Ричард А. Кнаак
Демонична душа (5)

Пет

Капитан Варо’тен не беше някой, когото сенките и странните звуци могат да изплашат. Белязаният войник се изправяше срещу такива неща със същата сурова грубост, с която се справяше с всичко друго в живота си. Той беше роден за ролята на войн и, въпреки вродения си интелект, никога не му се случваше да мисли за себе си в друга светлина. Нямаше желание да бъде крал или консорт, освен за това, че така би бил още по-близо до Азшара. Командваше армиите си в нейно име и това го задоволяваше. Винаги беше оставял политическите машинации на лорд Ксавиус, който ги разбираше и обичаше много повече, отколкото Варо’тен някога би могъл.

Но напоследък му се налагаше да насочва ума си в посоки, различни от битката. Това беше свързано със завръщането на едного, за когото се предполагаше, че е напълно мъртъв… самият Ксавиус. Сега съветникът на кралицата, върнат от отвъдното чрез зашеметяващата мощ на великия Саргерас, отново насочваше волята на Аристократите. Това не би трябвало да притеснява Варо’тен, но Ксавиус се беше променил по начин, който Азшара не забелязваше. Капитанът вярваше с пълна убеденост, че съветникът (или това нещо, което някога е било съветникът) се вълнуваше не от величието на кралицата, а от съвсем други неща. Докато Варо’тен, независимо от верността си към повелителя на Легиона, беше на първо място и най-вече слуга на своята повелителка.

— Винаги изпълнителният капитан. Разбира се, дори когато не си на пост, пак се прокрадваш из коридорите.

Офицерът подскочи, а после мислено се прокле, че го е сторил.

Сякаш изливайки се от самите сенки, Ксавиус пристъпи пред нощния елф. Копитата му тракаха по мраморния под и той дишаше с пръхтене, докато се движеше. Аркемонд беше нарекъл Ксавиус сатир — един от благословените слуги на Саргерас. Неестествените очи, които самият благородник си беше сложил, гледаха надолу изпод гъстите вежди. Те впримчиха очите на капитана и неумолимо го привлякоха в някакво неприятно място.

— Саргерас смята, че си многообещаващ, капитан Варо’тен. Вижда в теб някой, чийто статус би могъл да бъде велик сред тези, които му служат. Вижда те като командир на войнството му, наравно с Манорот… не… дори с Аркемонд!

Варо’тен си се представи начело на орда демони, с високо вдигнат пред себе си меч, докато те се изсипваха върху врага. Почувства гордостта и любовта на Саргерас, докато прегазваше онези, които се противопоставяха на Великия.

— За мен е чест да служа — измърмори войникът.

Ксавиус се усмихна.

— Както и за всички нас… и ще му служим по всеки възможен ни начин, ако това ще доведе до сбъдването на нашата мечта по-бързо, не е ли така?

— Разбира се.

Копитестото създание се наведе по-близо и лицето му почти се опря до това на войника. Очите продължаваха да притеглят Варо’тен в себе си, като едновременно го възбуждаха и изнервяха.

— Би могъл да служиш по начин, който по-добре ти подхожда. В роля, която по-скоро ще те доведе до властта, която желаеш…

През тялото на офицера премина тръпка на вълнение. Той отново си представи как води армии в името на своята кралица и Саргерас. Представи си покоряването на враговете им, кръвта, която щеше да се лее в такива количества, че да оформи реки.

Но когато Капитан Варо’тен се опита да си представи самия себе си и как върши всичко това, не можа ясно да различи формата си. Опита се да оформи вида си като войн, брониран и въоръжен командир като в старите легенди… но една друга фигура постоянно му се натрапваше.

Фигура, много подобна на тази на сегашния лорд Ксавиус.

Това най-сетне му даде силата да се отскубне от взора на съветника.

— Простете ми, господарю, но трябва да се върна към задълженията си.

Изкуствените очи проблеснаха за миг. После Ксавиус кимна безкрайно учтиво и с махване на ръка подкани войника да продължи.

— Но разбира се, Капитан Варо’тен. Разбира се, естествено.

Офицерът тръгна напред с по-бърза крачка, отколкото искаше да демонстрира пред рогатото изчадие. Не погледна назад. Нощният елф не забави, докато не се почувства сигурен, че лорд Ксавиус е останал далеч зад него.

