Ричард А. Кнаак
Демонична душа (16)

Шестнайсет

Армията на нощните елфи се сблъска отново с демоните точно отвъд Сурамар. Пламтящият легион ги задържа там за малко, а после отстъпи към Зин-Азшари. Някъде към средата на следващата вечер битката стана по-интензивна, но отново никой не успя да спечели или загуби позиции. Нощните елфи измираха по ужасяващи начини, без значение дали под удари на остриета, или от магически атаки.

Рейвънкрест подивяваше от тази постоянна патова ситуация и затова отново извика Ронин и Илидан при себе си.

— Изглежда магията е решаващият фактор в това! — обърна се той към Ронин. — Можеш ли да сториш нещо?

Човекът се замисли.

— Има нещо, което може би е възможно, но ще ми е нужно пълното съдействие на лунната стража, за да го постигна. Може също така да има неприятни последици за самите нас.

— Съмнявам се от това нещата да станат по-лоши от сега. Е, Илидан?

— Чакам с нетърпение да помогна на господаря Ронин във всяка магия, която измайстори — отвърна близнакът на Малфурион с поклон към магьосника.

Ронин запази изражението си неутрално. Надяваше се Илидан да запази самоконтрол и да не се опитва да надгражда това, което магьосникът планираше да опита. Ако го стореше, хаосът беше гарантиран.

А тук хаосът значеше поражение.

— Ще загребем колкото можем по-надълбоко в Кладенеца — каза той на Илидан, докато вървяха към лагера на лунната стража. — Искам да опитам нещо, което магьосниците от Дал… магьосниците от родната ми земя обсъждаха да сторят, но нямаха шанса, преди всичко да се разпадне.

— Толкова ли ще е сложно, господарю Ронин?

— Не. Те изгубиха седмици в приготовление, но тук… — Той почука челото си. — … аз имам всичко, което успяха да измислят през това време. Може да ни отнеме няколко часа, но би трябвало да успеем.

Илидан се засмя.

— Вярата ми във вас е непоколебима, господарю Ронин!

Човекът отново се почуди дали нощният елф ще може да следва заповедите, без да се опитва да прекрои магията по собствените си груби и необмислени начини. Илидан сякаш все повече и повече губеше способността да не е център на заклинанието. Живееше за магията си и не се вълнуваше толкова от това, че силите му идват в голяма степен от лунната стража.

„В името на боговете! — помисли си внезапно Ронин. — Това го кара да изглежда почти като демон…“

Но имаше и други причини, по които златоокият нощен елф представляваше потенциална заплаха. Един Илидан, с амбицията да управлява… това наистина би довело до пълна разруха.

„Ще го държа под контрол. Налага се, докато Крас го няма.“

Той само се надяваше, че бившият му учител е успял да достигне драконите. Ако ли не, Ронин не знаеше какво може да стане. Не беше планирал да прави подобна опасна магия, но след като сигурността им за изхода от войната вече не съществуваше, явно нямаше друг избор.

Човекът обаче не желаеше да остави войниците беззащитни пред тъмните заклинания на уорлоците и затова накара Илидан да избере дузина от най-добрите магьосници и да ги остави да наглеждат битката. Щеше да се нуждае от тях едва когато дойдеше време да бъде направена самата магия. Лунната стража щеше да я усили и да я разпростре навсякъде, където му трябваше.

Но само ако Ронин се справеше със своята част от задачата.

— Илидан… имам нужда да ме водиш — каза магьосникът, щом всичко друго беше готово. — Имам нужда да ме заведеш до самия Кладенец.

— Да, господарю Ронин!

Нощният елф нетърпеливо застана до него, докато се приготвяха да протегнат умовете си към източника на мощта на нощните елфи. Досега Ронин докосваше само периферно силите на Кладенеца. За разлика от народа на Илидан, той нямаше нужда да черпи директно от него, което му даваше огромно предимство. Илидан и малцина други се бяха научили от човека как да правят това, но далеч не в същата степен. Сега обаче Ронин имаше нужда да извлече колкото може повече, за да е сигурен в желаните резултати.

