Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Демонична душа

Серия Войната на Древните, №2

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-024-2

История

  1. — Добавяне

Осемнайсет

Кралицата беше решила да излезе да поязди, а когато Азшара вземеше решение за нещо, всички демони на света не бяха достатъчни да я убедят в противното… което означаваше, че капитан Варо’тен пък изобщо не биваше да си прави труда да опитва.

Тя отдавна не беше излизала извън пределите на двореца. Заобиколени от огромните й пазачи, които ходеха пеша, и допълнителен отряд от най-добрите части на капитана, Азшара и нейните слугини яздеха необезпокоявани през портите на двореца, а после и сред Зин-Азшари.

Руините на Зин-Азшари.

За пръв път след разрушението владетелката на нощните елфи виждаше пораженията отблизо. Премрежените й очи изучаваха разбитите куполи и покритите с боклук улици, както и случайно от време на време по някой труп, останал недокоснат заради липсата на достатъчно мършояди. Устните на Азшара се присвиваха и от време на време тя изсумтяваше ядно, щом видеше нещо, което не й се нравеше.

Варо’тен се мръщеше на външния свят. Не искаше нищо да смущава кралицата му. Ако можеше да извади меча си и да се изправи срещу разрухата, както би го сторил с истински враг, офицерът щеше да го е направил досега.

Един адски звяр се показа иззад разбита кула, а свирепите му челюсти стискаха нещо. Докато процесията на кралицата минаваше покрай него, чудовището задъвка шумно, а после се скри обратно.

Те продължиха още напред, а Азшара не проговори нито веднъж, така че и никой друг не посмя. Адските й пазачи стояха наблизо, въпреки липсата на опасност — демоните бяха по-твърди в лоялността си към нея от повечето войници. Ако им заповядаше да нападнат своите, те вероятно щяха да изпълнят заповедта без колебание. Разбира се, Азшара никога не би направила това, защото имаше само едно друго живо същество освен нея самата, което тя не желаеше да разочарова, и това беше Саргерас — господарят на Пламтящия легион.

— Дали ще стане скоро, скъпи ми капитане, как мислиш? — запита тя.

Офицерът се обърка.

— Светлина на Светлините?

— Неговото пристигане, капитане. Неговото пристигане.

Варо’тен кимна веднага.

— О, да, кралица моя, много скоро! Манорот твърди, че с всяка нощ порталът расте пред очите му. Станал е многократно по-голям от предишния.

— Той със сигурност е бог сред боговете, за да е нужно отворът да е толкова могъщ, само за да му позволи да влезе.

— Както кажете, кралице моя.

— Той трябва да е… величествен — промълви Азшара с тон, който обикновено използваше само за самата себе си.

Белязаният елф кимна отново, опитвайки се да прикрие ревността си. Никой не може да се състезава с божество.

Зелената мъгла, която покриваше по-голямата част от Калимдор, продължаваше да се носи над града. За Азшара тя само добавяше към прекрасния мистериозен изглед на столицата, като в същото време скриваше от очите й множество неща, които биха засегнали чувствителността й. Когато светът бъдеше преустроен, щеше да помоли Саргерас да премахне мъглата; дотогава обаче й вършеше чудесна работа.

Когато се озоваха на нещо, което някога е било открит площад, Азшара се огледа наоколо. Накара нощния си саблезъб да спре и го погали по главата, за да го успокои. Като всичко друго в двореца, и пантерите бяха докоснати от присъствието на Саргерас. Очите на огромните котки бяха свирепи и алени. Те щяха да нападнат всеки от собствения им вид, който не е от кралските животни, и с радост биха го разкъсали на кървави парчета.

— Капитанът и аз ще продължим сами няколко минути.

Нито нощните елфи, нито демоните бяха доволни от това… с изключение на Варо’тен разбира се. Той погледна назад към мъжете си и изръмжа:

— По заповед на кралицата!

Неспособни да спорят с подобен факт, ескортиращите останаха на място, докато двамата продължиха напред.

Азшара не продума, докато не излязоха извън зоната, в която можеха да ги чуят останалите. После тя се усмихна на капитана и попита:

— Всичко добре ли върви?

— Кое всичко?

Кралицата погледна към хоризонта.

— Прочистването на царството ми. Мислех си, че досега ще е приключило.

