Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Демонична душа

Серия Войната на Древните, №2

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-024-2

История

  1. — Добавяне

Шест

Малфурион почувства, че нещо не е наред, още докато магията му достигаше пълния си ефект. Растенията бяха изключително доволни да изпълнят желанията му, защото намираха демоните за отвратителни. С тихо убеждение той ги накара да се разпрострат в граници, много по-големи от обикновените, а после ги измени, за да се превърнат в нещо, наподобяващо по-скоро гърчещите се, търсещи пипала на някой кракен, отколкото нормални корени. Така даде възможност на войниците да изтребят много от чудовищата.

Но силно развитите му сетива усетиха някаква погрешност отнякъде далеч и Малфурион разбра, че това трябва да е защитна магия. Без да отваря очи, той се пресегна и откри, че източникът не се намира никъде на земята, а по-скоро високо горе.

Сред облаците.

Все още виждайки чрез силите, преподадени му от Ценариус, друидът се гмурна в облачната покривка и потърси скритото от останалите.

И Малфурион съзря в ума си стотици крилати демони.

В по-голямата си част това беше гибелна стража — толкова много, че той можеше само да предположи, че са били събрани от всички части на ордата специално за тази битка. Бяха ужасяваща гледка със злокобните си оръжия и ужасяващи лица. Дори сами, щяха да представляват страховит враг.

Но още по-плашещи бяха тези, които летяха сред тях. Ередарски уорлоци. С дузини. Те нямаха крила, но се носеха в небето чрез магии. Докато ги гледаше, Малфурион разбра, че някои поддържат илюзията пълна, докато други вече търсят слабости сред армията на нощните елфи.

Но колкото и страшно да беше всичко това, Малфурион бе най-ужасен от онова, което се бе насочило към битката иззад адските стражи и ередарите. Огромни пламтящи скали се носеха с ужасяваща точност през облаците, като изстреляни от хиляда катапулта. Друидът усили натиска още повече, избягвайки доколкото може сетивата на уорлоците, и видя какво представляват в действителност снарядите.

Инфернали.

Малфурион отвори рязко очи и изкрещя на всеки, който би могъл да го чуе:

— Пазете се! Нападат ни от небесата!

Той привлече вниманието на лорд Старей за момент, но благородникът само изсумтя и отново насочи вниманието си към намаляващите редици на демоните на земята. Малфурион подкара пантерата си напред и сграбчи единия от стражите.

— Обявете тревога! Демоните ни атакуват през облаците!

Но войникът само го изгледа объркано, без да разбира. Илюзията над тях все още стоеше непокътната и всеки който погледнеше нагоре, със сигурност щеше да сметне друида за луд.

Най-накрая Малфурион видя друг, който изглежда разбираше. Крас премина през зрителното му поле, а лицето на бледия магьосник изглеждаше обезумяло. Когато погледите им се срещнаха, и двамата осъзнаха, че другият знае. Крас посочи, но не към Рейвънкрест, а към Илидан. Малфурион веднага разбра смисъла и кимна. Друидът трябваше да предупреди един от малцината, които могат достатъчно бързо да реагират на заплахата отгоре.

— Илидан! — извика Малфурион от седлото си, с надеждата, че близнакът му ще го види. Той обаче беше твърде погълнат от магиите си, за да забележи каквото и да е.

Малфурион се концентрира и помоли вятъра да му помогне. Когато той се съгласи, друидът насочи движението му. Водейки го с пръста си, Малфурион докосна два път бузата си.

Брат му рязко пипна своята в отговор, защото вятърът бе имитирал движението на Малфурион. Илидан погледна през рамо и видя брат си.

Малфурион посочи към небето с предупредително изражение. Илидан почти се обърна обратно, но младият друид се ядоса и го изгледа яростно. Брат му най-сетне погледна нагоре.

В този миг първите демони се спуснаха през илюзията.

