Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (16) (Разказ за лудия бог)

12.
Средилетие

Ру посочи.

— Не е като в Рейвънсбърг, нали?

— Прав си — каза Ерик.

Дворът бе пълен с гостуващи благородници, очакващи традиционното обедно начало на Банапис, Деня на Средилетието. Ерик изпитваше смесени чувства. Банапис по традиция се смяташе за най-щастливия ден в годината — денят, когато всички в Кралството се смятаха за една година по-възрастни, ден, посветен на пиене, игри на комар, на любов, на танци и на всичко друго, което можеше да се смята за удоволствие. Слугите биваха освобождавани да полудуват следобеда и след като се подредяха трапезите за благородниците, им се позволяваше да се смесят с тях или да слязат в града да участват в тамошните веселия.

В Рейвънсбърг нещата бяха много по-неофициални. Слугите работеха през нощта и заранта, за да приготвят ястията, а после градските богаташи излизаха от Залата на съвета, за да дадат знак за началото на празненствата. През този ден всички в Рейвънсбърг празнуваха на воля. Всичко се носеше на общата градска трапеза и по обяд пиршеството започваше.

Тук имаше слуги, чието участие в празненствата нямаше да почне, докато принцът и семейството му не се оттеглеха. На някои от тях щеше да им се разреши да напуснат по-рано, но после трябваше да се върнат, за да заемат мястото на други, защото независимо от традицията в другите части на Кралството, кралската фамилия никога не можеше да остава без слуги.

Войниците бяха предупредени да ограничат веселието си и всеки, който се върнеше в казармите явно пиян, щеше да бъде наказан. Обикновено това нямаше да е достатъчно да въздържи някои от по-младите войници, но сред войската се предаде, че наказанието ще е целодневен наряд плюс принудителен труд на новия вълнолом.

И това беше причината тъмна сянка да надвисне над иначе празничното настроение на Ерик. Той не можеше да забрави за предстоящото сражение и се безпокоеше за замисленото бягство на Кити от града.

Помъчи се да се пребори със съвестта си. Трябваше да отиде направо при лорд Джеймс и да го помоли да отпрати Кити, но страхът, че херцогът ще откаже, го бе принудил да извърши това явно нарушение на заповедите. Можеше да се убеждава колкото си иска, че след като Джеймс не бе забранил изрично Кити да напусне Крондор, не е извършил никаква измяна, но знаеше, че това е жалко оправдание и че нарушава условията, при които Кити бе взета на служба при лорд Джеймс.

Най-важното беше безопасността й, сравнима само със страха му за майка му и за Натан. Кити щеше да отнесе писмо до Рейвънсбърг, след като Ру й предложеше подслон. Писмото щеше да съобщи на Натан да отведе Фрида на изток.

Ерик разбираше, че ако Кралството падне, никое място на Мидкемия няма да е безопасно, но знаеше, че боевете рано или късно ще стигнат до Даркмоор, а дори Кралството да надвиеше, Рейвънсбърг се намираше от другата страна на планините. Със сигурност щеше да бъде превзет от нашествениците.

— Какво има? — попита Ру.

— Ела с мен за малко — тихо отвърна Ерик.

Ру даде знак на Карли, че ще поговори с Ерик и тя кимна. Децата бяха изкъпани, облечени в нови дрешки и се държаха възпитано, докато Ру и цяло ято най-заможни търговци се смесваше със събралите се благородници като гости на принца, на частен прием преди началото на общите празненства.

Дънкан беше потънал в разговор със Силвия Истърбрук и Ерик разсеяно се зачуди дали Ру съзнателно е натрапил простоватия си братовчед на момичето, за да се предпази от подозренията на Карли.

— Какво има? — попита го Ру.

— Ох… — почна Ерик. — Виждам, че си довел Хелън Джейкъби и децата й.

— Да — отвърна Ру. — Те станаха част от живота ми. — Той се ухили. — Всъщност Хелън е чудесна жена и двете с Карли се сближиха много. А децата се разбират като котенца от едно котило. Обаче я ми кажи каквото ще ми казваш. Не искаш да си говорим за Хелън Джейкъби, нали? Забила ти се е някоя кост в гърлото. Много добре те познавам, Ерик фон Даркмоор. Все пак съм най-добрият ти приятел, нали? Искаш нещо. Никога не си знаел как да поискаш, така че просто си го кажи.

