Айзък Азимов
Роботите на зората (18)

18.

Фастълф беше действал бързо, но Данил реагира още по-бързо.

Бейли, който съвсем беше забравил за съществуването на робота, долови само неясна схватка и объркани звуци. После видя, че Данил стои от едната страна на Фастълф и държи солницата.

— Надявам се, д-р Фастълф, че не съм ви наранил ни най-малко — каза Данил.

Бейли забеляза, че в суматохата Жискар се беше приближил до Фастълф от другата му страна, а четирите робота от отсрещната стена бяха стигнали почти до масата.

Леко задъхан и с разрошена коса, Фастълф отвърна:

— Не, Данил. Справи се много добре — той повиши глас. — Всички се справихте добре, но помнете, че не бива да позволявате на нищо да ви спре — дори моята лична намеса.

Той се засмя, оправи косата си с ръка и седна.

— Съжалявам — каза той, — че ви стреснах, мистър Бейли, но сметнах, че демонстрацията би била по-убедителна, отколкото каквито и да било приказки.

Бейли, който се беше свил съвсем рефлекторно, разхлаби яка и рече пресипнало:

— Боя се, че очаквах приказките, но съм съгласен, че демонстрацията беше убедителна. Радвам се, че Данил се оказа достатъчно наблизо, за да ви обезоръжи.

— Всички роботи бяха достатъчно близко, но Данил — най-вече. Той стигна пръв до мен, при това достатъчно бързо, за да прояви повече внимание. Ако беше малко по-надалече, можеше да се наложи да ми извие китката или дори да ме удари.

— Щеше ли да стигне чак дотам?

— Мистър Бейли — поде Фастълф. — Дал съм инструкции за вашата охрана, а аз знам как да инструктирам. Те не биха се поколебали да ви спасят, дори ако в замяна трябваше да наранят мен. Щяха да се погрижат естествено, това да бъде във възможно най-малка степен, както направи Данил. Нарани ми само достойнството и прическата. И пръстите ми са леко изтръпнали — Фастълф жално ги сгъна.

Бейли пое дълбоко въздух, като опита да се съвземе от епизодичното си объркване. Той попита:

— Данил нямаше ли да ме защити и без вашите специални инструкции?

— Несъмнено. Щеше да е принуден. Не мислете обаче, че реакцията на робота е просто да или не, нагоре или надолу, навътре или навън. Неспециалистите често допускат тази грешка. Тук става дума за скоростта на реакцията. Инструкциите ми във връзка с вас бяха така формулирани, че да изградят толкова ненормално висок вътрешен потенциал у роботите, включително и у Данил, колкото би било допустимо. Ето защо реакцията им на една ясно определена, съществуваща опасност е изключително бърза. Знаех, че това е така. Ето защо си позволих да замахна срещу вас с максимална бързина. По този начин ви демонстрирах най-убедително, че не мога да ви направя нищо.

— Да, за което не мога да кажа, че съм ви горещо благодарен.

— О, имам пълно доверие в роботите си, особено в Данил. Чак по-късно се сетих, че ако не бях пуснал веднага солницата, той можеше, пряко волята си — или своя еквивалент на воля — да ми счупи китката.

— Струва ми се — отбеляза Бейли, — че е било глупаво да рискувате подобно нещо.

— И на мен — след като всичко отмина. Ако вие се канехте да хвърлите солницата по мен, Данил щеше моментално да осуети намеренията ви. Но не чак толкова бързо, защото не е получил специални инструкции за моята безопасност. Мога само да се надявам, че би бил достатъчно бърз, за да ме опази. Но не съм сигурен — и не бих искал да пробвам — Фастълф се усмихна добродушно.

— Ами ако бомбардират къщата? — попита Бейли. — Или ако от някой съседен хълм насочат към нас сноп от гама-лъчи?

— Моите роботи имат ограничени способности да ви защитят. Но ми се струва във висша степен невъзможно, че подобен краен тероризъм би могъл да бъде проявен тук, на Аврора. По-добре да не си губим времето с това.

— Иска ми се да е така. Наистина, не смятах сериозно, че представлявате опасност за мен, д-р Фастълф. Все пак, трябваше да изключа и тази възможност, ако искам да напредна. Нека да продължим.