Някъде надалеч се чу рог. Лорд Рейвънкрест подготвяше всичко за великото заклинание на човека… или великата му катастрофа.

Рамо до рамо двамата заклинатели се пресегнаха напред с мислите си и се свързаха. Ронин почувства дивата природа на Илидан и се опита да я удържи под контрол. Фанатизмът на нощния елф определено представляваше опасност за стабилността на магията.

Умът на елфа поведе магьосника напред. Чрез вътрешното си око Ронин гледаше пейзажа, носещ се покрай тях, докато двамата със спътника му се опитваха да достигнат Кладенеца. Безкрайните редици демони, последвани от мили унищожена земя, преминаха покрай тях само за секунда. Разрушеният град Зин-Азшари изпълни взора му за кратко. Великият дворец на кралица Азшара го последва… и най-накрая черните води на Кладенеца на вечността приветстваха човека.

Силата му го вцепени. Ронин винаги бе предполагал, че е чувствал мощта на Кладенеца в достатъчна степен, даже само извличайки от есенцията му, напояваща цял Калимдор. Сега осъзна, че е бъркал и самият Кладенец е такъв източник на чиста магическа енергия, че ако можеше да го управлява целия, щеше да се превърне в бог.

Бог…

Всичко, за което човекът бе мечтал, откакто за първи път бе облякъл робата на магьосничеството, сега му изглеждаше просто. Можеше да издига цели градове или да ги събаря само с мигване на око. Да призове силите на земята, а после да ги запрати срещу всеки, който му се противопостави. Можеше…

Ронин се освободи от мрачните си амбиции с огромно усилие. Обзе го внезапно напрежение, когато погледна Кладенеца. През цялото време беше осъзнавал какво представлява, но умът му бе отричал злото.

Кладенецът на вечността носеше същата зараза, като демоните. Може и да представляваше чиста магия, но по свой начин той покваряваше също толкова, колкото и Саргерас.

Но сега бе твърде късно да се отказват. Ронин трябваше да се гмурне в Кладенеца, макар и само този път, а после никога повече да не го докосва по този начин. Сега даже извличането от него индиректно, по начина, по който го правеше обикновено, го изпълваше с отвращение, но да се откаже изцяло, означаваше да отхвърли магията… а Ронин знаеше, че душата му няма силата да стори толкова много.

Магьосникът почувства нетърпението и любопитството на Илидан и бързо пое нужната му сила от черните дълбини. Изкушението да я остави да погълне ума му беше огромно, но с усилие на волята успя да се отдръпне от прокълнатото езеро.

Само след миг умовете им се бяха върнали в телата. Връзката с кладенеца оставаше все така силна. Ронин се подготви за последното заклинание, знаейки, че колкото по-бързо го направи, толкова по-бързо ще се отърве от това гнусно усещане в душата си.

„Започваме сега“ — предаде на Илидан.

Веднага почувства как братът на Малфурион приготвя лунната стража за задачата. Те щяха да увеличат силата на предаденото им от магьосника заклинание хилядократно и да го запратят срещу врага.

Ронин с лекота конструира магическата матрица, която господарите му в Даларан бяха създали, докато умираха. Позволи си кратка благодарност към покойниците, независимо от факта, че никой от тях нямаше да се роди в близките векове. След това, когато беше сигурен, че матрицата ще остане цяла… той освободи магията.

Илидан и останалите потрепериха мислено, когато тя премина с вибрация през нервните им системи. За негова чест, младият магьосник успя да удържи много по-опитните заклинатели да не припаднат. Именно амбицията, от която се боеше Ронин, спаси плановете му от разпад.

И така те удариха редиците на демоните.

Вълна от пронизващ тъпанчетата звук се взриви в Пламтящия легион, без дори да докосне войниците, които се биеха с него. Огромните демони изкрещяха и изпуснаха оръжията си, докато се опитваха да заглушат звука. Вибрациите разкъсаха вътрешностите им и разбиха умовете им. Когато вълната премина през редиците им, чудовищните войни паднаха, като пометени от гигантска метла.