Но дори тогава все още чуваше измамните думи на сатира… и Варо’тен осъзна, че макар той да бе успял да ги отхвърли, други нямаше да успеят.

 

 

Когато нощта се спусна над армията на лорд Рейвънкрест, Сестрите на Елун се разпръснаха сред нощните елфи, за да раздават благословии. Дори облечени като девици-войни, жриците носеха мир и спокойствие на войниците. Елун предлагаше на елфите сила и увереност, защото винаги стоеше сред небесата и бдеше над любимите си деца.

Макар изражението й да не го разкриваше, Тиранде Уиспъруинд не усещаше нищо от мира и силата, които предаваше на народа си. Върховната жрица явно смяташе, че тя е била лично докосната от Майката Луна, но младата посветена не усещаше някакво по-велико присъствие в душата си. Ако Елун я бе избрала за нещо, беше пропуснала да я осведоми.

Последните остатъци от дневната светлина се стопиха отвъд хоризонта. Тиранде забърза, защото знаеше, че скоро ще зазвучат роговете и армията ще продължи по пътя към Зин-Азшари. Тя докосна сърцето на още един войник, а после изтича до чакащата пантера.

Но преди да я достигне, я пресрещна друг нощен елф. Тиранде вдигна ръка към гърдите му по рефлекс… но той я стисна за китката.

Жрицата погледна нагоре и собственото й сърце подскочи от радост. Но после забеляза тъмната униформа и косата, вързана на опашка.

А най-сетне Тиранде видя и златните очи.

— Илидан…

— Благодарен съм за благословията ти, разбира се — отвърна той с крива усмивка. — Но близостта ти ме успокоява повече.

Бузите й потъмняха, но не поради причината, за която си мислеше той. Все още държейки я за китката, близнакът на Малфурион се наведе по-близо.

— Това със сигурност е съдба, Тиранде! Търсих те. Времената, в които навлизаме, са така динамични. Трябва да взимаме решения, без да се колебаем.

С внезапно напрежение тя осъзна какво се готви да я пита… не, да й каже. Без да съзнава, Тиранде дръпна ръката си.

Лицето на Илидан се вкамени веднага. Той не бе пропуснал нито реакцията й, нито значението, скрито зад нея.

— Твърде е рано — успя да каже тя в опит да потуши чувствата си.

— Или може би твърде късно? — Кривата усмивка се завърна, но в нейните очи сега изглеждаше малко куха, по-скоро маска. Лицето му обаче се отпусна само след миг. — Действах твърде необмислено. Това не е правилното време. Ти се опита да успокоиш твърде много. Ще говоря с теб отново, когато моментът е по-подходящ.

И без да каже нито дума повече, той се насочи към мястото, където един страж с униформа на клана Рейвънкрест чакаше с пантерата на магьосника. Илидан не погледна назад, докато двамата с ескорта му яздеха към другия край на лагера.

По-притеснена от всякога, Тиранде потърси собствената си пантера. Но когато се качи на седлото, отново дойдоха да смущават мислите й. Този път обаче новодошлият бе по-добре дошъл.

— Шамане, прости ми натрапването.

Тя поздрави орка с нежна усмивка.

— Ти винаги си добре дошъл, Броксигар.

Само на нея позволяваше да го нарича с пълното му име. За всички останали, дори за лорд Рейвънкрест, той беше просто Брокс. Масивният орк бе с една глава по-нисък от нея, но компенсираше с широчина, три пъти колкото нейната, като почти цялото му тегло бяха мускули. Беше го виждала да се хвърля срещу враговете с яростта на нощен саблезъб, но около нея той се държеше с повече уважение от мнозина, които търсеха благословията й.

Тиранде си помисли, че оркът е дошъл именно за благословия, и сведе ръка към гърдите му. Брокс изглеждаше изненадан, но после прие допира.

— Нека Майката Луна насочва духа ти и нека ти даде тихата си сила… — Тя продължи така още няколко секунди, давайки на война пълната благословия. Повечето от другите жрици го смятаха за също толкова отвратителен, колкото и останалите нощни елфи, но в очите на Тиранде Брокс беше в не по-малка степен създание на Елун от нея самата.

