Ричард А. Кнаак
Демонична душа (14)

Четиринайсет

Демоните ги посрещнаха с пълната си мощ малко на запад от Сурамар. Новото настъпление спря напълно и защитниците се вкопчиха в битка с Легиона. Нощните елфи не можеха да изтикат демоничните войни назад, но и врагът им не успяваше да превземе наново територията.

Бойците на Пламтящия легион се биеха безмилостно, но едно нещо бе на страната на защитниците. Те познаваха терена много по-добре от демоните. Местността около Сурамар бе изпълнена с виещи се реки и хълмове. Имаше и много гори, но сега по-голямата част от тях бяха изпепелени или изкоренени. Много мъртви дънери и разрушени жилища все още изпъстряха земята наоколо и изпълняваха ролята не само на допълнителни указатели, но и на защита.

Разузнавателни отряди се разпръснаха наоколо, за да проучат истинските мащаби на демоничната орда. В една подобна група се намираха Брокс, Ронин и няколко души от отряда на Джарод Шадоусонг, включително и самият капитан. Оркът и човекът бяха доброволци за тази мисия, съзнавайки, че познават методите на Пламтящия легион по-добре от всеки друг. Рейвънкрест обаче ги накара да се закълнат, точно като останалите съгледвачи, че ще се върнат в уречения час и нито миг по-късно. Иначе не можеше да им гарантира, че ще останат в безопасност, ако решеше да удари бързо по една или друга част от ордата, в зависимост от докладите на другите отряди.

Нощта се бе спуснала, но не това правеше напредването толкова бавно. Обикновената тъмнина не само не пречеше на членовете на групата, но даже подпомагаше търсенето им. Всичко обаче беше покрито от гъста и гнусна мъгла с влажен зелен оттенък. Тя явно се разпростираше навсякъде, където отидеха демоните, и имаше реалната опасност чудовищните бойци да се спотайват само на няколко метра разстояние, напълно незабелязани.

Групата, наброяваща една дузина, бавно прекосяваше опустошената земя. Сгърчените и почернели дървета хвърляха зловещи сенки в мъглата. Никакво взиране не успяваше да я пробие.

Това донякъде бе хубаво. Толкова близо до Сурамар разузнавателният отряд прекосяваше местност, където някога беше имало жилища. От време на време забелязваха накривените останки от дървесен дом — цялата конструкция изтръгната от корените й и после натрошена на парчета. Всички знаеха, че обитателите на сградите вероятно са последвали съдбата на домовете си.

— Варварщина — промърмори Джарод.

Брокс изсумтя. Нощните елфи бяха принудени много бързо да станат безчувствени към касапницата, но далеч не успяваха да я приемат по начина, по който го правеше оркът. Зеленокожият воин беше израснал сред бруталност. Първо краят на войната срещу Алианса, после насилственото затваряне в резерватите и най-накрая борбата срещу Пламтящия легион и Немъртвите пълчища. Да, той скърбеше за мъртвите, но вече имаше малко неща, от които да му се догади. В крайна сметка смъртта си оставаше просто смърт.

От дясната страна на орка Ронин тихо изпсува. Заклинателят стисна здраво ръка, а после бръкна в кесия, закачена на колана му. Беше се опитал да огледа местността чрез гадателски камък, за да потърси следа от демоните, но мъглата явно пречеше на чувствителните магии, заложени в предмета.

Брокс имаше свой собствен метод за издирване на врага. На всеки няколко стъпки той вдигаше нос и подушваше въздуха. Миризмите, които проникваха в ноздрите му, бяха остри и говореха най-вече за смърт. До момента единствените демони, които забелязваше, бяха гнусните трупове, покрити с гнойната слуз, която някога се бе движила из вените им.

Имаше, разбира се, и много други тела. Изкривените останки на нощните елфи изпълваха целия град. Някои бяха на войници, загинали при отстъплението, а други — безпомощни цивилни, движещи се твърде бавно. Нямаше жертва, която да е останала цяла — ръце, крака и дори глави лежаха откъснати близо до телата. Няколко трупа съвсем очевидно бяха разкъсани в последствие, което само добавяше още към израженията на отвращение и горчилка, изписани по лицата на войниците в групата.