Ередарите удариха в мига, в който станаха видими, хвърляйки магиите си едновременно по всички части на армията на нощните елфи. Тежки капки паднаха върху войниците, без да причиняват някакво безпокойство, докато първите не започнаха да прогарят бронята и плътта под нея. Откъм уцелените се разнесоха викове, а дъждецът се превърна в порой. Нощните елфи падаха с гърчове, лицата им потекоха по черепите.

Малфурион отново се обърна към вятъра, молейки го да отнесе дъжда далеч от народа му. Когато го стори, усети, че Илидан и лунната стража правят собствена магия.

Един от уорлоците се взриви с писък, а най-близкият гибелен страж също бе поразен. Но когато заклинателите на нощните елфи се опитаха да унищожат и други, атаката им срещна невидим щит.

Силният вятър, призован от друида, отблъсна ужасяващия порой, но пораженията вече бяха факт. Линиите на защитниците се разколебаха.

После инферналите започнаха да падат.

Първата вълна така и не достигна земята. Двама се взривиха и още няколко рязко отскочиха от празния въздух, понасяйки се в различни посоки, далеч от нощните елфи. Няколко сини мълнии бързо удариха един, двама, после трима демони.

Но въпреки усилията на заклинателите, магьосниците и друида, твърде много инфернали успяха да се приземят. Един удари в центъра на вече пострадалия фронт с катастрофални резултати. Дузина катапулти, заредени до пръсване с взривни вещества, не можеха да причинят и частица от поражението, което само един демон нанесе. Нощните елфи се разхвърчаха като листа на вятъра. Шокът от удара запрати много други на земята, където адските пазачи бързо и свирепо се нахвърлиха върху тях.

Още инфернали удариха бързо един след друг. Всякакво подобие на ред изчезна от редиците на защитниците. И което беше още по-лошо, всеки от падналите демони се надигаше от димящия кратер, създаден от самия него, и започваше да покосява оцелелите елфи.

Могъщите корени, които Малфурион бе призовал, се оказаха безполезни срещу инферналите, които ги разкъсваха, все едно изобщо ги няма. Огнените демони се нахвърлиха с дузини срещу нощните елфи, нанасяйки жестоки поражения навсякъде по пътя си.

След това копието на един паднал войник се вдигна във въздуха точно пред налитащия инфернал. Блестящо в синя светлина, то внезапно се стрелна към демона със скорост, която накара дори гиганта да изглежда тромав. Докато летеше към него с ужасяваща точност, копието порасна, а върхът му стана остър и тънък като игла.

То премина през инфернала с такава лекота, че демонът в началото дори не осъзна, че е мъртъв. Чудовището зяпна и се загърчи. Инерцията му се изпари, а копието, подтиквано от магия, продължи да се движи напред.

Сякаш не по-тежък от новородено, огромният демон се оказа повлечен назад. Копието продължаваше да се ускорява и след малко прободе друг инфернал, точно докато той излизаше от кратера си. Демонът имаше време само да опули очи, преди и той да бъде нанизан.

Магическото копие, без изобщо да се забави, свари и трети гигант неподготвен. Чак тогава скоростта му намаля и снарядът и жертвите му се спуснаха сред умрелите.

От едната страна на Малфурион Ронин кимна със задоволство, намръщен от усилието.

Но точно когато изглеждаше, че защитниците може отново да обърнат развоя на битката, от север проехтяха рогове.

— Легионът! — изкрещя Крас. — Нападат ни от другата страна!

Цялата ужасяваща картина се разкри пред очите им. Сякаш надигаща се от самата земя, чудовищната орда се появи от север и се нахвърли върху войниците. Също като онази в небето, и тази част от армията на демоните бе останала скрита от магия. Сега напираха като мравки. Защитниците се бореха смело, но вече поразените им редици поддадоха под новата яростна атака.