Когато жрицата приключи, оркът сведе глава в знак на почит, а после промърмори:

— Аз не съм достоен за тази благословия, шамане, защото не за нея дойдох при теб.

— Нима?

Увенчаното с бивни лице се изкриви в нещо, което Тиранде разпозна като разкаяние.

— Шамане… има нещо, което тревожи сърцето ми. Нещо, което трябва да призная.

— Кажи ми.

— Шамане, опитах се да намеря смъртта си.

Устните й се присвиха, когато се опита да го разбере.

— Да не би да ми казваш, че си направил опит за самоубийство?

Брокс се изпъна в цял ръст, а изражението му потъмня.

— Аз съм оркски войн! Не съм насочил кинжала към собственото си сърце! — Също толкова бързо, колкото се бе появила, яростта му изчезна напълно, заменена само от срам. — Но истината е, че се опитах да насоча чуждите оръжия към него.

И историята се изля навън. Брокс й разказа за последната си война срещу демоните и как заедно с другарите си защитавали прохода, докато дойдат подкрепленията. Тиранде чу как всички орки умрели един по един, докато накрая само ветерана останал жив. Действията на Брокс и останалите спасили изхода от битката, но това по никакъв начин не го бе накарало да се чувства по-малко виновен, че е оцелял, докато другите не успели.

Скоро войната свършила и Брокс не виждал начин да изкупи това, което смятал за свой огромен провал. Когато Бойният лидер Трал го помолил да проучи аномалията, той съзрял в това знак от духовете, че най-сетне ще намери изход от страданието си.

Но единственият, който умрял в това търсене, бил младият му спътник, което само добавило още към и без това тежкия товар върху съвестта на Брокс. После, когато станало ясно, че Пламтящият легион отново ще нахлуе в Калимдор, оркът отново се надявал на изкупление. Той се хвърлил в борбата и дал всичко, което може да се иска от един войн. Винаги бил в най-предните редици, предизвиквайки всеки враг да се изправи срещу него. Но Брокс се бил твърде добре, защото дори след като избил орди демони, оцелял почти без драскотина.

И когато събраната армия потеглила от Сурамар, посивяващият орк най-сетне започнал да мисли, че е извършил съвсем различен грях. Осъзнал, че срамът, който чувствал от надживяването на някогашните си другари, е фалшив. Сега Брокс изпитвал нов срам; всички около него се борели за живота си, докато той се опитвал да избяга от своя. Те настъпвали в битка срещу Пламтящия легион поради причини, противоположни на неговите.

— Приел съм, че може да умра в битка… славна съдба за един орк, шамане… но се чувствам обезчестен от това, че търсех смъртта с цената на всичко, рискувайки онези, които се борят срещу злото за живота си и този на близките си.

Тиранде се вгледа в очите на орка. За другите той беше просто звяр, но отново бе говорил красноречиво, бе казал нещо важно. Тя докосна грубата му буза и се усмихна леко. Колко арогантно от страна на народа й да гледа само външността, а не сърцето и ума.

— Няма нужда да ми признаваш нищо, Броксигар. Ти вече си се изповядал пред сърцето и душата си, което значи, че духовете и Елун са чули съжалението ти. Те разбират, че си осъзнал истината за нещата и съжаляваш за по-ранните си мисли.

Той изсумтя и за нейна изненада целуна ръката й.

— Въпреки това ти благодаря, шамане.

В този момент проехтяха роговете. Тиранде бързо докосна орка по челото и прибави тиха молитва:

— Каквато и съдба да те чака в битката, Броксигар, Майката Луна ще бди над твоя дух.

— Благодаря ти, че го каза, шамане. Няма да те притеснявам повече.

Брокс вдигна брадва в уважение, а после си тръгна. Тиранде наблюдаваше орка, докато той изчезна сред другите бойци, а после се обърна, защото прозвуча сигнал, който разпозна като идващ от сестринството и й даваше да разбере, че трябва да бърза. Редно беше да е готова да поведе собствената си група, когато армията потегли. Да е готова да посрещне съдбата, приготвена от Елун за нея.

А вече разбираше, че това включва и неща, които не са свързани с предстоящата битка.

 

 

— Присъединиха се войници от още две укрепления на северозапад — изкоментира Ронин, докато двамата с Крас яздеха с армията. — Чух да се говори за петстотин.

