Ричард А. Кнаак
Демонична душа (4)

Четири

Армията на нощните елфи, събрана от лорд Рейвънкрест, наистина представляваше впечатляваща гледка, но огромната й численост не караше Малфурион да се чувства по-сигурен.

Всички чакаха сигнала на благородника да потеглят. Младият нощен елф погледна надясно, където брат му и спътниците им също чакаха по седлата на пантерите си. Ронин и Крас обсъждаха нещо помежду си, а Брокс гледаше право напред към хоризонта с търпението на опитен войн. Може би от всички тях само оркът наистина разбираше колко непосилна задача са си поставили. Брокс държеше брадвата, която Малфурион и Ценариус му бяха направили, все едно вече виждаше безкрайните редици на врага.

Въпреки явните познания на орка за изкуството на битката, Рейвънкрест и останалите командири дори веднъж не се бяха опитали да почерпят от опита и знанието му. Той беше създание, преживяло безброй битки лице в лице с демоните, но никой не го попита за техните слабости, силни страни или нещо друго, което би могло да даде на войската някакво предимство. В интерес на истината, Крас и Ронин вече бяха предложили известна помощ в това отношение, но те бяха свикнали да боравят с магия, а не с оръжия. Брокс… Малфурион подозираше, че оркът би могъл да научи всички на доста неща, опреше ли до истинска битка.

„Ние сме народ, чието падение може би ще дойде само заради арогантността ни…“

Малфурион се намръщи на собствения си песимизъм, но после бръчките напуснаха лицето му, защото единствената гледка, която би могла да го разведри, яздеше към него.

— Малфурион! — извика Тиранде, а изражението й беше тъжно и притеснено. — Мислех си, че никога няма да те намеря сред всичко това!

Лицето й изглеждаше точно така, както той си го представяше, защото завинаги беше отпечатано в съзнанието му. Тиранде — някога просто приятелка от детинство, сега се превръщаше в обект на желание. Кожата й бе гладка и виолетовата в здрачносинята й коса имаше сребърни нишки. Лицето й беше по-пълно от това на повечето елфи, което само прибавяше към красотата й. Имаше деликатни, но все пак решителни чертите, а премрежените й сребърни очи винаги привличаха Малфурион да се гмурне в тях. На меките й устните почти винаги имаше поне намек за усмивка.

В ярък контраст с предишните им срещи, жрицата в храма на Елун — Майката Луна — носеше дрехи, по-подходящи за пътя на войната, отколкото за мира на религията. Надиплената й бяла роба липсваше. На нейно място Тиранде беше облякла прилепнала по тялото ризница със застъпващи се плочки, които позволяваха подвижност. Покриваше я от врата до краката, а върху нея, почти нелогично, носеше ефирна пелерина с цвят на лунна светлина. В сгъвката на ръката си младата посветена държеше крилат шлем, който да предпазва и горната част от лицето й.

В очите на Малфурион Тиранде изглеждаше повече като жрицата на някой бог на войната и явно тя разчете това в изражението му. Започна да го мъмри с известни защитни нотки в гласа:

— Може и да си отличен в новото си призвание, Малфурион, но явно си забравил елементите на Майката Луна! Не си ли спомняш нейния аспект като Нощната Валкирия, онази, която прибира смелите мъртви от бойното поле и за награда ги повежда на езда сред вечерното небе като звезди?

— Не ми е минало и през ум да проявявам неуважение към Елун, Тиранде. Просто никога не съм те виждал облечена по този начин. Това само още повече ме кара да се страхувам, че тази война ще промени всички ни завинаги… ако изобщо оцелеем.

Изражението й отново се смекчи.

— Съжалявам. Може би собственото ми безпокойство ме е направило нервна. А също и това, че върховната жрица ми нареди да поведа отряд от посветени в този конфликт.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да яздим с армията просто заради лечителските ни сили. Върховната жрица е имала видение, според което сестринството трябва да се бори активно, заедно с войниците и лунната стража. Тя казва, че всички трябва да са готови да поемат върху плещите си нови отговорности, ако искаме да отнемем победата на демоните.

— Това може да се окаже по-лесно за пожелаване, отколкото за постигане — отвърна намръщено Малфурион. — Точно си мислех колко е трудно за народа ни да се промени по какъвто и да било начин. Трябваше да видиш реакцията им, когато Крас предложи да помолим за помощ джуджетата, таурените и другите раси.

Очите й се разшириха.

