Ричард А. Кнаак
Демонична душа (11)

Единайсет

Демоните се прегрупираха за нова атака и нощните елфи приеха това за добър знак, въпреки че Ронин и Брокс чувстваха нещата различно. Рейвънкрест си позволи да лагерува още една вечер, за да позволи на войските си да починат, но макар и двамата странници да разбираха, че това е необходимо, те също така знаеха, че Пламтящият легион по никакъв начин няма да стои със скръстени ръце през цялото това време. Аркемонд със сигурност кроеше интриги и планираше победата си с всяка секунда, в която враговете му бездействаха.

Откритието, че Крас и Малфурион са изчезнали, не се понрави на нощните елфи. Джарод изглеждаше така, все едно се е отправил към бесилото, и не без основание. Негова беше отговорността нищо да не се случи на отчаяно необходимите заклинатели, а сега някои от тях бяха изоставили армията под самия му нос.

— Лорд Рейвънкрест ще ми вземе кожата за това! — промърморваше от време на време бившият офицер от стражата, докато всички вървяха към палатката на благородника. Това, че Тиранде, която току-що се бе върнала, след като беше изпратила Малфурион и Крас, настоя да ги придружи, за да обясни случилото се, не успокояваше Джарод ни най-малко. Той убедено вярваше, че ще получи жестоко наказание за това, че е допуснал толкова ценните за армията заклинатели просто да напуснат.

И в началото наистина изглеждаше, че брадатият водач ще направи точно това. Щом чу новините, лорд Рейвънкрест нададе яростен вой и блъсна встрани малката масичка, която използваше за разнообразните си карти и бележки.

— Не съм давал позволение за такива глупости! — изкрещя господарят на замъка Блек Руук. — Извършвайки такова грубо нарушение, те заплашват стабилността на силите ни! Ако се разбере, че двама от заклинателите ни са ни изоставили в толкова важен момент…

— Те никого не са изоставили — нададе протест Ронин. — Отидоха да търсят помощ.

— От драконите? Онези двамата може направо да се хвърлят в пастта на първия, когото срещнат — толкова за помощта, която можем да очакваме от тези създания! Любимецът на магьосника беше достатъчно добра помощ, докато стоеше под контрола му, но дивите дракони…

— Драконите са най-старата и интелигентна раса на този свят. Те знаят повече, отколкото ние бихме могли някога да научим.

— И има голяма вероятност да ни изядат, преди да имаме шанса! — отвърна Рейвънкрест. Той се вгледа в Тиранде и тонът му стана малко по-уважителен. И каква роля има Сестрата на Елун във всичко това?

— Срещали сме се и преди, господарю.

Той се вгледа по-отблизо.

— Аааа, да! Наистина! Илидан, това е приятелката ти!

Магьосникът, който наблюдаваше тихо отстрани, само кимна. Изражението на Илидан не разкриваше нищо.

Рейвънкрест скръсти ръце.

— Надявах се, че някой от двама ви може би има някакво минимално влияние върху младия Малфурион. Вече знаех, че никой не може да заповядва на господаря Крас, наистина никой.

— Малфурион възнамеряваше да се върне — възрази жрицата, — но неговият покровител му даде знак, че трябва да пътува с магьосника.

— Покровител? Да не говориш за онези безсмислици за полубога Ценариус?

Тиранде облиза устни.

— Илидан може да потвърди съществуването на Властелина на горите.

Маската на близнака на Малфурион се пропука и той промърмори:

— Истина е. Ценариус съществува. Виждал съм го.

— Хммм! Дракони, а сега и полубогове! Цялата тази мощ и магия, струпана около нас, а ние губим сили, вместо да ставаме по-могъщи! Предполагам, че и този Ценариус има причини да не се съюзи с нас!

— Той и подобните нему се борят с демоните по собствени начини — отвърна тя.

— И говорейки за демоните, не им ли мина на тези двама глупаци мисълта, че постоянно са подложени на риск от убийци? Какво ще стане, ако ги нападнат преди изоб… — Рейвънкрест спря, когато видя размяната на погледи сред групата. — Да не би вече да са ги нападнали?

