Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (31) (Разказ за лудия бог)

27.
Истина

Кипеше битка.

Беше като сцена от ада. Из градските улици под светлината на факлите кръстосваха мъже. Замъкът беше удържал до падането на нощта, но врагът не се бе изтеглил под прикритието на тъмнината. За Ерик беше очевидно, че в командването е настъпила промяна, защото изведнъж се оказа изправен срещу същата сбирщина от наемници, с които се беше сражавал от началото на войната, но сега те действаха координирано, използваха ефективно численото си предимство и смилаха защитниците.

Ерик насочи хората си към южната стена на цитаделата, където нашествениците полагаха усилия да запълнят рова с всичко, което им попаднеше подръка, за да се доберат до стената. Мебели, счупени фургони, камъни — всичко, което намереха, го хвърляха във водата.

Бранителите мятаха отгоре толкова стрели, колкото можеха, но щурмът продължаваше неумолимо.

Манфред надникна от стената към човешкото море. Хиляди и хиляди войници напираха към древната цитадела.

— Лошо — каза той.

— Позна — отвърна Ерик, сложи ръка на раменете на Манфред и го натисна надолу.

Манфред се сниши и в този момент над главите им профучаха няколко камъка, хвърлени от прашкарите по покривите от другата страна на рова.

— Как го правиш това? — попита Манфред.

— Кое?

— Да знаеш кога да се приведеш?

Ерик се усмихна.

— Още привечер видях прашкарите — докато пълзяха към покривите. Държа ги под око. Става ти навик.

— Стига да доживееш да ти стане навик.

— Какво е положението? — попита Ерик.

— Току-що казах на принца, че ако успеем да им попречим да опрат стълбите си на стената, би трябвало да удържим до заранта без много трудности. Трудното ще е да се доберем до източната порта и да пуснем армията на Изтока.

— Казах на Патрик, че лично ще поведа атаката призори.

Манфред се засмя.

— И аз.

— Не можеш — каза Ерик.

— Защо?

— Защото ти си баронът, а аз съм само…

— Копеле?

— Да.

— Но ти имаш жена, а аз не.

— Това нищо не значи. — И си даде сметка, че думите му звучат за Манфред толкова кухо, колкото неговите за него.

— Трябва да ми излезеш с по-добър аргумент — каза Манфред.

— А какво ще кажеш, че ти все пак си благородник, а аз — не? Че много хора зависят от теб?

— А от теб не зависят ли? — каза Манфред. — Освен това един рицар-капитан в армията на принца не е ли и барон?

— Това е друго. Аз все пак нямам имения и крепостни, които зависят от моята закрила. Не ми се налага да въздавам правосъдие и да решавам съдебни дела, които съдът не може да реши. Нямам градове и тържища, села и… Не е същото!

Манфред се усмихна.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да си барон?

— Ти имаш титлата на татко! — отвърна Ерик.

— Е, да. — Манфред надникна над стената: — Нямат ли край?

— Не, както виждаш.

Отдъхнаха за миг, присвити зад стената и Ерик попита:

— А ти защо не се ожени? Мислех, че херцогът на Ран имаше някоя предвид за тебе.

Манфред се засмя.

— Дамата ни дойде на гости и мисля, че не я впечатлих.

— Трудно ми е да го повярвам.

Манфред го погледна.

— Мислех, че ще се сетиш, но явно не си. Когато си имаш майчица като моята, си склонен да изкривиш представата си за жените. Стефан обичаше да ги наранява. Аз предпочитам да ги отбягвам.

— О!

Манфред се засмя.

— Ще ти кажа следното. Можеш да ми направиш една услуга. Ще се оженя за някоя, която ми избере принцът, а ти можеш да станеш баща на следващия наследник на баронството на Даркмоор. Това ще е наша тайна и подозирам, че въпросната дама ще ми е благодарна, че те пращам в спалнята й.

Ерик се засмя. Над главите им профуча ято стрели.

— Не мисля, че жена ми ще го одобри. — После каза: — Има нещо, което обаче трябва да знаеш.

— Какво? — попита Манфред.

— Имаш племенник.

— Какво?!

— Момичето, което Стефан изнасили. Розалин. Има дете от него.

— Богове! — възкликна Манфред. — Сигурно ли е?

— Стига да го видиш и ще разбереш, че е истински фон Даркмоор.

— Е, това променя нещата.

— В смисъл? — попита Ерик.

