Ричард А. Кнаак
Демонична душа (12)

Дванайсет

Илидан трябваше да обсъжда стратегията с лунната стража, но в този момент изобщо не му пукаше за войната. Можеше да мисли единствено за това, какъв световен глупак бе излязъл пред Тиранде. Беше оголил душата си пред нея, само за да открие, че брат му вече е маркирал територията. Приятелката им бе избрала Малфурион.

И най-отвратителното беше, че брат му вероятно бе твърде зает с друидството си, за да забележи.

Личният магьосник на лорд Рейвънкрест се движеше безцелно около окопите. Стражът, поставен на пост там, вдигна оръжие и с леко разтревожен глас обяви:

— Всички трябва да останат в пределите на лагера, господарю Илидан! По заповед на…

— Знам чия заповед.

— Но…

Златистите очи на Илидан го изгледаха втренчено. Войникът преглътна и отстъпи.

Местността наоколо все още беше покрита с дървета. Пламтящият легион така и не бе успял да я опустоши по време на краткия си контрол над това място. Макар и това да носеше утеха на мнозина, Илидан нямаше да се трогне, дори ако цялата област беше напълно изпепелена. Той вдигна леко едната си ръка, за момент си помисли дали той самият да не започне пожар, но после се отказа.

Макар Малфурион да се беше натъкнал на демони малко по на юг, брат му не се боеше, че тук може да се случи същото. На първо място, Илидан се движеше съвсем близо до лагера и едва се скриваше от поглед. И на второ, всеки демон, който се опиташе да го нападне в момента, щеше да се превърна в пепел, преди да успее да премигне. Вътрешната ярост на Илидан бе толкова силна, че копнееше да се сбие с нещо, каквото и да е, само и само да отскубне от себе си ревността, която изпитваше.

Но нито един адски звяр не се опита да изсмуче силите му, не се появи инфернал, искащ да го прегази. Нито ередар, гибелен страж или дори някой от смехотворните адски пазачи. Целият Пламтящ легион се боеше да се изправи срещу Илидан, защото знаеха, че е непобедим.

Освен когато се отнасяше за любовта на една личност.

Той намери широк камък, на който да седне, и се замисли за всичките си прекрасни планове. Покровителстван от лорд Рейвънкрест като един от най-доверените му слуги — новото му положение беше позволило на близнака най-накрая сериозно да обмисли онова, което зрееше в ума му вече три сезона. Отдавна беше престанал да гледа на Тиранде като на дете и виждаше в нея невероятно красива жена. Докато Малфурион си приказваше с птици, той планираше как да помоли жрицата да стане негова жена.

В главата му всичко си падаше точно на мястото. Нямаше как някой да не се възхити от позицията му и той знаеше, че много други елфки са демонстрирали желанията си към него. За съвсем кратък период от време Илидан бе поел контрола над оживелите лунни стражи и силите му бяха спасили много нощни елфи от унищожението. Беше могъщ, красив и герой. Тиранде трябваше да се препъва от бързане да стане негова.

И щеше да го стори, ако го нямаше Малфурион.

Магьосникът изсумтя и посочи друг камък наблизо. Той моментално прие формата на братовото му лице — толкова подобно на неговото и все пак така различно.

Илидан стисна юмрук.

Лицето се строши на парчета и от него остана само безформена купчинка.

— Тя трябваше да бъде моя!

Думите му проехтяха из гората. Братът на Малфурион изръмжа при звука на собствения си глас — всяко повторение му напомняше колко много е загубил.

— Тя щеше да бъде моя… — поправи се той, изгубен в самосъжалението си. — Ако не беше ти, братко Малфурион, тя щеше да бъде моя…

„Той винаги получава предимство — появи се внезапна мисъл в главата му, — макар че е толкова явно, че ти го заслужаваш повече.“

— Аз? Само защото имам тези очи? — изсмя се Илидан сам на себе си. — Моите невероятни златни очи?