— Изненадващо е, че работят дори с него и Ронин, а какво остава за таурените! Не го ли е осъзнал?

— Да, само че е упорит колкото всеки от нас, а може би и повече.

Той замълча, защото брат му внезапно се приближи към тях. Илидан му хвърли мимолетен поглед, а после фокусира вниманието си изцяло върху Тиранде.

— Изглеждаш като кралица-войн — каза й той. — Самата Азшара не би могла да изглежда по-добре.

Тиранде се изчерви и на Малфурион му се прииска и той да й беше направил някакъв комплимент, какъвто и да е, с който жрицата да го запомни, преди армията да потегли.

— Всъщност ти си самата Нощна Валкирия — продължи гладко Илидан. — Чувам, че са те сложили начело на отряд от твои сестри.

— Върховната жрица казва, че уменията ми напоследък са се увеличили много. Твърди, че за всичките си години на преподаване аз съм една от най-бързо усвоилите подобно ниво.

— Не съм изненадан.

Преди Малфурион да успее да каже нещо в същия дух, проехтя рог. Последва го друг, после още един и така нататък, докато всяко поделение на могъщата армия сигнализираше готовността си да потегли.

— Трябва да се върна при сестрите си — каза им Тиранде. Обърна се към Малфурион и добави: — Дойдох да ти пожелая успех. — После инстинктивно погледна и Илидан. — А също и на теб, разбира се.

— С твоята благословия със сигурност ще яздим към победата — отвърна братът на Малфурион.

Тиранде отново се изчерви. Проехтя още един рог и тя бързо сложи шлема си, обърна пантерата назад и препусна.

— Изглежда по-добре подготвена за битката от кой да е от двама ни.

— Да. Страхотна съпруга ще бъде за някого, нали?

Малфурион се обърна към брат си, но Илидан вече бе подкарал нощния саблезъб по посока на лорд Рейвънкрест. Като личен магьосник на благородника, Илидан трябваше да язди близо до него. Младият друид и останалите имаха заповед да стоят на един вик разстояние, но иначе не им се налагаше да са в непосредствена близост до Рейвънкрест. Господарят на Блек Руук не искаше всичките му най-силни оръжия да са събрани на едно място. Ередарите вече знаеха, че трябва да съсредоточават усилията си върху друида и магьосниците при всяка възможност.

Джарод Шадоусонг и трима войници се приближиха към Малфурион.

— Време е да тръгваме! Трябва да ви помоля да дойдете с нас!

Младежът кимна и последва капитана обратно при другите. Ронин и Крас имаха почти еднакви мрачни изражения. Това на Брокс не се беше променило изобщо, но оркът явно си припяваше нещо под нос.

— Поход посред нощ — изкоментира Крас и се обърна, за да види как и последните лъчи на слънцето изчезват отвъд хоризонта. — Безкрайно предвидимо. Аркемонд ще го забележи. Въпреки че прави всичко възможно да се адаптира, народът ти все още предпочита да се движи по отъпканите пътеки.

— С подобни размери на армията все пак ще успеем да отблъснем демоните — настоя капитан Шадоусонг. — Лорд Рейвънкрест ще помете чудовищата от красивата ни земя.

— Остава ни само да се надяваме да е така.

Последният рог озвучи нощта и армията на нощните елфи потегли към Зин-Азшари. Въпреки съмненията си, Малфурион почувства гордост, когато видя войската, която покриваше земята от хоризонт до хоризонт. Знамената на над три дузини по-важни клана показваха съюзници, които идваха от всички страни на кралството. Пешаците маршируваха в съвършен унисон като рояк целеустремени мравки, потеглили към угощение. Нощните саблезъби скачаха край тях в огромни глутници от по над сто звяра, а ездачите им се взираха внимателно напред през прорезите на шлемовете си.

По-голямата част от войниците носеха мечове, копия и лъкове. Зад тях идваха обсадните машини — катапулти, балисти и други подобни, теглени от по няколко тъмни пантери. Повечето от елфите, управляващи устройствата, бяха от клана на лорд Рейвънкрест, защото нощните елфи като цяло не обичаха да работят с подобни машини. Само благородникът бе имал предвидливостта, необходима му, за да поведе народа си към победа. Това, че така и не пожела да потърси помощта на джуджетата и другите раси, тревожеше друида, но в крайна сметка нямаше да има значение. Въпреки неправилното си схващане, че Азшара е невинна, лордът пак щеше да се погрижи Пламтящия легион да го сполети кърваво поражение.