— Пламтящият легион може да доведе толкова само за няколко часа, може би дори по-малко.

Червенокосият магьосник изгледа бившия си учител мрачно.

— Ако нищо от това не помага, защо изобщо си правим труда? Дай просто да седнем в тревата и да изчакаме демоните да ни изтръгнат червата, а? — На лицето му разцъфна подигравателно учудване. — О, чакай! Всъщност май не е станало това! Нощните елфи все пак се били… и взели, че победили!

— Тихо! — изсъска Крас и изгледа по-младия магьосник с не по-остър поглед от онзи, който по-рано му бе хвърлил човекът. — Не казвам, че няма да имат значение, само изричам фактите на глас. Друг факт е, че нашето присъствие тук и съществуването на аномалията из цялото време означават, че онова, което е станало в миналото, може да не съответства с това, което ще стане този път. Този път има много, много сериозни шансове Пламтящият легион наистина да триумфира… и всичко, което познаваме, няма никога да се е случило.

— Няма да допусна това да стане! Не мога!

— Съдбините на твоята Верееса и неродените ви близнаци са нищо за вечността, Ронин… но аз ще се боря в тяхно име така, както го правя и за бъдещето на собственото ми ято, колкото и чудовищно да е то, въпреки победата.

Ронин замълча. Той знаеше не по-зле от драконовия магьосник каква съдба ще застигне червеното ято в крайна сметка. Дори ако Пламтящият легион паднеше в този период, драконите въпреки всичко щяха да страдат неизразимо. Детуинг, Унищожителят, щеше да се погрижи орките да добият власт над тях — и конкретно над братята на Крас — и да ги използват за бойни животни. Огромен брой дракони щяха да измрат без никаква причина.

— Но за нас точно се бе появил шанс отново да настъпи мир — добави Крас, а погледът му се разфокусира за миг. — И това повече от всичко останало ми дава още една причина да смятам, че историята не се променя.

— Аз знам какво се е случило само по историческите книги, запазени от магьосниците в Даларан, Крас. Ти си ги изживявал лично…

Слабият, почти елфски на вид магьосник изсъска отново.

— Твоите спомени, базирани на написаното, са може би по-точни от тези в разбъркания ми ум. Стигнах до заключението, че намесата на Ноздорму в мислите ми, макар и безценна за постигане на някакъв успех в мисията ни, също така се е оказала твърде много за мен, за да успея да я абсорбирам изцяло, без да загубя част от собствените си спомени. — Ноздорму, Аспектът на Времето, бе онзи, който беше извикал Крас, за да го предупреди за кризата. Огромният дракон с цвят на пясък сега бе извън досега на другите, дори в този период, и Крас се страхуваше, че във всички свои проявления Пазителят на Времето е прикован в аномалията. — Боя се, че никога няма изцяло да си спомням тази епоха… и това, което липсва, е достатъчно, за да подхрани несигурността ми за изхода на конфликта.

— Значи просто се бием и се надяваме на най-доброто.

— Както са правели всички, тръгнали на битка, през цялата история на света, да.

Брадатият човек кимна мрачно.

— Мен ме устройва напълно.

Армиите на нощните елфи се придвижваха все напред, миля след миля, без никаква пауза или забавяне. Повечето от войниците маршируваха в добро настроение, защото врагът изобщо не изглеждаше нетърпелив да кръстоса остриета с тях. С уши, които чуваха по-добре от всяко създание около него, Крас чу мнозина да отбелязват, че по-голямата част от унищожението и смъртта, причинени от демоните в първата част на войната, е била върху нищо неподозиращи и зле подготвени цивилни. Веднъж изправили се срещу организирана съпротива, самите демони се бяха оказали изклани. Някои дори подозираха, че ако нощните елфи бяха решили да преследват Пламтящия легион обратно до Зин-Азшари след онази първа битка, вместо да се оттеглят, за да съберат още сила, войната щеше вече да е свършила.

Подобни коментари тревожеха Крас. Едно беше да влизаш в битка въоръжен със самочувствие и увереност, а съвсем друго — да вярваш, че врагът ти е лесен за покосяване. Крайно време беше нощните елфи да осъзнаят, че Пламтящият легион представляваше въплътената смърт.