„Знак за величие… поличба за легенда…“

— Шега от страна на боговете!

Магьосникът се изправи и се насочи по-дълбоко сред горите. Но дори така не можеше да избяга от гласа, от мислите… и някаква част от него всъщност не искаше да го прави.

„Малфурион даже не подозира, че тя го желае. А какво ще стане, ако никога не разбере?“

— И какво се очаква да направя? Да ги държа разделени? Със същия успех мога да опитам да попреча на луната да изгрее!

„Ами ако Малфурион умре по време на войната, преди да успее да узнае истината? Ще бъде сякаш никога не е правила своя избор! Тя със сигурност ще дойде право при теб, ако го няма Малфурион…“

Магьосникът се спря. Той сви ръце в шепа и създаде в тях образ на танцуващата Тиранде. Беше малко по-млада от сега и носеше надиплена рокля. Образът представляваше спомен на Илидан от един фестивал няколко сезона по-рано. Тогава за първи път той я видя като нещо повече от приятел за игри.

„Ако Малфурион го нямаше…“

Илидан рязко затвори ръцете си и видението изчезна.

— Не! Това е варварско!

Но веднага след това млъкна, защото чувстваше някакво перверзно очарование от мисълта.

„Насред битката може да се случи всичко. Може би не смърт, но демоните сигурно знаят за Малфурион. Той разруши първия портал, уби съветника на кралицата, а сега и един от командирите на Легиона… Те ще го искат жив… определено жив…“

— Да го предам… на тях? Аз…

„Битките са объркани, някои изостават. Никой не може да бъде винен…“

— Никой не може да бъде винен… — промърмори Илидан. Той отвори ръце и образът на Тиранде отново се появи между тях. Известно време младежът го гледа, обмисляйки.

Но после магьосникът отново затвори ръце и ги стисна здраво. След това, отвратен от мрачните си мисли, избърса длани в дрехите си и бързо се запъти обратно към лагера.

— Никога! — изръмжа той под нос. — Не и брат ми! Никога’.

Илидан продължи да си мърмори, докато вървеше. Не забеляза, когато от дърветата се отдели самотна фигура, която го наблюдаваше от разстояние, ухилена от моментното подхлъзване на братската обич и честта на нощния елф.

— Основите са поставени — прошепна тя, забавлявайки се. — И ти сам ще ги надграждаш, близнако на друида.

И с тези думи създанието се запромъква в обратна посока… движейки се на два космати крайника, завършващи с копита.

 

 

Лорд Рейвънкрест не желаеше да чака повече завръщането на друида и магьосника и заповяда на нощните елфи да потеглят на следващия ден. Стана ясно, че повечето от подчинените му предпочитат да маршируват посред нощ, но благородникът не желаеше демоните да го сметнат за твърде предвидим. Бойците му се адаптираха към дневната светлина, доколкото им беше по силите, макар това да значеше, че силите им не са в зенита си. Сега Рейвънкрест разчиташе на решителността на народа си и осъзнаването, че ако се проваляха, това щеше да означава смъртта им.

Пламтящият легион от своя страна ги чакаше съвсем наблизо. Нощните елфи маршируваха със знанието, че кръвопролитието се намира точно отвъд хоризонта, но въпреки това продължаваха напред.

И така битката за Калимдор продължаваше.

 

 

Докато нощните елфи се бореха за оцеляването си, а Илидан се опитваше да обуздае злокобните си мисли, Крас се бореше със съвсем различен проблем, за който Малфурион подозираше, че не е бил част от плана.

— То продължава докъдето ми стигат сетивата — изсъска безпомощно магьосникът.

„То“ бе невидимо за окото, но не и за допира. „То“ представляваше обширен невидим щит, който ги държеше на ден разстояние — по преценката на Крас — от целта им.