— Стойте разпръснати, но дотолкова, че да се виждаме един друг — нареди Джарод, затягайки юздите на нощната си пантера. — И дръжте зверовете под контрол.

Последната заповед се повтаряше не за първи път. Огромните саблезъби изглеждаха силно изплашени, все едно знаеха нещо, което ездачите им не подозираха. Това караше отряда да се чувства по-напрегнат от нормалното.

Пред тях изникна кошмарна сянка… външният край на Сурамар. Пламтящият легион не бе разполагал с достатъчно време да опустоши целия град и част от скелета му все още стоеше като мрачен помен на всичко, което е било изгубено… и всичко, което все още можеше да бъде…

— В името на Майката Луна… — прошепна един войник.

Брокс погледна към Джарод. Капитанът зяпаше дома си с немигащи очи. Ръцете му стискаха здраво юздите. Вената на врата му пулсираше.

— Трудно е да нямаш дом — каза му оркът, мислейки за собствения си живот.

— Аз имам дом — изръмжа Джарод. — Сурамар все още е моят дом.

Оркът не каза нищо, разбирайки болката на нощния елф.

Те навлязоха в града през падналите порти. Заобиколи ги плътна тишина. Дори дишането им звучеше твърде шумне за това замряло място.

Веднъж влезли, всички спряха. Джарод се обърна към магьосника за напътствия какво следва да правят оттук нататък. Пътят пред тях се разделяше на три посоки. Безопасността им изискваше всички да стоят заедно, но времето им беше твърде малко, за да изследват Сурамар по този начин.

Ронин се намръщи, помълча известно време и най-накрая каза:

— Никой няма да броди из това нещо сам. В мъглата има спотаена някаква магия. Не ме интересува, дори да не успеем да проучим всичко, капитане.

— Склонен съм да се съглася — отвърна Джарод с известно облекчение. — Никога не съм предполагал, че ще съм толкова недоверчив към мястото, в което съм израснал.

— Това вече не е Сурамар, Шадоусонг. Трябва да запомниш това. Всичко, което Пламтящият легион докосне, е завинаги замърсено. Дори в града да няма демони, той пак може да е много, много опасен.

Брокс кимна. Твърде добре си спомняше нещата, които изскачаха срещу него от мъглата по време на битките на народа му срещу демоните. Онова, с което нощните елфи се бяха сблъсквали до момента, просто бледнееше при сравнението.

От града бе останало точно толкова, колкото да загатва някогашната същност на руините. От време на време пред тях от мъглата изплуваше някоя сграда, която не беше докосната. Джарод караше войниците да преглеждат подобни места с надеждата, че някой оцелял от клането би могъл да се крие вътре.

Нито веднъж обаче не намериха жива душа.

Макар и да бяха решили да стоят заедно, опустошението в крайна сметка ги принуди да постъпят иначе. Пътят стана твърде объркан и затрупан с отломки, за да позволи на ездачите да се движат в група, без да забавят твърде много хода си. Джарод с огромно нежелание накара по трима войници от всеки край на отряда да поемат по страничните улици.

— Заобиколете руините и се върнете при нас възможно най-бързо — каза той на шестимата. Когато двете групи заминаха, капитанът бързо добави: — И стойте заедно!

Отново потеглиха, като Шадоусонг и тримата му останали бойци образуваха ескорт за Ронин, а по стечение на обстоятелствата и за Брокс. Три огромни дървесни къщи бяха изтръгнати и съборени, като в процеса се бяха сблъскали една с друга точно над пътя. Едно от бившите жилища се опираше върху другите две и зловещо се люлееше над главата на орка и спътниците му. Нощните пантери трябваше не само да си проправят път през отломките. Наложи се да се покатерят по тях, за да продължат.

Нощният саблезъб на Брокс настъпи нещо и изсъска. Ронин се наведе и тихо прошепна на орка:

— Собственикът така и не е напуснал.