Погледът му се насочи към единствения от тази раса, който явно поне донякъде осъзнаваше това. Крас си спомняше, че Малфурион ще се окаже ключова фигура за спечелването на борбата, но не можеше да се сети точно как. Това, че е първият друид на Азерот, беше важно, но не и единствената причина. Драконовият магьосник обаче вече беше стигнал до извода, че младежът трябва да бъде защитаван на всяка цена.

Когато по-голямата част от нощта бе изминала, съгледвачите от югоизток внезапно се върнаха. Рейвънкрест беше организирал непрекъснат поток ездачи, които постоянно да му осигуряват точна информация.

Тримата нощни елфи изглеждаха доста мърляви. Явно бяха яздили тежко дишащите си пантери доста дълго. По лицата им се стичаше пот, а по дрехите — мръсотия. Те се забавиха само колкото да отпият по глътка вода, а после докладваха новините:

— Малка група демони се придвижва методично през региона на Ди-Джару, господарю — каза най-възрастният съгледвач. — Видяхме дим и огън, а също и бежанци, разпръснати във всички посоки.

— Имате ли точния брой на врага?

— Трудно е да се каже със сигурност, но определено са много по-малко от тази армия.

Рейвънкрест подръпна брада, докато размишляваш.

— Накъде са се насочили бегълците?

— Изглежда към Халумар, господарю, но няма да го достигнат навреме. Демоните са по петите им.

— Можем ли да застанем между тях?

— Да, ако побързаме. За момента имат достатъчно голяма преднина.

Благородникът протегна ръка към един от помощниците си.

— Карта.

Веднага му подадоха подходящия свитък. Той го разви, а после накара съгледвачите да очертаят местоположението на Пламтящия легион и бежанците. След това ги заразглежда и след малко кимна.

— Трябва да ускорим крачка и да се подготвим да те посрещнем на дневна светлина, но е възможно. А и няма да се отклоняваме от пътя си към Зин-Азшари. Можем да си позволим това забавяне.

— Особено пък като вземем под внимание подробността, че може да спасим някой и друг невинен живот — измърмори под нос Ронин към Брокс.

Крас се наведе напред.

— Забелязахте ли демоните? Какви видове видяхте?

— Най-вече онези, наречени адски пазачи.

Един от другите съгледвачи добави:

— Видях две хрътки и един от крилатите демони — гибелната стража.

Драконовият магьосник се намръщи:

— Доста оскъден избор.

— Без съмнение, във фанатизма си тези са избързали много напред от останалите — обяви лорд Рейвънкрест. — Ще ги научим колко е хубаво да се удържаш… не че ще живеят достатъчно дълго, за да оценят урока. — После се обърна към офицерите и нареди: — Дайте заповедта! Насочваме се да ги посрещнем!

Армията почти незабавно зави. Нощните елфи се движеха с нетърпение, готови не само да спасят сънародниците си, но и да опитат вкуса на първата си победа в грандиозния марш към столицата.

Илидан и лунната стража промениха позициите си и се разположиха по ширината на армията. Сестрите на Елун последваха примера им, а групите им бяха в готовност да помагат по всеки възможен начин, независимо дали с лечение или в битка. Тъй като бяха единствените чужденци, Ронин, Крас и Брокс останаха заедно, макар и двамата магьосници вече да бяха решили, че започне ли веднъж битката, Ронин трябва да надзирава Илидан. Никой от двамата му нямаше доверие, че ще прояви нужната предпазливост.

Малфурион остана с тях, най-вече защото Рейвънкрест все още не бе сигурен как най-добре да използва необичайните му способности. Лордът остави отряда на капитан Шадоусонг да пази четиримата и така си осигури спокойствието, че друидът ще бъде достатъчно добре защитен, за да може сам да реши какви атаки да насочва срещу демоните.

След като цял ден беше учил с Ценариус, а след това бе яздил през по-голямата част от нощта, в лицето на предстоящата битка Малфурион усещаше как изтощението му нараства. Полубогът го научи как по-добре да извлича сила от природата и друидът се надяваше, че ще има възможността да го стори преди нощните елфи да се сблъскат с Пламтящия легион.