В крайна сметка наистина нямаха друг избор.

 

 

Първата вечер нощните елфи изминаха голямо разстояние, подтиквани от Рейвънкрест и собствената си непоколебима вяра в сигурната победа. Слънцето бе изгряло вече от два часа, когато командирът им даде знак за почивка. Армията веднага вдигна лагер и бяха поставени стражи, за да не могат демоните няма да ги хванат неподготвени.

Земята тук още не бе докосната от ужаса на Пламтящия легион. Горите на юг все още стояха гордо изправени. Високи зелени хълмове изпъстряха пейзажа на север. Лорд Рейвънкрест изпрати патрули във всички посоки, за да изследват местността, но врагове липсваха.

Малфурион веднага се почувства привлечен от горите. Имаше чувството, че те сякаш викаха името му. Когато му се предостави шанс, той се отдели от спътниците си и извърна пантерата към дърветата.

Джарод Шадоусонг веднага забеляза това. Капитанът го настигна и с приближаването си извика:

— Трябва да ви помоля да се върнете! Не можете да ходите там сам! Помните ли какво стана…

— Всичко ще бъде наред, Джарод — отвърна тихо Малфурион. Всъщност той чувстваше, че конкретно тази гориста местност е защитена дори от демоничните убийци, които толкова често нападаха него и приятелите му. Друидът не можеше да каже как е възможно това, но го знаеше с абсолютна сигурност.

— Не можете да ходите сам…

— Аз не съм сам. Ти си с мен.

Войникът стисна зъби, а после последва Малфурион към гората с примирено изражение.

— Моля ви… нека не е за дълго.

Младият елф не обеща нищо и навлезе по-навътре сред дърветата. Обхвана го усещане за доверие и надежда. Дърветата го приветстваха, изглежда го познаваха…

И после разбра защо се чувства толкова добре и като у дома си на това място.

— Добре дошъл отново, мой теро’шан… мой почетен ученико.

Капитан Шадоусонг се огледа на всички страни, за да открие източника на енергичния глас, който приличаше едновременно на вятър и гръмотевица. Малфурион от своя страна чакаше търпеливо, знаейки, че говорещият ще се появи сам по своя си начин.

Вятърът се засили около двамата. Офицерът стисна здраво шлема си, а друидът наведе глава назад, за да усеща по-добре бриза. Падналите листа се надигнаха сред вихъра, който ставаше все по-силен и по-силен. Но само капитанът изглеждаше изплашен от това. Дори нощните саблезъби вдигнаха муцуни, за да вдишат свежия вятър.

Пред ездачите се оформи малко торнадо. Листа, клечки, парчета пръст и камъчета… все повече и повече се събираше вътре и се сливаше в едно солидно цяло.

— Чаках те, Малфурион.

— В името на Майката Луна! — ахна Джарод.

Гигантът се движеше на четири силни, подобни на еленови крака. Долната част на тялото му беше именно на елен. Над това тяло обаче се издигаше торс, подобен по цвят и конструкция на този на нощен елф, а към натрапниците бяха насочени очи с цвета на златна слънчева светлина. Иначе лилавата му плът имаше лек гористозелен оттенък, а пръстите завършваха със сбръчкани, но смъртоносни нокти от престаряло дърво.

Новодошлият поклати глава и дебелата му мъхестозелена коса се разлюля. Сред нея, както и в съответстващата й широка брада, сякаш естествено растяха клечки и листа, но те не бяха и наполовина толкова впечатляващи, колкото огромните разклонени рога, издигащи се от главата на великана.

Малфурион сведе почтително глава.

— Шан’до. Мой почетен учителю. — Той вдигна очи. — Много съм щастлив да те видя, Ценариус.

Макар и двата нощни елфа да бяха над два метра, Ценариус се извисяваше и над тях, и над пантерите им. Том самият бе висок поне три метра, а рогата му даваха още около един. Всъщност полубогът представляваше толкова впечатляваща гледка, че капитанът, който беше говорил лице в лице с дракон, можеше само да зяпне.

Ценариус се засмя леко и в миг сякаш всички птици решиха да запеят. После обяви:

— Ти си добре дошъл тук, Джарод Шадоусонг! Твоят прадядо беше истински приятел на гората!

Капитанът затвори уста, отвори я пак, после отново я затвори и накрая просто кимна. И той като всички нощни елфи, бе израснал с приказките за полубога, но също като повечето, никога не бе вярвал, че са нещо различно от измислици.