Откриха го по трудния начин. Хипогрифът на магьосника се сблъска с „нищото“ и ударът бе толкова силен, че Крас падна от гърба на раненото животно. Малфурион веднага беше разбрал, че няма да може да стигне до приятеля си навреме, затова измоли помощ от вятъра. Могъщ планински порив подхвърли спътника му отново напред, достатъчно близо до друида, за да го сграбчи за ръката. След това се приземиха, за да изучат новото препятствие.

И след няколко часа „изучаване“, Крас не изглеждаше по-близо до отговора… а това да го вижда толкова безпомощен, изнервяше Малфурион повече, отколкото смееше да покаже.

Най-накрая възрастният магьосник промълви немислимото:

— Победен съм.

— Не намираш ли метод, чрез който да го пронижеш?

— По-лошо, друиде, защото дори не мога да се свържа с тези вътре. Това нещо блокира даже мислите ми.

Малфурион дълбоко уважаваше Крас. Мистериозният магьосник му помогна да оцелее, когато лорд Ксавиус плени духа му. Старецът също така бе ключов фактор в унищожението на съветника на кралицата и разрушаването на портала. Да го види така сломен…

— Така близо… — продължи магьосникът. — Толкова близо! Това е негово дело, сигурен съм!

Чие дело?

Сега, докато наблюдаваше младежа с присвити очи, приликата на Крас с нощните елфи бе станала още по-смущаваща. Изглеждаше сякаш преценява спътника си и Малфурион внезапно изпита огромно желание да се окаже достоен за доверието му.

— Да, трябва да го научиш — отрони накрая магьосникът. — Заслужаваш да го знаеш…

Друидът задържа дъха си. Каквото и да искаше да му разкрие Крас, очевидно бе от огромна важност.

— Погледни право в очите ми, Малфурион. — Когато младежът се подчини, приятелят му продължи: — Твоят народ нарича трима души „странници“. Ронин, който се нарича човек, и Брокс, оркът. Не познавате расите им, но те са такива, каквито ги виждате, човек и орк.

Възрастният магьосник замълча за малко. Малфурион реши, че трябва да го насърчи, затова кимна в потвърждение:

— Човек и орк.

— Казвал ли съм някога какво съм аз? Някой от другите обяснявал ли го е?

Нощният елф се замисли, но не можа да си спомни расата на Крас да е била споменавана.

— В теб има от кръвта на нощните елфи. Изглеждаш, сякаш си от нашия вид, дори…

— Може и да приличам на някого от расата ви, ако е бил мъртъв година или две, но това е най-близката прилика, която можем да намерим, нали? Това, което виждаш, е само маскировка; между моята и твоята раса няма кръвни връзки… нито пък имам родство с човеците, орките, джуджетата или таурените.

Малфурион изглеждаше объркан.

— Тогава… какво си ти?

Погледът на Крас го впримчи още по-силно. Сега младежът виждаше само тези чужди очи.

— Вгледай се внимателно. Вгледай се надълбоко и помисли за това, което вече знаеш.

Докато гледаше в очите на спътника си, Малфурион си спомни всичко, което знаеше, а то не беше никак малко… заклинател с впечатляващо знание и талант. Дори в най-лошата си форма Крас излъчваше около себе си аура на невероятна старост и опитност. Сестринството чувстваше това, макар и никоя от тях да не разбираше точно какво означава. Същото важеше и за лунната стража. Дори нощните саблезъби се отнасяха към магьосника по-добре, отколкото към господарите, които ги бяха отгледали.

И за известно време Крас дори разполагаше с приятелството на дракон…

Дракон…

Когато бегемотът беше далеч, магьосникът страдаше като на смъртно легло. Драконът също бе показал признаци за ненормално силно изтощение. Заедно обаче те ставаха като един, а силата им се увеличаваше.

Но в това имаше още. Кориалстраз говореше с Крас както с никого другиго… като с равен, почти брат.

Виждайки осъзнаването, разцъфтяващо на лицето на друида, Крас прошепна:

— Намираш се на прага на разбирането. Прекоси го сега.

