Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (11) (Разказ за лудия бог)

7.
Заговори

Ру кимна.

Търговският пратеник говореше вече близо час. Ру бе доловил посоката на преговорите още в първите пет минути, но протоколът налагаше да изтърпи цялото представяне преди предложението да бъде отклонено. Искаше му се събеседникът му час по-скоро да приключи, защото знаеше, че срещата е съвсем безсмислена.

Откакто беше заграбил контрола върху зърнената търговия в западните владения на Кралството, многобройните му компании и особено „Горчиво море“ се разрастваха с всеки месец и сега в Западните владения беше останал един-единствен сериозен съперник: Джейкъб Истърбрук.

Единствената област, в която Джейкъб господстваше напълно, беше търговията с Кеш. Доходоносната търговия на луксозни стоки с Империята беше като стая със заключена врата за Ру и никакъв негов опит да прекрачи прага й не му бе донесъл нещо повече от дребна сделка или търговски обмен с нищожна печалба.

Той отново бе положил усилия да си уреди концесия в Кеш, но сега този дребен кешийски чиновник му отговаряше надълго и широко, че и този опит е бил напразен.

Най-сетне мъжът срещу него привърши и Ру му се усмихна.

— Значи, казано другояче, отговорът е „не“.

Търговският пратеник примига, сякаш видя нещо за пръв път, и отговори:

— О, мисля, че е твърде грубо да се каже просто „не“, господин Ейвъри. — Събра длани пред устните си и го погледна дълбокомислено. — По-близо до истината би било да се каже, че такова споразумение в настоящия момент не е осъществимо. Това обаче ни най-малко не означава, че подобно договаряне би било невъзможно в бъдеще.

Ру погледна към прозореца на горния етаж на кафенето на Барет. Свечеряваше се.

— Денят е към края си, сър, а все още имам да свърша доста неща преди приятната вечеря. С ваше позволение бих искал да ви уверя, че при следващия ни разговор смятам да започнем много по-рано.

Кешиецът стана. По нищо не личеше, че е схванал иронията на Ру. Поклони се леко и излезе.

Дънкан Ейвъри, братовчедът на Ру, който до този момент дремеше в ъгъла, се протегна и стана.

— Най-после.

Луис де Савона, главният управител на Ру, кимна и каза:

— Съгласен съм. Най-после.

— Е, длъжни бяхме да опитаме — каза Ру, погледна кафето и кифличките на масата, отдавна изстинали, и рече: — Все някой ден ще разбера как е успял Джейкъб толкова здраво да се укрепи в Кеш. Имам чувството, че…

— „Че“? — попита Дънкан.

Луис изгледа братовчеда на Ру. Двамата едва се понасяха, макар че се държаха учтиво един с друг. Луис, бившият другар по оръжие на Ру, работеше усърдно, беше съзнателен и изпипваше всяка подробност, каквато и задача да му се възложеше. Дънкан беше мързелив, не обръщаше внимание на подробностите и работеше при Ру само защото му беше братовчед. Освен това беше чаровен, забавен и отгоре на всичко отлично владееше меча.

— Ти пък откога започна да се интересуваш от търговия? — попита Луис.

Дънкан сви рамене.

— Ру започна да казва нещо. Просто ми беше интересно какво ще е.

— Все едно — каза Ру. — Трябва да проуча някои неща.

— Нещо да искаш от мен? — попита Дънкан.

Ру поклати глава.

— Не. Но трябва да поговоря с херцог Джеймс. — Стана, отиде до парапета и викна: — Даш?

— Да, господин Ейвъри — отвърнаха му отдолу. Даш вдигна глава от бюрото на компания „Горчиво Море“, където работеше над товарителниците с двама от писарите на Ру. — Какво ще обичате, сър? — Даш се държеше свойски с работодателя си насаме, но в заведението на Барет и на други обществени места се стараеше да спазва официалностите.

— Трябва да се видя с дядо ти възможно по-скоро.

— Веднага ли? — запита Даш и понечи да стане.

Ру му махна с ръка да си седи.

— Утре ще е добре.

Но един глас от прага се намеси:

— Днес ще е по-добре.

— Дядо! — викна Даш.

Херцогът на Крондор влезе, придружен от двама дворцови гвардейци. На долния етаж настъпи суматоха, щом разбраха кой е посетителят. Джеймс дойде до парапета, който пречеше на обикновените посетители да стъпват на търговския етаж, един от гвардейците му отвори вратата и той се качи по стълбите на втория етаж. Това бе сериозно нарушение на протокола на търговската гилдия, но Ру реши, че моментът не е подходящ да обяснява на най-властния благородник в Кралството тази дреболия.

Джеймс се обърна към Луис и Дънкан и каза:

— Оставете ни сами.

После се наведе над парапета и нареди:

— Даш, погрижи се да не ни безпокоят.