— Искам да скриеш Кити — тихо каза Ерик.

Очите на Ру се разшириха. От всички, които не бяха членове на Двора на принца, той знаеше най-много за това, което става в Кралството. Беше служил в частите на Калис и бе виждал с очите си опустошенията, причинени от Изумрудената кралица. Знаеше за подготовката за предстоящата война, тъй като различните му компании имаха най-много сделки с Короната. Можеше доста точно да прецени какви отбранителни приготовления се правят и къде, защото тъкмо неговите фургони караха въоръжение и провизии.

Но също така знаеше какво е положението на Кити и каква бе тя преди да я залови лорд Джеймс, и знаеше какво означава да си позволиш да надхитриш херцога на Крондор. Поколеба се за миг, след което каза:

— Готово.

Облекчението на Ерик бе неудържимо. Той дори се просълзи, но се овладя и прошепна:

— Благодаря.

— Кога смяташ да я измъкнеш от града?

Ерик се озърна, за да се увери, че никой не ги подслушва, и каза:

— Призори. Намерил съм й прости дрехи и перука. Ще се смеси с фермерите, които ще тръгнат да се връщат по близките села. Оставил съм пари и кон за нея в хана „Тихия петел“ близо до село Есфорд. Ханджията мисли, че дъщерята на някакъв богат търговец ми е пристанала, и му е платено достатъчно, за да не задава въпроси.

Ру се ухили. Беше заел пари от Ерик, за да почне търговията си, и тази относително малка сума, която бе получил, се беше върнала при Ерик хилядократно.

— Значи най-после намери полза от парите, дето ти ги дадох?

Ерик се усмихна вяло.

— Да, най-после.

— Е, надявам се да не си му платил прекалено. Това е един от моите ханове и можеше да получиш услугата безплатно.

Ерик се засмя.

— Има ли нещо в Крондор, което да не е твое?

Ру погледна към Силвия, която тъкмо се смееше на нещо, казано от Дънкан, и отвърна:

— Да, за съжаление.

Ерик не обърна внимание на намека и попита:

— Ти кога тръгваш за имението си?

— Утре. Кити трябва само да преспи в хана. Утре може да дойде при нас. Ще я сложа на работа в кухнята и ще кажа на Карли и на слугите, че й правя услуга. — Замисли се и добави: — Все едно е от някой от хановете ми, по-късно ще реша от кой точно, и ще измисля някоя история с ханджийска свада. — После добави: — А след ден-два ще кажа на Карли истината и тя ще си мълчи. Обича романтичните истории.

— Както решиш, Ру. Благодаря ти.

— О, я стига — каза дребосъкът. — По-добре да се връщаме към удоволствията на деня и да се поомешаме. Ти сигурно ще идеш в „Счупения щит“, нали?

— Веднага щом успея да се измъкна. — Ерик се усмихна. — Там ще се чудят дали не сме се скарали, ако не прекарам Банапис с нея.

На Ру му хрумна нещо и той прошепна в ухото на Ерик:

— Отведи я в храма и се ожени за нея. Дори Джеймс да разбере, няма да се разгневи толкова, щом спасяваш жена си от предстоящото клане.

Ерик остана поразен.

— Брак? — Погледна приятеля си. — Изобщо не бях помислял за това.

Ру присви очи.

— Твърде от дълго си войник, затова.

Засмяха се. После Ерик се обърна и видя, че Карли се приближава към тях.

— Госпожо Ейвъри, връщам ви съпруга.

Карли се усмихна.

— Благодаря. Децата се отегчиха и ще ги водим в двора да видят жонгльорите и шутовете.

— Пазете се от шарлатаните — каза Ру. — Нищо не купувайте. Ще дойда след малко.

Ерик разбра, че се шегува, понеже Карли му махна пренебрежително. Двете е Хелън взеха децата, сбогуваха се със съпругата на херцога и си тръгнаха.

Изведнъж Ерик и Ру ги жегна паника, защото видяха, че лейди Гамина ги гледа. Бяха твърде добре запознати с дарбата й да чете хорските умове и веднага усетиха, че е почувствала какво кроят.

По лицето й мина сянка на укор, а после тя дойде при тях. Двамата се поклониха и Ерик каза:

— Херцогиньо, за нас е чест.