— Да, вече можем — каза Фастълф. — Въпреки това допълнително и твърде драматично отклонение, ние все още сме изправени пред проблема, как да докажем, че мозъчното изключване на Джендър е настъпило спонтанно.

Сега, когато вече беше осъзнал присъствието на Данил, Бейли се обърна към него и го попита с известно неудобство:

— Данил, измъчва ли те фактът, че обсъждаме този въпрос?

Данил, който междувременно беше преместил солницата на една от по-отдалечените празни маси, отвърна:

— Колега Илайджа, бих предпочел бившият ми приятел Джендър да е все още в изправност. Но тъй като той не е, и тъй като нормалното му функциониране не може да бъде възстановено, най-доброто, което ми остава, е да взема мерки за предотвратяване на подобни инциденти за в бъдеще. Тъй като в крайна сметка, обсъждането има за цел именно това, то по-скоро ме радва, отколкото измъчва.

— Добре, само да уточним още едно нещо, Данил. Вярваш ли, че д-р Фастълф е отговорен за края на твоя другар-робот Джендър? Ще ме извините, д-р Фастълф, че поставям такъв въпрос.

Фастълф махна с ръка в знак на съгласие и Данил отвърна:

— Д-р Фастълф заяви, че не е виновен, така че, разбира се, той не е.

— Не се ли съмняваш, Данил?

— Не, колега Илайджа.

Фастълф изглежда се забавляваше.

— Вие май подлагате на кръстосан разпит един робот, мистър Бейли.

— Знам, но все не мога да си представя Данил напълно като робот и затова го попитах.

— Отговорите му не биха имали никаква тежест пред следствието. Той е обречен да ми вярва вследствие на позитронните си потенциали.

— Аз не съм следствието, д-р Фастълф, и искам да си изясня нещата. Да се върнем там, докъдето бяхме стигнали. Или вие сте дали на късо мозъка на Джендър, или това е станало съвсем случайно. Уверявате ме, че не мога да докажа последното, така че ми остава единствено да оборя всякакво ваше участие в случая. С други думи, ако успея да покажа, че е невъзможно вие да сте убили Джендър, случайността ни остава като единствената алтернатива.

— А как ще го направите?

— Въпрос на средства, възможности и мотив. Вие разполагате със средствата за убийството на Джендър. Това са теоретичните ви познания, как да го обработите така, че той да стигне до мозъчно изключване. Но имал ли сте възможността да го направите? Бил е ваш робот в смисъл, че сте проектирали мозъчните му връзки и сте ръководили неговото конструиране. Но при вас ли се е намирал той по време на произшествието?

— Всъщност, не. Намираше се на друго място.

— Откога?

— От около осем месеца — или малко повече от половин ваша година.

— Аха. Ето нещо интересно. Бил ли сте с него — или близо до него — в момента на унищожението? Можехте ли да стигнете до него? Накратко, можем ли да покажем, че в момента, когато се предполага, че е било извършено престъплението, вие сте били далече — или лишен от достъп до робота? Така няма да има основания да ви смятат за извършител на престъплението.

— Боя се — отвърна Фастълф, — че е невъзможно да се покаже подобно нещо. Периодът от време, през който това е могло да бъде извършено, е доста голям. След унищожението, в робота не настъпват промени, съответстващи на трупните промени или разложението на човешките същества. Можем само да кажем, че в един определен момент се е знаело, че Джендър е в изправност, а в друг — че не е. Двата момента са разделени от около осем часа. За този период от време аз нямам алиби.

— Никакво? През това време, д-р Фастълф, какво правехте?

— Бях в имението си.

— Вашите роботи сигурно са знаели, че сте били тук, и биха могли да свидетелстват.

— Разбира се, че знаеха, но не могат да свидетелстват пред съда, а в онзи ден Фаня беше излязла по нейна работа.

— Между другото, Фаня споделя ли вашия интерес към роботиката?

Фастълф си позволи суха усмивка.

— Знае по-малко и от вас. Освен това, тези неща нямат значение.

— Защо да нямат?

Търпението на Фастълф видимо се изчерпваше.