Навсякъде по бойното поле Легионът измираше със стотици. Войниците стояха втрещени, разтърсени от видяното.

— Сега, Рейвънкрест — прошепна Ронин, — сега.

Роговете подтикнаха армията напред.

Нощните елфи изкрещяха. Ездачите на пантери поведоха настъплението. Те се засилиха през полето в търсене на врага… но там ги чакаха само мъртвите. Звуковата вълна продължаваше все напред, носейки след себе си бърза, но жестока смърт. Нито един демон, попаднал на пътя й, не оцеляваше. Стотици измряха.

Ронин внезапно почувства как тялото му го предава. Олюля се, а главата му, подобно на демоничните, сякаш щеше да се взриви.

Магьосникът падна.

— Държа те, господарю Ронин…

Илидан го положи на земята. Самият нощен елф не изглеждаше даже леко изтощен от усилието. Всъщност той беше единствен. Останалите лунни стражи, участвали в могъщата магия, изглеждаха толкова зле, колкото се чувстваше човекът. Повечето от тях седяха или дори лежаха на земята, без изобщо да ги интересува, че войниците сега напредваха благодарение на тях.

— Видя ли? Видя ли какво сторихме? — нетърпеливо питаше Илидан. — Това го доказва! Няма сила като тази на Кладенеца! — Той се загледа в нещо или някой, което самият Ронин не можеше да види. — Кладенецът е истинският път, братко! Виждаш ли? Нищо не може да се сравни с него!

Той продължи да крещи на отсъстващия Малфурион. Ронин, който все още се опитваше да си възвърне силите, можеше само да зяпне. Алчността и ревността на Илидан бяха толкова явни, че граничеха с омраза към друида.

Магията на човека бе запратила демоните в бягство и може би беше обърнала хода на войната завинаги… но докато гледаше напрегнатото изражение на Илидан и мислеше за това как той самият едва не бе изкусен от Кладенеца, магьосникът се зачуди дали не е освободил нещо още по-ужасно.

 

 

Кориалстраз размишляваше мрачно, а търпението му беше пред изчерпване. На всички дракони бе заповядано да чакат новини от Аспектите. Когато дойдеха, всяко ято щеше да полети в небесата като един ум, една душа. Планът беше да се спуснат върху демоните като ужасяваща сила, а Драконовата душа да разкъса редиците на Легиона, преди самите левиатани да ударят.

Простичък работещ план. Безгрешен план.

План, в който, поради причини, които не можеше да обясни дори на себе си, Кориалстраз не вярваше.

Но червеният мъжкар беше верен на своята кралица и съпруга, така че не правеше нищо. Алекстраза вярваше на творението на Нелтарион. И по-важното, вярваше на самия Земен пазител. Каквито и съмнения да таеше Кориалстраз, те щяха да останат неизречени.

— Вечно замислен, любов моя. Вечно притеснен.

Той изненадано вдигна глава, когато огромната женска влезе в леговището.

— Алекстраза — изтътна, — не си ли с другите Аспекти…

— Извиних се за мимолетното си отсъствие. Нелтарион не е доволен, но ще трябва да се въздържи.

Кориалстраз сведе глава в знак на уважение към нея.

— Как мога да ти служа, кралице моя?

В очите й проблесна намек за нерешителност. Тя отвърна с глас, твърде тих за дракон:

— Имам нужда да не ми се подчиниш.

Консортът й беше потресен.

— Какво, любов моя?

— На всички, освен стражите, които всеки от нас е позиционирал навън, е заповядано да стоят тук, в най-голямата пещерна система, докато не дойде моментът да излетим. Искам да игнорираш по-ранната ми заповед и да напуснеш.

Той бе вцепенен. Явно Аспектите не трябваше да научат за това заминаване.

— И къде трябва да замина?

— Не знам точно, но се надявам, че ти ще си способен да почувстваш къде, след като преодолееш бариерата. Искам да намериш Крас.

„Крас.“

Кориалстраз бе мислил доста за мистериозния магьосник. Крас вероятно знаеше неща, които биха му помогнали да разбере причините за безпокойството си.