— Със сигурност поне един от двама ни трябва да оцелее, иначе детенцето ще остане единствено под нежните грижи на майка ми.

— Само ако й го кажеш — засмя се Ерик.

— О, тя ще го разбере, рано или късно. Майка може да е луда, но има добри връзки и обича интригите. — Сниши глас, сякаш някой можеше да подслуша. — Има моменти, когато си мисля, че пристъпите на баща ми са дело на майка ми.

— Смяташ, че го е отровила?

— Подсети ме някой път да ти разкажа фамилната история на майка ми. Отровата е изиграла голяма роля в издигането на дядо й до титлата.

Междувременно в цитаделата се натресе един грамаден балван и разтърси стената.

— Е — каза Манфред, — нашите гости, изглежда, са намерили катапулт.

Ерик надникна над стената и видя бойната машина, довлечена по средата на Висока улица. Махна с ръка на един войник и му нареди:

— Предай на сержант Джедоу да се погрижи за тоя катапулт. — Още една канара се блъсна в стената и нашествениците нададоха възторжен вик.

— Бързо!

Войникът хукна, а Манфред каза:

— Съвсем направо я подкараха, а?

— Кое?

— Избиват дупка в стената, запълват рова с каквото им попадне и ни заливат.

— В общи линии — кимна Ерик.

— Е, дай да го направим малко по-интересно — каза Манфред, привика друг от войниците си и каза: — Предай на сержант Макафий да пусне маслото.

Войникът затича.

— Рова ли палим? — попита Ерик.

— Защо не? — вдигна рамене Манфред.

— Колко може да гори маслото в рова?

— Три-четири часа.

Нова канара се натресе в стената и Ерик извика:

— Джедоу!

Сякаш чул вика на Ерик, един катапулт от кулата стреля и няколко бурета с масло се разбиха на улицата около вражеския катапулт.

Хората около вражеския катапулт се разбягаха. Маслото, пръснало се по улиците, бързо достигна един от многото околни пожари и изведнъж бойната машина лумна в пламъци. Хората на Ерик по бойниците на цитаделата ревнаха възторжено.

— Дотук добре — въздъхна Ерик.

— Когато маслото в рова изгори, ще почнат да го пълнят отново — каза Манфред.

— Това обаче ще ги задържи до изгрев-слънце.

— Да — кимна Манфред. — Но все още не решава проблема.

Спогледаха се и казаха едновременно:

— Източната порта.

 

 

Пъг въздъхна.

— Подмладяването е нещо чудесно, но съм уморен.

— Спи ми се — каза Томас.

— Загиват хора — настоя Калис.

Томас погледна сина си.

— Знам. Въпреки, че Камъка на живота вече го няма, все още има една огромна армия, която се опитва да завземе Даркмоор.

— Дори да се е освободил вече от контрола на демона, за Фадавах се знае, че не е от тези, които просто се отказват и се оттеглят. — Въздъхна. — Само ние и още неколцина знаем истинския залог. Но сега си имаме работа с един умен и опасен пълководец, чиято армия все още е почти непокътната и под чийто контрол е по-голямата част от Западните владения.

— Да, това няма да свърши бързо — каза Пъг.

— Можем да извадим поне сааурците от войната — предложи Миранда.

— Стига да успея да ги убедя, че онова, което ми каза Ханам, е истина — каза Пъг.

— Е, можем да опитаме — съгласи се Томас.

— Как ще стигнем дотам? — попита Накор.

— Не „ние“ — поправи го Пъг. — В Даркмоор отиваме само двамата с Томас. Докато не приключим битката, няма причини да вкарваме в белята и вас.

— Не забравяй, че съм човек на принца — заяви Калис.

— И мен няма да ме оставиш тук — каза Миранда.

Накор кимна към Шо Пи и Доминик, после се ухили и сви рамене.

— Нас също.

Пъг се ококори и въздъхна малко престорено.

— Е, добре. От мен да мине. Съберете се.

Миранда се обърна към водача на слугите на Оракула и каза:

— Благодаря ви за помощта.

Старецът отвърна с поклон:

— Не, ние благодарим, че ни спасихте.

Миранда пристъпи до Пъг и магьосникът каза:

— Хванете се.

Всички се хванаха за ръце и изведнъж се озоваха в двора на Вила Беата на Острова на чародея.

— Но това не е Даркмоор — каза Миранда.

— Да, не е — каза Пъг. — Никога не съм бил в Даркмоор. Тъй че ако не искате да се материализирате сред самата битка или зазидани в някоя каменна стена, дайте ми един час.