— Скъпи мистър Бейли, не става дума за нападение от близко, както преди малко си позволих на шега. Това, което се е случило с Джендър, не предполага физическо присъствие на всяка цена. Както се случи, макар и да не беше в имението ми, географски Джендър не беше и толкова далече. Но не би имало никакво значение, дори той да се намираше от другата страна на Аврора. Винаги бих могъл да влезна в електронна връзка с него. Със заповедите, които бих му отправил, и реакциите, които съответно бих предизвикал, бих могъл да го накарам да стигне до мозъчно изключване. Решителната стъпка дори не би ми отнела прекалено много време…

— Значи — прекъсна го Бейли, — става дума за кратък процес, който някой друг би могъл да предизвика случайно, даже и да е имал съвсем други намерения, така ли?

— Не! — отсече Фастълф. — В името на Аврора, землянино, оставете ме да довърша! Вече ви казах, че не е така. Предизвикването на мозъчно изключване у Джендър би било дълъг, сложен и мъчителен процес, който изисква най-дълбоко разбиране и голяма досетливост. Никой не може да го направи случайно, без наличието на невъзможни и дълготрайни съвпадения. Вероятността за случайно налучкване на този изключително сложен път е много по-малка от вероятността за спонтанно мозъчно изключване. При положение, че се приеме математическата ми аргументация.

— И все пак, ако аз искам да предизвикам мозъчно изключване, бих могъл внимателно да предизвикам съответните промени и реакции. Малко по малко, в течение на седмици, месеци, дори години — докато доведа Джендър до прага на унищожението. И нито за миг в рамките на този процес, той с нищо не би показал, че е на ръба на катастрофата. Както и вие бихте могли да се приближавате в тъмното все по-близо до пропастта, но въпреки това да не усещате нищо нередно в терена под краката си — дори на самия ръб. След като веднъж е докаран до самия край — края на пропастта, — една единствена забележка от моя страна би го хвърлила надолу. Именно тази решаваща стъпка не би ми отнела повече от един миг. Разбирате ли?

Бейли сви устни. Нямаше смисъл да скрива разочарованието си.

— Значи накратко, вие сте имал възможността.

— Всеки човек би могъл да има такава възможност. Всеки човек на Аврора, но при условие, че той или тя притежават необходимите способности.

— Които притежавате само вие.

— Боя се, че е така.

— С което стигаме до мотива, д-р Фастълф.

— О-о.

— И тук вероятно бихме могли да спечелим. Тези хуманоидни роботи са ваши. Изградени са с помощта на вашата теория. Вие сте участвал в проектирането им на всеки един стадий, макар че д-р Сартън е ръководил тяхното конструиране. Те съществуват благодарение и само благодарение на вас. Говорихте за Данил като за „първороден“. Те са ваши създания, ваши деца, вашият подарък на човечеството, вашата власт над безсмъртието — Бейли усети, че изпада във високопарно красноречие и си представи за момент, че пледира в съда. — Защо, в името на Земята — или по-скоро Аврора, — защо, в името на Аврора, бихте извършили това престъпление? Защо да унищожавате един живот, който сте изградил с чудесата от умствения си труд?

Фастълф изглеждаше слабо развеселен.

— Че защо, мистър Бейли, вие нищо не знаете. Как може да сте сигурен, че моята теория е резултат от чудесата на моя умствен труд? Може да е била плод на най-банално разширение на някое уравнение. И сигурно всеки би могъл да го постигне, само че не си е направил труда да го извърши преди мен.

— Не мисля — отвърна Бейли и се насили да намали патоса. — Никой друг, освен вас, не познава хуманоидния мозък толкова добре, че да може да го разруши. В такъв случай смятам, че и никой друг, освен вас, не го познава достатъчно добре, за да го създаде. Или може би отричате това?

Фастълф поклати глава.

— Не, няма да го отричам. И все пак, мистър Бейли — лицето му придоби толкова мрачен вид, колкото не беше откакто се бяха срещнали, — вашият внимателен анализ успя единствено да покаже, че нещата стоят още по-зле за нас. Видяхме вече, че само аз съм имал средствата и възможността да извърша престъплението. Както се оказва, аз имам и мотив — най-добрият мотив на света — и враговете ми го знаят. Тогава как, в името на Земята — позволете да ви цитирам, — или в името на Аврора, или в името на каквото и да било друго, ще докажем, че не съм бил аз?