Жрицата сведе глава.

— Да, господарю. Аз и моите сестри бяхме там. Ние им помогнахме да надвият демоните. И двамата напуснаха невредими.

Застаналият до нея Джарод направи болезнена гримаса, а Илидан поклати гневно глава. Рейвънкрест издиша шумно, а после седна обратно на късата пейка, която използваше за стол. Сграбчи отворена бутилка вино, отпи голяма глътка и каза рязко:

— Разкажи ми за това.

Тиранде го стори, като накратко преразказа откритието си за близките убийци, а после и за ужаса, когато разбрала, че Малфурион и Крас вече са потеглили към горите. Тя се втурнала натам със сестрите си бърза като вятъра и се натъкнала на титаничната битка. Жрицата нападнала, макар и да съзнавала, че така рискува животите им, и наистина няколко от тях загинали, но всички знаели, че магьосникът и друидът са жизнено важни за голямата победа. Не смятали, че има твърде голяма саможертва в името на тяхното оцеляване.

В този миг Илидан изсумтя тихо, но Рейвънкрест изглеждаше истински заинтересован. Той изслуша внимателно детайлите за битката и когато Тиранде разказа за демона с камшика, очите му запламтяха.

— Един от командирите им и със сигурност водачът на тези убийци — отбеляза той.

— Така изглеждаше. Той наистина притежаваше огромна мощ, но Малфурион призова мълния от небесата и така го уби.

— Добър удар! — Благородникът сякаш се бе озовал по средата между яростта си и възхищението от станалото. — И точно затова поне друидът трябваше да се върне при нас! Нуждаем се от силата му!

— Лунната стража и аз ще наваксаме за непозволеното му отсъствие — настоя Илидан.

— Ще си се наложи, магьоснико. Ще ви се наложи. — Той постави бутилката встрани и се загледа в групата, по-специално в Ронин. — Имам ли твоята дума, магьоснико, че няма да последваш пътя на другаря си?

— Аз искам само да видя Пламтящия легион сразен, лорд Рейвънкрест.

— Хммм! Това изобщо не е задоволителен отговор, но точно такъв очаквах от някой от вашата пасмина. Капитан Шадоусонг…

Нощният елф преглътна и пристъпи напред, отдавайки чест.

— Да, господарю!

— В началото смятах да ви накажа жестоко за провала ви да удържите тази група под контрол. Колкото повече научавам за тях обаче, толкова по-малко вярвам, че който и да е би могъл да го стори. Това, че сте ги запазил живи и цели толкова дълго, говори само добри неща за способностите ви. Продължавайте все така… докато все още има кого да надзиравате, разбира се.

На Джарод му отне няколко секунди, докато осъзнае казаното. Когато разбра, че благородникът всъщност му прави комплимент, че е оцелял толкова дълго в компанията на заклинателите, офицерът бързо отдаде чест отново.

— Да, господарю! Приемете благодарностите ми, господарю!

— Не… вие приемете моето съчувствие, — Рейвънкрест се наведе напред и посегна към една от картите. — Всички сте свободни. Ти също, Илидан. — Той поклати глава, докато гледаше пергамента, и промърмори: — Майко Луна, избави ме от всички заклинатели…

На лицето на брата на Малфурион се изписа такова изражение, все едно покровителят му го бе ударил през лицето с металната си ръкавица. Магьосникът сведе глава в поклон и последва останалите извън палатката на благородника.

Брокс и Ронин вървяха рамо до рамо в пълно мълчание. Тиранде се движеше редом с капитана, който все още изглеждаше втрещен от факта, че е напуснал с глава, зее още закачена на раменете му.

Една ръка докосна рамото на жрицата.

— Тиранде…

Другите продължиха напред, а тя се извърна лице в лице с Илидан. Краткотрайната му ярост, че господарят му го е освободил, вече беше изчезнала. Сега на лицето му имаше изписано напрегнатото изражение, познато й от последния им разговор.

— Илидан? Какво…

— Не мога да си мълча повече! Ужасният наивитет на Малфурион ни докара дотук! Това е последната капка! Той е станал твърде безразсъден и не те заслужава!

