Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Демонична душа

Серия Войната на Древните, №2

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-024-2

История

  1. — Добавяне

Седемнайсет

Аркемонд наблюдаваше отстъплението на легионите си под напора на магията и атакуващите нощни елфи. Наблюдаваше, докато пейзажът пред него се изпълни от гористозелената броня на враговете. Демоничният командир почти можеше да почувства триумфа им, да чуе виковете им заради предстоящата победа.

„Колко лесно е да измамиш тези създания — помисли си. — Смятат, че сега ще спечелят.“

И с тази последна мисъл гигантският демон се обърна и бавно и уверено закрачи след отстъпващите си слуги.

 

 

— Ууух!

Малфурион се стресна от чулия се откъм Крас звук. Миг по-късно усети, че магьосникът се мъчи с хватката си върху него. Поглеждайки надолу, друидът видя, че се намират твърде високо, за да падне безопасно, въпреки магическото перо. Той сграбчи ръцете на Крас възможно най-здраво и изкрещя:

— Какво има?

— Аз не… чувствам се така, сякаш туптящото ми сърце е било откъснато от гърдите ми! Аз… трябва да се приземя бързо!

Нощният елф бързо огледа местността. Имаше гори и тревисти равнини, слава богу, с превес на второто. Видя едно място, което изглеждаше по-меко от останалите, и го посочи.

— Ще можеш ли да стигнеш дотам?

— Аз… ще… се опитам!

Но Крас полетя почти наслуки и мястото, избрано от Малфурион, започна да се отдалечава надясно. Вместо това те се насочиха към група дървета, които можеха и да смекчат падането им, но със същия успех можеха и да им счупят вратовете или главите.

Крас изстена силно и ги издигна малко по-високо. Дънерите прелетяха под тях и равнината отново ги приветства. Започнаха да се спускат, първо бавно, а после твърде бързо за вкуса на друида.

— Мисля… мисля, че трябва да си готов да се спасяваш, Малф…

Внезапно магьосникът го пусна.

Изминаха няколко безценни секунди, докато Малфурион осъзнае какво може да стори. Пресегна се с мислите си към тревата под себе си…

Стръковете в тази област бързо израснаха по-високи и дебели. Тревата се сгъсти дотолкова, че оформи някакъв вид дюшек. Когато нощният елф падна върху нея, тя поддаде съвсем леко, а после се трансформира, за да поеме тежестта му. Всяка кост в тялото, му потрепери, но Малфурион оцеля невредим.

Опипа рамото си, само за да разбере, че дарът на Авиана е изчезнал. Все пак той беше щастлив, че е действал бързо, за да избегне катастрофата.

Крас размаха крила още няколко стъпки, движейки се като ястреб, прострелян фатално от ловец. Малфурион не можа да реагира достатъчно бързо, за да помогне на драконовия магьосник и той падна във високата трева.

В мига, в който се приземи, крилете на Крас изчезнаха като прах, издухан от вятъра. Слабата фигура залитна напред и изчезна от погледа на друида.

— Господарю Крас! Крас!

Нощният елф се надигна на крака и се помъчи да излезе от полето, за да стигне до мястото, където за последно бе видял спътника си.

Но от магьосника нямаше и следа. Малфурион се зазяпа в тревата, сигурен, че е на точното място.

После чу кратко стенание малко по на юг. Разделяйки тревата с ръце, друидът затърси източника.

Миг по-късно неподвижното тяло на Крас се появи пред изплашения му поглед.

Той коленичи до магьосника и внимателно го огледа за външни наранявания. След като не откри нищо, нощният елф бавно го преобърна. Докато го правеше, нещо падна от тялото на спътника му.

Перото на Авиана. Изглеждаше изхабено, кафяво. Друидът го докосна с един пръст и ахна, когато перото просто се разпадна и изчезна сред пръстта и тревата.

Драконовият магьосник изстена още веднъж. Малфурион го нагласи така, че да лежи на гърба си, и провери за счупени кости. Въпреки много по-тежкото си падане обаче, Крас изглеждаше недокоснат. Очевидно единственият му проблем беше ударилата го в небето слабост, каквато и да беше тя.