Той се откри изцяло пред Малфурион. В ума си нощният елф видя Крас трансформиран. Робата му се разкъса на парчета, докато тялото израстваше и се извиваше. Краката му се огънаха на обратно, а стъпалата и дланите му се увенчаха с дълги нокти. От гърба му израснаха крила, които се разшириха толкова много, че мажеха да скрият луната.

Лицето на магьосника се издължи. Носът и устата му станаха едно и оформиха зловеща паст. Косата му се втвърди и се превърна в гребен, който преминаваше по целия му гръб до върха на опашката, която се бе появила заедно с крилете.

И когато алени люспи покриха всеки сантиметър от тялото му, Малфурион промълви името, с което всички назоваваха подобни страховити левиатани:

— Дракон!

И тогава невероятният образ изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил. Малфурион поклати глава и изгледа фигурата пред себе си.

— Да, Малфурион Стормрейдж, аз съм дракон. Червен, за да съм по-точен. От векове нося облика на едно или друго смъртно създание, защото изборът ми бе да бродя сред вас, да обучавам и сам да уча, защото се боря за мир помежду ни.

— Дракон… — Малфурион отново поклати глава. Това обясняваше много от станалото досега… и на свой ред повдигаше още много въпроси.

— Сред онези в армията само Ронин наистина знае кой и какво съм, макар че оркът може би се досеща, а сестринството сигурно има своите подозрения.

— Хората съюзници ли са на драконите?

— Не! Но с тази маскировка, която виждаш пред теб, взех Ронин за мой ученик — невероятен магьосник, дори за представител на неговата раса с многостранни възможности! В някои отношения му имам по-голямо доверие, отколкото на някой от моя народ.

Сякаш за да наблегне на този факт, Крас — Малфурион все още не можеше да се насили да го нарече дракон — удари ръка в невидимата бариера.

— И това тук само показва колко съм прав да го правя. Не трябва да го има.

— Дракон… но защо не се трансформира, за да долетиш тук? Защо ме накара да призова хипогрифите? — После в ума на нощния елф се появиха и други странни инциденти. — Можеха да те убият неведнъж, включително и при последната ни битка с демоните!

— Някои неща трябва да останат тайна, Малфурион, но ще ти кажа следното — не се трансформирам, защото не мога. Това умение ми е отнето в момента.

— Раз… разбирам.

Крас се извърна обратно към скритата стена, отново търсейки някакъв вход в нея.

— Сега разбираш защо бях толкова сигурен, че ще мога да се срещна с драконите. Те биха послушали един от своите. Също така биха обяснили на сънародник защо се държат толкова тайнствено. — Той изсъска свирепо и стресна нощния елф. — Ако разбира се първо успея да се свържа с тях.

— И кой би сторил това?

Изглеждаше, сякаш Крас възнамерявала отговори, но после стисна рязко уста. След няколко секунди явна вътрешна борба, той отвърна мрачно:

— Няма значение. Важното е, че се провалих. Единствената ни надежда да подсигурим изхода от войната се намира извън досега ми.

Имаше много неща, които драконовият магьосник не бе казал на Малфурион и нощният елф го знаеше. Друидът обаче уважаваше Крас достатъчно, за да не го притиска повече. Сега единственото, което искаше да стори, беше да помогне, особено при новото си разбиране на ситуацията. Ако магьосникът можеше да убеди вида си да се включи в защитата, това със сигурност щеше да доведе пламтящия Легион до бърз край.

Но магиите им не можеха да отворят стената, нито пък двамата можеха просто да преминат през нея като призрак или…

Друидът преглътна с усилие и каза:

— Може би има начин да преминем, или поне аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз… аз мога да вляза в Смарагдовия сън.

Лицето на магьосника потъмня, а после стана замислено. Малфурион се надяваше, че той ще отхвърли идеята, но вместо това Крас кимна.

— Да… да, може би това е единственият начин.

— Но ще помогне ли? Аз дори не знам дали ще могат да ме чуят или видят… а ако го сторят, ще слушат ли?