Гатис притича от къщата, поздрави ги и каза, че веднага ще им приготвят топла храна.

Томас придърпа Пъг настрана и го попита:

— Ти тук ли живееш?

— Обикновено — отвърна Пъг.

Томас огледа имението и въздъхна:

— Отдавна трябваше да ти дойда на гости.

— Променихме се. До тази сутрин ти не можеше да се насилиш да напуснеш Елвандар.

— И двамата загубихме много — каза Томас. — Макар че родителите ми бяха щастливи и живяха дълго, всички останали, които познавахме като момчета в Крудий, отдавна са покойници. Но ти — да загубиш и децата си и…

— Усещах, че ще надживея и двамата, след като Гамина и Уилям застаряваха, а аз — не. — Пъг сведе очи към земята и помълча умислен. После каза: — Макар и да го очаквах, болката си е истинска. Никога вече няма да видя децата си.

— Мисля, че разбирам — отрони Томас.

Постояха смълчани. После Пъг вдигна очи към звездите.

— Каква огромна вселена. Понякога се чувствам толкова незначителен…

— Ако това, което твърди Накор за естеството на тази вселена, е вярно, значи всички сме едновременно и незначителни, и важни.

Пъг се засмя.

— Само Накор би могъл да измисли подобно нещо.

— Отскоро го познавам — каза Томас. — Какво мислиш за него?

Пъг сложи ръка на рамото на приятеля си и го поведе към къщата.

— Ще ти кажа, докато работя над прехвърлянето ни в Даркмоор. Той или е най-самоувереният човек в историята, или е най-гениалният и оригинален ум, който съм срещал.

— Или и двете?

Пъг се засмя.

— Или и двете.

 

 

Пъг размаха ръце и се появи огромна сфера от синкава светлина с проблясващи златни искрици. Беше по-висока от човешки ръст и голяма колкото шестместна каляска.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Това ще ни закара до Даркмоор — отвърна Пъг. — Не познавам достатъчно Даркмоор, за да ни пренеса безопасно в околностите на града. Ако няма модел, над който да се съсредоточа, място, което познавам достатъчно добре… е прекалено опасно.

— Знам процедурата — каза Миранда. — Мислех, че идваме тук, за да вземем някое от цуранските устройства.

— Не вършат работа — каза Накор и извади своето от торбата. — Освен ако не отиваш на място, което ти е познато. — Разтърси устройството. — И то ако все още работи. — Остави устройството настрана, ухили се и каза: — Аз ще похвърча в мехурчето ти.

— Как се влиза? — попита Миранда.

— Просто стъпваш вътре — каза Пъг и го направи.

Последваха го.

— Трябваше да изровя заклинанието от паметта си, за да го направя, но след като си спомних как става… — Той махна с ръце и сферата се издигна над земята. — След това е лесно.

Гатис им махна за довиждане и те се понесоха високо над покривите на имението по дългия път към Крондор.

— По-лесно е да следвам познати ориентири, като Кралския път.

— Колко е пътят до Даркмоор? — попита Калис.

— Ще пристигнем след съмване — каза Пъг.

Понесоха се през морето, на стотина стъпки над белите гребени на вълните. Когато и последната от трите луни на Мидкемия потъна на запад, предутринното небе на изток започна да изсветлява. Задуха вятър, но в сферата им беше уютно.

— Щеше да е хубаво, ако можеше и да седнем — каза Миранда.

— Като свършим с това, с удоволствие ще ти заема тома, от който научих това заклинание, и Можеш да го модифицираш така, че да има и седалки — нямам нищо против — отвърна Пъг.

Накор се засмя.

— Колко бързо се движим? — попита Томас.

— Колкото най-бързата птица — отговори Пъг. — След час би трябвало да прелетим над Крондор.

Времето течеше и пред очите им небето стана от катраненочерно тъмносиво. Щом настъпи утрото, видяха водовъртежа във вълните долу — сиво петно в кипящото море.

— Сигурен ли си, че демонът е мъртъв? — попита Накор.

— Мъртъв е — отговори Пъг. — Водата е проклятие за неговия вид. Беше достатъчно силен, за да й устои известно време, но не и на такава дълбочина и с раните, които му нанесе Томас.

— Вижте — каза Миранда. — Крондор.

Пъг ги беше превел по права линия от Острова на чародея, така че подхождаха към града на принца откъм запад.

— О, богове! — възкликна Миранда.