— Аркемонд ще се погрижи да стане, кралице моя.

— Но аз искам да стане преди Саргерас да е дошъл! Няма ли това да бъде великолепен дар… за моя избраник?

Варо’тен едва успя да прикрие емоциите си. Той преглътна ревността си и успя да каже:

— Огромен дар, да. Всичко ще се случи както подобава.

— Тогава какво ни бави?

— Има твърде много неща. Тактики, шанс…

Тя се наведе към него, предлагайки на ветерана поразителна гледка към формите си.

— Скъпи мой, любими Варо’тен! Нима по някакъв начин, по някакви неведоми пътища на въображението аз ти приличам на корав мускулест войник като теб?

Бузите му потъмняха.

— Не! Не, Видение на Съвършенството!

— Тогава моля… не използвай подобни военни термини. Бих предпочела просто да ми покажеш.

Азшара вдигна длан; в нея се намираше малка кристална сфера с размерите на грахово зърно. Докато Варо’тен гледаше, тя израсна до размерите на голям плод. Въпреки замъглеността си, сферата блестеше толкова ярко, колкото в спомените му някога го правеше луната. Преди мъглата…

— Ще ми доставиш ли това удоволствие, капитане?

Белязаният войник пое глобуса и се концентрира. Макар и далеч от нивото на магьосник-Аристократ, той имаше известни умения в изкуството. Наблюдателната сфера веднага реагира на досега му и превърна мислите му в картини.

— Питате ме какво ни бави, кралице моя? Бих казал, че това са част от причините.

Първото, което извади от спомените си, беше образът на червенокосо създание, каквото Азшара никога не беше виждала. Тя се вгледа по-отблизо, а очите й блеснаха.

— Красив е по своя… чуждоземен начин. Определено е мъж.

— Магьосник. Могъщ.

Лицето се изви като глина и се промени като цвят и форма. Появи се по-стара и мъдра фигура.

— Прекрасно! Труп ли ми показваш?

— Не. Въпреки оцветяването — или липсата му — това създание е живо. Когато за пръв път се сблъскахме с него, той не представляваше опасност за нас, но предполагам, че е страдал от някаква болест… и оттогава шпионите ми са го виждали в компанията на дракон…

Това успя да впечатли кралицата.

Дракон?!

— Да… и заедно със звяра този магьосник причини безбройни вреди на войните на Аркемонд. И двамата са в неизвестност, но подозирам, че този ще се завърне.

— Може би все пак не е толкова зловещ — изкоментира Азшара, докато гледаше бледото създание, иначе толкова подобно на нощен елф. — И само тези пречат на моя свят да достигне съвършенството?

Капитан Варо’тен се намръщи.

— Разбира се има и някои от нашия народ, господарке. Объркани или подведени. Научих за двама, които Ваше Величество може би ще намери за интересни. Простете ми, ако образите са неясни, но те идват от умовете на други, предадени на мен.

Азшара се вгледа в новите фигури. Единият бе завързал косата си на опашка и носеше черно, а другият я пускаше свободно и дрехите му явно бяха с цвят на пръст. Двете лица обаче бяха толкова близки, че за момент тя реши, че са на един и същи нощен елф.

— Близнаци, кралице моя — обясни той. — Братя.

— Близнаци… колко възхитително. — Тя прокара пръсти по менящите се образи. — Но са толкова млади… със сигурност не са водачи.

— Очевидно са могъщи магьосници, но не, никой от тях не води съпротивата. Това, разбира се, се пада на благородния лорд Рейвънкрест.

— Скъпият Рейвънкрест… Винаги съм го смятала за най-ценния ми слуга, а ето как ми се отплаща.

Капитан Варо’тен пусна глобуса и го върна на кралицата. С очи, останали в сянка под дебелите му вежди, той й каза:

— Замъкът Блек Руук винаги е завиждал на двореца, Светлина на Светлините.

Тя се нацупи за миг.

— Реших, че лорд Рейвънкрест ме е разочаровал, Варо’тен — обяви накрая Азшара. — Можеш ли да поправиш това?

Той не показа и следа от изненада.

— Цената ще бъде огромна… но е възможно да го сторя, ако такова е желанието ви.

— Най-силното в момента, скъпи капитане.