Даш отиде до подножието на стълбите — мъчеше се да не се засмее, защото и гвардейците бяха застанали на пост пред стълбището. Джеймс заговори тихо, за да не се чува на долния етаж.

— Е, време е да свършим малко работа.

Тонът му никак не се хареса на Ру, но той само сви рамене.

— Ами, рано или късно…

— Трябват ми два милиона жълтици.

Ру примига. Търговската му мрежа струваше няколко пъти повече, но с чак толкова ликвидни средства не разполагаше. Ако изтеглеше толкова пари, щеше да се наложи сериозно преустройство на бизнеса му.

— В какъв срок?

— Срокът беше вчера, но и утре няма да е зле.

— А лихвата?

Джеймс се усмихна.

— Каквато поискаш, стига да е разумна. Разбираш, че може да не сме в състояние да изплатим този заем.

Ру кимна.

— Кога ще мога да видя златото? — попита Джеймс.

— Мога да дам половин милион в края на работния ден утре в двореца. За другите милион и половина ще ми трябват няколко дни. Ще обложа допълнително повечето сарафи в града. Ще трябва да завъртя малко търговия и в Изтока. — Отпусна се в стола и добави: — Ще бъдете ли така любезен следващия път да ме предупредите малко по-рано, ваша светлост?

— Не — отвърна Джеймс. — Нуждите изникват бързо.

— Като стана дума за това — превключи Ру, — току-що получих поредния отказ на концесия от търговския пратеник на Кеш. Можете ли да ми помогнете с нещо да преодолея този проблем?

— Вероятно — отвърна Джеймс. — В момента въртим доста сериозен бизнес с Кеш.

— Колко? — попита Ру и вдигна въпросително вежда.

— Тлъста кесия подкуп за няколко високопоставени кешийски благородници.

— Тлъста — кимна Ру. — Да не се каните да сваляте императора им?

Джеймс стана.

— Много повече ще е нужно само за да си помечтае човек за подобен ход. На света сигурно не съществува достатъчно злато, за да се свали императорът на Кеш. — Помълча малко и добави. — Вече знаеш. Безпокои ни южната граница.

— Знам. Интересно ми е какви отношения предвиждате с Кеш по време на бъдещото нашествие.

— Работя над няколко възможности — каза Джеймс. — Но една от тях е да се осигурят на подходящото място достатъчно кешийски войници, та армията на Изумрудената кралица да стои там, където ние искаме.

Ру кимна.

— Никакви излази на юг от Крондор и нагоре в планините от Долината на сънищата.

— Нещо такова. Подобен ход би означавал Изумрудената кралица да съкруши джуджетата при Дорджин — нещо, което никога не се е случвало. — Джеймс се усмихна тъжно. — Но се опасявам, че дори войската на стария крал Халфдан ще бъде разбита от тази армия.

Ру сви рамене. Слушал бе разкази за свирепата неустрашимост на джуджетата в бой, но никога не бе виждал джудже от плът и кръв. Джеймс се обърна да си тръгва и Ру стана.

— Не е нужно да ме изпращаш — спря го херцогът. — Ще се оправя и сам.

Като стигна до стълбището, се обърна и добави:

— А, да не забравя. Престани с опитите да къташ богатствата си на Изток и в Свободните градове. Повечето ще ми потрябват за войната.

Ру дори не се опита да се направи на слисан — в последно време изнасяше тихомълком малки количества от капитала си извън Крондор.

— Ясно — въздъхна той с явна неохота. — Да се опитвам да надхитря лисица като вас е явно пилеене на сили.

Джеймс кимна.

— Не го забравяй.

Излезе и остави Ру сам и зачуден над поредния си провал в усилията да получи концесията в Кеш. Имаше си теория и трябваше да я провери, но точно сега имаше много по-належаща грижа: как да събере това огромно количество злато, без да накара всеки сараф в града да вдигне двойно лихвата.

Трябваше да се види и със Силвия следващата вечер или по-следващата, преди да се върне вкъщи.

Погледна през прозореца към залязващото слънце и се заслуша в градските шумове — вече се спускаха кепенците на дюкяните.

— Трябва да отдъхна малко преди да се захвана с поръчката на дядо ти — каза той и на Даш. — Мисля да навестя Хелън Джейкъби и децата й.

— А после?

— Ще прескоча до „Ейвъри и синове“ за около час тази вечер. — И добави кисело: — После обратно тук. Сигурно ще изкарам тук цялата нощ.

— А после?

— Това е всичко. Да си тук рано сутринта. Мисля, че ще ти се отвори доста работа. Язон също да е тук.

Даш забърза към вратата, Ру уморено го последва. Стигна до входа на „Барет“ и помисли дали да не прекоси улицата до градската си къща, да си оседлае кон и да поязди до дома на Хелън. После реши да отиде пеш.