Когато котките достигнаха най-високата част на дървото, откриха още трупове. Отново жители на града, но тези поне бяха направили опит да избягат, когато Пламтящият легион ги беше настигнал. Като се изключат гротескните рани, оставени от убийците им, жертвите бяха странно недокоснати. Нито развалата, нито мършояди нарушаваха вечния им покой.

— Сигурно са загинали при първоначалното унищожение — отбеляза магьосникът. — Човек би очаквал да изглеждат по-зле…

— Гледката и така е достатъчно гадна, поне за мен — каза със задъхване Джарод Шадоусонг.

Пантерите се движеха колкото могат бързо и групата най-сетне започна да се спуска към първоначалния път. Държейки се здраво на седлото, Брокс вдигна нос и подуши.

За съвсем кратък момент му се стори, че усеща нещо, но миризмата бе слаба и стара. Огледа се наоколо си и видя тялото на един адски звяр, промушен с копие от някой войник. Брокс изсумтя доволно и продължи напред нащрек, в готовност да опази живота си.

Най-накрая шестимата отново достигнаха земята. Джарод посочи напред и каза:

— Спомням си една по-широка улица точно отвъд мъглата. Би трябвало там да можем да се съберем с другите, господарю Ронин.

— Определено ще бъда много доволен.

След съвсем малко споменатата от капитана улица се появи от нищото. Отрядът спря, когато достигнаха кръстопътя, и Джарод се огледа наоколо.

— Явно сме ги изпреварили — отбеляза той.

Брокс се напрегна. Ронин неспокойно се размърда на седлото, а пръстите му се размърдаха. Оркът позна в това действие подготовка за някое бързо заклинание.

— Аа! — Джарод изглеждаше успокоен. — Ето че едната група се появи!

Отляво на зеленокожия войн се появиха трима от войниците. Те изглеждаха много доволни да видят другарите си отново. Дори котките се движеха малко по-бързо.

— Какво открихте? — запита новодошлите Джарод.

— Нищо, капитане — отвърна онзи с най-висок чин. — Още руини, още трупове. Също толкова от нашите, колкото и демони.

— Мътните го взели…

— Нямаше ли поне неколцина от твоите познати сред бегълците, дошли с нас, Шадоусонг? — запита Ронин.

— Твърде малко. И колкото повече намираме тук, за толкова по-малко има шанс да съм ги пропуснал сред тълпите.

Това бе стара история за Брокс. Колко от орките, с които беше израснал, бяха паднали в една или друга битка? Нищо чудно, че някога съжаляваше, че е надживял своите във войната; дотогава оркът вече бе оцелял по-дълго от повечето си кръвни братя. Осъзнаваше, че част от желанието му да умре се е дължало в немалка степен на самотата.

Джарод погледна в обратната посока.

— Другите трябва да дойдат всеки миг.

Но мигът, наред със стотина други, отмина, а липсващите войници така и не се появяваха. Ездачите се напрегнаха. Влошаващото им се настроение се предаваше и на пантерите, които съскаха и плюеха все повече, докато минутите изминаваха.

Накрая Брокс не можеше да чака повече. Още докато капитан Шадоусонг започваше да вдига ръка, за да предложи да потърсят липсващите войници, оркът мина покрай него и пришпори пантерата към мястото, където трябваше да се намират.

Мина по другата улица, гледайки внимателно за някакъв знак. Далеч зад него Ронин и нощните елфи побързаха да се включат в търсенето.

Пътят бе изпълнен с отломки. Разкъсани дрехи и стари петна от кръв бяха единственото цветно нещо в сцената. Оркът приготви брадвата си и подтикна пантерата да продължи.

След това Брокс изведнъж осъзна, че наоколо има нещо странно. Той се изви на седлото и внимателно се огледа за намек, че съмненията му са правилни.

Никъде около себе си не видя дори следа от трупове. Нито нощни елфи, нито демони. Даже очакваните тела на тримата липсващи войници и саблезъбите им ги нямаше.

Какво се бе случило с тях? Как така по улицата липсваха мъртъвци?