Очите на бледата фигура се отвориха бавно.

— Пис… писна ми да се будя в подобно състояние…

— Внимателно, Крас. Не бива да се движиш все още.

— Скоро изобщо няма да се движа… Малфурион… мисля, че умирам.

— Какво искаш да кажеш? Как? Какво ти стана?

— Не на мен… на друг. Обвързан съм с Кориалстраз… и той с мен. Мисля… мисля, че е бил нападнат. Той е… почти мъртъв и… ако си отиде, за мен също няма надежда.

Малфурион огледа отново тялото на Крас, опитвайки се да измисли нещо, с което помогне.

— Нищо ли не може да се направи?

— Може би ако можеш… ако можеш да го излекуваш… но той е далеч от тук и… и е дракон… ще бъде адски т-трудно. Аз…

Той притихна. Друидът започна да мисли бързо, но нищо не му идваше наум. Всички умения, научни от Ценариус, биха му свършили работа, но не и когато истинската жертва се намира на безброй мили разстояние.

И после видя люспата, разкрита наполовина от свлечената роба на магьосника.

— Крас. Това парче…

— Онова, което мислех, че може… да спаси и двама ни… Част от него… за ч-част от мен. И за известно… известно време работеше.

— Това е негова люспа — промърмори сам на себе си Малфурион. — Негова люспа.

Планът беше дързък и невъзможен… но пък единственият, с който разполагаше. Той прокара пръст по люспата, дивейки се на контурите и могъществото й. Намерението му се пораждаше от различни страни на обучението му, неща, които Ценариус никога не беше свързвал заедно. И все пак… някои основни закони със сигурност щяха да важат и тук…

— Може би имам идея, Крас.

Но магьосникът не отговори; очите му отново бяха затворени. За момент нощният елф се изплаши, че може би вече го е изгубил. Чак когато се наведе ниско и се заслуша в тихото, но все още стабилно дишане на Крас, се успокои малко.

Не можеше да се колебае повече. На драконовия магьосник му оставаха още само няколко минути живот.

Той постави двете си ръце върху люспата и отново отвори ума си към околния свят. Тревата вече го познаваше и веднага се отзова на повика му. Вятърът раздвижи косата му, а земята се разбуди, любопитна към молбата му.

Но преди да поиска каквото и да е от тях, той също така трябваше да разбере дали наистина може да се свърже с дракона Кориалстраз. Друидът затвори очи и се остави да потъне в люспата, да намери в нея връзката с първия й носител.

В началото усети леко объркване, защото Крас и Кориалстраз бяха толкова неразривно свързани, че почти сбърка единия с другия. Осъзнавайки най-сетне грешката си, Малфурион насочи мислите си към червения дракон с надеждата, че крехката връзка между люспата и него още съществува.

За негова изненада тази част от начинанието се оказа много лесна. Сетивата му веднага го запратиха през безброй мили и непознати земи, към по-суров планински регион. И пейзажът, и пътуването му напомниха за опита да достигнат драконите, скрити зад бариерата, само че този път не пътуваше толкова надалеч, нито пък му се налагаше да прониква в Смарагдовия сън.

След това Малфурион почувства ужасно усещане за загуба. Едва не припадна. Изплашен, да не би да сподели смъртното преживяване на Крас и Кориалстраз, нощният елф се стегна. Сетивата му се уравновесиха и той осъзна, че сега вижда емоциите на умиращия дракон.

Беше имало битка, ужасяваща битка. В началото Малфурион помисли, че Пламтящият легион с нападнал, но после почувства от разпръснатите мисли на червения, че врагът са били други дракони… черни.

Спомняйки си зловещото дуо, което ги бе преследвало, друидът подозираше, че знае кои зверове са атакували дракона. Разбра, че са мъртви, и го удиви, че при това положение Кориалстраз изобщо все още е жив. Този дракон със сигурност е бил могъщо и великолепно създание…

Не! Мислеше за Кориалстраз, сякаш вече е мъртъв. Това обричаше не само дракона, но и него самия. Малфурион трябваше да спре с подобни мисли, ако се надяваше да ги спаси.