Тръгна бавно по оживените улици. Никога не му омръзваха тълпите и градската суматоха. Като момче, родено в малко градче, за Ру Крондор беше неизчерпаем източник на вдъхновение. Самото ходене през навалицата го освежаваше и му даваше възможност спокойно да разсъди за всичко, което можеше да стане. Но днес, докато крачеше умислено, внезапното видение с Изумрудената кралица и нейната приближаваща армия неканено нахлу в ума му и затъпи сетивата му за шумния и многолюден град.

От една страна знаеше, че Крондор рано или късно ще бъде нападнат и по всяка вероятност — превзет. С очите си бе видял какво се случи, когато генерал Фадавах съкруши един град: самият той едва се бе спасил при опустошението на далечната Махарта. Знаеше какво предстои. Хранеше плаха надежда, че армията на Кралството, много по-добре обучена и много по-предана от всичко, на което досега се бяха натъквали нашествениците, ще може да ги задържи извън Крондор. Но в същото време осъзнаваше, че тази надежда е напразна.

От друга страна, предстоящото му се струваше невъзможно. Беше забогатял повече от всичките си алчни детински мечти. Имаше си и син. Не беше възможно никакво зло да съсипе това съвършенство.

Ру спря. Толкова беше погълнат от своите мисли и видения, че бе забравил да свърне по улицата, водеща към дома на Хелън Джейкъби. Обърна се и за момент му се стори, че зърна една човешка фигура, която бързо се скри. Забърза, зави на първия ъгъл и се огледа.

Дюкянджиите затваряха кепенците, работници щъкаха около него — кой да свърши последната си задача, кой запътил се за дома или за най-близката гостилница след изнурителната работа. Но фигурата, която бе зърнал, не се виждаше никъде.

Ру поклати глава. Сигурно беше от умората. Но не можа да се отърве от чувството, че го следят. Озърна се отново, след което се запъти към къщата на Джейкъби.

Знаеше, че флотата на Изумрудената кралица вече е готова да отплава. Не разполагаше с преки сведения, но знаеше достатъчно, за да разбере, че това е сигурно.

Беше видял как армията й се изсипа и помете целия континент Новиндус и беше заседавал в съвета, когато се съставяха планове за защита на Кралството от нашествието й. Беше осигурил повече транспорт от всяка друга компания в Кралството; знаеше къде е складирано продоволствието; знаеше къде се държи в готовност обозът за армията и резервните коне. Знаеше, че щурмът предстои скоро.

В Крондор беше ранна есен, което означаваше, че на другия край на света е пролет. Скоро внушителният флот щеше да се натовари и щеше да започне дългия няколко месеца път. На няколко пъти вече Ру бе чувал адмирал Николас да говори за опасностите от плаване през Тъмните проливи. Труднопроходими и при най-умерено време, през зимата те бяха почти недостъпни. За да се прекара оттам толкова внушителен флот без сериозни щети, това трябваше да стане точно по времето на Банапис, деня на Средилетието. Проливите и ветровете щяха да осигурят тесен проход между Безкрайното и Горчивото море, достатъчно спокоен за повечето неопитни капитани, които щяха да водят по-голямата част от флота. След цялата онази касапница, която бе сполетяла Новиндус, Ру не можеше да си представи, че там са останали повече от шестстотин сравнително опитни капитани. Освен това след всичките опустошения в Новиндус едва ли бяха останали много моряци, свикнали с плаване в открито море; всъщност капитаните дори не бяха подозирали, че съществува суша от другия край на морето, докато Николас и екипажът му не ги бяха посетили преди двадесет години.

Ру също така подозираше, че Николас е подготвил някоя и друга изненада за „гостите“, когато се опитат да преминат Проливите, което всъщност бе и причината за гостуването на Ру в Квег. Единственото обяснение херцог Джеймс да иска квегански кораби, които да действат като ескорт за кралските търговски флотилии, можеше да е, че целият кралски флот е зает някъде другаде. Не, нямаше начин Николас да не е подготвил нещо за нашествениците, когато започнат да се промушват през Проливите.

Най-после стигна до къщата на Джейкъби, изтласка някъде в тила си тревогите около нашествениците и почука.

Хелън Джейкъби му отвори и Ру каза:

— Надявам се, че не възразявате срещу едно неочаквано посещение?

Хелън се засмя и Ру се изуми от неочакваната й сърдечност.

— Рупърт, разбира се, че не. Ти винаги си добре дошъл.

Отзад се чу детска врява и Ру изпита чувство на благодат, каквото рядко му се случваше да изпита другаде.

— Чичо Рупърт? — извика петгодишният Вилем. — Донесе ли ми нещо?

— Вилем! — скастри го майка му. — Не е прилично да се държиш така с един гост.

— Той не е гост — отвърна й възмутено Вилем. — Той е чичо Рупърт! — Седемгодишната Натали се затича и го прегърна с обич през кръста.