На мястото на някогашния огромен, гъмжащ от живот град се виждаше само черно петно.

— Нищо не е останало — въздъхна Накор.

— Нещо се движи — каза Калис и посочи в смътната светлина, и видяха ескадрон, поел по крайморския път.

— Май част от армията на кралицата е дезертирала — отбеляза Шо Пи.

— След като се освободиха от властта на демона, това би трябвало да става все по-често — каза Пъг.

Прелетяха над външния вълнолом на залива на Крондор и видяха мачтите на опожарени кораби — като гора протягащи се към небесата изгорели кости. Кейовете ги нямаше, както и повечето сгради. Тук-там стърчаха части от стени. Палатът на принца беше сринат до основи.

— Много време ще мине преди някой отново да се засели тук — отбеляза Калис.

Томас сложи ръка на рамото на сина си. Разбираше, че разрушаването на града, който се бе заклел да брани, го наранява дълбоко. Знаеше също така, че Калис по-добре от всеки друг разбира какво е постигнал с разрушаването на Камъка на живота, но осъзнаваше болката, изпитвана от Калис заради скъпата цена, платена от толкова хора.

Пъг подведе сферата над Кралския път. На всяка миля ставаха свидетели на пълната разруха.

Всяка ферма и къща беше изпепелена и безброй трупове бяха осеяли пътя.

— Трябва да доведем тук колкото може повече духовници, защото след такова клане със сигурност ще дойде и чума — каза Доминик.

— Всички от Ордена на Арч-Индар ще помогнат — обеща Накор.

— И двамата ли? — го подкачи Миранда.

Въпреки цялата разруха пред очите им за Пъг се оказа почти невъзможно да не се разсмее.

— Много от жреците сигурно също са загинали при разрушаването на града — каза Томас.

— Едва ли — отвърна Калис. — Предупредихме храмовете още преди няколко месеца и те постепенно изтегляха хората си на безопасни места. Херцог Джеймс разбираше, че такава помощ ще е нужна, ако оцелеем.

— А и никога не вреди, ако храмовете са на твоя страна — вметна Миранда.

— При цялата ми тревога заради заплахата от Изумрудената кралица и демона, и при тези наши страхове около Камъка на живота, бях пропуснал простия факт, че в Кралството е нахлула такава огромна армия — отбеляза Пъг.

— Аз — не — каза Калис и посочи напред. — Виж.

Навлизаха в подножията на планините и Пъг видя цяло море от лагерни огньове, малки заслони и тук-там по някоя командна шатра. После прелетяха над огромен павилион. Колкото повече се приближаваха към Даркмоор, толкова по-големи струпвания на войски виждаха.

— Богове! — възкликна Томас. — Никога не съм виждал такава армия. Дори през Войната на разлома цураните никога не изкараха повече от трийсет хиляди души, и никога всички на едно място.

— Превозили са през морето четвърт милион души — каза Калис и добави безстрастно: — Това долу е едва половината от още неизбитите от нас.

— Толкова смърт — въздъхна тъжно Накор. — И толкова безсмислена.

— Винаги съм питал Пъг има ли причина да се води война — каза Томас.

— Свободата — отвърна Калис. — Да браним своето.

— Това са добри основания за съпротива — каза Пъг. — Но дори и те не са достатъчно добър мотив да започнеш война.

Теренът започна да се издига и Пъг издигна и сферата. Но все повече и повече мъже започнаха да сочат към тях, а някои започнаха да стрелят и той издигна сферата още по-високо.

На равнището на облаците получиха пълна панорама на бойното поле.

— Невероятно — промълви Доминик.

Под тях се беше проснала армия от стотина хиляди души — пъплеха като мравки. На върха на хълма беше град Даркмоор. Предградията като че ли бяха вече в ръцете на врага, битката в останалата част кипеше яростно.

— Можем ли да спрем това? — попита Миранда.

— Нашествениците са хвърлени на другия край на света, без храна — каза Калис, погледна Пъг и подхвърли: — Освен ако не разполагаш с някое магическо средство да ги върнеш на Новиндус.

— Малко по малко, може би, но… толкова много наведнъж — не.

— Тогава ще трябва да спрем боевете и да уредим нещата, след като престанат да се избиват — каза Томас.

— Някой да вижда сааурците? — попита Пъг.

Томас посочи една част на града на югозапад — малък пазарен площад, пълен с огромни зелени конници. Пъг спря сферата и рече:

— Я да видим дали ще можем да им привлечем вниманието.