Азшара погали бузата му нежно, а после рязко обърна пантерата си и се насочи обратно към чакащите ги стражи. Дългата й полупрозрачна рокля се развя около нея.

Офицерът се стегна и се замисли над желанията на повелителката си. Рейвънкрест я беше разочаровал, а в целия Калимдор нямаше по-жестоко престъпление.

— Ще бъде сторено, кралице моя — промърмори той. — Ще бъде сторено. Оставиха Сурамар далеч зад гърба си и продължиха да притискат демоните в посоката на Зин-Азшари. Могъщата магия на Ронин започна настъплението, но сега именно лунната стража на Илидан и войниците на фронта поемаха на раменете си бремето да смазват опитите на демоните да отстоят позицията си.

Ронин не позволи успехът му да го успокои. Макар и да си даде няколко мига за възстановяване, не след дълго той също се възползваше изцяло от предимство, за да нанася поражение след поражение сред редиците на Пламтящия легион. Представяше си всеки демон, когото поваляше, като именно онзи, който би могъл да нарани семейството му, ако се провалеше. Вече не го интересуваше какъв ефект ще има присъствието му в това време върху войната. Ако Пламтящият легион бъдеше напълно унищожен тук, тогава нито той, нито Немъртвите пълчища щяха някога да бележат света от бъдещето.

Брокс също бе преминал точката на колебание. Той беше оркски войн, а оркските войни се биеха. Ветеранът оставяше другите да се тревожат за последствията. Интересуваше го само това, че той и брадвата му копнеят за демонска кръв.

Армията на нощните елфи проби линиите на Легиона в центъра. Лунната стража пък избиваше враговете по фланговете. Ередарите и властелините на ужаса все още удряха от време на време, но това не беше нещо, което силите на Илидан да не можеха да поемат с лекота.

— Избутваме ги към възвишенията на Урае! — каза Джарод на Ронин. — Отвъд тях лежи самият Зин-Азшари.

— Добре, че сме намалили силите им толкова много! — отвърна мрачно магьосникът. — Ако имаха достатъчно подкрепления и организация, това щеше да е ужасяващо място за битка! Щяха да имат предимство заради по-високата си позиция!

— Веднъж стигнем ли другата им страна обаче, височините ще са наше предимство!

— Значи колкото по-бързо ги достигнем, толкова по-добре…

Демоните продължаваха да отстъпват на отделни, хаотични групи, без координация помежду им. Ронин не виждаше и следа от Аркемонд. Ако демоничният лорд командваше, Пламтящият легион със сигурност щеше да се бори по-добре от сега. Освен ако…

„Възможно ли е?“ — зачуди се той, стреснат от самата възможност.

— Джарод! Брокс! Трябва да открия Рейвънкрест!

— Върви! — изръмжа оркът, а брадвата му преряза на две бронята на един адски пазач, а после и самия демон.

Ронин се почувства гузен, че изоставя другарите си в подобен момент, но въпреки това беше сигурен, че трябва бързо да намери командира. Беше му минала през ума ужасна мисъл, но само благородникът можеше да я потвърди или отрече.

Да открие лорд Рейвънкрест не се оказа никак лесно. Нощната му пантера си пробиваше път сред напиращите войници твърде бавно, а магьосникът се оглеждаше безрезултатно във всички посоки. Благородникът можеше да се намира на хиляда места, вероятно дори точно под носа на Ронин.

С нарастващо напрежение, той най-сетне успя да открие някой, който би могъл да знае къде се намира Рейвънкрест. Бронята на лорд Десдел Старей изглеждаше напълно чиста, а собствената му котка имаше загладен косъм. Ронин се съмняваше, че командирът се е приближавал до битката, камо ли да е участвал в нея. Старей обаче беше ушите на лорд Рейвънкрест и само това имаше значение в момента.

— Господарю! Господарю! — извика червенокосият магьосник.

Нощният елф го изгледа така, все едно вижда нещо мерзко. Старей посегна към кесията си и пъхна малко от белия прах в едната си ноздра. Мечът му остана в ножницата.

— Това е възможно най-неподходящият момент, заклинателю! — сгълча го благородникът. — Какво желаеш?

— Лорд Рейвънкрест! Къде е той? Трябва да разговарям с него!