Демоните бяха планирали добре капана си, разчитайки в голяма степен на арогантността на нощните елфи. Това, което Рейвънкрест виждаше като дребно сражение и лесна победа, с която да окуражи войските си, се оказа зловещ номер, който щеше да им струва скъпо.

— Трябва да отстъпим! — каза Ронин. — В момента нямаме друг избор!

В началото изглеждаше така, сякаш лорд Рейвънкрест няма да стори необходимото. Макар демоните да напредваха неумолимо, не прозвуча сигнал за отстъпление. Инферналите продължаваха да се спускат върху нощните елфи, а ередарите едновременно защитаваха останалите и пускаха зловещи магии една след друга. Малфурион и спътниците му вече не можеха да нападат. Всичките им усилия отиваха в това да отблъскват поне част от атаките на уорлоците. Дори лунната стража едва успяваше да предпази поразената армия.

Най-накрая роговете обявиха отстъпление. Пламтящият легион обаче не им даваше да си поемат дъх и всяка стъпка се изкупуваше с цената на още кръв.

— Изтощават ни твърде много! — изсъска Крас, приближавайки се към друида. — Трябва да създадем празнина между тях и нас!

— Но как? — запита Малфурион.

Изражението на слабия магьосник потъмня още повече.

— Трябва да спрем да се борим с ередарите и да концентрираме усилията си върху това да удържим ядрото на армията на демоните далеч от нас!

— Но уорлоците ще удрят силно, докато го правим! Ще убият безброй войници…

— Но ако се движим с тази скорост на сакат охлюв ще измрат много повече!

Крас говореше истината, колкото и да не му се искаше на друида да я чува. Адските пазачи покосяваха нощните елфи от ляво и от дясно и неспирно стоварваха оръжията си върху всичко, което можеха да докопат. Ередарите, от друга страна, имаха нужда от време, за да приготвят магиите си, и макар също да причиняваха ужасни поражения, като цяло те бяха по-малки от тези на въоръжените им другари.

— Трябва да кажеш на брат си да стори същото — нареди магьосникът.

— Той няма да ме послуша. Не и за това.

Бе му коствало огромни усилия дори да накара Илидан да погледне нагоре. Да го убеди да направи така, както искаше Крас, щеше да им отнеме твърде много време, ако изобщо беше възможно.

— Аз ще го сторя — предложи Ронин. — Може и да ме послуша.

Всъщност Илидан уважаваше човека. Ронин знаеше как да прави магии, които дори близнакът на Малфурион още не можеше да овладее. Илидан го виждаше почти като шан’до.

— Направи всичко възможно тогава — каза му Крас.

Докато брадатият магьосник яздеше към протежето си, Малфурион запита:

— Какво да правим?

— Всичко, което ги отделя от нас.

Друидът се бе надявал на повече, но разбираше, че Крас не иска да го води за ръчичка. Щяха да работят най-добре, ако всеки правеше това, което смяташе за най-полезно в случая. Стилът на стария магьосник не бе непременно същият като този на Малфурион.

Без да чака да види какво ще стори нощният елф, Крас се обърна по посока на битката и направи странен жест с ръка. В началото друидът не можеше да разбере каква е магията му, но после забеляза, че демоните от най-предните редици сякаш се смаляват със стъпка-две. Чак след малко забеляза, че се борят с внезапно появилото се под краката им тресавище. Тези зад тях се скупчиха на едно място в опит да си проправят път към отсрещната страна, ако трябва и с бой.

Вместо да се опитват да атакуват отново, нощните елфи мъдро продължиха да отстъпват. Но Крас бе успял да помогне само на една област от фронта. Малфурион виждаше как в другите демоните продължават да покосяват защитниците. Той незабавно се пресегна надолу и заговори отново на растенията, молейки ги да му предоставят отново корените си. Те разбираха злокобното развитие на ситуацията и знаеха, че в мига, в който нощните елфи напуснат мястото, те, както и всякакъв друг живот, ще бъдат унищожени от Легиона. Въпреки това предложиха даром всичко, което можеха.