Започна бавно да спуска сферата и когато първият сааурец я видя, отдолу полетяха стрели.

Удряха се в стените на сферата и отскачаха. Пъг продължи бавно да я спуска и след като долу разбраха, че това чудо не ги заплашва пряко, спряха да стрелят.

Пъг приземи сферата пред група ездачи, сред които изпъкваше един с много величествен шлем с конска опашка — държеше щит и древен на вид меч.

— Внимавайте — каза Пъг.

После сферата изчезна и Пъг заговори на езика на Ябон, доста сходен с езика на Новиндус.

— Търся Джатък, ша-шахана на всички сааурци!

— Аз съм Джатък — каза ездачът. — Ти кой си, чародею?

— Казвам се Пъг. Дойдох да търся мир.

Сааурецът го гледаше подозрително. После каза:

— Обвързва ни клетва с Изумрудената кралица и не можем да сключваме мир по свое желание.

— Нося вест от Ханам — каза Пъг.

— Ханам е мъртъв! — викна сааурецът. — Той умря на родния ми свят!

— Не — каза Пъг. — Велемъдрият на твоя баща приложи изкуствата си, за да завладее ума и тялото на един демон и в това тяло дойде на тази земя. Издири ме и разговаряхме. Сега наистина е мъртъв, но душата му се върна на Шила и той препуска с Небесната орда.

Джатък подкара коня си напред, спря пред Пъг и го изгледа отгоре.

— Говори!

И Пъг му разказа за древната война между доброто и злото, за лудостта на жреците на Ахзарт и за измяната, извършена спрямо сааурците от пантатийците. Отначало сааурските воини го слушаха недоверчиво, но Пъг им преразказа словата на Ханам и завърши:

— Ханам каза да ти предам, че трябва да знаеш, както и Шаду, твоят велемъдър, Чайга, твоят виночерпец, и Монис, твоят щитоносец, че всичко, което ви казвам, е истина. Честта на вашата раса налага да приемете истината. Пантатийците и Изумрудената кралица, и демоните — всички те са ви лишили от родния ви свят. Те са тези, които са унищожили Шила и са ви отнели завинаги рождените права.

Сааурците се вцепениха от ужас.

— Лъже! — извика един.

— Хитри лъжи, измислени от майстор на зли изкуства! — рече друг.

Джатък вдигна ръка.

— Не. Има един кръг на истина. Ако си това, що твърдиш, че си, ако носиш тези слова от Ханам, тогава той трябва да ти е казал нещо, което да ми покаже, че не лъжеш.

— Да — каза Пъг. — Каза ми да ти напомня за деня, в който си дошъл да служиш при твоя баща. Бил си последният от синовете на баща си, който е трябвало да служи. Всичките ти братя били мъртви. Треперел си в очакване да срещнеш своя баща, и не е имало никой, който да те отведе настрана, да ти поговори тихо на ухото и да те увери, че всичко ще е добре.

— Истина е — каза Джатък. — Но кажи ми името на оня, който ме успокои.

— Каба, щитоносецът на твоя баща, който ти е казал какво да кажеш на баща си. Казал ти е да кажеш: „Татко, тук съм, за да служа на своята раса, да отмъстя за своите братя и да изпълня своя дълг.“

Джатък вдигна глава към небето и изрева — животински рев, пълен с гняв и страдание.

— Предадени сме!

И се обърна към останалите сааурци.

— Да се знае! Връзката ни е скъсана. Вече не служим на никого освен на сааурците! Нека смъртта е награда за ония, що ни онеправдаха! Смърт за пантатийците. Нека ни една змия да не оцелее! Смърт за Изумрудената кралица и нейните слуги! — После се обърна към Пъг. — Човеко, когато това свърши, ще те издирим и ще сключим нашия мир, но сега трябва да се плати ужасна кръвна дан!

— Ша-шахан — каза Томас. — Вашите воини воюват от години. Оставете оръжието. Оттеглете се от тази битка. Към града иде армия, за да изтласка нашествениците. Отстъпете и нека вашите жени и деца разберат, че бащите им се връщат живи.

Джатък вдигна меча си и очите му засияха.

— Това е Туал-масок, Пияча на кръв. Той е белег за моя сан и знак за честта на моя народ. Няма да бъде прибран в ножницата, докато не се овъзмезди неправдата.

— Тогава знай, че Изумрудената кралица е мъртва — каза му Пъг. — Тя бе унищожена от демон.