Тя се опита да отстъпи учтиво.

— Илидан, денят беше дълъг и труден…

— Изслушай ме! Приех желанието му да изучи това „друидство“, защото разбирах, че надеждите му за бъдещето са различни! От целия ни народ аз единствен разбирах амбициите на брат си!

— Малфурион не е…

Но той отново не я остави да довърши. Очите на магьосника почти блестяха, когато добави:

— Тази пътека, която той следва, е непостоянна, опасна! Не е предопределена за защита! Знам това! Той трябваше да последва моя път! Отговорите са в Кладенеца! Виж само какво постигнах за толкова кратко време! Лунната стража е под моя команда и чрез тях съм избил много демони! Пътеката на Малфурион води само до собственото му унищожение… и може би до твоето!

— И какво имаш предвид с това?

— Знам, че те е грижа и за двама ни, Тиранде, а ние, от своя страна, изпитваме силни чувства към теб. Един от нас ще ти стане съпруг, всички го знаем, но докато някога бях готов да стоя настрани и да чакам да решиш, без да ти влияя, вече не мога! — Той сграбчи ръката й яростно. — Трябва да те защитя от лудостта на Малфурион! Отново повтарям, че Кладенецът на вечността е единственият източник на сила, който може да ни спаси! Дори жриците на Елун не могат да правят магиите, на които съм способен аз! Стани моя и аз ще те защитавам! И не само, мога да те науча на неща, които храмът не може да ти предложи, да ти покажа каква мощ е способен да ти даде Кладенецът! Заедно ще се превърнем в сила, по-могъща от цялата лунна стража взета заедно, защото ще бъдем един дух в две тела! Ще…

— Илидан! — извика му тя. — Опомни се!

Той незабавно я пусна. Изглеждаше все едно е пронизан в сърцето.

— Тиранде…

— Твоите думите за брат ти могат само да те посрамят, Илидан, а това, че отправяш обвинения без основание, още повече! Малфурион е сторил всичко възможно да спаси живота ни неведнъж и пътят, който е избрал, е ценен! Той може би е истинската надежда за оцеляване на вида ни, Илидан! Кладенецът е замърсен! Демоните извличат сила от него по същия начин като теб. Какво ни казва това?

— Не ставай смешна! Сравняваш демоните с това, което аз правя?

— Малфурион би…

— Малфурион! — изкрещя той, а лицето му потъмняваше все повече и повече. — Сега разбирам! Какъв ли некадърник и глупак ти изглеждам! — Той стисна юмрук и около него заблестя сурова енергия. — Ти вече си избрала, Тиранде, дори да не го казваш.

— Нищо подобно не съм сторила!

— Малфурион… — повтори Илидан със здраво стиснати зъби. — Дано сте много щастливи двамата… ако оцелеем.

Той се завъртя на пета и се насочи към частта от лагера, предназначена за лунните стражи. Тиранде го гледаше как се отдалечава. Внезапно от едното й око покапа сълза.

— Шамане? — дойде глас изотзад.

Жрицата подскочи.

— Броксигар?

Оркът кимна мрачно.

— Той нарани ли те, шамане?

— Не… просто не ме разбра.

Брокс изгледа отдалечаващия се Илидан. От звероподобния войн се разнесе тихо ръмжене.

— Този не разбира много неща… и подценява още повече.

— Всичко е наред. Искаше ли нещо от мен?

Оркът сви рамене и отвърна:

— Не, нищо.

— Върна се, защото бях сама с Илидан, нали?

— Недостойният ти дължи много, шамане… и дължи още нещичко на онзи.

Жрицата се намръщи.

— Не разбирам.

Брокс размърда пръсти — същите, които Илидан бе изгорил някога.

— Нищо, шамане, нищо.

— Благодаря ти, че ми се притече на помощ, Броксигар. Ще се оправя… А също и Малфурион. Знам това.

Оркът изсумтя.

— Смиреният се надява да е така.

Но очите му продължаваха внимателно да следят Илидан.