Малфурион внимателно оформи магията си, а на очите му избликнаха сълзи пред тази саможертва. Корените се издигнаха в даже още по-високи струпвания от преди и се превърнаха в същинска обърната наопаки гора. Демоните увряха с оръжията си по здравите стволове. Дори инферналите най-сетне се забавиха. Друидът можеше да усети всеки прорез в корените, но магията му постигна търсения ефект. Нощните елфи се отдръпваха все по-надалеч от ужасния враг.

От юг се появи неочаквано облекчение в лицето на ездачи на нощни пантери. Малфурион беше забравил за силата, изпратена по-рано от Рейвънкрест. Броят им беше по-малък от този, който си спомняше, но те въпреки това се бореха с не по-малко плам. Няколко от пантерите имаха свирепи рани и не един ездач изглеждаше пребит, но въпреки това се врязаха в Пламтящия легион, за да откупят няколко безценни секунди за своите другари-пешаци.

— Севера! — извика Крас. — Концентрирай се върху севера!

Макар двамата да не можеха физически да видят битката на север, и Малфурион, и магьосникът имаха други методи, чрез които да я наблюдават. Пресягайки се, друидът търсеше птици или крилати насекоми. Не намери от първите, но от вторите все още имаше. Дори най-дребната фауна разбираше, че да остане толкова близо до демоните е равнозначно на сигурна смърт. Но бръмбарите, които вече бягаха, се съгласиха да станат негови очи.

През тяхното странно зрително поле друидът скоро можеше да види другия край на борбата. Това, което съзря, накара сърцето му да потъне в петите. Пламтящият легион се изливаше върху защитниците в такива количества, каквито не можеше дори да си представи. Мъртвите лежаха навсякъде. Лица, твърде силно напомнящи неговото собствено, се взираха безжизнено в ужас пред това, което ги бе убило. Адските хрътки разхвърляха труповете наоколо, докато другите демони се опитваха да увеличат купчините.

Малфурион се огледа за някое друго създание или растение, което би могъл да използва, но явно само бръмбарите все още бяха тук. Лек ветрец подхвърли едно от насекомите встрани и това най-сетне даде идея на друида какво да стори. Той заговори на въздуха чрез бръмбара и първо му показа колко много се възхищава на могъщия ураган, а после го убеди да му покаже още от силата си.

Вятърът се отзова с готовност и създаде пясъчна вихрушка. След още малко подтикване от страна на Малфурион вихърът стана по-голям и скоро се извиси високо над огромните демони. Докато се уголемяваше, скоростта му също се засилваше хилядократно.

Когато стана достатъчно мощен, друидът насочи силата му срещу най-предните редици на чудовищните войни.

В началото Пламтящият легион не обърна внимание на вятъра… преди, разбира се, той да погълне първите няколко и да ги хвърли към смъртта им. Онези, стоящи най-близо до вихрушката, се разпръснаха, но сега от всички страни ги обгръщаше колосално торнадо. Малфурион не чувстваше жалост към демоните и се надяваше скоро да ги последват още много техни другари.

— Не ставай твърде самоуверен — долетя до него гласът на Крас. — Действията ни спечелиха малко време за армията, но нищо повече.

Друидът нямаше нужда да му се натяква, но си замълча. Нощните елфи не бяха в позиция да обръщат битката. Всичко, сторено от Малфурион и останалите заклинатели, бе успяло единствено да ги спаси от заколение.

Младежът не смяташе, че е сторил достатъчно и се заоглежда през очите на бръмбарите за още нещо, което би могъл да използва срещу демоните. Насекомите се носеха смело над Пламтящия легион и му предоставяха пет гледни точки едновременно. Със сигурност трябваше да има нещо, което…

Друидът изкрещя, защото нещо сграбчи един от бръмбарите и изстиска живота от него. Два от оцелелите бързо отлетяха надалеч, но другата двойка остана, давайки на треперещия нощен елф да мерне това, което бе убило безпомощната буболечка.