— Една може би ще е способна на всичко това. Трябва да търсиш специално нея. Името й е Изера.

Изера. Ценариус бе споменал името й, когато беше предложил на ученика си да го научи как да влиза в царството на съня. Изера беше една от петте Велики Аспекта. Тя владееше Смарагдовия сън. Изера със сигурност можеше да го чуе и види в нематериалния му облик… но щеше ли да си направи труда да се вслуша в думите му?

Разчитайки очевидното нежелание на нощния елф, Крас добави:

— Ако успееш да я убедиш да те заведе при Алекстраза, червения дракон, тогава тя може би ще запита Кориалстраз, който познава и двама ни. Алекстраза ще го изслуша.

От начина, по който интонацията на магьосника се измени, когато каза другото име, Малфурион разбра, че този червен дракон е много, много важен за Крас на лично ниво. Друидът знаеше, че Алекстраза е още един от Аспектите и се зачуди как така Крас може да говори за нея така леко. Спътникът му беше повече от обикновен дракон, шпиониращ по-младите раси; статутът му сред собствения му вид явно беше висок.

Това знание даде смелост на Малфурион.

— Ще сторя всичко необходимо.

— Ако Изера не прояви достатъчно интерес, ще е добре да й споменеш Ценариус. Повече от веднъж, ако се наложи — посъветва го допълнително драконовият магьосник.

Несигурен по какъв начин би повлияло това, нощният елф въпреки всичко кимна, защото имаше доверие на Крас, а после седна на земята. Спътникът му го наблюдаваше в тишина, докато се разполагаше. Наместил се удобно, Малфурион затвори очи и се концентрира.

В началото медитираше, за да се успокои. Когато се отпусна, нощният елф почувства първите признаци на дрямката да го докосват. Той ги приветства и прегърна. Смъртният свят все повече и повече се отдръпваше от друида. Спокойствието се спусна около Малфурион като одеяло. Той знаеше, че Крас го пази, така че не се страхуваше да се отпусне в Съня. Магьосникът щеше да закриля беззащитното му тяло.

И преди да го осъзнае, младежът заспа. В същото време обаче се чувстваше по-буден от всякога. Нощният елф се концентрира върху напускането на смъртния свят. Той следваше наученото от Ценариус, за да отдели духа от тялото си.

Оказа се толкова лесно да стори това и да намери пътя към Смарагдовия сън, че Малфурион се почувства засрамен от досегашните си колебания. Докато оставаше вкопчен в мисията си, със сигурност щеше да пътува из другия свят в безопасност.

Всичко се озари от зелена светлина. Крас изчезна и обкръжението на Малфурион се измени. Планинският регион изглеждаше изненадващо еднакъв и в двете измерения, но върховете в Смарагдовия сън бяха по-остри, по-малко изронени от времето. Така, както са изглеждали, когато Създателите са ги издигнали от първичната материя. Въпреки неотложността на мисията си, Малфурион за миг спря, за да се възхити на работата на Небесните. Изчистеното величие на ширналата се гледка го вцепени.

Но в истинския свят нямаше да остане нищо, ако Пламтящият легион не бъдеше спрян, така че друидът най-сетне потегли напред. Пресегна се към бариерата, очаквайки съпротива, но нищо не забави ръката му. В Смарагдовия сън магията наистина не съществуваше. Драконите очакваха нарушители от по-земен тип, подчинени на природните закони на този свят.

Малфурион се понесе през мястото, където се намираше стената, и се насочи към най-високите върхове в далечината. Преди да се сблъскат с бариерата, Крас му ги беше посочил като дом на неговия вид. Тъй като старият магьосник не бе казал нищо, преди друидът да навлезе в Съня, младежът реши, че трябва да продължи в тази посока.

Той полетя над тихата земя, а огромните планини го караха да се чувства ужасно незначителен. Зеленият нюанс на всичко, в комбинация с липсата на всякакъв живот, прибавяше към сюрреалистичното усещане за обкръжението му.