Слънцето се издигна над хоризонта и бързо изчезна в дебелата ниска облачна покривка, което всъщност бе от полза на армията. Магиите, които Крас и Ронин бяха направили на себе си и Брокс, им позволяваха да нагаждат зрението си незабавно спрямо променящата се светлина, но в по-голямата си част войниците трябваше да се адаптират по нормалния начин. Облаците облекчаваха донякъде нощната раса и така само засилваха ентусиазма им за предстоящия сблъсък.

Съгледвачите продължиха да яздят напред-назад, събирайки информация. Демоните още не бяха догонили бягащите нощни елфи, но се приближаваха към тях. Окуражен от това, Рейвънкрест подтикваше войните си да бързат. Той изпрати голям отряд ездачи на нощни саблезъби напред, с идеята да удари Пламтящия легион от двете страни.

Когато му съобщиха, че армията е започнала да влиза в пролуката между бегълците и преследвачите, благородникът накара тръбачите да надуят роговете. Сигналът обявяваше бойна готовност.

И накрая, след като минаха през редица ниски хълмове, нощните елфи се изправиха срещу врага.

Огнените демони бяха опустошили всеки сантиметър от земята, по която се движеха. Всичко зад тях бе овъглено. Никакъв живот. Мъртвите земи, които Крас бе видял от гърба на Кориалстраз, се простираха до хоризонта и този ужас втвърди решителността на защитниците дори още повече.

— Точно както съгледвачите докладваха — измърмори господарят на замъка Блек Руук и вдигна меча си. — Още по-добре. Сега ще им покажем колко е глупаво да опустошават прекрасните ни земи.

Крас изучаваше ордата. Все пак опасен враг, но не и нещо, което нощните елфи да не могат да унищожат лесно.

— Господарю, все пак бих предложил предпазливост…

Но Рейвънкрест не го чуваше. Лордът размаха меча си два пъти напред и назад. Всички рогове зазвучаха като един.

Нощните елфи се спуснаха върху демоните с викове.

Пламтящият легион дори не трепна пред лицето на превъзхождащия го враг. Вместо това бронираните чудовища изреваха с нещо, звучащо почти като страст, нетърпеливи да удвоят ужаса, който вече бяха нанесли на Калимдор. Забравили напълно бегълците, те се втурнаха срещу настъпващите войни.

Проехтяха два високи тона и незабавно в небето се издигна вълна от стрели. Те се спуснаха сред чудовищните войни като ято крещящи баншита, пронизвайки гърла, крайници и глави. Мъртви и ранени демони се свличаха на земята и така принуждаваха останалите да си проправят път през тях.

В центъра на ордата удари златна мълния, която разпиля адските пазачи във всички посоки. Върху оцелелите заваляха парчета плът и гнусното желе, което представляваше кръвта на демоните. Крас погледна наляво и видя Илидан, който се смееше на успешните резултати от първата си атака. Младият магьосник веднага насочи няколко лунни стражи да заемат позиция, подобна на тази, използвана при първата им битка с Пламтящия легион. Илидан възнамеряваше да извлича сила от другарите си, за да я увеличава през себе си.

Драконовият магьосник се намръщи. Подобни тактики изморяваха многократно повече онези, които отдаваха енергията, отколкото този, който я използваше. Ако Илидан не обърнеше внимание на състоянието на спътниците си, рискуваше да ги отслаби до степен да не могат да се защитават, ако ередарите ги нападнат директно.

Но притесненията за това какво може да направи от невнимание братът на Малфурион отстъпиха пред собствената му концентрация върху врага. За първи път Крас направи магия без подпомагащото присъствие на Кориалстраз. Не знаеше какво да очаква, но когато усети как силата се събира в него, заклинателят се усмихна.

През центъра на предните редици на чудовищата премина свиреп вятър. Той подхвърли рогатите войни като парцалени кукли и дори насочи оръжията им един към друг. Сред демоните се разрази истински хаос.

Това даде на нощните елфи перфектната възможност. Когато първите войници достигнаха адските изчадия, те бързо изклаха срещнатите врагове. Предната линия на Легиона не можеше да поддържа никаква организация. Адските пазачи падаха с десетки, докато напразно се опитваха да се прегрупират.

Още един залп стрели прониза по-задните редици. В рамките на броени минути поне една четвърт от ордата лежеше мъртва или умираща. Крас трябваше да се чувства по-уверен, но все още усещаше, че битката протича твърде лесно. Пламтящият легион никога не падаше с такава лекота.