Един от първите истински уроци, които му бе преподал Ценариус, разказваше за здравето и лечението на горските създания. В миналото Малфурион бе спасявал живота на лисици, зайци, птици и други. Можеше да използва наученото и сега, трябваше само да увеличи приложената сила.

Или поне така се надяваше друидът.

Той призова обкръжението си да му помогне. Нуждаеше се от тяхната саможертва. Само живот можеше да даде живот. Земята и растителният свят можеха да се възстановяват по начин, по който никое животно не умееше. Нощният елф обаче искаше много от тях, защото се опитваше да спаси дракон. Ако отхвърлеха молбата му, друидът не можеше да ги вини.

Малфурион се опита да предаде важността на спасяването на Кориалстраз (а по този начин и на Крас) и се протегна към тревата, дърветата, всичко, което би отвърнало на зова му. С крайчеца на ума си усети как жизнените сили на дракона го напускат. Нямаше никакво време.

След това, за негово облекчение, младежът почувства как земята се отдава, за да помогне в задачата му. Силата на живота й потече в него и нощният елф почувства такава екзалтация, че едва не забрави с каква цел я е измолил. Опомняйки се, той разположи върховете на пръстите си върху люспата, а после прехвърли енергията през тях.

Тялото на Крас се разтресе за миг, а после се успокои. Малфурион можеше да усети чрез връзката как силите се вливат в дракона. Сърцето на нощния елф запулсира, а по лицето му потече пот, докато се опитваше да не изпуска връзката.

През него преминаваше огромно количество енергия, но друидът не усещаше промяна у Кориалстраз. Драконът продължаваше да виси на ръба на смъртта. Малфурион стисна зъби и изтегли още и още от земята, запращайки всичко към поваления гигант колкото може по-бързо.

И най-накрая забеляза лека промяна. Душата на Кориалстраз се отдръпна от бездната. Крехката му връзка с живота се заздрави.

— Моля ви… — изстена останалият без дъх нощен елф. — Още…

И наистина получи още. Природата около него му даваше всичко, от което се нуждаеше, защото разбираше, че ужасната ситуация засягаше не само две болни създания, но и безброй много други.

Животът започна да възтържествува бавно, много бавно, но Кориалстраз стана по-силен. Друидът усещаше как съзнанието на левиатана се завръща и разбираше, че драконът се диви на чудото.

Тялото на Крас отново потрепери. Старият магьосник изстена. Очите му бавно се отвориха.

В този момент Малфурион разбра, че е сторил достатъчно. Той отдръпна пръсти от люспата и се отдръпна, издишвайки бавно.

Чак тогава забеляза, че на метри разстояние тревата около него е черна.

Животът беше изсмукан от стръковете. Малфурион се огледа наоколо и видя, че докъдето му стига погледът полето е черно и сухо. В далечината се виждаха две сгърчени и обезлистени дървета.

Друидът потрепери от страх какво може да е направил, но после усети живота, идващ откъм земята. Корените на тревата още живееха и с помощта на пръстта скоро щяха да израснат нови могъщи стръкове. Дърветата също бяха оцелели и ако имаха възможността, щяха да си създадат нови зелени корони от здрави листа.

Нощният елф въздъхна с облекчение. За няколко отчаяни секунди си се представи не по-добър от Пламтящия легион.

— Какво… какво направи? — успя да попита Крас.

— Трябваше да те спася. Сторих единственото, което можах да измисля.

Магьосникът поклати глава, докато се надигаше в седнало положение.

— Не това имах предвид. Малфурион… имаш ли дори бегла представа какво си постигнал? Разбираш ли какво е изисквало усилието ти?

— Беше необходимо — обясни друидът. — Съжалявам, че ми се наложи да поискам толкова много от земята, но тя го отдаде доброволно.

Крас за пръв път забеляза почернялата трева. Очите му се стесниха и той разгледа доказателството за огромната работа, извършена от елфа.