Когато се приближи към предполагаемата си цел, Малфурион се концентрира. Зеленият цвят избледня и той започна да забелязва някои признаци на похабяване. Духът му все още се „движеше“ из Смарагдовия сън, но сега виждаше и настоящия свят.

И първото, което съзря, беше огромното и свирепо лице на един ален дракон.

Малфурион отскочи назад стреснат. Очакваше главата на бегемота да се изстреля напред и да го захапе, но пазачът продължаваше да гледа през него. На друида му отне няколко секунди, за да осъзнае, че драконът не може да го види. Присъствието на пазача, който бе кацнал върху висок изострен връх, доказваше, че нощният елф трябва да се намира близо до мястото, където се събираха левиатаните. Малфурион обаче не смяташе, че има времето да претърсва планините една по една за точното им местоположение. Вместо това се замисли за това, което вече знаеше. Изера бе господарка на Смарагдовия сън. Тя със сигурност щеше да чуе призива му от толкова близо.

Това дали ще отговори беше съвсем друг въпрос.

Знаейки, че не му остава друго, освен да опита, друидът потъна обратно в Смарагдовия сън и си представи зеления дракон. Съзнаваше, че начинът, по който я рисува във въображението си е далече от истината, но все пак беше нещо, върху което да се съсредоточи.

„Изера, господарко на света на сънищата, велики Аспекте, смирено моля за разговор с теб… Нося вест от един, който познава Онази, що е живот, сестра ти Алекстраза…“

Малфурион зачака. Когато стана ясно, че няма да получи отговор, опита отново:

„Изера, Онази що сънува, в името на Ценариус, Повелителя на горите, искам от теб този дар. Призовавам те…“

Той млъкна, защото усети внезапното присъствие на някой друг. Друидът изви глава вдясно и видя слаба жена от своята раса, облечена в прозрачна роба, която се вееше, макар и да нямаше вятър. Качулката на робата й покриваше всичко, освен лицето — красиво и спокойно, чийто единствен смущаващ елемент бяха очите… или по-скоро затворените им клепачи.

Създанието може и да изглеждаше като нощен елф, но в добавка към ярката изумрудена коса — по-впечатляваща от зеленото на всеки истински представител на расата му — кожата и дрехите й… всички бяха в един или друг нюанс на същия цвят.

Не можеше да има съмнение, че това е Изера.

— Дойдох — отвърна тя, тиха, но твърда, а очите й така и не се отвориха, — макар и само да прекратя крясъците ти. Мислите ти преминаха през ума ми като барабанен тътен.

Малфурион се опита да коленичи.

— Господарке…

Тя махна със слабата си ръка.

— Нямам нужда от подобни жестове. Извика ме. Аз дойдох. Кажи си каквото имаш за казване и се махай.

Успехът му все още го удивляваше. Пред него стоеше една от великите Аспекти. Просто не можеше да повярва, че си е направила труда да му отвърне.

— Прости ми, никога не бих си помислил да те безпокоя…

— И все пак ето те тук…

— Дойдох с някой, който добре ви познава… дракон на име Крас.

— Името му ни е известно, макар и разсъдъкът му да е под подозрение. И какво за него?

— Той иска да се срещне с Алекстраза. Не може да премине през бариерата, заобиколила това място.

Докато Малфурион говореше, му се налагаше непрестанно да концентрира вниманието си върху Аспекта. Изера постоянно потреперваше и изчезваше от фокус, все едно е само плод на въображението му. Изражението й не се променяше, но под спуснатите й клепачи очите непрестанно се движеха. Той не се съмняваше, че тя вижда всичко наоколо, но наистина му беше интересно как успява да го прави.

— Бариерата е поставена, защото плановете ни са от много деликатно естество — заговори Аспектът. — Докато не му дойде времето, не бива да изтича информация какво се опитваме да сторим… така твърди Земният пазител.