— От демон? Демони унищожиха нашия свят!

— Знам — каза Пъг. — И демонът също е мъртъв.

— Кой тогава ще плати цената? — настоя ша-шаханът.

Томас прибра меча си.

— Никой. Всички са мъртви. Ако са останали живи пантатийци, те се крият под камъните на една далечна земя. Единствените останали живи са жертвите и изиграните.

Сааурският водач изпищя безсилно към небесата.

— Но аз ще намеря възмездие!

Пъг поклати глава.

— Пощади народа си, Джатък!

— Ще въздам — кръв за кръв!

— Върви тогава, но остави този град в мир — каза Томас.

Джатък насочи меча си към Томас.

— Моите войници ще си идат и повече не ще безпокоим това място. Но ние сме народ без дом и честта ни е опетнена. Само с кръв можем да очистим това петно. — Обърна коня си към градската порта и подкара гигантското животно с мощен ритник.

Бойците му го последваха и макар войната в града да продължи да кипи, югозападната част на Даркмоор изведнъж утихна. Иззад барикадата се чу глас:

— Отидоха ли си?

Пъг махна и Оуен Грейлок се изкатери през купчината мебели, чували зърно и части от някакъв счупен фургон.

— Магьоснико! — каза Оуен. — Дължим ти благодарност.

— Няма нужда от благодарности — отвърна Пъг. — Битката все още продължава.

— Е, след като ни отърва от сааурците, все пак ти благодарим. — Оуен поклати глава. — По дяволите, голяма мъка бяха.

— Сега ще са мъка за нашествениците — каза Томас. — Каза им се как са ги измамили и това никак не им хареса.

Оуен се усмихна.

— Представям си. Виждал съм сааурци отблизо и знам какви са, като се разлютят. — Обърна се към мъжете зад себе си и извика: — Пръснете се и потърсете ако са останали още от момчетата ни. Ще ударим врага откъм тила.

Томас извади меча си и каза:

— Мога да помогна малко.

— Ще се радвам — каза Оуен, изгледа огромния Томас и попита: — Как сте опазили цялата тази белота чиста?

Томас се засмя.

— Дълга история.

— Ще ми я разкажете след боя — каза Оуен и махна на войниците си да го последват.

— Ще се видим по-късно — каза Пъг.

— Къде отиваш? — попита Томас.

— В цитаделата — да видя как мога да прекратя тази лудост.

Томас кимна, обърна се и затича с Оуен Грейлок. Пъг махна на останалите да се хванат за ръце, взря се в крепостта, и изведнъж всички изчезнаха.

 

 

— Сега пък какво има? — попита Ерик и извади сабята си.

Мъжете по покрива се развикаха, но тонът им издаваше по-скоро изненада, отколкото тревога. Манфред също извади оръжието си и застана между принц Патрик и вратата.

Вратата се отвори и Ерик видя Калис, Накор, Миранда и другите след него.

— Капитане!

— Здравей, капитане — отвърна му Калис с усмивка.

— Толкова се радвам, че те виждам. Как дойде?

Калис посочи Пъг.

— Магьоснико! — възкликна облекчено Ерик. — Можеш ли да направиш нещо?

— Мога да избия всички извън стената, но това включва и кралските войници, които се сражават от къща на къща. Затова бих предпочел да измислим начин как да спрем убийствата. Демонът, който водеше армията на Изумрудената кралица, е мъртъв. Камъкът на живота вече не съществува. Няма повече причини този бой да продължава.

— Това го кажи на ония убийци отвън — отвърна Ерик.

— Точно това е проблемът. Дори да им го кажа, дали ще ме послушат?

— Не — заяви Калис. — Както казах, те са гладни и много добре знаят каква пустош е зад тях. Само една посока им е останала — напред.

— Ако този демон, за който говорите, е мъртъв, какво става с Изумрудената кралица? — попита Ерик.

— О, тя е мъртва от няколко месеца — каза Пъг. — Ще ти обясним по-късно.

— А Фадавах? Сигурно можем да преговаряме за примирие с него. Той е опасен тип, но сигурно знае старите условия за мир на Новиндус — каза Ерик.

— Точно сега Фадавах си има работа със сааурската армия, която търси на кого да си излее гнева — рече Калис. — А той е най-подходящият кандидат за това. Ако е поне наполовина толкова умен, колкото мисля, вече си търси дупка, в която да се скрие за зимата.

— Зима! — възкликна Накор.

— Какво ти става? — попита Пъг.