— Той би трябвало все още да е с нощните елфи…

— Не… той е бил близо до нас съвсем скоро. Изера ми каза, че нощен елф, наречен Малфурион, се опитал да играе ролята на посредник чрез нея. Тя обаче изпитвала някои съмнения и затова накарала нощния елф да чака, докато тя прецени, че моментът е подходящ.

— И?

— Когато Изера отново потърсила Малфурион, той бил изчезнал. Каза ми го, докато Нелтарион и Малигос обсъждаха магията на Душата.

— Но защо му е на Крас да идва тук?

Напрежението, което червеният усещаше, се удвои. Пътуването от земите на нощните елфи беше доста дълго за някой, който не може да прелита няколко мили само за минути.

— Точно това искам да разбера.

— Ще направя всичко възможно да го намеря, но може да се окаже по-трудно, отколкото предполагаш.

Кралицата изсумтя. Затвори очи и помисли за миг, а после кимна.

— Да, трябва да знаеш.

— Да знам какво?

— Любов моя, ти си почувствал близостта между теб и Крас. Би го описал едва ли не като брат по люпило, нали?

Той не го беше осъзнал досега, но след като Алекстраза го каза, Кориалстраз почувства, че да, Крас наистина има такова място в сърцето му. Това нямаше нищо общо с люспите, които споделиха, за да победят слабостта си; нещо около мистериозното създание бе накарало консорта да му вярва също толкова, колкото и на великолепната си съпруга.

А понякога дори повече.

Алекстраза прочете всичко това по лицето му.

— Знай това, любов моя. Причината ти и Крас да сте толкова близки е, че вие сте едно и също същество.

Червеният мъжкар премигна. Със сигурност не бе разбрал казаното. Алекстраза сигурно имаше нещо друго предвид.

Но тя поклати масивната си глава и обяви:

— Крас си ти, Кориалстраз. Той е твоето „аз“, но много по-старо, много по-образовано и много по-мъдро. Той, това си самият ти след безброй столетия.

— Но това е невъзможно… — Внезапна мисъл премина през ума му. — Да не би това да е някакъв номер на Ноздорму? Отсъствието му беше много подозрително…

— Ноздорму със сигурност има пръст в това, да, но не мога да ти кажа точно по какъв начин. Просто разбери, че Крас е тук, защото тук трябва да бъде.

— Значи изходът от войната е подсигурен. Драконовата душа ще ни помогне да триумфираме над демоните. Притесненията ми са били напразни.

— Страховете ти са в сила. Не знаем нищо за изхода. Крас смяташе, че Ноздорму го е запратил тук, защото линията на времето е била изменена. Имаше момент, в който ми се налагаше да реша дали да не го елиминирам, заедно със спътника му, за да я запазя, но скоро стана ясно, че събитията са изменени твърде много, за да може това да ги поправи.

Кориалстраз я гледаше с големи, удивени очи.

— Ти би убила… мен?

— По негово настояване, обич моя.

Той помисли над това и видя логиката в думите й.

— Прости ми. Да, кралице, ще отида да го търся.

— Благодаря ти. Спомените му са били силно увредени при пътуването до нашето време, може би защото вече е съществувал тук като теб. Въпреки това в повечето случаи има остър ум и щом има нещо, за което вярва, че се нуждае от спешно обсъждане, значи се налага да го открием.

— Потеглям незабавно.

Алекстраза сведе глава в знак на благодарност.

— Налага ми се да се преструвам, че правиш това по своя воля, Кориалстраз.

— Разбира се. Няма да те проваля, кралице моя.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с обич, а после напусна леговището му. Мъжкарят почака достатъчно, за да е сигурен, че тя вече не е някъде наоколо, а после на свой ред напусна.

За негово успокоение, повечето от драконите сега се бяха уединили в чакане на заповедта да отлетят. Малцината други бяха подобни на него и Тиран — консорти с властна позиция, които трябваше да се намират близо до Аспектите си в случай, че им потрябват.