Леко свличане на отломки накара Брокс да се извърне рязко надясно. Една фигура бавно излезе от мъглата — войник, но пеша, с извадено оръжие.

— Къде е животното ти? — изръмжа оркът.

Войникът непохватно се влачеше към него. По бронята му имаше петна, а устата му зееше отворена.

И когато лицето му стана ясно различимо, зеленокожият войн с ужас видя, че половината от него е била откъсната. Едното око напълно липсваше и неравномерната дупка се спускаше до средата на гърлото… или каквото бе останало от него.

Когато се приближи до орка, зловещото създание вдигна оръжието си. Брокс внезапно забеляза други фигури, излизащи от мъглата зад войника.

Макар и да не беше страхливец, ветеранът дръпна здраво юздите, обръщайки нощния саблезъб в обратна посока. Преди да го послуша, пантерата замахна с ноктестата си лапа към приближаващия боец и го запрати надалеч като играчка.

Другите стигнаха до него точно когато той започна да се отдръпва. Джарод погледна към мястото, където бе паднал войникът.

— Какво му направи? Накара звяра си да го убие…

— Вече си беше мъртъв! Бързо! Идват още!

Нощният елф започна да спори, но Ронин постави ръка пред гърдите му.

— Виж в мъглата, Шадоусонг! Гледай!

Джарод го стори… и разтърси глава в ужас. Войникът се надигаше, а сега гърдите и лицето му изглеждаха още по-страховито. Все още залитайки, той стисна меча си и се насочи към групата. Зад него още фигури изплуваха от мъглата и станаха ясно различими — нощни елфи, даже в по-ужасна форма от войника. Неколцина бяха разпрани от главата до стъпалата, а на други им липсваха крайници. Всички имаха все същите празни изражения и се движеха с еднаква решителност.

— Обратно! — извика капитанът. — Обратно през портите на града! Следвайте ме!

С Джарод и магьосника начело, отрядът потегли точно преди първото от гнусните създания да ги достигне. Яздеха с пълна скорост по пътя, по който бяха дошли, но когато достигнаха кръстовището, Джарод ги накара да поемат в обратна посока.

— Защо насам? — извика Ронин.

— По-кратък и лек път към целта ни… надявам се!

Но докато яздеха, от руините започнаха да се появяват други сенки. Брокс изръмжа към нещо, било някога възрастна жена. Облечена в кървави останки от бившата си блестяща в сребърно, тюркоазно и червено роба, тя замахна почти гладно към крака му. Той я изрита и за по-сигурно й отряза главата с едно могъщо замахване на омагьосаната си брадва. Дори след това тялото й продължи диво да се опитва да докопа нещо, но оркът вече бе продължил напред.

Ронин внезапно спря.

— Внимавайте!

Предупреждението му дойде твърде късно за най-близкия до него войник. Маса дращещи ръце издърпа нощния елф от седлото му. Той отряза една с меча си, но със същия успех можеше да реже въздуха.

Джарод понечи да му се притече на помощ, но преди да успее да достигне другаря си, безпомощната жертва изчезна под тромавите трупове. Писъкът му секна почти моментално.

— Твърде късно е за него! — каза магьосникът, въпреки явното намерение на Джарод все пак да опита да помогне на войника. — Останалите продължавайте да яздите! Имам идея какво да правя!

— Господарю Ронин, не можем да ви изоставим! — настоя капитанът.

Брокс спря пантерата си до Ронин.

— Аз оставам с него!

— Ще сме само на няколко секунди разстояние, Шадоусонг! Пътят изглежда чист малко след това! Би трябвало лесно да излезете от града!

Нощният елф не искаше да го оставя, но ако не го стореше, излагаше на риск още животи. От всички тях Ронин имаше най-големи шансове за оцеляване.

— Насам! — извика капитанът на останалите от отряда си.

Когато се оттеглиха с останалата без ездач нощна пантера, тичаща зад тях, магьосникът се обърна към напиращата тълпа.

— Брокс! Трябват ми няколко секунди!