— От теб никога няма да се получи убедителен лъжец, Ерик, така че не се опитвай — каза лейди Гамина и после се обърна към Ру. — И ти не се опитвай да го учиш. Толкова честни мъже като Ерик са малко и се срещат много рядко. — Вгледа се в лицето на Ерик. — Никога не бих се натрапила съзнателно в чуждите мисли, освен ако съпругът ми не ме помоли за доброто на държавата… — В очите й блесна някакво съжаление. — Но понякога мислите сами идват при мен неканени, от онези, които не разбират, че просто „крещят“ тревогите си. Обикновено е нещо свързано с големи чувства. — Тя се усмихна. — Защо така изведнъж извика „брак“, Ерик?

Ерик се изчерви.

— Ами… Ще се женя за Кити.

Гамина се усмихна пак.

— Значи я обичаш?

— Да.

Старата жена леко го потупа по ръката.

— Ами ожени се тогава, младежо. Не знам доколко е безсмислено да пожелаваш на някого щастие в дните, които ни чакат, но грабни каквото можеш. — Хвърли поглед към съпруга си, обкръжен от разни благородници, и добави: — Наслади се на младостта си и ако всичко свърши добре, цени я като съкровище. Знам колко трудно е това за човек, който служи на краля. И знам дори какво е да си омъжена за човек, който служи на краля.

И без да каже нищо повече, се обърна и тръгна към мъжа си.

Ру погледна Ерик, кимна му да излязат и в коридора му прошепна:

— Мислиш ли, че знае?

— Знае.

— Но няма да каже нищо?

Ерик сви рамене.

— Не смятам, че ще излъже съпруга си, във всеки случай не заради теб или мен, но мисля, че няма да сподели нищо с него по своя воля. — Помисли малко и добави: — Има нещо много тъжно в нея.

Ру сви рамене.

— Може би, — погледна към залата. — Я да ида да видя какви ги е забъркал Дънкан.

— Правилно — каза Ерик със сарказъм. Много добре знаеше, че Ру иска да иде при Силвия — не му беше домъчняло за Дънкан. — Аз пък трябва да свърша някои неща, преди да мога да се видя с Кити. Още веднъж ти благодаря. Ще й кажа утре да отиде в имението ти.

— Ще я облека като селска мома, когато тръгнем на изток след месец.

— Но това е ужасно много време.

— Тръгна ли по-рано, херцогът ще намери някакъв повод да ме арестува. — Стисна Ерик за рамото и тръгна към залата.

Ерик се върна в квартирата си, за да смени черната си куртка с пурпурния орел и да си облече по-проста униформа. Влезе в малката си стаичка и свали куртката. Докато я сгъваше, погледна червената птица, пришита на гърдите.

Какво ли правеше сега Калис?

 

 

Калис посочи.

— Ето там!

Антъни затвори очи, промърмори няколко тихи думи и въздухът пред двамата затрептя. Сякаш се огъна, сви се и изведнъж пред тях се появи една леща, на която съвсем ясно можеше да се види как флотата на Изумрудената кралица минава през Тъмните проливи.

Старият магьосник си пое дъх.

— Това навярно е най-полезното нещо, на което съм се научил. Огъва въздуха в сферична леща, за да увеличи светлината. Много е пасивно и едва ли ще ни забележат от това разстояние, освен ако пантатийците не са станали изключително подозрителни.

Стояха на един връх и гледаха към Протоците — най-южният връх на Сивите кули.

— Седни — каза Калис. — Без дъх си останал.

— От усилието е — каза Антъни и седна. — И от възрастта. — Погледна утринното слънце. — И защото трябваше в такъв ранен час да се катеря по планините. Пренасянето ни тук се оказа по-тежко, отколкото мислех.

Антъни беше слаб, над петдесетте, косата му бе станала от бледожълта сиво-бяла, макар че кожата му все още не беше много набръчкана. Той издиша тежко и вдиша още по-тежко.

— Навремето можех да се изкатеря тук като коза.

Калис се усмихна на стария си приятел.

— Май преувеличаваш. Южният проход е с цели три хиляди стъпки по-ниско от този връх. Съмнявам се, че си се качвал на него.

— Е, значи лъжа. — Зетят на херцога на Крудий се отпусна на скалите. — Твърде уморен съм, за да гледам. Какво виждаш ти?