 

 

Ронин поспря, за да наблюдава орка и жрицата, докато разговаряха. Той прекрасно разбираше защо Брокс внезапно се извърна и се върна при Тиранде. Чувствата на Илидан към нея започваха да се превръщат в мания. Нощният елф изобщо не изглеждаше изплашен за живота на брат си и — доколкото магьосникът можеше да прецени — по-скоро се опитваше да използва отсъствието на Малфурион, за да постигне целта си с Тиранде.

Но триъгълникът между тримата нощни елфи беше най-дребният проблем на Ронин. Повече го безпокоеше наученото за атаката в гората. Макар човекът да беше щастлив, че и Крас, и друидът са оцелели, победата им, без да го има за цел, бе изплашила магьосника повече от всичко друго от мига на пристигането му в тази епоха.

Те се бяха борили с Хаккар, Повелителя на хрътките. Ронин си спомняше името с ужас, защото камшикът на гнусния демон можеше да призовава безкрайна глутница адски зверове — бич за всеки заклинател. Колко ли много магьосници от Даларан бяха измрели в ужас заради Любимците на демона по време на второто нашествие?

Да, Ронин имаше основателна причина да се отчайва дори само при споменаване името на Повелителя, но се боеше от нещо друго дори още повече.

Страхуваше се от смъртта на Хаккар тук в миналото.

Повелителят на хрътките бе умрял в бъдещето. Демонът трябваше да оцелее във войната срещу нощните елфи.

Но не и този път. Този път Хаккар вече беше убит… което означаваше, че бъдещето със сигурност е изменено.

Което пък означаваше, че тази първа война, въпреки убийството на толкова могъщ демон, вече със сигурност е възможно да бъде изгубена.

 

 

Хипогрифите летяха високо над земята, скъсявайки разстоянията с всеки тежък мах на широките си криле. Макар и да не можеха да летят със скоростта на дракон, малко други създания бяха в състояние да се мерят с тях. Животните съществуваха заради полета и Крас можеше да почувства възбудата им, докато се надбягваха едно с друго над хълмове, реки и гори.

Роден сред небесата, драконовият магьосник вдигна лице към вятъра, наслаждавайки се на усещането, което сега му беше отказано заради трансформацията му. Той се усмихна, когато му се яви неканен спомен за първия му полет с Алекстраза. В онзи ден той току-що беше станал неин консорт и двамата бяха започнали ритуала преди първото си чифтосване.

По време на този ритуал Крас — или Кориалстраз в истинската си форма — обикаляше по-едрата женска непрестанно, за да демонстрира своята сила и ловкост. Тя пък летеше в огромен кръг над кралството на драконите. Женската запазваше скоростта си постоянна — нито твърде бърза, нито прекалено бавна. Беше необходимо новият й съпруг да покаже майсторство във всичко, но също така трябваше да му остане повече енергия за това, което щеше да последва.

Кориалстраз бе направил какви ли не въздушни маневри, за да впечатли съпругата си. Летеше по гръб. Преминаваше през тесни процепи между върховете. Дори се остави да падне към най-острите от тях, пропускайки нанизването само с няколко стъпки. По онова време беше безразсъден, но това бе част от играта, от ритуала.

— Моя Алекстраза… — прошепна Крас на вятъра, когато споменът избледня. Може би една сълза покапа от окото му, а може би беше само влага в небето. Независимо кое от двете обаче, вятърът бързо я отнесе и той отново се концентрира върху пътуването.

Пейзажът точно започваше да става по-хълмист и каменист. Почти бяха стигнали средата на пътя. Крас бе доволен, но все така нетърпелив. Нещо не беше наред и той имаше съвсем ясна представа каква е причината.

Нелтарион.

Земният пазител.

Известен в истинското време на Крас като чудовището Детуинг.