Рупърт се усмихна на момчешката дързост и момичешката обич, а Хелън пристъпи да затвори вратата зад него. Докато тя слагаше мандалото, му мина през ума, че ако изчисленията му са точни, нашествениците ще появят пред Крондор до седем месеца.

 

 

Ефрейтор Гарет не изглеждаше много убеден, но изпълни без възражения заповедите на Ерик. След като разпитаха Дуга и хората му, Ерик бе решил да предприеме действия. Заповяда на Гарет да поведе в бавен поход към Крондор половината от реквизираните от граничните барони войници, а другата половина остави със себе си.

Накара ги да разменят части от облеклото си с пленените наемници и след известно време реши, че резултатът е достатъчно объркан, за да създаде илюзията, че това е една доста голяма наемническа част.

Дуга го одобри по следния начин:

— Ама те приличат на моите момчета.

Предния ден Ерик беше изкарал в разговори с Дуга. Човекът беше започнал да му харесва — простоват и безхитростен капитан на отряд от осемдесет души, който бе осъзнал, че са затънали в тинята до гуша. Беше му отнело цялата нощ, но накрая Ерик успя да го убеди, че за него е най-добре да даде нещо повече от думата си: трябваше просто да мине на другата страна. Неколцина от мъжете му не изглеждаха убедени, затова Ерик ги набеляза и ги отпрати с взвода на Гарет, но другите останаха с Ерик и Дуга.

По-късно същия ден отпътува и вторият контингент кралски войници, като Ерик им нареди да тръгнат след отряда на Гарет. Когато на следващата заран Дуга видя да заминава и третият отряд от двеста души, подхвърли, че той и хората му са били подведени, че нахлуват в страна със слаби, зле подготвени за бой градове.

Ерик се разпростря надълго и широко да му обясни търпеливо колко различно стоят работите в Кралството и макар да заблуждаваше с истинските величини на двете армии, изтъкна качеството на подготовка и въоръжението на кралските войници. За щастие му помогна видът на заминаващите шестстотин от най-здравите ветерани на кралската армия.

Дуга прие с удоволствие донесените за закуска от мъжете на Ерик порциони.

— Знаете ли — отбеляза той, докато се хранеха, — нищо друго не сплотява армията на кралицата освен страха.

Ерик кимна и каза:

— Забелязах го при Махарта.

— Стана още по-лошо. — Дуга се озърна. — След тази битка някои от командирите се опитаха да дезертират, когато до нас стигна вестта, че обръщаме на изток към Змийската река.

— Чух какво е станало — каза Ерик. Шпионите на принц Патрик бяха донесли за избитите от случайно подбрани войници командири.

— Все едно че се пазим един от друг. Никой не иска да е там, но всеки се страхува да го каже. — Поклати глава. — Само да изтърсиш нещо пред неподходящ човек, ти забиват кола в задника като едното нищо.

Ерик обмисли следващия си въпрос.

— Някой от вас попита ли защо ви пращат на другия край на света?

— У дома не е останало нищо — отвърна Дуга. — Какво да плячкосваш, когато един град е изгорен до основи? — Заговори по-тихо. — Много-много не вярвам на това, но ония змии, дето са приближени на кралицата, разправят наляво и надясно на всеки, който иска да ги слуша, че това тук била най-богатата страна на света, че имало един град, Сетанон — произнесе го „Сийт-е-нон“, — където улиците били от мрамор, дръжките на вратите и бравите — от чисто злато, и че за пердета използвали коприна. — Въздъхна. — След всичко, което видях през последните десет години, мога да разбера защо някои хора искат да вярват, но човек все пак трябва да е глупак, за да повярва на такива безсмислици. — Сниши още повече гласа си. — Някои от командирите… говорехме си, че трябва да се опитаме да направим нещо, но…

— Но какво?

— Но тя просто държи всичко в свои ръце. И има хора навсякъде.

— Кажи ми нещо повече за това.

Дуга му даде знак да се отдалечат и след като вече никой не можеше да ги подслуша, каза:

— Сигурно имам един-двама нейни агенти в отряда. Този генерал Фадавах е проклет гений в тактиката си къде кого да прати и прочие, но освен това е опасно псе. Чул ли си какво стана с генерал Гапи?

— Набили го на кол гол-голеничък върху разбунен мравуняк.

— И повечето генерали и капитани трябваше да гледат. — Удари се с палец по гърдите. — И аз бях един от тях. Не беше приятна гледка, уверявам те.

На лицето му се изписа безсилие.

— Бедата е в начина, по който са ни хванали — продължи той и бавно стисна ръка, за да покаже. — Отначало мислехме, че е просто поредната битка. Ще подпишеш на срещата, ще идеш да се побиеш и после ще си харчиш парите. После започнахме да опустошаваме градове. Помня, че Пурпурните орли бяха на противната страна в… къде беше?

— Хамса — каза Ерик. — Това е било преди да се включа аз, но са ми разправяли за обсадата.