— Той е доста зает в момента. Не трябва ли да си на фронта и да правиш магии, или нещо подобно?

Ронин беше срещал такъв тип личности и в собственото си време. Водачи като Десдел Старей не само бяха безполезни, но и опасни, ако бъдат сложени начело. Родени в лукс, те нямаха истинска представа за войната и я смятаха за игра.

— Това е от първостепенна важност, господарю…

— И за какво се отнася?

Магьосникът нямаше време за това, но видя, че няма да стигне доникъде, освен ако не убеди Старей в сериозността на ситуацията.

— Трябва да науча дали някой от съгледвачите на Рейвънкрест се е върнал скоро! Искам да разбера дали знаем какво има отвъд възвишенията!

Нощният елф изсумтя.

— Съвсем скоро, само след часове, ще можеш сам да видиш какво има зад тях.

Ронин съжали, че не е изковал някаква магическа връзка с командира, но Рейвънкрест бе забранил подобна форма на комуникация с него. Нощният елф вярваше, че въпреки силите си, заклинателите са по-податливи на мисловно нахлуване, и не искаше по този начин и неговите планове да бъдат разчетени.

Идеята се струваше нелепа на човека, но той отдавна се беше отказал да спори с лорда. Сега този отказ му пречеше неимоверно много.

— Лорд Старей… къде е той?

За момент надменното изражение на благородника се замени от размисъл. Накрая той отговори:

— Добре тогава, магьоснико, последвай ме. Ще те заведа до мястото, където го видях за последно.

Ронин въздъхна с облекчение и тръгна след Старей. За негова изненада обаче нощният елф потегли в обратна посока на битката. Магьосникът се накани да протестира, но после видя, че така ще прекосят дължината на армията по-бързо. Тук имаше по-малко войници, които да пречат на придвижването.

Но дори с тази маневра изгубиха още ценно време, докато намерят последното местоположение на Рейвънкрест. Междувременно нощните елфи напредваха нагоре по стръмнината, където демоните сега бягаха през все по-стесняващите се проходи.

„Може би Старей е прав — помисли си мрачно магьосникът. — Докато намеря Рейвънкрест, елфите ще са преминали хълмовете и ще крачат към Зин-Азшари…“

— Ето го! — извика най-сетне спътникът му. — Виждаш ли знамето?

Ронин не успяваше да го види.

— Къде?

Там, глупако! То… — Старей поклати глава. — Сега не се вижда! Ела! Ще те заведа при него.

Но ако благородникът се надяваше лесно да се измъкне в множеството, дълбоко грешеше. Ронин наблюдаваше внимателно, докато заедно с нощния елф си проправяха път през гъстата тълпа, но нито веднъж не видя знамето на лорд Рейвънкрест. Брадатият командир трябваше непрестанно да променя местоположението си заради бързината, с която се движеше армията, а това правеше задачата на Ронин още по-трудна.

— Мътните го взели! — промърмори нощният елф след малко и избърса парченце кал от блестящата си броня. — Тук беше! Видях го!

Те продължиха да се движат през напиращите редици, но все още нямаше и следа от военачалника. Ронин се огледа към възвишенията, които вече се намираха по-наблизо. Издигаха се над тях като свирепи зъби. Можеше да различи демоните, движещи се сред тях. Отстъплението им беше забавено от катеренето. На някои места Пламтящият легион дори беше спрял на едно място.

Но така ли бе наистина?

Старей вдигна облечената си в ръкавица ръка и посочи напред, но точно в този момент някаква прашинка попадна в окото на магьосника. Ронин извърна глава от посоката, от която бе дошла, и се опита да я махне с мигане.

Знамето на замъка Блек Руук посрещна изненадания му поглед.

— Ето го! — извика човекът.

— Не, мисля, че това… — Старей млъкна, когато проследи погледа на магьосника. — Да, разбира се! Там!

Без да го е грижа дали благородникът го следва, Ронин подкара пантерата си към позицията на Рейвънкрест. Язденето срещу настъпващата армия беше дълго и уморително, но човекът нямаше да изпусне целта си. Все още имаше шанс. Трябваше само да достигне…

От предните редици се надигна рев. Проехтяха рогове. Забиха барабани. Лицата около магьосника замръзнаха втрещени.