Оркът кимна и се втурна напред. С боен вик той замахваше наляво-надясно, а брадвата му се стрелкаше пред пантерата със смъртоносна точност. Протегнати ръце, покрити с кръв и вътрешности отворени гърди, разкъсани гърла… той режеше всичко наред с цялата сила, на която беше способен.

И точно когато Брокс започна да отслабва, Ронин извика:

— Достатъчно! Отстъпи!

Оркът едва успя да се подчини, когато магьосникът метна малка стъкленица към напиращата орда. Докато летеше, тя някак успя да напръска всеки от немъртвите в първата редица. И в мига, в който разливащата се течност докоснеше целите си, зомбитата избухваха в сини пламъци.

Бързо се разрази същински пъкъл. Труповете зад първия ред безмозъчно навлязоха в пламъците и се запалиха на свой ред. Някои от онези, които вече горяха, се блъснаха в други, разпространявайки огъня и сред тях.

— Нещо, което някога използвах срещу Пълчищата — отбеляза с мрачно задоволство човекът. — Хайде! Трябва да…

Една огнена фигура се втурна напред и се сблъска с пантерата на Брокс, запалвайки и нея. Оркът безпомощно размаха ръце, защото животното рязко се обърна и се затича в посока, обратна на източника на заплахата… завличайки ездача си дълбоко в недрата на Сурамар.

Ронин извика след него, но Брокс не можеше да спре саблезъбия. Подлудена от изгарящата болка, пантерата диво препускаше през улиците.

Оркът се опита да загаси огъня, но така само влоши нещата. Нощния му саблезъб забави, а после се хвърли странично на запалената си страна. Брокс едва успя да скочи, за да не бъде смазан кракът му под огромната тежест на звяра.

Пантерата се претърколи върху засегнатата област, а после, видимо неудовлетворена от опита, избяга, преди оркът да успее да я спре. Брокс се извъртя, очаквайки да бъде нападнат от всички страни от ужасната тълпа. Дъхът му излизаше на тежки хрипове и той размахваше брадвата си напред-назад, докато малко по малко не осъзна, че не го грози никаква непосредствена опасност.

Тръгна предпазливо в посоката, от която смяташе, че е дошъл. Но докато коравият войн се движеше сред руините, не видя нищо, което да му подскаже дали е на прав път. Ранената котка беше тичала с такава маниакална скорост, че със сигурност бе завлякла ездача си много по-далеч, отколкото му се беше сторило първоначално.

Оркът подуши въздуха, но не усети миризмата нито на човека, нито на нощните елфи. И което бе още по-лошо, по принцип великолепното му чувство за посока този път не можеше да му помогне. Мъглата носеше в себе си някаква упояваща тежест, която пречеше на всичките му сетива.

Все по-несигурен за местоположението си, Брокс се обърна и потегли по уличка, която му изглеждаше смътно позната. От мъглата изникваха изтръгнати дървета, изпепелени сгради и търкалящите се останки от постройки, но той не видя нищо, което със сигурност да му подскаже пътя.

А после някаква миризма за миг докосна ноздрите му. Едрият орк се поколеба и отново подуши въздуха. Ниското му чело се набръчка и той оголи жълтите си зъби.

След това пое надясно с подновена решителност, като на всяка крачка душеше мъглата. Новата посока изискваше от него да се покачи над преплетените корени на преобърнат гигантски дъб и през смазания скелет на един елфски дом, но Брокс и за миг не се отклони от следата. Покатери се внимателно, опитвайки се да не издава и най-лекия звук — трудна работа, имайки предвид отказа му да пусне брадвата, която стискаше в другата си ръка.

Когато стигна до върха на строшеното жилище, Брокс долови нова миризма. Тя накара ноздрите му да потреперят от отвращение, но и го подкани да продължи напред.

И когато погледна над ръба, видя трудещите се демони.

Имаше четирима адски пазачи и един гибелен страж. Те обаче не представляваха кой знае каква опасност в очите на орка, сравнени с двамата, стоящи пред тях. Брокс изръмжа, защото познаваше от собственото си време ужасяващите крилати създания, облечени в среднощносиня броня. Те жестикулираха с пръсти, завършващи с жестоки, подобни на остриета нокти, а докато работеха, ръцете им бяха заобиколени от бледо зеленикаво сияние.