— Но той трябва да влезе…

— Обаче няма да го стори. Аз нямам думата по този въпрос. Това ли е всичко?

Малфурион помисли малко над думите на Крас.

— Тогава, ако е възможно да говори с Алекстраза чрез теб…

Изера се засмя — толкова стряскаща промяна на състоянието й, че нощният елф се почувства като ударен.

— Ти си наистина безочлив, смъртно създание! Аз трябва да бъда проводник, докато той досажда на сестра ми в такива смутни времена! Нещо друго да ти се ще, докато така и така си тук?

— В името на моя шан’до Ценариус, това е всичко, което желая, и нямаше да го правя, ако не беше нужно!

Когато спомена името на полубога, се случи нещо странно. Образът на Изера стана особено мъгляв и очите под клепачите сякаш погледнаха надолу. Реакцията, макар и кратка, беше отчетливо забележима.

— Не виждам причина да продължаваме с тази досада. Върни се при спътника си, нощни елфе, и…

— Моля те, господарке на Смарагдовия сън! Ценариус ще гарантира за мен. Той…

— Няма смисъл да повтаряш името му! — отсече рязко Изера. За съвсем кратък миг тя изглеждаше така, сякаш ще отвори очи. На лицето й се изписа изражение, което Малфурион познаваше твърде добре от детството си. По-рано си бе помислил, че Ценариус и Аспектът са били любовници. Но ако правилно разчиташе изражението й, случаят не бе такъв.

Изера — Онази що сънува, една от петте велики Аспекта — реагира на името на полубога като любяща майка.

Друидът отстъпи назад засрамен. Изера не му обърна внимание, явно увлечена от някакъв спомен. За първи път, откакто беше срещнал Крас, елфът бе ядосан на магьосника. Това знание не носеше нищо добро и спътникът му трябваше да е наясно.

Той започна да напуска царството на съня, но Изера обърна незрящия си поглед към него и внезапно обяви:

— Ще създам връзка, за да достигнеш Алекстраза.

— Господарке…

— Няма да споменаваш повече за тази ситуация, нощни елф или ще те изхвърля от кралството си завинаги.

Малфурион се подчини и рязко затвори уста. Каквато и да беше връзката й с властелина на горите, явно е била много, много дълбока и дълготрайна.

— Ще поведа духа ти към мястото, където сега се срещаме, и ти ще изчакаш, докато не реша, че е дошъл моментът да говориш със сестра ми. Чак тогава ще й предам думите ти… и неговите.

Жлъчният тон, с който изрече последната дума, достатъчно ясно показваше яростта й към Крас. Молейки се прибързаното предложение на спътника му да не ги убие и двамата, друидът се съгласи безмълвно.

Тя протегна ръка.

— Поеми я.

Елфът се подчини с най-голямо уважение. Никога не беше докосвал друг дух в Смарагдовия сън и не знаеше какво да очаква. За негова изненада, ръката на Изера бе съвсем като обикновена, не изглеждаше безплътна. Това със същата лекота можеше да е и ръката на майка му.

— Запомни предупреждението ми — каза Аспектът.

Преди да е в състояние да отвърне, те навлязоха в смъртния свят. Преминаването беше толкова рязко, но същевременно и гладко, че нощният елф имаше нужда от няколко секунди да се нагоди към промяната в обкръжението си. След това се наложи да се нагоди към внезапното изчезване на Изера.

Не, тя не беше изчезнала. Намираше се на няколко метра от мястото, където се носеше той. Повелителката на Смарагдовия сън в пълното си величие. Огромен дракон с блестящи зелени люспи, тя правеше Кориалстраз — единственият друг дракон, когото беше виждал друидът — да прилича на джудже.