— Какво има? — извика той на един войник. Когато елфът не отговори, Ронин се обърна.

— Не… — промълви ужасен.

Хълмовете сега гъмжаха от демони, насочили се към нощните елфи. Това не беше достатъчно, за да изплаши толкова силно човека, но от двете страни също се изливаха демони — неспирен поток от огнени чудовища. И по-лошо, от мъгливото небе над тях започна да се изсипва дъжд от огромни скали. Това, разбира се, не бяха камъни, а нов смъртоносен дъжд от инфернали.

Порталът не можеше да осигури такова подкрепление на Аркемонд. Докато Ронин наблюдаваше как броят на чудовищните войни се увеличава многократно повече от когато и да било досега, той осъзна защо демоничният командир е избрал този път на отстъпление. Досега сигурно беше отзовавал силите си от останалите региони на Калимдор, осъзнавайки ясно, че нощните елфи са единственото истинско опълчение срещу триумфа на Пламтящия легион.

И сега противниците на Аркемонд бяха точно там, където той ги искаше.

 

 

Гласовете в главата на Нелтарион нашепваха нетърпеливо. Черният дракон се вслушваше във всеки от тях с огромно внимание, макар и всички да казваха едно и също.

„Време е… Време е… Време е…“

Той стисна Драконовата душа здраво и я вдигна високо с предната си лапа. Погледът му прелетя през другите Аспекти и той изтътна:

— Време е!

Те сведоха глави в уважение и се оттеглиха един по един от пещерата. Чак когато остана сам (като се изключат гласовете, естествено), Нелтарион си позволи да добави:

Моето време…

Само след минути те започнаха да излизат от всяка бездна и всеки пещерен вход. Някои изпълзяваха изпод земята, а други скачаха от високите планински върхове. От всеки отвор към външния свят напред се понесоха дракони.

Беше дошло времето да се действа.

Никога досега в историята на този свят не се бяха събирали толкова много на едно място. Сега, когато се издигнаха във въздуха, величието на огромното ято възхити дори самите тях. Червените летяха рамо до рамо с бронзовите, които пък се носеха до зелените. Сини и черни се стрелкаха във въздуха — петте велики ята сега бяха като едно.

Имаше дракони, чиито криле сякаш достигаха небесата, а други, сравнени с тях, бяха като комари. Независимо дали бяха хилядолетни или политащи за пръв път, всички бяха включени. Заповедта на Аспектите го изискваше.

Но първите дракони, които скочиха сред небесния простор, не полетяха веднага към кралството на нощните елфи. Вместо това те закръжиха над планините, носейки се по въздушните течения, докато чакаха братята и сестрите си. Изпълваха небето — мнозина летяха над или под други, за да избегнат сблъсък.

И легендарните бегемоти продължаваха да извират от планините. За всеки, който ги погледнеше отстрани, щеше да изглежда така, все едно е дошъл краят на света… и може би наистина беше така.

После се появиха самите Аспекти. Алекстраза Червената, Майката на живота. Малигос Синия, Плетящият магията. Зелената Изера, Онази що сънува. И в отсъствието на Ноздорму, Безвременния, най-възрастната от неговите съпруги пое на плещите си ролята му.

Чак когато вече се бяха събрали, се появи и последният — Нелтарион Черния, Земният пазител.

Миниатюрният диск блестеше толкова ярко, че драконите бяха заслепени, въпреки иначе невзрачния му вид. Нелтарион изрева, когато се хвърли във въздуха, а викът му прозвуча през цялата планинска верига.

И когато Земният пазител се понесе напред, останалите дракони го последваха. Те бяха отдали част от себе си, за да създадат най-могъщото оръжие в Азерот, което да използват срещу най-могъщите врагове на света, а ако това се окажеше недостатъчно, имаха своите нокти, зъби и пламъци, с които да покосяват демоните.

А ако и това не стигаше… значи нищо не би могло да ги спаси.

 

 

Тиранде чу виковете и роговете. В сърцето си веднага осъзна какво означават. Битката отново се беше обърнала. Демоните бяха ударили, при това, очевидно, силно.

Новата глава на ордена набързо изпелтечи извинение към нещастника, когото се опитваше да лекува, и скочи на нощния си саблезъб. Шандрис, вече покачена на седлото, й направи място и двете заедно потеглиха към останалите сестри.

