоха си — промърмори Бейли, като се преструваше, че му е много зле, макар да съзнаваше, че от преструвки няма смисъл. Едно по-ярко проблясване в небесата се промъкна под клепачите му, които сега бяха притворени.

— Отишли са си! Къде са отишли, сър? — После, докато чакаше отговор, добави — Не ви ли е добре, сър?

Дълбоко в някакво потайно кътче от мозъка си, което все още беше способно да разсъждава, Бейли усети далечен пристъп на задоволство. Ако роботът не беше специално инструктиран, щеше да се отзове на очевидните признаци на лошото състояние на Бейли, още преди да направи каквото и да било друго. Трябва да е получил предварително твърди и категорични указания за важността на роботите, за да попита първо за тях.

Всичко си пасваше.

Бейли се помъчи да си придаде сила и нормален вид, с каквито не разполагаше, и отвърна:

— Добре съм. Не берете грижа за мен.

Вероятно за един обикновен робот това нямаше да бъде убедително, но този беше толкова съсредоточен върху Данил (очевидно), че отговорът го задоволи напълно.

— Къде са отишли роботите, сър? — повтори той.

— Върнаха се в Института по роботика.

— В Института? Защо, сър?

— Извика ги Главният роботик Амадиро и им нареди да се върнат. Аз ги чакам.

— Но защо не тръгнахте с тях, сър?

— Главният роботик Амадиро не искаше да се излагам на бурята. Той ми нареди да остана тук. Следвам нарежданията на Главния роботик Амадиро.

Бейли се надяваше с повторението на изпълненото с престиж име, в съчетание с титлата и с повторението на думата „нареждане“, да въздейства на робота, като го накара да го остави в колата.

От друга страна, ако те бяха специално инструктирани да върнат обратно Данил, и ако той успееше да ги убеди, че Данил е вече на път към Института, тяхната загриженост по отношение на робота щеше да намалее. Щяха да имат време да си помислят пак за Бейли. Биха казали…

— Но вие май не изглеждате добре, сър — каза роботът.

Бейли усети още един пристъп на задоволство.

— Добре съм — натърти той.

Зад робота се виждаха скупчени няколко други — Бейли не успя да ги преброи. Лицата им се озариха от проблясването на светкавица. Когато очите на Бейли свикнаха отново с мрака, той успя да различи притъпения блясък на техните очи.

Той извърна глава. От лявата страна на колата имаше също роботи, макар че вратата не беше отворена.

Колко ли беше изпратил Амадиро? Може би при необходимост е трябвало да приложат и сила, за да ги върнат?

— Нарежданията на Главния роботик Амадиро бяха моите роботи да се върнат в Института, а аз да чакам — рече Бейли. — Виждате, че те се връщат, а аз чакам. Ако сте изпратени, за да помогнете, и ако имате автомобил, намерете роботите, които са на път към Института, и ги откарайте. Този аеромобил вече не работи. — Той се опита да изговори всичко това на един дъх и с твърд глас, както би направил човек, който се чувства добре. Не успя напълно да го постигне.

— Тръгнали са пеша, сър?

— Намерете ги. Имате ясно нареждане — настоя Бейли.

Последва колебание. Очевидно колебание.

Накрая Бейли се сети да размърда десния си крак — по нормален начин, както се надяваше. Трябваше да го направи още в самото начало, но физически тялото не реагираше в синхрон с мислите му.

Роботите все още се колебаеха и Бейли съжали. Той не беше космолит. Не знаеше с какви думи, с какъв тон, с какъв вид да се обърне към тях, за да постигне определен ефект. Един умел роботик би могъл само с един жест, с едно повдигане на веждата си да управлява робота като марионетка, чиито конци дърпа. Особено, ако роботът е негово собствено произведение.

А Бейли беше само един землянин.

Той се намръщи — това поне не му представляваше проблем в неговото мъчително състояние — и уморено изшептя с махване на ръката си: „Вървете!“

Може би това придаде решаващата малка, но необходима доза тежест към неговите нареждания — или може би в този момент в позитронните връзки на роботите, вследствие създаването на потенциални разлики в права и обратна посока, се стигна до окончателно степенуване на получените нареждания съобразно Трите закона.

Както и да беше, роботите бяха взели решение, след което повече не се колебаха. Те се върнаха при своя автомобил, какъвто и където и да беше той, с такава скорост, че сякаш просто изчезнаха.

Вратата, която роботът беше отворил, тръгна да се затваря от само себе си. Бейли беше размърдал крака си, за да попречи на нейното движение. С любопитство се замисли, дали кракът му щеше да бъде срязан на две, или костите щяха да бъдат размазани, но не помръдна. Сигурно нямаше превозно средство, което да е направено така, че да се стигне до подобен нещастен случай.