Оказа се малко по-трудно да избегне стражите навън. Първият — от собственото му ято — подмина, защото познаваше личностните му характеристики. Хоракастраз беше млад мъжкар с остър взор, но имаше навика да се разсейва. Когато Кориалстраз се натъкна на него, отегченият гигант хвърляше камъни в небето с опашката си и ги гледаше как се спускат към далечната земя. Консортът на Алекстраза прелетя над него, точно докато замахваше към следващия — достатъчно високо, за да не може другият червен да почувства разместването на въздуха.

По един или друг начин успя да мине и покрай другите, без да го усетят. Когато се понесе към бариерата, Кориалстраз се подготви за сблъсъка. Заби се в невидимата стена с главата напред, чувствайки се така, все едно пробива меласа. Махайки колкото може по-силно с крила, драконът се озова от външната страна и прелетя няколко мили, преди да си възвърне контрола.

Кацнал на върха на една по-ниска планина, Кориалстраз бързо си представи Крас. За по-сигурно докосна с един нокът и люспата, която бе разменил срещу своя с по-старото си „аз“. Сега във всичко имаше много повече смисъл. Беше се чудил защо размяната помага и на двама им толкова много. По този начин двете половини от цялото ставаха многократно по-завършени. Кориалстраз все още чувстваше известна болка и слабост, но усещанията не се доближаваха до предишното му състояние и на една десета.

Той насочи мислите си към откриването на Крас и затърси връзката, която единствено двама, които са всъщност един, биха могли да имат. Драконът се съмняваше другата му половина още да е наблизо, защото ако беше той (а той беше), Кориалстраз щеше да продължава да търси път за влизане, нямаше да се крие някъде наоколо. Така че някакви обстоятелства бяха накарали Крас да избяга.

Опитвайки се да не мисли какво точно би принудило по-старата му форма да изостави местността с бариерата, червеният се протегна напред. Само волята на дракон би могла да обхване толкова голям периметър. Умът му прелетя през безброй земи в търсене на онова, което бе самият той.

Но упоритостта му скоро се разколеба, защото никъде нямаше и следа от него. Трябваше да е относително проста задача. Нима Крас бе сполетян от някаква ужасна съдба? Самата мисъл го накара да потръпне. Никое живо същество не искаше да знае каква е била причината за смъртта му.

Но после, сякаш преродено изведнъж, познатото усещане се върна. Не можеше да определи точната позиция, но знаеше в коя посока трябва да лети.

Кориалстраз незабавно се хвърли във въздуха и размаха криле. Колкото по-бързо намереше другото си „аз“, толкова по-бързо щеше отново да се чувства сигурен в безопасността си. Крас се превърна в единственото важно нещо в живота му.

Околността се размаза. С огромните си криле той изяждаше милите за секунди, но дори така пак имаше чувството, че е твърде бавен.

Обсебен по този начин, Кориалстраз не осъзна, че е нападнат, преди ноктите да се забият в гърба му.

Претърколи се във въздуха с изненадан рев, хващайки нападателя си неподготвен. Чудовищното лице на един черен дракон изпълни взора му.

— Спри! — извика червеният. — В името на Аспектите, настоявам да…

В отговор другият отвори уста.

Кориалстраз спря да маха с криле и огромното му тяло незабавно падна като камък надолу. Само това го спаси от страховития залп разтопена лава. Изгарящата горещина прелетя току над главата му и накара очите му да се насълзят.

Разтърси го болка на мястото, където ноктите на другия бяха пробили през люспите му. Макар и малко по-голям от черния, слабостта на Кориалстраз изравняваше везните.

— Остави ме на мира! — каза той, опитвайки да се разбере с думи. — Няма нужда от конфронтация помежду ни!

— Няма да се месиш! — отвърна черният, а очите му бяха разширени и диви.

Консортът на Алекстраза нямаше представа какво има предвид врагът му, но това засили страха му, че нещо се е случило с Крас.

Абаносовият бегемот се хвърли върху Кориалстраз и го принуди да се спусне още по-ниско. Драконът позволи това да стане, надявайки се да се извърти в последния момент изпод противника си.