— Точно оттогава работата взе да става грозна. Двеста и шейсет дни в града гладуваха, а после тя хвърли сааурците да избият бягащите.

Ерик беше слушал историята как оцелелите от дружината на Калис успели да се доберат до безопасно убежище при джешандите, бойците номади в Новиндус.

— Когато нещата почнаха да ни изглеждат странни, капитаните се събрахме, решихме, че повече не може да се търпи, и отидохме да се видим с генерал Гапи. Той взе трима от капитаните да се срещнат с кралицата и те така и не се върнаха…

Той помълча.

— Ей тогава разбрахме. Бяха ни въвлекли в тая война и всеки, който се опиташе да напусне, ставаше враг. Макар че известно време не беше толкова зле. Имаше много за грабене. И жени имаше колкото щеш, дашни или не. Ама след време на човек му писва, нали?

Ерик кимна.

— Знам.

— Някои от момчетата… — Дуга замълча. — Няма вече момчета между нас. В отряда ми няма човек под трийсет години, Ерик.

— Не знам какво бих могъл да ви обещая — въздъхна Ерик. — Това тук е по-различно от всичко, което си виждал. Това тук е държава във война, но мисля, че все едно дали ще изберете да минете на наша страна, или просто ще стоите настрана, ако всичко свърши благополучно, ще намерим някакъв начин да ви върнем в родината ви.

— Родината? — възкликна Дуга, сякаш не разбираше смисъла на тази дума. — Ти имаш ли представа какво е да се върнеш у дома?

Ерик поклати глава.

— Изгорели ферми, изклан добитък, плодът оставен да гние по клоните, щото няма кой да работи в градините. Незасети нивя, щото селяците или са измрели, или са в армията. Просто изядохме всичко.

— Не разбирам — каза Ерик.

— Тази война я водихме десет години, от Западните земи, през Речните земи та чак до Източните земи, и нищо не оставихме след себе си. Който и да е останал жив, се гърчи от глад и пълзи като влечуго. Може и да са останали хора в опожарените градове. Чувам, че имало един град, пълен с джуджета, някъде в планините Ратх’Гари. Кралицата проявила разум да го остави непокътнат, но ако е имало човеци, сигурно вече са го сринали до земята.

Ерик почти не можеше да повярва на чутото.

— Нищо не е останало?

— Някои хора са се изпокрили, други живеят толкова усамотено, че не си струва да се захващат с тях, тъй че все още трябва да има живи. Но повечето, което оставихме след себе си, е мъртво, Ерик. Няма вече градове, само по някое малко селище с една-две постройки. Ако някой селянин е живял достатъчно далече, може да му е останало жито, освен ако избягалите от градовете не са му го изяли. А пък болестта… — Дуга въздъхна. — При толкова мъртъвци нямаше начин да не дойде и тя. Някои от моите мъже получиха толкова силни пристъпи, че измряха; не можеха дори глътка вода да задържат в стомасите си. Други хванаха черната пъпка. Някои пък хванаха толкова силна треска, а нямаше нито билки, нито жреци да ги церят. Глад и мор е у дома, това е.

Ерик се вгледа в лицето на Дуга и видя в очите му нещо, което никога не беше виждал у един войник. Видя дълбок ужас, сдържан толкова дълго, че ако най-накрая избиеше на повърхността, никой не знаеше до какво може да доведе.

Ерик сложи ръка на рамото на Дуга.

— Виж, тук има живи хора. — И добави по-високо: — И доколкото зависи от мен, смятам да останат живи. — Усмихна се. — Дори да са банда скапани наемници толкова далече от дома си, че да им е все едно.

Дуга се вгледа в лицето на Ерик, после кимна и бързо се извърна, та Ерик да не види сълзите му. След това извика на хората си:

— Ей, я се стегнете и да покажем на тия кралски хлапетии какво значи една истинска банда скапани наемници!

Хората му се разсмяха.

Лагерът беше вече възстановен, само дето половината от мъжете бяха кралски войници, а един взвод стрелци надничаха от клоните на околните дървета за всеки случай.

На третия ден един преден пост съобщи за приближаване на конници от юг.

— Пригответе се — нареди Ерик на хората си.

Наемниците на Дуга се раздвижиха с мудната увереност на отегчени ветерани, докато хората на Ерик побързаха да стиснат оголените си мечове. Лъкометците по дърветата също се приготвиха.

След няколко минути на поляната излязоха трима ездачи. Водачът им бе мъж на средна възраст, с леко прошарена черна коса.

— Кой командва тук?

— Аз — отвърна Ерик.

— Кой отряд сте? — попита втори от новодошлите.

— Черните мечове на Дуга — отвърна Ерик.

— Ти не си Дуга! — каза първият.

— Не е, Кимо. Но аз съм. — Дуга пристъпи напред.

— Защо тоя твърди, че той командвал?

Дуга сви рамене.