Бейли беше отново сам. Успя да принуди роботите да оставят едно човешко същество, което видимо не се чувстваше добре. Успя, защото заложи на приоритетната сила на нарежданията, които бяха получили от компетентен специалист, постарал се да засили действието на Втория закон в интерес на своите сооствени цели — при това дотолкова, че очевидните лъжи на Бейли лесно бяха поставили Първия закон в подчинено положение спрямо Втория.

„Колко добре се справих“ — помисли си Бейли със смътно задоволство — и изведнъж осъзна, че вратата, която трябваше да се е затворила, все още зееше отворена. Кракът му я беше задържал, без ни най-малко да пострада.

65.

Бейли усети върху краката си повея на студен въздух и пръски студена вода. Беше ужасяващо ненормално усещане и въпреки това той не можеше да си позволи да затвори вратата, защото после нямаше как да успее да я отвори пак. (Как ли роботите отваряха тези врати? Без съмнение, това не представляваше тайна за представителите на културата, но в прочетеното от него за живота на Аврора никъде не се срещаше подробно обяснение на простия факт, как човек да си отвори вратата на един обикновен аеромобил. Всичко, което беше важно, се приемаше за разбиращо се от само себе си. Предполагаше се, че човек знае, макар че целта на тези книги беше именно да информират.)

Докато си мислеше, Бейли се заопипва с надеждата да намери джобовете, но дори и тях не успя да открие лесно. Нямаше ги на обичайното място, а и бяха плътно затворени. Наложи се да си поиграе, докато разбере как точно се разтварят. Бейли издърпа една носна кърпичка, сви я на топка и я пъхна между вратата и купето така, че вратата да остане притворена. После си измъкна крака.

Сега трябваше да помисли — ако можеше. Нямаше смисъл да държи вратата отворена, освен ако не възнамеряваше да излезе. В такъв случай, имаше ли някакъв смисъл да излиза?

Ако останеше да чака, Жискар щеше в крайна сметка да дойде и да го отведе на някое безопасно (по всяка вероятност) място. Стискаше ли му да чака? Не знаеше колко време щеше да мине, докато Жискар се погрижи за безопасността на Данил, а след това се върне обратно.

Но и не знаеше колко време щеше да мине, докато преследвачите-роботи разберат, че няма да открият Данил и Жискар по никой от пътищата, водещи обратно към Института. (Навярно беше невъзможно Данил и Жискар да са тръгнали към Института в търсене на убежище. Бейли не им беше наредил изрично да не го правят — но ако това е бил единственият възможен маршрут? Не! Невъзможно!)

Бейли поклати глава в мълчаливо несъгласие с този вариант, на което тя му отвърна с болка. Той се хвана с две ръце за нея и изскърца със зъби.

Колко ли време щяха да продължат търсенето преследващите ги роботи, преди да разберат, че Бейли ги е подвел — или че самият той се е подвел? Дали нямаше да се върнат и да го вземат под стража, много любезно и много внимателно, за да не го наранят? Щеше ли да успее да ги придума да го оставят, като им каже, че ще умре, ако го изложат на бурята?

Щяха ли да му повярват? Щяха ли да се обадят в Института, за да докладват? Сигурно щяха да направят поне това. И нямаше ли тогава да дойдат и хора? Те нямаше да са свръхзагрижени за неговото благополучие.

Ако Бейли се измъкнеше от колата и си намереше някое скришно местенце сред дърветата наоколо, за преследващите го роботи щеше да е много по-трудно да го открият — и така щеше да спечели време.

Щеше да е по-трудно и за Жискар, но той имаше далеч по-строги и по-силно отправени инструкции за охраната на Бейли, отколкото бяха инструкциите на преследвачите да го открият. Първостепенната задача на Жискар беше да намери Бейли, а тяхната — да намерят Данил.

Освен това, Жискар беше програмиран от самия Фастълф, а Амадиро не можеше да се мери с него, колкото и да беше надарен.

Тогава при равни условия, Жискар сигурно щеше да се върне преди другите роботи.

Но дали условията бяха равни? С бледа нотка на цинизъм, Бейли си помисли: „Изтощен съм и не мога да мисля. Просто в отчаянието си се хващам за първото нещо, което би ме успокоило.“

Не му оставаше нищо друго, освен да се възползва от своите шансове — такива, каквито смяташе, че те са.