Накор избута Калис настрана и каза на Ерик:

— Първоначалният ви план беше да задържите тази армия до зимата, нали?

— Да. Защото щом паднат снеговете, те ще се принудят да отстъпят.

Накор се обърна към Пъг.

— Ако идем до Звезден пристан, можеш ли да ни върнеш тук?

— Да — каза Пъг. — Защо?

— Нямам време за обяснения. Просто го направи!

Пъг погледна Миранда, Калис и другите и сви рамене. Сложи ръка на раменете на Накор и двамата изчезнаха.

— Какво беше всичко това? — попита принц Патрик. — Надявам се, че ни носите добри новини.

— Главната заплаха вече не съществува.

— Камъкът на живота е спасен? — възкликна Патрик.

— Просто го няма — отвърна Калис. — Вече не може да нанесе вреда на никого.

— Слава на боговете! — Всички от кралската фамилия знаеха какъв е залогът, след като Камъкът на живота беше скрит под Сетанон преди петдесет години. Тътенът на катапулта над тях го спря. — Но май е малко преждевременно. Все още чакаме армията на Изтока.

Манфред сложи ръка на рамото на Ерик.

— Двамата с брат ми тъкмо спорехме кой от нас трябва да иде да отвори източната порта и да пусне армията на Изтока да ни спаси. Имате ли по-добър план?

— Аз не, но се надявам, че Накор има — каза Калис.

— Аз ще се кача на покрива да видя дали тази ваша армия е дошла — намеси се Миранда. Погледна Манфред и Ерик като две бавно схващащи дечица и добави: — Едва ли ще е от полза да се убиете, ако не е дошла, нали?

Ерик и Манфред се спогледаха стъписани, но Миранда вече се качваше по стълбите към върха на цитаделата.

— Ще се върна ей сегичка, милорд… — каза Калис и забърза след нея.

Стигнаха върха на стария замък и Миранда погледна на изток и започна тихо, почти безмълвно заклинание. После отвори широко очи и Калис с изненада видя, че са се променили. Тъмнокехлибарени, сега те приличаха на очи на хищна птица. Тя огледа хоризонта и след малко затвори очи и ги разтърка, а когато ги отвори отново, си бяха както преди.

— Армията на Изтока идва към града. Ще са тук нощес, най-късно утре призори.

— Ако преживеем всичко това, напомни ми да си поговоря с краля за усърдието на някои от източните му благородници — изсумтя Калис, после погледна надолу към кипящата битка. — Колко безсмислено е всичко това!

Миранда го прегърна през кръста и каза:

— Не можеш да спасиш всички.

Калис я взе в прегръдките си.

— Толкова ми липсваше!

— Знаеш, че отивам с Пъг — каза Миранда.

— Да, знам.

— Той е моята втора половина. Крила съм от теб много за своя живот и някой ден, когато имаме време, ще ти разкажа истината за себе си и защо лъжех, за да опазя тайните си, но това, което искам да ти кажа сега, е самата истина. Аз те обичам, Калис. Ти си един от най-добрите мъже, които съм познавала в своя толкова дълъг живот.

Калис я погледна, сякаш искаше да я запомни.

— Но Пъг обичаш повече.

— Не знам дали „повече“ е най-вярното. Той е онова, което ми е нужно. Аз съм онова, от което той има нужда, въпреки че все още не го е открил. В него все още има твърде много затаена болка.

Калис кимна и задържа лицето й на гърдите си.

— Уилям — промълви той.

— И Гамина. Двамата с Джеймс останаха в Крондор.

Калис стисна очи и въздъхна:

— Не знаех.

— Ще мине време, но ще се излекува — каза тя. После отстъпи назад. — И ти също.

Калис се усмихна.

— Аз съм си добре.

— Не, не си. — Сръга го с пръст в гърдите. — Трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Когато тази война свърши, трябва да отидеш да се видиш с майка си.

Калис се засмя.

— Защо?

— Просто го направи. Обещай ми.

Той вдигна рамене.

— Добре. Ще се върна с татко и ще видя майка. Нещо друго?

— Да — каза тя. — Но ще ти го кажа по-късно. Сега трябва да съобщим на принца, че помощта все още не е дошла.

Върнаха се долу и завариха всички струпани около една маса. Шумът от битката навън бе като постоянно глухо ръмжене. Миранда каза на Патрик какво е видяла и принцът заяви:

— Е, значи трябва да чакаме Пъг да оправи тая бъркотия.