— Взе да ни омръзва, докато ви чакахме. Той ме предизвика и спечели. — Потърка брадичката си. — Виж го колко е едър. За малко да ми счупи главата проклетникът. Тъй че сега той командва.

— Какво ти е името бе, „капитане“? — попита Кимо.

Ерик изтърси напосоки:

— Боби.

— Добре, Боби — каза Кимо. — Имаш заповед да отведеш хората си на запад. Три дни преход и ще стигнеш в една малка долина със село в нея. Това село го оставяш на мира. И гледай да не разберат, че сте там. Подминавате го през нощта и навлизате в планините. Хващаш реката, която минава през селото, и вървиш срещу течението, докато не стигнеш един приток от север. Тръгваш по него. Ще намерите една хубава долинка, пълна с дивеч. Оставили сме ви там и продоволствие. Там чакате, докато ви пратим вест. Тогава се връщате по реката и завземате селото.

Ерик се направи на объркан и отвърна:

— Че защо да чакаме? Защо не го вземем веднага?

Третият, който беше мълчал досега, проговори и Ерик настръхна, защото гласът му не беше човешки.

— Не ти се плаща да задаваш въпроси, момче. — После съществото каза на Кимо: — Дали да не убием тогова и да върнем командата на оногова? — Посочи Дуга и Ерик видя една люспеста ръка, зелена и с черни нокти. Беше виждал пантатийци, дори беше избил доста, но се чувстваше спокоен само в компанията на мъртви пантатийци.

— Не, нямаме време за това. Чакат ни и други отряди. — Вторият мъж извади една карта и взе да я оглежда.

Ерик не се поколеба и викна:

— Убийте ги!

Във въздуха бръмнаха стрели и Кимо и спътниците му бяха буквално изхвърлени от седлата, набучени като таралежи. Дуга се ококори и попита:

— Защо го направи това?

Ерик отиде първо при пантатиеца и го изрита, за да се увери, че е умрял. После отиде при втория и коленичи до него.

— Защото тази карта ми трябва.

Огледа я набързо и се ококори.

— Нелсън! — извика той и един от войниците притича.

— Слушам, старши сержант!

— Вземи два коня и иди намери хората ни. Искам да ги върнеш колкото се може по-скоро. Среща при… — Огледа за миг картата. — Среща при северния бряг на река Тамът, при водопада. Три дни източно от пътя за Ястребово гнездо.

— Слушам! — отвърна Нелсън, отдаде чест и хукна.

— И, Нелсън — спря го Ерик.

— Да, старши сержант?

— Сложи си отново униформата. Гарет може да те вземе за разбойник и да те застреля преди да е разбрал кой си.

Нелсън кимна и побягна.

— Какво става? — попита Дуга.

Ерик вдигна картата.

— Из тия хълмове има пръснати двайсет отряда като твоя. И доколкото разбирам от карти, те трябва да завземат ключови позиции по хълмовете и да отворят пътя на армията на кралицата да нахлуе през планините.

— Не разбирам — призна Дуга.

— Може — каза Ерик. — Но аз разбирам. Джак!

Притича друг войник.

— Ще напиша писмо до рицар-маршал Уилям. Взимаш шест души и драсваш адски бързо за Крондор.

Войникът се разбърза да се приготви, а Дуга тръгна след Ерик към конете. Ерик извади от дисагите си пергамент, писало и мастилница. Дуга го попита:

— Какво беше това с ключовите позиции по хълмовете?

— Ако излезеш малко извън тази поляна, ще видиш планинската верига на запад оттук. — Посочи с брадичка на югоизток. — Сетанон, градът, за който спомена преди малко, е нататък. Няма никакъв мрамор, злато и коприна, но градът е важен. Не съм съвсем сигурен защо, но съм осведомен добре, че ако позволим на бившите ви приятели да влязат в него, всички сме мъртви, дори хората в армията на кралицата.

— Това не ме изненадва — каза Дуга. — Тя убива хора всяка нощ.

— За това ще ми разправиш по-късно — каза Ерик. Дуга замълча, докато Ерик пишеше. Когато свърши, той подаде пергамента на Джак и каза: — Отговаряш с живота си!

Войникът отдаде чест.

— Разбрано, старши сержант. Тръгваме веднага.

Ерик се обърна към Дуга.

— Както ми се струва, май се каниш да се включиш в кралската армия. В края на краищата пак ще се биете за злато, само че от другата страна.

Дуга сви рамене.

— Правил съм го и преди.

— Та както казах, Сетанон е натам, а планините — натам. И армията на кралицата идва откъм планините, за да стигне там.

— Аха — кимна Дуга. — Сега вече разбирам защо ни прехвърлят тук. — Поклати глава. — Някои от пантатийците се сринаха, докато прехвърляха момците пред нас. Както изглежда, за тая работа е нужна могъща магия. Някои дори издъхнаха.

— Не ме наскърбява особено — отвърна Ерик и извика на хората да вдигат лагера.