Макар и по време на пропадането през историята да беше изгубил много от спомените си, нямаше как да забрави черния звяр. В бъдещето Детуинг олицетворяваше самото зло, винаги отдаден на каузата си да унищожи света, така че той да може да управлява остатъците. Нелтарион вече бе прекрачил прага на лудостта и Крас беше пострадал от това. Когато за последен път бе пътувал до дома си — заведен там от по-младото си „аз“ — магьосникът се бе оказал жертва на параноята на Земния пазител. Страхувайки се, че болният дракон би могъл да предупреди други за предстоящото му предателство — всъщност доста смислено предположение — черният левиатан беше направил потайна магия, която пречеше на врага му да говори за него. Повечето други дракони вече мислеха самия Крас за полупобъркан заради това заклинание.

Тишината, която усети първо младият Кориалстраз, а сега и по-старото копие, можеше да означава само, че Нелтарион вече е започнал да действа. Крас още не можеше да си спомни какво точно беше станало и го болеше, че от всичките му спомени точно този липсваше. Ако имаше нещо, което драконовият магьосник би изменил без страх от резултатите в бъдещето, то щеше да е предателството на Земния пазител. Това, повече от всичко друго, бе довело до падението на драконовата раса.

Крас изведнъж осъзна, че Малфурион го вика. Той разтърси глава и погледна към друида.

— Крас! Зле ли ти е?

— Това е нещо, което никога не може да бъде излекувано — отвърна по-възрастният заклинател. Намръщи се на собствената си непредпазливост. Вековете, в които се бе научил да прикрива емоциите си, изчезнаха с връщането му в тези смутни времена. Сега Крас имаше не повече самоконтрол от Ронин или дори от орка.

Макар и да не разбираше, друидът кимна и погледна настрани. Крас продължи мислено да се гълчи. Трябваше да запази контрол. Това беше от жизнена важност, ако се надяваше да предпази всичко от срутването в хаоса.

Малфурион не разбираше значението на смъртта на Хаккар, но и как ли би могъл? Той не знаеше, че Повелителят на хрътките е сред демоните, убити в бъдещето. Ронин щеше да осъзнае истината, когато чуеше. Изводите бяха потрисащи. Сега Крас вече наистина не знаеше какво им готви бъдещето.

Ако все още имаха бъдеще.

Пътешествието продължаваше все напред. Хипогрифите кацнаха веднъж, за да утолят жаждата си при една река, и двамата им пътници използваха възможността да сторят същото. След като се нахраниха, те отново се качиха на гърбовете на зверовете си и се понесоха към небето. Крас се надяваше, че следващото им кацане ще бъде вече в кралството на собствения му вид.

Пейзажът се разчупи още повече. Пред тях огромни върхове се издигаха към небесата. В далечината се виждаха две големи черни птици, които летяха към тях от обратната посока. Драконовият магьосник се напрегна. Скоро, съвсем скоро щеше да си е у дома.

Крас само се молеше да намери всичко непокътнато.

Хипогрифът на Малфурион изграчи. Магьосникът със закъснение видя, че двете птици все още летят към тях… и че са много по-големи, отколкото бе преценил първоначално.

Всъщност твърде големи, за да са птици.

Той се наведе напред и примижа.

Дракони… черни дракони.

Крас пришпори животното си встрани и извика на Малфурион:

— Към южния край на планинската верига! Бързо!

Друидът също беше разпознал опасността и се подчини незабавно. Когато двата хипогрифа извиха встрани, драконите не промениха курса си. Въпреки острия си поглед, левиатаните все още не бяха видели двете по-дребни създания.

Магьосникът знаеше, че това може да се промени всеки миг, затова подтикваше хипогрифа да се движи колкото може по-бързо. Може би беше просто съвпадение, че тези двамата бяха тук навън, но Крас имаше други подозрения. Той разбираше растящата параноя на Земния пазител и смяташе, че той е пратил тези двама пазачи, които да внимават за нарушители, навлизащи в драконовите земи. Иронично беше, но този път лудостта му бе подсказала правилно.

Хипогрифите се снижиха с шеметна скорост и се понесоха към по-ниските върхове. Веднъж стигнеха ли там, Крас можеше да се отпусне; черните със сигурност щяха да прелетят покрай тях.

Но единият от драконите погледна към тях, точно когато изглеждаше, че ще избегнат засичане. Той изрева и неговият другар изви зловещата си шия, за да види какво е привлякло вниманието на първия. Когато забеляза двамата ездачи, той също изрева яростно.