— Малфурион, това не е възможно.

— Базираше се на наученото от моя шан’до. Аз само го промених, за да послужи на ситуацията.

— И си успял да сториш нещо, което би трябвало да е далеч отвъд възможностите ти… отвъд възможностите на който и да е заклинател. — Драконовият магьосник успя да се изправи бавно. Намръщи се, когато осъзна истинските мащаби на полето с изсушената трева. — Зашеметяващо.

Малфурион все още не разбираше какво точно в магията му смущава толкова много Крас и запита:

— Можеш ли да почувстваш Кориалстраз? Добре ли е?

Магьосникът се концентрира.

— Връзката отслабва до това, което беше преди магията ти, но за момента все още го усещам. Той е… добре… но умът му е объркан. Спомня си част от битката и че се предполага да ме намери, но има празнини. — По някаква причина това накара Крас да се ухили по много нетипичен за него начин. — Сега си приличаме дори повече. Съдбата наистина ми се подиграва.

— Ще го чакаме ли?

— Да, но не поради причината, заради която подозирам, че е искал да ме намери. Познавайки го, вероятно е планирал да ме заведе обратно при Алекстраза, но вече нямаме време. Имам ужасяващото усещане, че трябва веднага да се върнем при армията. Може да го наричаш само предчувствие, а е възможно да е и твърде много опит. Както и да е, когато Кориалстраз ни намери, се насочваме веднага натам.

Малфурион веднага си помисли за Тиранде… и после, с известно закъснение, за брат си.

— Колко време ще ни отнеме, за да сторим това?

— Той е дракон… и точно в момента е един много здрав дракон — отбеляза Крас с кратка, доволна усмивка. — Изобщо няма да чакаме дълго, доколкото го познавам…

 

 

Тиранде беше станала уникална сред Сестрите на Елун. Тя, единствена от всички, имаше две сенки, втората — със собствено име.

Наричаше се Шандрис Федърмуун.

Където и да отидеше жрицата, сирачето я следваше. Шандрис наблюдаваше всичко, което нейната спасителка правеше, с очите на някой, който отчаяно иска да се учи. Когато Тиранде се молеше над някой ранен нощен елф, младото момиче повтаряше думите, опитвайки се понякога да повтаря даже жестовете.

Жрицата изпитваше смесени чувства към Шандрис. Тъй като нямаше родители, момичето нямаше и към кого да се обърне. Да, наистина имаше и други в подобно състояние, но нещо в това сираче докосваше сърцето на Тиранде. Отдадеността на Шандрис към работата на сестринството я бележеше като възможна послушница, а храмът винаги приветстваше нови сестри. Как ли щеше да изглежда отстрани при това положение, ако я запратеше обратно сред бегълците и я забравеше? Жрицата трябваше да я държи близо; иначе нямаше да може да живее със съвестта си.

За съжаление не всяка ситуация беше подходяща и безопасна за нетренирано и незакалено в битка момиче. Сестринството продължаваше да поема своя дял от боя на фронтовата линия, като групите се редуваха според заповедите на върховната жрица. Тиранде не искаше Шандрис да се мотае близо до демоните, които нямаха проблеми с избиването на невинни. Момичето обаче веднъж вече я бе изплашило до смърт, промъквайки се след тях, докато заедно със сестрите отиваха да предупредят Малфурион и Крас. Жрицата осъзна това със закъснение, когато сирачето изпусна коментар за събитието, който можеше да бъде изречен единствено от пряк свидетел.

— Стига толкова! — нареди й Тиранде. — Стой назад, когато излизаме в битка! Не мога да се бия и да се безпокоя за теб едновременно!

Шандрис кимна оклюмала, но Тиранде се съмняваше, че това ще разреши въпроса. Можеше само да се моли на Елун младото момиче да види разума в думите й.

Но докато размишляваше над проблема си, жрицата забеляза, че една от сестрите начело на другата група се приближава към нея. Другата сестра, по-висока и по-възрастна с няколко години, имаше дълбоко замислено изражение.

— Поздрав, сестро Маринда! Какво те води при смирената?