Господарят на гората погледна надолу към ученика си.

— Мислите ти са в криза. Усетих го дори в Смарагдовия сън.

Смарагдовия сън. Малфурион отдавна не беше влизал в него. В Съня можеше да се види светът такъв, какъвто е бил скоро след сътворението си — без животни, народи или цивилизации. Там имаше спокойствие… много опасно всъщност. Непредпазливият можеше до такава степен да бъде обзет от него, че да забрави да се завърне в света на смъртните и вместо това да остане пленен в него — да броди вечно или поне докато тленното му тяло не умре.

Малфурион беше научил пътя към Смарагдовия сън от Ценариус и го бе използвал, за да влезе в двореца точно преди битката си с лорд Ксавиус. От онази паметна случка насам обаче младият друид се страхуваше да се върне там, защото смътните му спомени за последствията още го тормозеха. Ако учителят му не го беше намерил почти случайно, щеше да се носи из Съня до края на вечността.

Ценариус видя напрежението му.

— Не трябва да се страхуваш отново да бродиш из него, синко, но сега не му е времето. Има обаче други части от обучението ти, които са изостанали, и затова избрах този кратък момент на отдих, за да дойда при теб.

— Кратък момент на отдих? Какво имаш предвид?

— Другите все още са разделени в мненията си какво да сторят относно демоните. Ние със сигурност ще се борим с тях, но все пак сме създания с различни сфери на сила. Трудно ни е да работим в хармония, защото всички си мислим, че най-добре знаем кой е най-подходящият път на действие.

Тези новини по никакъв начин не спомогнаха за потушаване на несигурността на Малфурион. Не само, че драконите не бяха демонстрирали никакво намерение да се включат в битката с Пламтящия легион, но сега и полубоговете, защитниците на природата, не можеха да се разберат как да действат. Явно наистина всичко зависеше от нощните елфи… и най-вероятно по-специално от Малфурион и неговите спътници.

— Времето ни заедно няма да бъде дълго. Има няколко неща, на които бързо трябва да се опитам да те науча. Ще ни е нужен целият ден…

— Изключено! — изстреля капитан Шадоусонг, с което явно изненада и самия себе си. — Заповедите ми са…

Горското божество се придвижи към войника с благосклонна усмивка. Лицето на Джарод пребледня, когато Ценариус се извиси над него.

— Той ще бъде защитен, докато е с мен, и ще се върне, когато командирът ви има нужда от него, Джарод Шадоусонг. Няма да ти се наложи да кръшкаш от задълженията си.

Офицерът затвори уста, очевидно втрещен, че изобщо е посмял да прекъсне Ценариус.

— Върни се към другите си задължения. Аз ще се погрижа Малфурион да се прибере жив и здрав.

Друидът се чувстваше така, все едно другите двама говореха за дете, но Джарод явно имаше нужда да чуе точно тези думи от полубога. Той кимна на Ценариус, но в последния миг превърна кимането в поклон.

— Както кажете, господарю.

— Аз не съм твой господар, елфе. Аз съм само и единствено Ценариус! Върви си с благословията ми!

Капитанът хвърли още един възхитен поглед към Малфурион и учителя му, а после обърна саблезъба си и се понесе към армията на нощните елфи.

Ценариус погледна ученика си.

— А сега, теро’шан, трябва наистина да започваме. — Всякаква добронамереност и благост изчезнаха от лицето на божеството. — Страхувам се, че ще ни е необходимо цялото ни познание, ако искаме да спасим света си от демоните…

 

 

В същия миг друго същество, което вярваше, че ще им е нужно всичко, което могат да съберат, за да победят Пламтящия легион, се носеше над кралството на драконите и търсеше високите планински върхове, където видът му правеше домовете си.

Кориалстраз използва дългия полет, за да обмисли много неща. Тишината, идваща откъм братята му, бе едно от тях. Драконите бяха затворени, но той никога не се беше сблъсквал с пълно мълчание. Никой не отвръщаше на зова му, дори любимата му съпруга Алекстраза.

Това го караше да мисли за демоните. Не можеше да повярва, че те са успели да атакуват и унищожат драконите, но липсата на комуникация поддържаше този страх жив. Почти му се искаше Крас да е с него, защото тогава поне щеше да има още един червен дракон, с когото да споделя мислите си.