— Авангардът е минал Проливите и се развръща в атакуваща формация. Как да го обърна това нещо?

Вятърът беше вледеняващ, защото бяха цели осем хиляди стъпки над морското равнище.

— Аз трябва да го обърна — каза Антъни. — Накъде?

— Първо надясно. Искам да видя какво е ядрото на флотата й.

Антъни вдигна ръка и бавно извъртя дланта си. Лещата се отмести в същата дъга.

Двамата се бяха сприятелили при първото пътуване на Калис до Новиндус. Антъни беше станал дворцов магьосник на херцог Мартин и се беше влюбил в дъщерята на Мартин Маргарет. Беше тръгнал с Николас, Калис и останалите, за да върнат отвлечената Маргарет и други заложници, и бяха обиколили по море половината свят.

— Казвал ли съм ти, че всеки път когато се появиш, нещата като че ли тръгват много лошо за мен? — попита Антъни.

— Съвпадение — каза с усмивка Калис. — Почти съм сигурен. — Погледна лещата и каза: — Задръж за малко така. По дяволите!

— Какво има? — попита Антъни.

— Много предпазливи стават.

— В смисъл?

— Изпратили са кораби по-близо към брега, отколкото мислеше Ники.

— Това е лошо.

— Това означава, че Ники ще трябва да се сражава с бойни кораби и че дори да спечели, няма да нанесе големи щети на флотата.

— Лошо. — Антъни подуши въздуха. — Мирише ли ти на нещо?

— Не. Защо?

— Просто питам — каза Антъни и подуши отново.

— Извърти я малко назад. — Антъни го направи и щом Калис каза: „Задръж“, спря. — Корабът на кралицата е обкръжен от бойни кораби и… — Замълча за малко. — Не е ли странно?

— Какво?

— Виж.

Антъни се надигна с пъшкане и пристъпи да погледне над рамото на Калис.

— Богове и риби!

— Какво виждаш?

— Виждам демон, седнал на трон.

— На мен ми прилича на лейди Кловис.

— Е, ти не си магьосник — каза Антъни, извади торбичка с някакъв прах и го подкани: — На, смръкни от това.

Калис смръкна и се разкиха.

— Какво е това?

— Съжалявам, но една от съставките е пипер. Не си търкай очите.

Калис се помъчи да махне сълзите с мигане, след което погледна през лещата. За миг успя да зърне две фигури върху подиума в центъра на кораба — илюзията за Изумрудената кралица и демона.

— Това би могло да обясни какво се е случило на Пъг.

— Бих искал някой на мен да обясни какво се е случило на Пъг — каза Антъни. — Аз съм най-обикновен магьосник. Честно казано, не съм се трудил много усилено, откакто си получих титлата.

— Така става, когато се ожениш в благороднически род — отвърна Калис.

— Малко време ти остава за магия, когато трябва да се оправяш с имения.

— Дотук заместваш Пъг чудесно — сухо каза Калис. — Мислиш ли, че можеш да скочиш долу и да се справиш с онова същество?

Антъни затвори очи, каза някакво заклинание, после изсумтя и подуши. Направи кисела гримаса и каза:

— Не. И се съмнявам, че дори Пъг би могъл.

— Нима? Защо?

— Защото може да не съм толкова могъщ като Пъг или толкова умен като онези приятелчета в Звезден пристан, но единственото, в което съм добър, е надушването на магия.

— Надушване на магия?

— Не питай. Това са тайни на занаята.

— Все пак почна да казваш нещо.

— Говоря сериозно — обясни Антъни. — Мога да надуша вонята чак оттук, а сме на мили разстояние. Нещо голямо е обиколило над оня кораб и е възможно да е бил Пъг. Ако това, което помирисвам, е задържалото се от онова, значи е имало магически обмен на огромни сили. След като съществото все още е там, а Пъг не се вижда никакъв, можем да предположим само най-лошото.

— Натам май вървят нещата, нали? — въздъхна Калис.

— Дали да не си тръгваме? Взе да ми става студено.

— След малко. Върни това нещо малко наляво — искам да погледна на югозапад.

— То е като стъкло; можеш да видиш само дотам, докъдето би могъл да видиш със собствените си очи, ако те можеха да виждат толкова далеко. За това, което ми искаш, ще ти трябва кристал, а забравих да взема. Освен това, ако имах кристал, а аз нямам, на първия, който го насочи към онова същество, най-вероятно ще му изгорят очите.