— Поздрав, сестро Тиранде — отвърна мрачно Маринда. — Идвам от върховната жрица.

— О? Да не би тя да има новини за нас?

— Тя… тя е мъртва, сестро.

Тиранде почувства как целият й свят току-що е бил разбит до самите си основи. Уважаваната майка на храма… мъртва? Младата жрица беше израснала, гледайки и слушайки тази жена, както и почти всички други поклонници. Именно заради нея Тиранде бе приела робата на послушница.

— К… как?

По бузите на Маринда покапаха сълзи.

— Било е пазено в тайна от нас. Настоявала само нейните слугини да знаят. По време на отстъплението от Сурамар един демон я наръгал с копието си в стомаха. Може би е щяла да оцелее след това, тъй като целебните й умения бяха могъщи, но преди това я докопал един адски звяр. Когато другите го убили, явно е била почти мъртва. Те я завели в палатката й, където се намира оттогава… докато не умряла преди час.

— Ужас!

Тиранде падна на колене и започна да е моли на Майката Луна. Маринда се присъедини към нея и Шандрис ги последва, без някой да я моли.

Когато двете сестри завършиха молитвите си за сбогом с върховната жрица, Маринда се изправи.

— Има и още, сестро.

— Още! Какво би могло да има?

— Преди да умре, тя е определила своята наследница.

Тиранде кимна. Това се очакваше. Новата върховна жрица разбира се веднага разпращаше пратенички като Маринда, за да разпространят новината за възкачването й в длъжност.

— Коя е? — Имаше няколко достойни кандидатки.

— Определила е теб, Тиранде.

Младата жрица не вярваше на ушите си.

— Тя… Майко Луна! Шегуваш се!

Шандрис изписука и запляска с ръце. Тиранде се обърна и я изгледа свирепо. Сирачето замлъкна, но очите му блестяха от гордост.

Маринда не изглеждаше в шеговито настроение и това уплаши другата сестра. Как можеше тя, едва поела ролята си на жрица, да застане начело на цялото сестринство… при това във време на война?

— Прости ми, че го казвам, сестро Маринда, но тя… тя трябва да е била в състояние на шок, породено от раните й! Как би могла да избере мен, ако е в пълно съзнание?

— Тя беше в пълно съзнание, сестро, умът й бе ясен. И трябва да знаеш, че и преди те е споменавала. По-старшите сестри разбираха, че ти си избрана… и никоя сред тях не е спорила с това решение.

— Това… това е невъзможно! Как бих могла аз да водя? Как бих могла аз, с толкова малко опит, да поема наметалото? Има толкова много, които познават храма по-добре!

— Но нито една, която толкова ясно да чува гласа на самата Елун. Всички го видяхме и почувствахме. Сред бегълците и войниците вече се разпространяват истории за теб. За чудесата ти. Излекувала си мнозина, при които всяка от нас се е провалила напълно…

Това бе нещо ново за Тиранде.

— Какво искаш да кажеш?

И сестра Маринда обясни. Всички жрици прекарваха периода си за почивка във всичко друго, освен в реално почиване, защото имаше толкова много, които се нуждаеха от помощ, че сестрите не можеха да не помагат. Но да искаш да помогнеш и да го сториш бяха две различни неща. Да, те успяваха да излекуват мнозина, но за безброй други уменията им бяха недостатъчни.

Тиранде от своя страна имаше след себе си непрекъсната поредица успехи. Всеки, когото се опиташе да излекува, се оправяше. Без да го осъзнава, младата жрица дори бе успяла да спаси неколцина, при които други сестри се бяха провалили. И ако това не бе изненадало останалите жрици достатъчно, неуморността й да продължава още и още без почивка със сигурност го постигаше.

— Дори не би трябвало да можеш да стоиш изправена, но ти не само го правиш, но и се биеш, сестро Тиранде.

На младата жрица не й бе минало през ум, че трябва да върши нещо друго, освен да изпълнява дълга си. Тя се молеше на Елун и Елун отговаряше на молитвите й. Тиранде беше благодарна и после продължаваше по пътя си, за да излекува някой друг.