— Исках да кажа — продължи Дуга, — че не могат да пратят повече войници с магия. Ако можеха, щяха да го направят вече, нали така?

Ерик го погледна.

— Прав си. Иначе защо ще ви крият всички толкова дълго тук?

Дуга се почеса по брадата.

— Странни работи стават, мен ако питаш. Защо просто не ни прехвърлиха в онзи град, Сетанон?

— Защото докато се окопитите, всички щяхте да сте мъртви — отвърна Ерик. Реши, че е най-добре да не се разпростира. Истината беше, че макар той да не знаеше защо, и херцог Джеймс, и рицар-маршал Уилям твърдяха, че е невъзможно пантатийците да пратят хора направо в Сетанон. Ерик подозираше, че това има нещо общо с чародеите, за които говореше Джеймс, с Пъг или с онази жена, Миранда. Реши повече да не се занимава с въпроса. Имаше да свърши много по-важни неща.

— Дуга?

— Да?

— Онези други отряди — ти познаваш ли ги?

— Един-два. Лъвовете на Талигар се прехвърлиха първи. Сега лесно ще си хвърлят мечовете — на Талигар нравът му е кучешки и той просто не обича да губи. Железните братя на Нанфри ще са склонни да се вслушат в разума, стига да мога да поговоря с тях преди да са пролели кръв. — Той се ухили. — Нанфри е хитра стара лисица и обича да работи колкото може по-малко за колкото може повече злато.

— Добре — каза Ерик. — Ще идем и първо ще поговорим с тях, ако можем, но ако се наложи да се бием, надявам се, че знаеш на коя страна сте.

Дуга сви рамене.

— От години съм забравил на чия страна съм. — Огледа поляната. — Това място изглежда хубаво. До гуша ми е дошло от убийства и пожари. Нищо не пречи да си изберем тази земя за дом и да умрем за нея. Назад не ни чака нищо добро.

Ерик кимна.

— По-добър отговор от този не бих могъл да очаквам.

Дуга се обърна и извика на хората си:

— Тръгваме, момци. Време е да си изкараме заплатата. — Погледна Ерик, след което извика ухилен: — Вече всички сме войници на Кралството, тъй че внимавайте как се държите.

 

 

— Изчакай! — тихо нареди Ерик.

Противниците се бяха скрили зад скалите, а Ерик беше пратил няколко стрелци по рида горе, за да осигурят прикриващ огън. Вече цял месец обикаляше из Тъмни лес, като с помощта на картата намираше пратените от Изумрудената кралица наемнически отряди и ги обкръжаваше.

От първата дузина отряди осем се предадоха, а другите четири се биха. Ерик се принуди да отдели част от хората си, за да отведат пленените войници, които отказаха да си сменят цвета заради безопасен подслон.

Частта му вече наброяваше хиляда и сто души, разпределени в пет роти. Координацията беше трудна и той съжаляваше за многото коне, гонени безмилостно от куриерите между ротите, но всички донесения показваха, че прочистването на Тъмни лес върви добре.

Неведнъж се чудеше колко ли от всичко това е предвидил Калис — изглеждаше прекалено щастлива „случайност“ той да се озове тук с шестстотин елитни бойци точно когато изникнаха предните отряди на Изумрудената кралица. Нещо, за което трябваше да не забрави да попита: откъде точно Калис е получил толкова добри разузнавателни сведения.

Един съгледвач се появи отсреща и се затича към Ерик; в този момент противников войник се надигна иззад една скала, стреля и за малко не го улучи. Ерик го хвана за пеша на куртката и изрева:

— Какво става?

Войникът — един от наемниците на Дуга — задъхано успя да избълва само една дума:

— Сааурци!

— Къде?

— Натам — отвърна войникът.

— Колко са? — попита Ерик и в същия момент чу тътена от копитата на гигантските коне.

— Поне петдесет!

С риск да го удари някоя стрела Ерик се изправи и извика:

— Отстъпвай!

Стрелците, които се катереха по далечния рид, се обърнаха да разберат кой вика, видяха махащия им да се връщат Ерик, махнаха му, че са разбрали, и поеха надолу.

Две стрели профучаха откъм позициите на противника и Ерик залегна и изрева:

— Стрелци! Убивате всичко, което се появи откъм онези дървета.

Беше се сражавал със сааурци и не хранеше никакви илюзии, че битката ще е лесна. На двестате негови бойци петдесет сааурци бяха предостатъчно. А и срещу него стояха стотина наемници, които всеки момент можеха да атакуват и да го поставят заклещен между две вражески части.

Притича до мястото, където бяха вързани конете им, и се метна на седлото. Извика на един от стоящите наблизо войници:

— Препусни на север. Джеймс от Висок замък е горе с хората си. Кажи му да дойде колкото може по-бързо.

Дори войникът да намереше ефрейтора от Висок замък и хората му и да тръгнеха веднага, можеше да се окаже твърде късно.