— Добре де, тогава нататък… — посочи Калис. — Докъдето можеш.

— Аха! — доволно каза Калис след малко.

— Какво? — попита магьосникът.

— Кралицата праща бойна ескадра към северния бряг на Тулан. Но много слабо пази южния си фланг.

— Защото има много пусти острови. А освен това там са и планините на тролите. Съмнявам се, че се страхува от флот на тролите — те не са се появявали откакто свят се помни.

— Така е. Но кешийският Елариал е само на една седмица плаване от далечния кешийски бряг, а Ла Мут е само на два дни път към западната част на авангарда й. И тези пусти острови са най-подходящото място за убежище на пирати.

Антъни помълча малко, после каза:

— Джеймс?

— Определено. Той от месеци пръска слухове, че насам идва флотата на съкровищница от приказна страна.

— Много хитро копеле, нали?

— Мисля, че виждам платна — каза Калис и протегна ръка на югоизток. — Извърти лещата натам.

— Всеки път, когато го направя, ме заболява главата.

— Моля те — повтори Калис.

— Добре. — Антъни го направи и Калис каза:

— Идва щурмова флота от Дърбин и Ла Мут! Поне сто бойни кораба! — Засмя се. — Това сигурно са всички кешийски пирати между Елариал и Дърбин.

— И някои от тях, изглежда, са ядосани, като са разбрали, че са им дошли на гости съседи.

— Капитаните на Дърбин не са точно това, което можеш да наречеш добре дошли гости в Ла Мут. Премести лещата ей натам, моля те.

Лещата се полюшна във въздуха и се обърна леко на северозапад.

— Аха, квеганците!

— На какво разстояние?

— Два дни може би, ако преценявам точно увеличението. Антъни махна с ръка и лещата изчезна.

— Добре. Сега вече може ли да се връщаме?

— Да. Трябва да видя баща ми. Ако нещо се е случило на Пъг, той най-вероятно ще го знае. — Помисли си, че баща му сигурно щеше да знае и дали нещо се е случило на Миранда. Накор беше изтъкнал, че Пъг и Миранда са заедно, и нещо в мълчанието на дребосъка, след като го каза, бе разтревожило Калис.

Той бръкна под плаща си и извади една метална сфера. Махна на Антъни да застане до него и натисна с палец едно лостче в сферата.

Моментално преминаха през пустошта и се озоваха, малко замаяни и объркани, в задния двор на замъка Крудий. Чакаха ги трима души.

— Какво видяхте? — попита херцог Маркъс. На ръст беше почти колкото Калис и преди време беше изглеждал много як, но докато възрастта не личеше много на полуелфа, петдесетте години на херцога вече му тежаха. Маркъс все още беше здравеняк, но мускулите му бяха започнали да се превръщат в тлъстина, а косата му беше почти съвсем побеляла.

До него стояха две жени — едната очевидно сестрата на Маркъс, ако се съдеше по семейната прилика. Имаше прав нос като брат си, а очите й гледаха равно, немигащи, и въпреки бръчките от възрастта и слънцето, бяха удивително кафяви. Фигурата й също така беше здрава за възрастта. Лейди Маргарет, сестрата на херцога и жена на Антъни, попита:

— Какво има, Антъни?

Той се усмихна и отговори:

— Горе е доста студено, скъпа, дори по това време на годината.

— Значи стигнахте докъдето искахте? — попита Маркъс.

— Хайде да пийнем нещо и да поговорим — предложи магьосникът.

— Яденето ви чака — каза херцогиня Абигейл. — Не знаехме колко ще се забавите. — Жената на Маркъс беше пъргава и крехката й фигура намекваше за жилавост на танцьорка. Тя се усмихна и им махна да влизат.

— Всъщност нямаше много за гледане — каза Антъни. — Битката все още не е започнала. — Вдигна очи към високото слънце и добави: — Ще започне чак утре. На какво разстояние каза, че бяха квеганците, Калис? Два дни?

— Квеганците ли? — учуди се Маргарет.

— Ще ви обясним всичко вътре — каза Калис.

Качиха се по стъпалата към централната цитадела. За Калис Крудий бе като втори дом. Тук бяха живели дядо му и баба му, а баща му беше прекарал детството си в кухнята и в игри в двора на замъка.