Но според другите бе извършила много, много повече.

— Аз… това не може да е правилно.

— Такова е. И ти трябва да го приемеш. — Маринда си пое дълбоко въздух. — Знаеш, че нормално би трябвало да има дълга церемония, на която да бъдат поканени възможно най-много поклонници.

Изгубена в мислите си, Тиранде отвърна разсеяно:

— Да…

— Очевидно ще направим всичко възможно да приготвим нещо. С ваше позволение, ще изтегля останалите сестри от бойното поле и ще ги накарам да…

— Моля? — В добавка към всичко останало те планираха да сторят това… при това заради нея? Тиранде събра мислите си на едно място и твърдо каза: — Не! Няма да допусна това!

— Сестро…

Използвайки новата си, ако и нежелана власт, тя изгледа Маринда по начин, който прерязваше в зародиш всякакъв спор, а после добави:

— Изглежда нямам друг избор, освен да приема това, но няма да го сторя, ако това означава да се занимаваме с церемония, която да ни разсейва от опасността! Ще стана върховна жрица… поне докато тази война свърши… но ще запазя сегашните си дрехи…

— Но робите, подходящи за титлата…

Ще запазя сегашните си дрехи и няма да има церемония! Не можем да допуснем подобен риск за народа си. Нека виждат, че продължаваме да се борим и да лекуваме в името на Майката Луна. Ясно ли е това?

— Аз… — Маринда падна на колене и сведе глава. — Аз се подчинявам, господарке.

— Изправи се! Подобни неща също не желая! Всички сме сестри и в сърцата си сме равни! Всички сме отдадени на Елун! Не искам да се кланят на мен.

— Както желаете.

Но възрастната сестра не се изправи и сякаш очакваше нещо от Тиранде. След момент на объркване тя най-сетне осъзна какво е то.

Протегна ръка и докосна главата на Маринда, надявайки се да не трепери много.

— В името на майката Луна, великата Елун, която бди над всички нас, ти давам своята благословия.

Чу как другата жрица въздъхна облекчено. Маринда се изправи, а изражението й бе подобно на онези, носени от другите сестри — включително и самата Тиранде, — когато бяха в присъствието на уважаваната си повелителка.

— Ще говоря с останалите. Мога ли да се оттегля.

— Да… благодаря ти.

Когато Маринда си тръгна. Тиранде едва не припадна. Това не можеше да е възможно! В някои отношения бе почти толкова ужасно, колкото кошмарът на Пламтящия легион. Тя да води ордена? Калимдор наистина бе изправен пред унищожение.

— Колко прекрасно! — възкликна Шандрис и изпляска отново. Тя се затича към сестрата и понечи да я прегърне, а после се опита вместо това да изглежда много сериозна. Сирачето последва примера на Маринда отпреди малко и коленичи пред новата върховна жрица и зачака благословия.

Победена, Тиранде я благослови. Изражението на момичето се смени с възхищение.

— Ще те следвам до края на живота си, господарке!

— Не ме наричай така. Аз все още съм си Тиранде.

— Да, господарке.

Главата на храма въздъхна отчаяно и се замисли какво да прави сега. Сигурно имаше безброй подробности и ритуали, които трябваше да изпълнява главната жрица. Тиранде си спомняше как предшественицата й водеше един или друг напев. Храмът също така провеждаше молитва всяка вечер за изгряването на луната и добрата воля на боговете. В добавка водещите благородници разполагаха със собствени церемонии за различни годишнини и други събития…

Тя се взря със замъглен от сълзи поглед в бъдещето си и се почувства не като след оказана чест, а като попаднала в капан.

Размислите й бяха нарушени от внезапен стон някъде сред бегълците. Тиранде разпозна звука, защото напоследък го чуваше често. Някой изпитваше ужасна агония.

Церемониите щяха да почакат. Ритуалите също. Сестрата се бе присъединила към ордена най-вече заради едно — да помага на други чрез даровете на Елун.

И така, следвайки стенанията към източника им, новата върховна жрица продължи работата си.