Бейли се облегна на вратата и се озова навън. Кърпичката падна на мократа, гъста трева и той се наведе по инерция да я вземе. Стисна я в двете си ръце и с олюляване се затътри по-надалеч от колата.

Дъждът се изсипа върху него и измокри лицето и ръцете му. Не след дълго неговите подгизнали дрехи полепнаха по тялото му и той затрепери от студ.

Небето се разцепи ослепително на две — прекалено внезапно, за да успее Бейли да затвори очи. Остро трещене го вцепени в ужас и той притисна ръце към ушите си.

Нима бурята започваше отново? Или се чуваше по-силно, защото беше излязал навън?

Трябваше да се маха. Трябваше да се маха далеч от колата, за да не могат преследвачите да го открият лесно. Не биваше да се тутка и мотае в близост до нея, или в противен случай по-добре да си беше останал вътре — и на сухо.

Опита се да избърше лицето си с кърпичката, но тя беше също толкова мокра, колкото и той самият. Бейли я пусна. Нямаше полза от нея.

Той продължи да се движи, протегнал ръце напред. Аврора нямаше ли луна? Спомни си, че споменаваха нещо такова. В този момент светлината й щеше да го зарадва. Но какво значение имаше? Дори и да съществуваше и да беше изгряла, облаците щяха да я скриват.

Бейли напипа нещо. Не можеше да види какво, но разбра, че е грубата кора на дърво. Несъмнено дърво. Дори един жител на Града би се досетил.

После се сети, че светкавиците могат да удрят дърветата и да убиват хора. Не си спомняше да е чел някога описание на последствията от светкавичен гръм, или какви мерки са необходими, за да се избегне ударът му. Не беше чувал някой на Земята да е бил ударен от гръм.

Бейли се запромъква пипнешком около дървото, скован от смъртен страх и предчувствия. Докога ли трябваше да обикаля, за да направи половин обиколка на дървото и след това да продължи да се движи в досегашната си посока?

Напред!

Храсталакът се сгъсти и стана почти непроходим. Сякаш костеливи, сгърчени ръце се вкопчиха в Бейли. Той отчаяно се задърпа и чу шум от разкъсването на дрехи.

Напред!

Зъбите му тракаха и той целият трепереше.

Още една светкавица. Не беше лоша. За миг Бейли зърна всичко наоколо.

Дървета! Много дървета. Намираше се насред гора от дървета. Дали многото дървета не бяха по-опасни от самотните по отношение на светкавиците?

Бейли не знаеше. Нямаше ли да е по-добре ако не се докосва до тях? И това не знаеше. В Градовете смъртта вследствие на удар от гръм просто не беше позната, а в историческите романи (както и в отделните случаи от историята) никога не се стигаше до подробности.

Бейли погледна нагоре към смраченото небе и по лицето му се стече вода. Той избърса мокрите си очи с мокри ръце.

Затътри се нататък, като се опитваше да стъпва по-отвисоко. По някое време се пльосна насред плитко поточе вода — беше се хлъзнал върху камъчетата в него.

Колко странно! Не се почувства по-мокър, отколкото беше.

Бейли продължи да върви. Роботите нямаше да го намерят. Дали Жискар щеше да успее?

Не знаеше къде се намира. Или къде отива. Или колко далече беше от всичко.

Ако искаше да се върне при колата, нямаше да успее.

Ако се опиташе да се намери, нямаше да успее.

Бурята щеше да продължи вечно, а най-накрая той щеше да се разтвори и да се стече на малък ручей и никой никога нямаше да го намери.

А разтворените му молекули щяха да се влеят в океана.

Имаше ли океан на Аврора?

Разбира се, че имаше! Беше по-голям от земните, но пък на полюсите имаше повече лед.

Ех, щеше да отплава към леда и там да замръзне, блестейки на студеното оранжево слънце.

Ръцете му отново докоснаха дърво… мокри ръце… мокро дърво… грохот от гръмотевица… странно, че не видя първо да проблясва светкавица… дали не го беше ударил гръм?

Не чувстваше нищо — освен земята.

Земята беше под него, защото пръстите му се ровеха в студената кал. Извърна глава, за да може да диша. Беше доста удобно. Не се налагаше да върви повече. Можеше да почака. Жискар щеше да го намери.

Изпълни го внезапна сигурност. Жискар щеше да го намери, защото…

Не, беше забравил „защото“. За втори път забравяше нещо. Преди да заспи онзи път… Едно и също нещо ли беше забравил и двата пъти?… Едно и също нещо?…

Нямаше значение.

Всичко щеше да се оправи… да се оп…

Бейли лежеше, сам и в безсъзнание в дъжда под едно дърво, докато бурята наоколо вилнееше.