На мястото на някогашните повехнали и избелели флагове висяха яркоцветни знамена. Той ги помнеше от детството си. Бяха бойните трофеи на първите трима херцози на Крудий.

— Не е същото, нали? — попита Маркъс.

— Не е.

— Как е татко? — попита Маргарет.

— Добре е — каза Калис. — Поне беше, когато се видяхме последния път, преди повече от година. Ако се беше случило нещо, майка ми веднага щеше да ви уведоми.

— Знам — каза Маргарет. — Просто ни липсва.

— По-добре да е там, щастлив и жив, вместо тук, в гробницата — каза Маркъс.

— Е, като свърши цялата тази работа, можете да им гостувате — каза Калис. — Майка ми и баща ми определено ще ви се зарадват.

Маркъс се усмихна, а Калис добави:

— Прави го по-често. Така повече приличаш на Мартин.

Чакаше ги вино, бира, топли и студени ястия.

— Малко вино ще ме посгрее — каза Антъни.

— Още е рано, тъй че не прекалявай — предупреди го Абигейл. — Иначе ще заспиш преди празникът да е стигнал до средата.

Маркъс ги подкани да седнат.

— Няма много за разправяне — каза Калис, докато си чупеше къшей хляб. — Нещата са точно както ги очаквахме, с една промяна.

— Каква? — попита херцогът.

— Там, където трябваше да седи Изумрудената кралица, в средата на най-големия кораб във флотата, се е тропосал един много грозен демон. И като че ли държеше под контрол всички свои „съветници“, които го заобикаляха… или я заобикаляха… знам ли.

— Демон? — На лицето на Маркъс се изписа изненада. — Е, какво пък, знаехме, че са намесени и такива, след ходенето ни в Новиндус, както ви разправях.

— Да, но нали мислехме, че те унищожават пантатийците, а не че ги контролират.

Антъни отпи от виното си.

— Може да има различни демони.

— Може би — каза Калис и удари тежка глътка. — Хората от време на време измислят такава политика, че да държат света във вечна война, защо пък демоните да нямат политика?

— Прав си — каза Маркъс.

— Е, аз да тръгвам. Трябва да поговоря с мама — каза Калис и се надигна. — А вас ви чака празненство. Ако чувството ми за време не ме лъже, вече е почти пладне и населението ще е недоволно, ако закъснеете. — Протегна ръка. — Благодаря за помощта, Маркъс. Би ли ми заел някой кон?

— Няма ли да използваш онова цуранско нещо, за да се пренесеш в Елвандар? — попита Антъни.

Калис му го подхвърли.

— Задръж го. Знаеш как да го използваш по-добре от мен, магьоснико. И го използвай, ако потрябва. Почини си тази нощ, но утре още призори се върни на онзи връх. Вземи Маркъс и наблюдавайте битката. Ако се наложи бързо да ме известите, прати бегач по бреговете на река Крудий. Мога да се върна тук до седмица. Ще яздя, а ако Пъг или Миранда са в Елвандар, те могат да ме върнат в Крондор. Ако не, ще се зърна по същия път и ще използвам онова нещо.

— Довиждане, Калис — каза Маркъс. — Много рядко ни гостуваш.

Маргарет и Абигейл го целунаха по бузата, а Антъни му стисна ръката.

Маркъс нареди на един скуайър да придружи Калис до конюшнята и да му даде който кон му хареса. После херцогът на Крудий и семейството му побързаха да излязат на главния вход, за да дадат началото на поредния годишен празник на Банапис.

 

 

По залез-слънце фермерите и гражданите, които живееха извън стените на града, започнаха да се точат през портата. Стражите стояха лениво и наблюдаваха човешкия поток с небрежна строгост. Ерик притискаше Кити в прегръдката си, дълбоко в сенките на близката уличка.

— Обичам те — прошепна Кити на гърдите му.

— И аз те обичам — отвърна Ерик.

— Ще се върнеш ли при мен?

— Разбира се — каза Ерик. — Каквото и да се случи, ще се върна.

Щом уличните лампи светнаха, шумотевицата се увеличи. Макар че празненството щеше да продължи до късно през нощта, имаше и по-трезви души, които знаеха, че призори ги чака работа и че за да я свършат добре, ще им трябва здрав сън.