Те бяха натрезими, известни още като властелините на ужаса.

Извисяваха се над другите демони, а видът им определено бе по-зловещ. От главите им израстваха огромни, тъмни, извити рога. Имаха мъртвешки сивкава кожа и никакви косми по чудовищните си глави. Двата остри кучешки зъба, които се подаваха от устите им, напомниха на Брокс историите, които бе чувал за вампирските навици на властелините на ужаса. Всъщност натрезимите бяха психически вампири, които се храчеха с безволевите и често използваха жертвите си за роби.

Двата демона стояха на мощни крака, напомнящи на кози, а вместо стъпала имаха копита. Макар интелигентни и невероятно опитни в магията (даже повече от ередарите), натрезимите бяха и смъртоносни войни. В този случай обаче изглеждаше, че оркът трябва да се бои повече от тъмните им магии.

Брокс беше открил некромантите.

Двамата властелини на ужаса извършваха гнусния си ритуал и успешно вдигаха мъртвите, които бяха изклали толкова брутално. Оркът си спомни чутото за Немъртвите пълчища и собствените им гнусни магии. За представител на неговата раса ставащото тук в момента бе много по-чудовищно от всяка смърт, причинена от оръжията на адските пазачи или гибелната стража.

Ветеранът си представяше как би се почувствал, ако окървавените трупове на другарите му се бяха надигнали в съюз с врага срещу орките. Това беше светотатство и обезчестяване на духовете. Сърцето му се разтуптя и Брокс усети как го изпълва неконтролируема ярост.

Внезапно си помисли за Ронин и нощните елфи. Беше възможно да са избягали, но с толкова много мъртъвци под контрола на натрезимите бе също толкова вероятно все още да се бореха за живота си… ако вече не го бяха загубили.

А ако това станеше… сигурно щяха да се присъединят към вдигнатите от властелините на ужаса.

Брокс не можеше да се удържа повече. Той се надигна от скривалището си и се хвърли към групата с боен вик, подобен на онзи, с който някога окуражаваше другарите си в прохода.

Крясъкът му проехтя в тишината. За негово огромно удоволствие демоните буквално подскочиха при така неочаквания на това място звук. Изненадата забави рефлексите им, точно както войнът бе планирал.

Брадвата, създадена от Малфурион и полубога за него, преряза бронираните гърди на единия адски пазач и разпиля гнусните вътрешности на демона. Щом първият му враг падна, Брокс вдигна отново брадвата си и я заби в предмишницата на друго създание.

Натрезимите не прекратиха работата си, разчитайки на другарите си да се справят с един-единствен нападател. Те обаче не се бяха борили с орки — все още — и този пропуск в познанията им работеше добре за Брокс. Той се сблъска със следващия адски пазач и избута големия демон със собствената си значителна маса, а после се претърколи, защото гибелният страж се опита да го прегази.

Остриетата им се сблъскаха, а после брадвата на Брокс се извъртя, за да посрещне удара, идващ откъм другия нападател. Ветеранът преряза китката на втория демон, а после използва дръжката на брадвата, за да смаже черепа на боеца, когото бе осакатил преди малко.

Чак сега един от заклинателите забеляза какво става около него. Той остави спътника си да продължи гнусното им дело и се обърна с насочен към орка пръст. Брокс отчаяно се хвърли между властелина на ужаса и гибелния страж. В мига, в който го стори, крилатото изчадие изкрещя и се сгърчи. Демонът се сви, все едно нещо се опитва да изскочи от него… и в следващия миг гърдите му се взривиха.

Нещо удари орка изотзад. Главата му се замая. Последният адски пазач стоеше надвесен над него, а натрезимът се присъедини към чудовищния войн. Демоничният заклинател изгледа врага си отгоре, а в зловещите му очи се четеше злобна наслада.