Драконите се впуснаха в преследване на плячката си със съвършенството на създания, родени да летят.

— Какво можем да направим? — извика Малфурион.

— Да летим ниско! Можем да се носим из планините по-добре от тях! Те трябва да ни последват или рискуват да ни изгубят, а не желаят да разочароват господаря си!

Само толкова можеше да каже за Нелтарион, без магията на Земния пазител отново да го сграбчи. Той благодари на Аспектите, че друидът не се опита да му задава глупави въпроси от сорта на това защо бягат от драконите, след като точно тях бяха дошли да търсят. Малфурион явно имаше доверие на знанията на Крас и разбираше, че ако магьосникът иска да бягат, значи трябва да бягат.

По-големият от двата звяра — съответно и по-старият — започна да напредва пред своя спътник. Той отново изрева и от свирепата му паст избликна нещо, което първоначално приличаше на пламъци.

Те стигнаха само на няколко стъпки от магьосника, накараха животното му да изграчи и нагорещиха въздуха около бегълците с няколко градуса. После „пламъците“ започнаха да падат към земята, разкривайки пред плячката, че всъщност представляват разтопена лава — магия, която беше вродена на черното ято.

Преди драконът да успее да избълва втори залп, хипогрифите навлязоха в планинската верига. Преследвачите им ги последваха плътно, отскачайки встрани, за да избегнат сблъсък с острите върхове.

Крас се намръщи. Знаеше колко е талантлива расата му в маневрирането през планини. Драконите си играеха на такива игри от мига, в който можеха да полетят. Съмняваше се, че двамата с друида ще могат да избягат дори тук, но трябваше да сторят всичко по силите си.

После магьосникът отново се сети за онези игри и надеждите му се върнаха.

Той привлече вниманието на Малфурион и направи няколко жеста, с които се опитваше да обясни какво иска — последният представляваше бързо посочване към един връх на североизток. От изражението на елфа Крас усети, че и той се съмнява, но също като него разбира, че нямат твърде много алтернативи. А заклинание, което да отблъсне не един, а два дракона, щеше да е адски трудно, дори за най-могъщия магьосник.

Когато се спуснаха към определения връх, друидът подкара хипогрифа си рязко вдясно. Крас стори обратното. Магьосникът бързо погледна през рамо и видя, че драконите повтарят действията им, като по-едрият се втурна след него.

— Алекстраза, води ме… това трябва да сработи… — промърмори той.

Не можеше да види нито Малфурион, нито другия дракон, но това можеше да се очаква. Крас вече не се безпокоеше за друида; имаше два начина планът му да успее, но и двата зависеха от това да се държи на разстояние от преследвача си.

Това се оказваше доста трудно. Огромният черен бе опитен летец и се извиваше и маневрираше с лекота из тесните проходи, през които плячката му се опитваше да избяга. Хипогрифът също беше великолепен в летенето, но трябваше да претоварва крилете си дори само за да поддържа преднина пред чудовището зад гърба си. Ала въпреки тези усилия драконът бавно приближаваше.

Ревът предупреди Крас точно преди друг стълб лава да премине точно през мястото, където се бе намирал секунда по-рано. Само познанията му за тактиките на един определен черен дракон го спаси. Дори така обаче робата му запуши на няколко места от дребните капчици, които го бяха застигнали. Животното му също се присви от пепелта, паднала върху единия му заден крак.

Магьосникът прелетя под масивна издатина с формата на клюн, изскачаща от планинската стена, а после премина през цепнатина, която разделяше един връх на два по-малки. Всеки път драконът успяваше да избегне сблъсъка, въпреки невероятната скорост, с която се движеше.

Планината, която Крас беше показал на Малфурион, бързо се приближаваше. Напук на опасността, драконовият магьосник си позволи да се вгледа на юг, където трябваше да се намира друидът. Нито чу, нито видя каквото и да е, но продължи напред според плана, надявайки се нещата да се наредят някак си.

Драконът отново изрева. Залпът прелетя встрани от Крас и той се намръщи на внезапната неточност на преследвача.