Ерик за миг отдръпна Кити от себе си. Под качулката на грубото селско наметало се виждаше тъмна перука. Роклята, която си беше избрала, бе също толкова незабележима. За всеки, който не си направеше труда да я огледа отблизо, щеше да прилича на поредната селяшка щерка, тръгнала да се прибира със семейството си. Под наметалото носеше малка торба и в нея кесия златни монети — толкова, колкото Ерик бе могъл да събере набързо. Носеше си също така и две ками.

— Ако нещо се обърка, иди при майка ми в Рейвънсбърг. — Той се ухили. — Но като й кажеш, че си ми жена, стой по-надалече от нея.

Кити отново положи глава на гърдите му и отрони:

— Твоята жена.

Никой от двамата още не можеше да го повярва. Просто бяха пристъпили в храма на Сунг Пречистата и се наредиха на опашката след другите двойки, дошли да се венчаят. Импулсивните бракове на Банапис не бяха нещо необичайно и след като ги попита дали не са пияни и откога се познават, жрецът се съгласи да ги венчае. Церемонията се оказа кратка, по-малко от пет минути, и след това един от послушниците ги избута навън, за да отвори място за следващата двойка.

— Трябва да се приготвиш — промълви Ерик.

— Знам — каза Кити. Разбираше, че всеки момент може да мине група селяни, и е най-подходящо да действа без колебание. — Не искам да те оставя.

— И аз не искам да ме оставиш — каза той. — След което добави ядосано: — Но не искам и да умреш.

— Не искам ти да умреш — отвърна тя и той усети сълзите й, потекли по голото му рамо. — По дяволите! Мразя да плача.

— Тогава престани! — тихо й каза той.

Тя понечи да отвърне нещо, но Ерик я подкани:

— Хайде!

Без дори да го целуне за довиждане, тя се обърна, излезе от пресечката и тръгна до една девойка, която крачеше край кола, пълна със сено, в която се возеха пет-шест деца. Караше я един старец, а зад нея крачеха трима мъже и една жена.

— О, здравейте! — каза Кити на младата жена и тръгна с нея покрай колата. — Вие бяхте от Дженкстаун, нали?

— Не — отвърна й непознатата. — Фермата ни е само на няколко мили оттук.

— О, помислих ви за една позната и че ще има с кого да си говоря до Дженкстаун. Много приличате на нея, същата хубавелка сте.

— Вие сте първата, която ме нарича така — засмя се момичето. Колата вече се тътреше през портата.

Ерик се напрегна да чуе какво още ще си кажат, но гласовете им се заглушиха от шума на празничната веселба. Той изчака да се увери, че Кити безопасно е минала през портата, отвъд строгите погледи на пазачите — почти очакваше да чуе сигнал за тревога. Но чуваше само свирня и празничната глъч на града. Накрая вдиша дълбоко, обърна се и тръгна към двореца. Реши, че ще е най-добре да се навърта пред очите на познати и ако някой го попита за Кити, да му даде някакво приемливо извинение, уж че е заета или е излязла да гледа веселбите по улиците. В двореца щеше да е такава навалица, че спокойно можеше да мине цялата вечер, без никой да се заинтересува за нея.

След като Ерик се скри в тълпата, се появиха две фигури, които досега се бяха крили в сенките на отсрещната страна на улицата. Даш се обърна към брат си и каза:

— Аз ще я проследя.

— Защо ще си правиш труда? Знаем, че е тръгнала или за имението на Ейвъри, или за Рейвънсбърг. Това са единствените места, където може да я изпрати.

— Защото дядо иска да знае.

Джими сви рамене.

— Ами добре. Само че ще изтървеш най-веселото от празника.

— Няма да ми е за пръв път да изтърва нещо весело заради дядо — отвърна Даш. — Ако татко попита за мен, измисли някакво извинение. Ако момичето тръгне за Рейвънсбърг, няма да мога да се върна до седмица.

Джими кимна и се шмугна в тълпата. По-малкият му брат се обърна и мина през портата, без да изпуска от очи колата със сеното.

 

 

На другия ден призори се сблъскаха в битка две флотилии — предните кораби започнаха да си разменят удари още в предутринния сумрак. Бяха се видели още когато нощната тъма бе почнала да изсветлява. Сега, докато слънцето все още се спотайваше зад далечните планини, но все пак огряваше утрото, битката беше почти решена.