Но когато приближи върховете на планинската верига, откри, че е бил направен на глупак.

Другият дракон рязко отпусна хватката си. И когато го сторя, иззад близкия връх изскочи втори черен звяр. Той се сблъска с червения и така и двамата се понесоха безконтролно във въздуха. Назъбената земя под тях се засили с невероятна скорост да ги посрещне.

— Ще ни убиеш и двамата! — извика Кориалстраз.

— За славата на моя господар!

Силният вятър разпери крилете на черния. Чак тогава консортът на Алекстраза видя, че едното е било счупено и разкъсано. Драконът вече не можеше да лети нормално; възнамеряваше да се пожертва, за да прати врага си към смъртта му.

Кориалстраз обаче нямаше намерение да умре по този начин. Той яростно размаха криле и стори това, на което другият вече не беше способен, използвайки ги, за да насочи падането им. И внезапно вместо червеният да е отдолу, там се озова черният.

Раненият гигант изрева и се опита да ги преобърне отново. Отговорилият му някъде от висините рев предупреди Кориалстраз, че другият му враг е разбрал какво става.

Червеният изпъна всичките си крайници, но запази хватката си, пресмятайки оставащите секунди. Наблюдаваше приближаването на назъбения пейзаж долу, като вниманието му бе насочено към ниските изострени възвишения, разпръснати сред останалите планини.

И когато двамата падащи левиатани ги достигнаха, Кориалстраз протегна крака и запрати врага си надолу, докато крилете му яростно се размахаха, за да задържат огромната му маса в небето.

Раненият черен се сблъска със земята с болезнен рев, който проехтя сред цялата местност. Костите му се строшиха и за момент драконът се загърчи като листо, хванато от бриза. Наоколо се разля кръв.

Поваленият левиатан издиша за последно… и после главата му падна на една страна, а езикът му увисна от устата.

Другият нападател застигна Кориалстраз, докато се опитваше да не последва съдбата накъм мъртвия дракон. Ноктите отново разкъсаха гърба на червения, изтръгвайки вик от него. Умората от битката започваше да взима своята дан. Дишането на Кориалстраз стана накъсано и му костваше огромни усилия да се задържи във въздуха. Нито той, нито Алекстраза бяха очаквали предателство от ятото на Нелтарион.

— Трябва да умреш! — изрева дивашки черният, сякаш като кажеше това на Кориалстраз, той щеше да разбере нуждата.

Червеният дракон успя да избегне смъртоносните нокти отново, но врагът му го притискаше. Другият беше не само бърз, но и тласкан от маниакалното желание да задоволи Земния пазител. Също като първия черен, и той бе готов да се пожертва, ако това ще послужи на каузата.

„Но коя кауза? Защо тази ярост от това, че един-единствен дракон не е заедно с другите? Защо страхът от този нищожен факт би принудил тези пазачи да умрат за него?“

Каквато и да беше причината, Кориалстраз нямаше времето да се тревожи за нея. Зловещ огнен стълб го уцели в гърдите. Той се завъртя лудешки, неспособен да поеме контрола над полета си.

В тялото му се впиха нокти. Гнусният дъх на черния почти го накара да повърне.

— Мой си! — изрева полудялото създание. Тъмният гигант вдиша, за да запрати още един последен залп, който със сигурност щеше да убие врага му от такава близост.

В отчаянието си Кориалстраз се изстреля напред. Огромните му нокти се впиха здраво в гърлото на врага му, стискайки толкова здраво, че прекратиха достъпа на въздух.

Другият дракон се разтресе яростно, защото силите, които се опитваше да освободи, не намираха изход от тялото му. Той задращи отчаяно по Кориалстраз, като оставяше белези по лицето и тялото му.

После черният буквално експлодира.

Консортът на Алекстраза освободи гърлото му и изрева в агония, защото горяща кръв се изля отгоре му от унищоженото тяло. Това му дойде в повече. Силата му изчезна и той започна да пада заедно с врага си към земята.

И докато падаше, червеният дракон успя само да се зачуди дали смъртта му ще засегне и бъдещото му „аз“.