Сред редиците на демоните стоеше тъмнокожа фигура, която се извисяваше над останалата част от Легиона. Той се носеше като гигант сред децата си и спокойно насочваше страховитите войни в зловещата им задача. Смътно напомняше ередар, но бе очевидно, че е толкова над уорлок, колкото са те над инферналите. Носеше на раменете си сложно гравирана броня и изучаваше кървавото бойно поле с аналитично безразличие. Огромният демон хвърли с дясната си ръка парченцата хитинова обвивка, които бяха останали от бръмбара… а после се вгледа директно в едно от онези насекоми, които Малфурион все още използваше.

А през него — в ума на друида.

„Значи… ти си онзи.“

Главата на Малфурион се изпълни с огромно напрежение. Чувстваше се така, все едно мозъкът му се разширява и се притиска в черепа му.

Друидът се опита да извика за помощ, но устата му не работеше. В отчаянието си той затърси подкрепа от всичко, намиращо се достатъчно близо до демона — каквото и да е, стига да разсее нападателя му, преди да стане твърде късно.

И нещо дълбоко в земята се раздвижи. Самите скали — най-старите и здрави форми на живот — се събудиха от вечната си дрямка. Те докоснаха Малфурион първоначално с ярост, защото за тях почти нищо нямаше такова значение като съня им, но друидът бързо фокусира вниманието им върху това, което бе останало по дирите на буйствата на Пламтящия легион, и по-специално върху самия пейзаж.

Малцина съзнаваха, че скалите живеят, а още по-малко — че имат някакви възприятия за околния свят. Сега събудените от него видяха ужасяващата истина за демоните — дори самата земя не можеше да избегне смъртта от техните ръце. Ужасяващата магия, която бе вродена част от чудовищата, унищожаваше всичко. Нищо не можеше да избегне това, независимо колко дълбоко бе заровено.

И тази съдба включваше дори камъните. Тези, намиращи се под краката на Легиона, не притежаваха вече никакво съзнание. Есенцията на живота им бе изтрита със същата лекота, с която остриетата на адските пазачи покосяваха нощните елфи.

Малфурион падна на едно коляно, докато атаката на демона стискаше здраво черепа му. Стана му непосилно да мисли. Друидът започна да губи съзнание…

Земята изтътна. Малфурион се свлече и на двете си колена. Странно, но напрежението в главата му намаля.

Той с удивление видя през очите на бръмбарите как навсякъде около чудовищното създание, което го бе нападнало, се отварят цепнатини. Един по-малък демон, стоящ наблизо, падна в отвор, който незабавно се затвори над него. Другите чудовища се разбягаха оттам, оставяйки гигантския си водач да се брани сам.

Незаинтересованият поглед така и не напусна лицето на Малфурионовия враг, но демонът явно не можеше да стори друго, освен да се пази да не падне в някоя от все по-широките бездни, отварящи се около него. Зловещият титан се протегна към един от бръмбарите, но друидът веднага нареди на двете останали насекоми да бягат.

Докато те се отдалечаваха, младият елф видя, че демонът чертае кръг около себе си. Около него се оформи широка зелена сфера, която пазеше затворения вътре колос от свирепото земетресение. Тя се носеше над хаоса, докато другите по-нисшестоящи демони изчезваха в дълбините на земята един след друг.

Дълбоките чудовищни очи гледаха отдалечаващите се буболечки.

„Ще те разпозная, насекомо…“

Той не говореше на бръмбарите, а по-скоро на Малфурион. Докато врагът му се смаляваше все повече, друидът осъзна, че и той ще разпознае демона при следващата им среща. Вече подозираше, че знае с какво име да го нарича, защото със сигурност това можеше да бъде само някой от чудовищните командири на ордата.

Това можеше да бъде само Аркемонд.