Не че имаше шанс да обсъди несигурността си с останалите. Брокс се беше промушил покрай войниците и по някакъв начин бе достигнал до фронта. Все още на гърба на нощната си пантера, той размахваше огромната си брадва на всички страни. Навсякъде, където паднеше оръжието му, оркът оставяше след себе си смърт. Главата на един демон прелетя над Брокс и зеленокожият войн изкрещя предизвикателно срещу врага.

Що се отнася до Ронин, по-младият магьосник запращаше по враговете магии с такава мощ, че Крас чак му завиждаше. Докосвайки зелените пламъци, които представляваха неотменна част от демоните, червенокосият заклинател ги превръщаше в истински огън и в известен смисъл караше демоните да се самопогълнат. Те падаха един след друг и от тях скоро останаха само купчинки пепел и парчета от броня. Изражението на Ронин обаче беше сред най-мрачните, които Крас виждаше у защитниците. Драконовият магьосник не се съмняваше, че някогашният му ученик постоянно мисли за жена си и неродените си деца, чието бъдеще в буквален смисъл зависеше от победата в тази война.

А къде беше Малфурион? В началото слабият магьосник не успя да види друида, но после забеляза младия нощен елф в най-задните редици на армията. Малфурион седеше тихо на гърба на пантерата си, а очите му бяха затворени. В началото Крас не почувства нищо, но после забеляза напрежение в земната повърхност, което се движеше по посока на Пламтящия легион. Той проследи пътя му с магическите си сетива, любопитен какво ли ще стане.

И внезапно изпод първите редици на ордата се появиха корени. Дървесни корени и такива на храсти… всякакъв вид и големина. Крас осъзна, че Малфурион ги е подтикнал не само да се пресегнат от неподдържаната земя, но и да израстат по начин, по който повечето никога не биха могли при нормални условия.

Един рогат войн се препъна, а после, с изненадан рев, се наниза право на чакащото острие на нощен елф. Адски звяр изръмжа и започна да се върти, защото огромните му лапи се оплетоха. Навсякъде демоните се препъваха и извиваха. Единствената битка, която водеха, беше да се задържат изправени. Така станаха лесна плячка и още дузини умряха заради корените. Въпреки това Крас забеляза, че никой от нощните елфи няма проблем с растителността. Всъщност корените на няколко пъти разчистваха пътя пред войниците, помагайки още повече за каузата им.

Вече бяха останали по-малко от половината демони и победата със сигурност беше неизбежна… но Крас не можеше да повярва в успеха на армията. Огледа се наоколо, но не откри нищо, което да придаде някаква тежест на страховете му.

Нищо, освен един самотен крилат демон, който бързо летеше към облачната покривка. Крас го видя как се възнася, а после бързо се опита да направи магия.

Хвана чудовището точно преди да изчезне сред облаците. Самата мъгла се усука около гибелния страж като покров и залепи крилата му за бронираното тяло. Демонът се опита да се бори, но не можеше да стори нищо. Само след миг падна като смъртоносен снаряд към собствените си другари.

Крас не се почувства горд с бързото си действие. Той подкара пантерата си към лорд Рейвънкрест и се опита да привлече вниманието на благородника. За съжаление командирът се отдалечи от него, защото на свой ред искаше да даде наставления на някои от войниците си.

Драконовият магьосник впери поглед в облаците. Все още имаше шанс. Ако нощните елфи получеха достатъчно бързо предупреждение, катастрофата все още можеше да бъде избегната.

След това тялото му изтръпна. Крас изгуби контрола над крайниците си. Преви се над рамената на пантерата си и щеше да падне, ако звярът не беше толкова едър. Твърде късно осъзна, че страховете му за армията за миг са го открили за атаката на ередарски уорлок.

И докато се бореше да превъзмогне заклинанието, погледът на Крас се изви нагоре. Облаците се бяха сгъстили и потъмнели. Сякаш хлътваха под ужасната си тежест…

Не… всичко това беше илюзия и той го знаеше. Борейки се едновременно с атаката на уорлока и видението над главата си, Крас най-накрая проби фасадата, която демоните бяха вдигнали върху буреносното небе. Подутите облаци изчезнаха и разкриха истината.

И Пламтящият легион се спусна от небесата върху защитниците.