Тропотът на настъпващите сааурци вече бе като буря, готова да връхлети всеки момент. Ерик се огледа, търсейки трескаво някакво предимство. Средният ръст на един сааурец беше около девет стъпки, а конете им бяха огромни.

— Към гората! — извика Ерик. Сааурците се появиха с гръм и трясък. С шлемове, брони и метални ръкавици приличаха на най-лошия войнишки кошмар. Гущерските им лица бяха разкривени от гняв. Предвождаше ги сааурец, развял конска опашка — офицерски знак.

— Мрете, предатели! — изрева той, щом видя отстъпващите мъже на Ерик.

Битката се развихри. Ерик се запровира през дърветата — мъчеше се да прерязва сухожилията на огромните коне и да отбягва мощните удари на сааурците. От писъците наоколо, накъсани от люти проклятия, ставаше ясно, че останалите мъже също го разбират, по най-трудния начин.

После загуби представа за време и остави битката да потече сама. Знаеше, че като бе дал шанс на хората си да се спасят между дърветата, беше загубил всякаква надежда да я организира. По-далечни викове го накараха да повярва, че отрядът, който бе оставил в готовност за атака, се е включил в сражението.

Някакъв сааурец се понесе към него отзад и Ерик по-скоро почувства, отколкото чу приближаването му, и извърна коня си тъкмо навреме, за да предотврати сблъсъка. След като конникът-влечуго го подмина, той смуши коня си и подгони друг сааурец, препускащ в друга посока. Знаеше, че атаката на тези гигантски същества в тил е най-добрият възможен ход.

Въздухът засвистя от стрели и Ерик се помоли наум дано да идат от неговите лъкометци и да събарят сааурските конници от седлата, а не от противната страна и да убиват неговите хора. Настигна саауреца, когото гонеше, тъкмо когато той дръпна юздите да си поеме дъх. Ерик го прониза с меча си — заби го с все сила в ребрата му. Стъписаният сааурец изгледа удивено отгоре много по-дребния човек, след което се прекатури от седлото, почти изтръгвайки меча от ръцете на Ерик.

Яздеха през дърветата целия следобед в този лудешки танц на смъртта, в който и от двете страни загиваха повече от грешки, отколкото заради тактиката на противника. После прозвуча рог, Ерик се обърна и видя как през дърветата препускат нови ездачи. Очакваше да види подкрепления откъм север, но тези идваха от юг, доколкото можеше да прецени.

— Сега пък какво става? — изръмжа той.

И изведнъж видя Калис и неговите конници, които почнаха да стрелят по сааурците. Капитанът му посочи нещо зад него, но Ерик не можа да чуе какво му вика заради шума на битката.

После светът се взриви от болка и Ерик видя как земята се надига да го посрещне. Дъхът му излезе. Конят му изцвили и падна. Повече инстинктивно, отколкото съзнателно, Ерик успя да отскочи от рухващото животно. Швирналата от конския хълбок кръв оплиска гърдите му.

Калис препусна към него и сааурецът изви коня си да го срещне. Ерик с мъка успя да се изправи. Опипа главата си и разбра, че шлема му го няма. Погледна ръката си. Тя беше плувнала в кръв, но той не знаеше дали е от него, или от коня.

Учудването на саауреца, когото Ерик бе убил, изобщо не можеше да се сравни със смайването, изписано на лицето на този при първия удар, който Калис нанесе по щита му. Ерик беше сигурен, че нищо не би могло да подготви този конник за сблъсъка с толкова силен противник като Калис. Ударът направо го изхвърли от седлото.

После настъпи тишина. Ерик отвори очи и осъзна, че седи на земята, с гръб, опрян на едно дърво. Някой беше загърнал с куртка краката му и бе подложил под главата му навита риза.

Един познат глас каза:

— В главата изглеждаш отвратително.

Ерик вдигна очи и видя застаналия до него Калис.

— Бил съм и по-зле.

— Сигурен съм. Мечът перна шлема ти и тъпата ти дървена глава отзад, след което посече коня ти зад седлото. Голям късметлия си ти, фон Даркмоор. Още два пръста по-напред и щеше да те разцепи на две.

Главата на Ерик звънеше и пулсираше.

— Изобщо не мисля, че съм късметлия — промърмори той и отпи няколко глътки вода от меха, който му поднесоха. — Какво те доведе в това мрачно и самотно място?

— Получих ти писмото — каза Калис. — Но всъщност дойдох най-вече защото се забави. Нали ти заповядах да се върнеш в Крондор до два месеца?

Ерик се усмихна и от това главата го заболя още повече.

— Казах ти, че ще ми трябват три.

— Заповедите са си заповеди.

— Ще се смилиш ли, ако ти кажа, че водя две хиляди вместо шестстотин, и че съм пленил или убил поне хиляда от армията на кралицата?

Калис помисли и каза:

— Само малко.

После се усмихна.