Чак когато скалната стена вдясно от него се взриви и започна да се срутва отгоре му, разбра, че е бил надхитрен.

Накара хипогрифа бързо да се дръпне от пътя на свлачището. Дори така двамата попаднаха под обстрел от камъни и пръст. Едно парче, голямо колкото главата на Крас, се удари в хълбока на животното. То изпищя и без малко да изхвърли ездача си. Само смъртната хватка на магьосника го спаси от падане.

Ужасна миризма изпълни обонянието на бегълците. Черният беше точно зад тях. Крас вдигна ръка и промълви думите на най-бързата магия, която знаеше.

Пред левиатана избухнаха множество светлини. Те бяха относително безопасни, но изненадаха дракона и дори го заслепиха за миг. Той се изви и изрева ядосано. Едното му крило удари планината, откъртвайки тонове скала.

Бързата реакция на магьосника му беше спечелила само няколко секунди. Надяваше се друидът да е съумял да избяга от другия дракон, но добре познаваше упорството на собствения си вид. Ако Малфурион все още беше жив, той вероятно не се справяше по-добре с преследвача си от самия Крас.

После, точно когато планината, която бе избрал за срещата, се изправи пред него, Крас мерна другия ездач. Хипогрифът изглеждаше изпаднал в истерия, а Малфурион беше заровил глава дълбоко във врата му. Точно зад тях се носеше вторият левиатан.

Крас поведе собственото си животно към това на Малфурион и се опита да избърза поне малко напред, за да не се сблъска с елфа, когато пътищата им се пресекат. Хипогрифът му изграчи, за да предупреди не само другаря си, но и друида. Малфурион вдигна глава — единственият знак, че изобщо е видял спътника си.

Когато се срещнаха на южния склон на планината, Крас пришпори хипогрифа си около него. Младият нощен елф мина в обратна посока. Миг по-късно големият черен дракон, незаинтересован от другото дребно създание, последва Крас. Неговият партньор продължи гонитбата на друида.

Ако Крас имаше някакво предимство пред черните дракони, то беше, че те не знаеха за неговата принадлежност към расата им. Нито пък имаха представа, че е летял из тази местност толкова често по време на дългия си живот, че вероятно познава безбройните й пътища по-добре от всеки друг.

Гигантът зад него отново изрева и този път залпът удари толкова близо, че остави огнена резка по планинския връх и накара Крас да се задави. Хипогрифът обаче летеше неуморно, разчитайки не само на скоростта си, но и на напътствията на своя водач. Магьосникът го накара да се спусне леко, а после и да забави. Животното се бореше с втората команда, но Крас използва голямата сила на волята си, за да надвие съпротивата.

И точно когато хипогрифът се подчини, Малфурион се появи от другата страна на върха.

Крас накара звяра си да се издигне леко, за да компенсира приближаващия друид. Двамата с Малфурион яздеха почти на едно ниво; ако бяха по-близо, щяха да се сблъскат.

Магьосникът видя крайчеца на черно крило зад спътника си.

Отново накара хипогрифа си да се снижи.

Малфурион пък насочи второто животно право към небето толкова внезапно и с такава скорост, че едва не се изплъзна по гърба му.

Преследвачът на Крас не успя да смени посоката. Нито пък този на друида. Драконите бяха толкова погълнати от лова си, че не можаха да се противопоставят на инерцията.

Двата гиганта се сблъскаха челно с гръмотевичен трясък.

Черните бегемоти изреваха от болка и шок. Впримчени заедно, те се понесоха настрани и се сблъскаха с избрания от Крас връх.

Цялата местност потрепери, когато се стовариха върху планината. На магьосника му се стори, че даже чува пукот на кости, но не изчака, за да разбере със сигурност. Когато двата дракона изчезнаха от поглед, Крас помаха на Малфурион да го последва. Докато двата левиатана се окопитят, магьосникът и друидът отдавна нямаше да са там.

Загледа се в приближаващите върхове. Намираше се много близо до целта си… и сега повече от всякога искаше да разбере какво точно става.