Час по-късно Пъг, Накор, и още шестима души в халати се появиха в коридора пред залата. Накор дотича вътре и рече:

— Трябва да видите това!

Принц Патрик и другите бързо излязоха при Пъг и останалите. И един от мъжете с халати каза:

— Възразявам!

— Възразявай колкото щеш, Чалмес — каза Накор. — Ти си най-добрият климатичен вещер на Мидкемия, нищо, че си досаден като цирей на задник. Хайде, действай!

Чалмес го посочи с пръст.

— А ти ще спазиш ли договорката ни?

— Да — каза Накор, — разбира се. Но първо трябва да спрем тоя бой.

— Е, добре. — Старшият магьосник от Звезден пристан се обърна към другите петима и каза: — Почне ли се, ще се замая. Ако припадна, ще продължите, докато се съвзема. — Обърна се към Накор и каза: — Трябва ми маса.

— Да бе — каза Накор. — Ела вътре.

Влязоха в заседателната зала и чародеят каза:

— Извинете?

Принцът на Крондор го изгледа.

— Да?

— Бихте ли ми услужили с огънче?

Патрик вдигна вежди, а Манфред каза:

— Аз ще се погрижа.

Чалмес отвори торбата си, извади една свещ и още няколко неща и рече:

— Може ли огънчето? — Манфред му подаде горяща свещ и Чалмес запали своята. Развъртя я в кръг и я постави на масата. После затвори очи и подхвана заклинание.

След малко през прозореца лъхна хладен вятър и Накор се ухили и каза:

— Действа.

Миранда пристъпи до Пъг и го прегърна през кръста.

— Защо ти не можа да го направиш?

— Защото щях да предизвикам ураган, а това е твърде опасно. Климатичната магия не съм я учил много. А ти?

Миранда сви рамене.

— И аз. — Отпусна глава на рамото му и загледа.

Чалмес се съсредоточи и онези в залата, които имаха магическо обучение, усетиха как енергиите се усилиха и дори самият въздух се наелектризира.

И стана по-студен.

С всяка минута ставаше все по-студено. Отвън шумът на битката се накъса от тревожни викове. В стаята ставаше все по-студено и по-студено и накрая Манфред нареди на слугите да им донесат топли дрехи.

А след това заваля сняг.

От двете страни на рова се чуха викове.

— Ваше височество, дайте да съобщим на хората ни, че ние правим това — каза Ерик.

Принц Патрик кимна и поръча на един от слугите да съобщи, че необичайният климат е част от плана за защита на замъка. Манфред изтича до прозореца и възкликна:

— Вижте!

Неколцина от враговете тичаха по хлъзгавите покриви срещу цитаделата. Ерик видя как един от тях изпъна лъка си и стреля. Докато извика: „Залегни!“, стрелата изсвистя.

Очите на Ерик се разшириха от ужас, когато видя, че Манфред е улучен в гърлото. Пъг прати енергиен лъч и стрелецът падна от покрива.

Ерик прихвана Манфред, който се смъкваше на пода. Беше мъртъв.

 

 

След час нашественическата армия започна да се оттегля. Бранителите по стените на цитаделата, чули, че студът е част от плана на принца, нададоха възторжени възгласи.

Коленете на Чалмес взеха да омекват и Пъг му помогна да седне на един стол, а друг от магьосниците пое манипулациите с времето. Принц Патрик попита:

— Какъв район покрива тая виелица?

— Около пет мили околовръст, но ако искате, можем да я разширим.

Патрик поклати глава в почуда и попита:

— Колко дълго можете да я задържите?

Пъг се усмихна.

— Зависи колко магьосници ще трябва да домъкна от Звезден пристан.

Патрик потърка челото си. От умората около очите му се бяха появили тъмни кръгове.

— Братовчеде Пъг… — рече той — или дядо Пъг. Да ме прощаваш, но… не си ли по-млад, отколкото те помня?

Пъг се усмихна.

— Дълга история. Ще ти разправям довечера.

Снегът валя почти цял час на парцали, докато не натрупа до коляно. Небето беше съвсем сиво и птиците накацаха объркани по стените на цитаделата, без да могат да решат дали да се отправят на юг, или не.

После се зададе голяма група мъже. Водеше ги Оуен Грейлок, Томас беше до него. Оуен извика:

— Ей, ще го пуснете ли тоя мост! Адски е студено!

Ерик се засмя облекчено, наведе се и извика:

— Пуснете моста!