Николас изруга и викна:

— Заповядайте на хората на Белфор да се изтеглят по вятъра! Опитват се да ни задържат край брега!

Сигнализаторът високо горе извика:

— Слушам, адмирале! — И заразмахва сигналните флагове. Скоро извика отново: — Заповедите приети, адмирале!

Битката вървеше зле. Ако загубеше още кораби, на Николас щеше да му се наложи да се оттегли и макар да не се съмняваше, че ще може да се откъсне от противника си, поражението носеше кисел привкус в устата му. От всички синове на Арута Николас най-много приличаше на него, станеше ли дума за постигане на поставена задача, а той се беше наканил да разбие флотата на Изумрудената кралица. Тя познаваше Далечния бряг достатъчно добре, за да съобрази, че рискът за нейния флот ще дойде покрай брега откъм Тулан. Единствената надежда на Николас за някакво предимство за Кралството бе възможността планът на Джеймс да е подействал и флотилиите от Кеш и Квег да удрят по флотата й.

Дразнеше го, че се сблъсква само с бойни кораби, без дори да може да зърне войсковия конвой, и единствената утеха, която можеше да си позволи, бе мисълта, че ако квеганците или кешийците прихванат тази флота, то охраната й ще е много по-слаба.

— Заповед за цялата флота! — извика Николас. — Отстъпваме!

Към върха на най-високата мачта бързо се заиздига червен флаг, наблюдателят трескаво размахваше сигналните флагчета. Два кораба се бяха счепкали в абордажни схватки и не можеха да се оттеглят.

Николас прецени възможностите и нареди да ги оставят да се спасяват сами. Всеки от корабите му беше снаряжен с по дузина бъчви с огнено масло и ако бъдеха превзети, на капитаните бе заповядано да ги подпалят с надеждата, че ще отнесат със себе си всеки вражески кораб наблизо, както и че няма да позволят на врага да ги превземе.

Флотата от Далечния бряг включваше най-добрите моряци на света и корабите им бяха най-повратливите. Скоро след като заповедта му се предаде, корабите като добре обучена формация обърнаха платна и поеха в колона, отдалечавайки се от по-бавните кораби на Новиндус. Няколко от бойните галери успяха за кратко да догонят и да се изравнят с кралските кораби, но след като робите в трюмовете се изтощиха, не можеха да се мерят по скорост с тях.

След като се увери, че флотата му се изтегля успешно, Николас каза:

— Капитан Рийвис, каква е равносметката?

Първият му помощник, синът на барона на Карс и моряк през целия си живот, беше официално капитан на „Кралски дракон“, макар да знаеше, че няма да се стигне до неговите заповеди, докато адмиралът е на борда.

— Седем вражески потънаха, три горят, други пет са сериозно повредени. — Двамата носеха бойната униформа на Кралството: флотскосини куртки и бели панталони, въведени наскоро по заповед на Патрик — но дори принцът на Крондор не можа да накара Николас да носи от новите шапки с единия връх над челото и другия на тила, каквито носеха в Източния флот. Вместо нея той предпочиташе черна мека шапка с широка периферия, с много избеляло червено перо, спомен от първото му пътешествие като момче с легендарния Амос Траск. Никой мъж от флотата не си правеше шеги с тази шапка.

— А нашите щети?

— Загубихме шест, а други пет кретат към брега на Карс.

Николас изруга. Поне шейсет и пет кораба бяха поели на север срещу неговите шейсет, а всичко това не се оказа много повече от учебен сблъсък. Погледна нагоре към утринното слънце.

— Заповеди, капитан Рийвис.

— Да, милорд?

— Сигнализирайте на флотата да поеме на запад. Нека помислят, че бягаме към Островите на залеза. — Той стисна парапета на мостика. — По залез-слънце обръщаме на юг. Утре преди изгрев ще обърнем на изток и ще ги ударим, докато още са срещу изгряващото слънце, а ние сме на тъмно.

— Разбрано, сър!

Николас загледа как грамадните тромави кораби на Изумрудената кралица изостанаха назад и накрая обърнаха на юг, след като се отказаха от усилието си да догонят кралските кораби. Погледна на изток, където един от корабите му бе изостанал порутен и бавно потъваше. Другият му взет на абордаж кораб гореше.

„Всичко едва сега започва“ — каза Николас на себе си.