Някакви ръце го сграбчиха за раменете и така прекъснаха връзката му с бръмбарите. Малфурион инстинктивно очакваше да бъде разкъсан на парчета от някой друг демон, но ръцете бяха внимателни, а гласът — мек и загрижен:

— Държа те, Малфурион — прошепна Тиранде в ухото му.

Той успя само да кимне. Смътно забеляза, че вече не седи на пантерата си и се зачуди какво ли е станало с животното. Тиранде нежно го издърпа на собствения си нощен саблезъб. С изненадваща сила го намести пред себе си, а после пришпори огромната котка напред.

Докато жрицата на Елун го отвеждаше встрани от всичко, Малфурион успя, през тътена на собственото си, все още блъскащо се в гърдите сърце, да мерне част от катастрофата. Стотици войници тичаха бързо през хълмистата местност, а далеч назад демоните ги преследваха. На някои места между войниците избликваха пламъци, а тук-там експлозиите, предизвикани от някоя магия, бяха увенчавани с писъци. Той не можеше да прецени дали те идват от нощните елфи или демоните. В един момент на Малфурион му се стори, че вижда личното знаме на лорд Рейвънкрест да се развява пред него, но от самия благородник нямаше и следа.

Докато нощната пантера го носеше заедно с Тиранде към безопасността, пред погледа му пробягваха лица. Израженията на войниците вече не бяха изпълнени с очакване за триумф. На негово място сега бе изписана ужасната истина — напълно възможно бе нощните елфи да изгубят тази война.

Явно беше изстенал при тази гледка, защото Тиранде се наведе близо до ухото му и прошепна:

— Не се страхувай, Малфурион… ще се погрижа за раните ти в първия възможен момент.

Друидът успя да се извърти, за да види лицето й. Голяма част от него бе скрита под шлема на сестринството. Останалата носеше следи от мръсотия… и кръв. От решителността, с която се движеше Тиранде, Малфурион прецени, че кръвта едва ли е нейна. Изненада го, че тя вероятно се е намирала много по-близо до центъра на битката от него. Той винаги бе смятал призванието й за по-миролюбиво, дори когато я видя облечена в бронята.

— Т-тиранде — най-накрая изстена друидът. — Другите?

— Видях Броксигар, магьосниците и брат ти. Дори някогашният капитан Шадоусонг, който ги води като овчарско куче. — Последното бе изречено с усмивка… твърде краткотрайна.

— Рейвънкрест?

— Той все още е господар на замъка Блек Руук.

Значи и след всички тези загуби сърцевината на армията бе непокътната. И все пак нито Рейвънкрест, нито множеството му заклинатели бяха успели да предотвратят катастрофата.

— Тиранде…

— Тихо, Малфурион. Изненадана съм, че още можеш да говориш, като имаме предвид както е станало с теб.

Той разбираше интензивността на умствената атака на Аркемонд, но не знаеше как тя може да я почувства.

Жрицата внезапно го прегърна. Макар Малфурион да приветстваше радостно досега с нея, не му хареса загрижеността в него.

— Елун наистина трябва да е бдяла над теб! Толкова много бяха разкъсани на парчета около теб, дори собствената ти пантера — одрана… ужасяващо кълбо от плът и кости… а по теб почти няма драскотини.

Разкъсани… собствената му пантера одрана жива… какво бе станало около него? Как така не беше усетил подобна касапница? И как можеше да е оцелял след подобно нещо в добавка към психоатаката? Самата мисъл за подобен ужас, разиграл се около него незабелязано, го накара да потрепери.

Малфурион нямаше отговор за въпросите си, но разбираше едно. Беше оцелял след нападението на един от архидемоните. От една страна можеше да бъде благодарен за това чудо… но от друга, беше сигурен, че сега е белязан от Аркемонд. Те отново щяха да се срещнат, бе почти убеден в това.

И когато това се случеше, лордът на демоните щеше да направи всичко възможно следващия път да бъде последен. Малфурион знаеше, че е така.