— Ти ще се биеш добре за нас… — изсъска той. — Ще избиеш много от приятелите си…

От видението как се влачи срещу Тиранде и другите на Брокс му се догади. Той бе готов да посрещне смъртта, но това беше нейна изкривена пародия.

— Не!

Зеленокожият войн се надигна, въпреки че знаеше, че няма шанс нито срещу оръжието на адския пазач, нито срещу магията на натрезима.

А после другият властелин на ужаса неочаквано нададе вой. Агонизиращият вик едва бе напуснал устата му, когато тялото му се взриви в сини пламъци.

Двата демона се обърнаха рязко и това даде на Брокс шанса, от който се нуждаеше. Той веднага се хвърли срещу оцелелия заклинател и замахна с бравата. Свирепото острие не само преряза гърлото на натрезима, но направо откъсна главата му.

Едно острие го удари и отвори прорез в гърдите на орка. Брокс изсумтя от болка, а после се обърна лице в лице с врага. Брадвата му посрещна меча на демона и напълно го строши. Адският пазач направи опит да отстъпи, но оркът го порази.

Дишайки тежко, ветеранът се огледа. Ронин тъкмо извеждаше нощната си пантера откъм останките на едно повалено дърво.

— Сметнах, че ще успееш да се справиш със ситуацията, ако леко им отклоня вниманието. — Магьосникът огледа телата. — Ако не е имало нужда да си правя труда, моля те, кажи ми.

Брокс отвърна с изсумтяване:

— Един добър войн приема всички съюзници, човеко. Този ти е благодарен.

— О, аз трябва да ти благодаря. Ти откри онези, които съживяваха мъртъвците. Това беше точно като ужаса на Пълчищата.

Мислейки за тромавите трупове, оркът бързо проучи местността с поглед, но не видя нищо.

— Успокой се, Бокс — каза Ронин. — Когато натрезимите умряха, почувствах как ритуалът им се разпада. Мъртвите отново почиват в мир.

— Добре.

— Ти си ранен.

Оркът изгрухтя неопределено.

— Много пъти са ме ранявали.

Ронин се ухили.

— Е, засега ти ще яздиш. Джарод и другите би трябвало да са точно отвъд портите. Съмнявам се, че добрият капитан ще отиде далеч без нас. Той вече загуби Крас и Малфурион. Не би искал да се върне при Рейвънкрест с празни ръце.

При друг случай Брокс би започнал да спори, преди да приеме ездата. Да покажеш друго, освен непреклонна сила пред някой друг, се смяташе за срамно в очите на народа му. Той обаче чувстваше краката си слаби и реши, че добрият войн не излага на ненужен риск онези, дошли да му помогнат. Оркът се качи на нощния саблезъб и позволи на магьосника да го поведе.

— Започва се… — промърмори човекът. — Експериментират със създаването на армия от неживите. Сигурно не само тук са направили този опит.

Гъстата мъгла правеше прехода им бавен. Брокс, който се оглеждаше наоколо, видя тялото на мъртъв нощен елф — някогашен обитател на града, ако се съдеше по дрехите. Това, че лежеше неподвижно, носеше на орка противоречиво усещане на облекчение и отвращение.

— Разбираш какво казвам, нали, Брокс?

Оркът разбираше. Всеки оцелял от последната война срещу Пламтящия легион и последвалите ужасяващи събития би разбрал. Нямаше живо същество в тяхното време, което поне да не е чувало ужасяващите истории за Чумавите земи и немъртвите орди, които бродят из тях. Твърде много бяха ставали свидетели на това как техните близки или обични се надигат от мъртвите в опит да прибавят живите към гнусните си редици.

Пълчищата сновяха по света и разпространяваха ужаса си, в опит да превърнат Азерот в една огромна Чумава земя. Куел’Талас бе почти унищожен. По-голямата част от Лордерон също. Немъртвите бродеха почти във всяко кралство.

И тук, в далечното минало, Брокс и Ронин се бяха натъкнали на първите опити за създаването на Пълчищата… и двамата знаеха, че макар и да са постигнали малка победа, по никакъв начин не могат да променят тази зловеща част от бъдещето.