И не беше само тя. Когато най-сетне обърна внимание на заобикалящия го свят, нощният елф видя, че двамата далеч не са сами. Три други огромни дракона се намираха в центъра на огромната зала. Червеният със сигурност беше Алекстраза, онази, която Крас търсеше. Също като Изера, и тя излъчваше красота и достойнство, но изглеждаше много по-жизнена и енергична. До нея седеше мъжкар, голям почти колкото нея, чиито люспи постоянно се меняха — от сребърно до синьо през комбинация от двете — сякаш на случаен принцип. Той изглеждаше твърде весел за някой от неговата раса.

В абсолютен контраст със синия, огромният черен звяр, когото Малфурион видя след секунда, изпрати тръпки дори по нематериалната му форма. Това беше чиста, сурова сила, мощта на земята… но и нещо повече. Малфурион трябваше да отклони поглед от абаносовия гигант, защото всеки път, когато направеше опит да го разгледа, нощният елф чувстваше силно безпокойство. Това не беше само защото двама от същия цвят го преследваха заедно с другаря му навън. Не, имаше нещо друго… нещо зловещо.

Но ако се надяваше да намери спокойствие като гледа в друга посока, Малфурион бе избрал грешната, защото така видя онова, което до такава степен поглъщаше вниманието на гигантите.

Беше толкова малко, че можеше да се побере в дланта му. В лапата на огромния черен изглеждаше почти като прашинка.

— Виждате ли? — изтътна гигантът. — Всичко е в готовност. Сега чакаме само подходящия момент.

— И кога ще дойде той? — запита Алекстраза. — С всеки изминал ден демоните опустошават земите. Ако командирите им не бяха мобилизирали повечето си сили в унищожаването на нощните елфи, всички други посоки щяха вече да са загубени.

— Разбирам притесненията ти… но Драконовата душа ще свърши най-добре работата си, когато небесата са в правилна конфигурация. Трябва да бъде сторено по този начин.

Червеният Аспект загледа златния диск.

— Нека се молим когато това стане, всичко да се подреди както ти каза, Нелтарион. Да се молим това наистина да бъде спасението на нашия свят.

Черният само кимна. Малфурион, който все още чакаше сигнала на Изера, че може да говори с Алекстраза, се загледа по-отблизо в простоватото на пръв поглед творение на черния дракон, а в сърцето му се зароди надежда. Драконите все пак действаха. Бяха изнамерили някаква форма на разрешение на проблема — талисман, който да освободи Калимдор от бича на Пламтящия легион.

Любопитството му надделя над бдителността. Той отслаби донякъде връзката си с Изера, надявайки се, тъй като вниманието й бездруго беше раздвоено, Аспектът да не усети какво е намислил. След това прокара ума си по диска — така незначителен на външен вид, ала явно изпълнен с толкова могъща сила, че дори драконите се прекланяха пред нея. Демоните със сигурност нямаха шанс срещу нещо подобно…

Не бе изненадан, когато откри, че Драконовата душа със защитена от магическа стена. Друидът изучи всичките й елементи и откри известна странност. Всеки от великите дракони имаше собствена аура — като всички останали живи същества — Малфурион чувстваше част от тези аури. Тази на Изера — която му беше най-позната — и тези на Алекстраза и синия. Аурата на черния дракон също бе доловима, но не по този начин. Тя сякаш бе слята с останалите, едва ли не ги държеше под контрол. Магията сякаш беше направена, за да пречи на станалите да почувстват нещо, скрито вътре.

По-любопитен от всякога, Малфурион използва наученото от Ценариус, за да пробие заклинанието. Промъкна се вътре с много по-голяма лекота, отколкото очакваше, може би защото създателят на диска никога не беше очаквал някой, подобен на него, да опита това. Друидът натисна по-надълбоко и накрая се докосна до силите, затворени вътре.

Това, което откри, го накара да се олюлее. Той се отдръпна бързо, вцепенен от видяното. Дори в сегашната си форма потрепери, неспособен да възприеме напълно всичко, което бе почувствал. Друидът отново погледна към черния дракон, втрещен от творението на левиатана.

Драконовата душа… онова, което трябваше да спаси Калимдор… носеше в себе си зло, по-велико дори от самия Пламтящ легион.