Повечето вече я чакаха. Това включваше не само онези, които бяха в отряда на Тиранде първоначално, но и много от другите възрастни жрици. Всички коленичиха и сведоха глави, когато тя приближи.

— Моля ви! Престанете! — помоли ги Тиранде, чувствайки се много некомфортно. — Не е нужно!

— Чакаме заповедите ви — каза учтиво Маринда.

Младата жрица се страхуваше от този миг. Едно беше да организира помощта за бегълците и ранените войници, а съвсем друго — да запрати цялото сестринство в сърцето на битката.

— Трябва… — Тя спря и мълчаливо се помоли на Майката Луна за съвет, след което продължи: — Трябва да се разделим поравно и да подпомагаме онези части по фронтовата линия, които са най-слаби… но не всички! Искам… искам една трета от нас да останат отзад и да правят всичко възможно за ранените.

Някои от сестрите изглеждаха смутени, очевидно всички искаха да се бият на фронта. Тиранде разбираше това, но също така разбираше, че само защото битката е отчаяна, не означава да отхвърлят другите си задължения.

— Имаме нужда от лечители сред войниците. Всеки, който е способен отново да се върне в борбата, ще помогне на каузата ни. Помислете и за това: трябва винаги да има Сестринство на Елун. Ако всички се включим в битката, а може би и умрем, кой ще остане, за да проповядва думите и любовта й сред народа ни?

Тиранде се опитваше да не мисли за възможността да не остане никакъв народ, когото да обучават в пътя на Елун, ако демоните спечелеха днес.

— Слушаме и се подчиняваме — отвърна една от възрастните жрици. Останалите кимнаха.

— Маринда, оставям онези, които ще се грижат за ранените, в твои ръце.

— Да, господарке.

Тиранде помисли още малко.

— И ако аз загина, бих желала ти да поемеш поста.

Другата жрица се втрещи.

— Тиранде…

— Линията не бива да бъде нарушавана. Аз разбирам това. Надявам се, че и ти го разбираш.

— Аз… — Маринда се намръщи. — Да, разбирам.

Очите й за миг измериха някои от другите сестри. Също както Тиранде, тя вече обмисляше коя е най-подходяща за водач, ако загинеше.

Новата върховна жрица въздъхна. Може би нейните решения бяха прибързани, но не можеше да се тревожи за това сега. Сестринството беше нужно. Елун също.

— Само това имам за казване… и още нещо — нека нежната светлина на Майката Луна да озарява пътя ви.

След като изрече древното сбогуване, Тиранде изчака сестрите да се оттеглят. Онези, които щяха да я последват, се покачиха на седлата.

Една от тях се загледа към върховната жрица.

— Господарке… ами тя?

— Коя? — Тя примигна. Дотолкова беше свикнала с присъствието на Шандрис зад гърба й, че напълно бе забравила, че младото момиче би могло да дойде с нея.

Вероятно подозирайки какво следваше, Шандрис затегна хватката си.

— Идвам с теб!

— Това не е възможно.

— Добра съм с лъка! Баща ми ме обучи добре! Вероятно съм не по-лоша от всяка от онези!

Въпреки надвисналата беда, нейното предизвикателство накара много от сестрите да се усмихнат.

Толкова добра? — подигра я нежно едната.

Тиранде хвана ръката на момичето.

— Не. Ти оставаш тук.

— Но…

— Слез от седлото, Шандрис.

Сирачето се подчини насълзено. После се загледа в Тиранде с огромните си сребристи очи и върховната жрица се почувства виновна.

— Ще се върна скоро, мила. Знаеш къде да ме чакаш.

— Д… да… господарке.

— Елате — нареди Тиранде на другите. Ако Елун й имаше доверие за тази роля, тя беше готова да я приеме и да направи най-доброто, на което е способна. Това означаваше да опази колкото се може повече сестри живи, ако Майката Луна й го позволеше.

Дори на цената на собствения й живот.

 

 

Шандрис ги видя как изчезват в тълпата. Лицето на сирачето бе прорязано от сълзите, а ръцете й — свити в юмруци. Сърцето й блъскаше в ритъм с барабаните и виковете на умиращите.

Когато не можеше да понася всичко това и секунда повече, Шандрис се затича след жрицата.