Но самият Крас представляваше отделна тема за размисъл. Кориалстраз отхвърляше все повече и повече възможни теории относно енигматичния дракон, на чиито думи Алекстраза обръщаше специално внимание. Тя се държеше с него така, сякаш той бе един от нейните консорти или е бил такъв. Но това не можеше да бъде… освен…

„Не… невъзможно е — помисли летящият бегемот. — Твърде е невероятно…“

Но пък това би обяснило толкова много.

Той щеше да поговори с Алекстраза за тези си размисли. Кориалстраз се снижи и се насочи към познатата, обгърната в мъгли планина. За разлика от друг път, сега нямаше стражи, които да наблюдават външния свят. Още един злокобен знак.

Огромният червен дракон се спусна към високия отвор на пещерата, използван за един от главните входове към обиталището. Когато се приземи, той се огледа наоколо, търсейки знак от другарите си, но мястото беше мъртвешки тихо.

Когато обаче сгъна криле и тръгна напред, внезапно се сблъска със сила, недоловима за всички негови сетива. Изглеждаше така, сякаш въздухът е станал гъст като мед. Кориалстраз се хвърли напред с огромна решителност и се заби в невидимата стена, както щеше да го направи срещу драконов съперник.

Преградата бавно поддаде. Той я усети да се притиска около тялото му и докато напредваше, почти го обгърна. Драконът дишаше трудно и зрението му се замъгли, все едно гледаше под вода. Но въпреки това той не прекрати устрема си.

И внезапно, без предупреждение, премина от другата страна.

Ушите му веднага се изпълниха от различни звуци. Левиатанът залитна. Щеше да се приземи с главата напред, но го хванаха огромни лапи.

— Добре е, че се върна — изтътна дебел глас. — Страхувахме се за теб, младежо.

Тиранастраз го вдигна. Гущероподобното лице на възрастния консорт на Алекстраза бе изкривено в притеснена гримаса. През проходите зад гърба му се носеха други дракони… и това, което най-силно изненада Кориалстраз в цялата тази активност, беше, че имаше всякакви цветове. Видя сини, зелени, бронзови и, разбира се, червени. Драконите се смесваха през цялото време и всички явно имаха една и съща задача, която вършеха с голямо настървение.

— Алекстраза! Тя доб…

— Добре е, Кориалстраз. Предаде ми, че иска да говори с теб в мига, в който пристигнеш… — По-едрият мъжкар погледна към рамото на събеседника си, търсейки нещо. — … а също и с Крас, но виждам, че той не е с теб.

— Не искаше да изоставя другите.

— Но твоето състояние…

Кориалстраз разгъна крилете си и отвърна:

— Той изнамери начин, по който и двамата да сме почти пълноценни. Не е съвършен, но е най-доброто, което можехме да направим.

— Изключително интересно…

— Тиран… какво става тук? Защо другите ята са сред нашето?

Изражението на възрастния консорт не издаваше нищо.

— Тя пожела сама да ти каже всичко и аз няма да наруша заповедта й.

— Разбира се, че не.

С Тиранастраз начело, двамата се насочиха към леговището на червеното ято. Кориалстраз не можеше да не оглежда другите дракони, докато летяха покрай тях. Зелените бяха просто носещи се сенки, изчезнали, преди да осъзнаеш, че дори са били там, и още по-смущаващи заради това, че постоянно бяха със затворени очи, сякаш се движеха насън. Бронзовите създания от ятото на Ноздорму изглеждаха напълно неподвижни, но по някакъв начин се намираха на друго място след всяко примигване. Що се отнася до сините, те се появяваха тук и там сякаш напълно случайно, разчитайки еднакво на крилете си и на магията, за да се движат. Колкото повече ги гледаше, толкова по-добре се чувстваше в компанията на собствения си вид. Когато червените дракони се движеха, те просто се движеха. Когато бързаха за някъде, той можеше да проследи всяко тяхно движение и да види всеки дъх.

Разбира се, ако трябваше да бъде честен, той подозираше, че новодошлите се чувстват по сходен начин относно собствените си ята.

„Толкова много различни дракони и все пак за всички ни има място тук — помисли си той внезапно. — Толкова малко ли сме останали?“

Ако се опитаха да набутат нощните елфи или джуджетата сред тези планини, коя да е мимолетна раса щеше да ги изпълни до преливане, но драконите лесно намираха място за маневриране.

Кориалстраз си помисли за безкрайната орда, която представляваше Пламтящият легион, и се зачуди дали дори драконите имаха силата да я спрат.

Но когато влезе в следващата пещера, страховете му се стопиха. Тя стоеше там, сякаш чакаше лично него. Дори само присъствието й изпълни мъжкаря със спокойствие и мир. Когато погледна към него, Кориалстраз се изпълни с увереност. Всичко щеше да бъде наред. Кралицата на Живота щеше да се погрижи да бъде така.

— Кориалстраз… любими мой.

Очите й показваха колко сила се съдържа в това простичко изречение. Мимолетните създания често виждаха драконите само като свирепи зверове, но дори най-добрите от тях не можеха да се доближат до интензивността на емоциите, които беше способен да изпитва народът на Кориалстраз.

— Кралице моя, живот мой.

Той склони глава в знак на почит.

— Радвам се, че се върна. Страхувахме се за теб.

— Аз също се боях. Никой не отговаряше на зова ми, нито намирах обяснение за внезапната тишина.

— Това беше необходимо — отвърна огромната женска. Въпреки гладкостта на формите й, Алекстраза беше почти два пъти по-голяма и от двамата си консорти. Като всички Велики Аспекти, тя притежаваше сили, които правеха дори тези на съпрузите й да изглеждат смешни. — Необходимостта да запазим тайната, беше абсолютна.

— Тайна? Каква?

Тя го изгледа изучаващо.

— Крас не е ли с теб?

Той забеляза огромното й притеснение. Тя се боеше за Крас така, както и за самия Кориалстраз.

— Той избра да остане. Успя да измисли номер, който ни позволява да стоим разделени един от друг, без да страдаме… много.

На люспестото й лице се появи мимолетна усмивка.

— Не съм се съмнявала, че ще измили нещо.

Преди Кориалстраз да успее да продължи линията на разговора към това, което толкова силно искаше да разбере за Крас, в огромната зала влезе друг. Младият консорт погледна новодошлия и очите му се разшириха.

— Необходимо е всички дракони да вземат участие в този ритуал — избумтя гласът на черния гигант. Звукът беше като от изригващ вулкан. — Моите вече го сториха. Другите ята трябва да ги последват.

Нелтарион изпълни другия край на залата — единственият друг Аспект, който би могъл да се сравнява с размерите и силата на Алекстраза. Земният пазител излъчваше напрежение, което караше Кориалстраз да се чувства леко неспокоен.

— И последният ми консорт пристигна — отвърна Алекстраза. Бронзовото ято дойде и макар Ноздорму да не е с тях, те носят това, което е част от неговата същност, така че и той ще се съюзи с нас в борбата. Остава само Крас — едно-единствено създание. Толкова страшна ли е тази липса?

Абаносовият дракон наклони глава. Кориалстраз никога не беше виждал толкова много зъби.

— Само един дракон… не… мисля, че не.

— Какво става? — осмели се да запита младият мъжкар.

— Демоните отново отвориха пътя към нашия свят — обясни Алекстраза. — Те преминават като през вода и удвояват силите си с всеки изминал ден.

Кориалстраз си представи чудовищната армия и какво беше постигнала вече дори със сегашната си численост.

— Значи трябва да действаме!

— Това и правим. Нелтарион е измислил план, който може би е едничката надежда за оцеляването на света ни.

— И какъв е той?

— Нека ти го покаже.

Черният бегемот кимна, а после затвори очи. Въздухът пред него заблестя. Магическите сетива на Кориалстраз почувстваха зашеметяваща сила. Сякаш залата се изпълни с хиляда дракона.

Но вместо това във въздуха се материализира мъничък, почти незабележим златен диск, който се носеше току под нивото на очите на събраните левиатани. Кориалстраз не чувстваше нищо в него, но по някакъв начин знаеше, че дори само това показва колко повече е дискът от това, което се вижда на пръв поглед.

Земният пазител отвори очи и по гущеровите му устни разцъфна превъзбудена усмивка. На Кориалстраз му изглеждаше така, все едно Нелтарион боготвори създаденото от него.

— Вижте това, което ще прогони демоните от нашия свят! — изтрещя гласът на черния дракон. — Вижте това, което ще прочисти земите ни от всяка поквара!

Мъничкият диск заблестя ярко и вече не изглеждаше толкова незабележим. Младият червен мъжкар почувства пълния мащаб на силите, затворени вътре… и разбра защо дори Алекстраза вярва, че това е най-голямата им надежда.

— Вижте — изрева гордо Нелтарион — Драконовата душа!