Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (19) (Разказ за лудия бог)

15.
Връхлитане

Ерик се намръщи.

Остави листовете на бюрото на лорд Уилям и попита:

— Това ли трябва да направя?

Уилям и Калис кимнаха.

— Променихме плановете, след като пристигна баща ми — уморено каза Уилям. — Той проведе съвет с принца, Джеймс и мен, и единственото, което мога да ти кажа, е, че е убеден, че Калис е необходим другаде.

Ерик беше действал въз основа на предположението, че ще се намира в планините на североизток от града и след падането на Крондор ще почне да извършва набези срещу нашествениците, щом тръгнат на изток. Сега му казваха, че ролите са сменени, като колода карти на масата.

— Аз отговарям за отбраната на града — каза Уилям. — Това си остава. Флотилията на Венкар е скрита в залива Шандън и ще удари нашествениците, когато минат покрай него, за да се съедини, както се надяваме, с това, което остане от флотата на Николас, след като се прегрупира при Островите на залеза.

— Грейлок ще действа като мой първи помощник с бойните части в планините. — Посочи Ерик. — Което означава, че ти ще минеш към Грейлок там, където планираме да го използваме.

— Отстъплението — каза навъсено Ерик.

— Да — каза Калис. — Когато загубим града, ще имаме едно отчаяно население, което ще се мъчи да избяга, и победена армия, която ще се опита да го подгони. Не можем да го позволим.

— Как ще го предотвратите? — попита Ерик.

Уилям въздъхна.

— Така се получава, когато човек прави предположения. Ако те бяхме включили в заседанията на командването, щеше вече да го знаеш. — Той подаде на Ерик свитък с документи. — Прочети ги. Планът е описан в подробности и искам до заранта да го знаеш наизуст. Ще вечеряме заедно и ще можем да обсъдим всички въпроси.

Ерик се обърна към Калис.

— Кога заминаваш?

— Веднага щом баща ми се върне от Звезден пристан — отвърна Уилям вместо Калис.

Ерик заключи, че никой не знае кога точно ще стане това.

— Добре, милорд.

— Има и още нещо, Ерик — каза Уилям.

— Какво, сър?

— От този момент ти си рицар-капитан в армията на принца. Нямам време за губене да те правя първо лейтенант, така че ще трябва да прескочиш един ранг.

Грейлок се усмихна на изуменото изражение на Ерик.

— Аз ли, сър?

— Какво ви става, фон Даркмоор! — извика Калис в истинско подражание на Боби дьо Лунвил. — Да не би изведнъж да оглушахте?

Ерик се изчерви.

— Аха, значи ми трябва нов старши сержант, нали?

— Да. Някакви препоръки?

Ерик замалко щеше да каже „Джедоу“, тъй като беше най-старшият сержант в командата му, но истината беше, че Калис се бе оказал прав, когато бе възложил службата на Ерик. Джедоу просто нямаше необходимите командирски умения за поста, изискващ много повече организационни способности, отколкото притежаваха повечето сержанти. Той помисли малко и каза:

— Има двама-трима мъже, които биха свършили работа, но честно казано, най-добрият от всички като че ли е Дуга, капитанът на наемниците. Той е умен, твърд е и разбира точно какъв е залогът, без да му казваме всичко. Оказа се много полезен в убеждаването на другите наемници, които пленихме да минат на наша страна.

— Това не ми харесва — каза Уилям. — Този човек е обърни-плащ.

— Трябва да разберете как стоят нещата отвъд морето, милорд — отвърна Ерик. — Хората там не изпитват силна привързаност към някой град и там не съществуват представи за нация и държава като тук; Дуга е бил наемник цял живот, но тамошните наемници се придържат към строг кодекс на честта. Ако се закълне във вярност — а аз мога да го накарам да разбере, че това не е договор, при който ще може да си хвърли меча и да мине на другата страна — ще служи.

— Чакай да помисля — каза Уилям. — Сигурно можем да го направим сержант на помощните части, но ми трябва някой друг, и то веднага.

— Тогава Алфред — отвърна Ерик. — Не е толкова умен, стигне ли се до стратегия, тактика и подобни, но знае да се справя с нещата бързо и без излишно суетене.

— Тогава ще стане — каза Уилям и погледна Калис.

Калис кимна.

— Съгласен съм. Стабилен е и ще се справи с това, което предстои.

— Иди му кажи — разпореди се Уилям и Ерик излезе.

— Забравихте да споменете, че получава и баронска титла — каза Грейлок.

Калис се усмихна.

— Да не го объркваме съвсем точно сега.

Уилям въздъхна уморено.

— Ще трябва да се справя с объркването му, когато прочете плановете и разбере каква роля сме му предвидили.

— Виж, в това не се съмнявам — каза Калис. — И се засмя — горчиво и със съжаление.

 

 

— Даркмоор! — възкликна Ерик. — Не говорите сериозно! — Но като видя сериозното лице на Уилям, бързо добави: — Милорд.

Уилям му махна да го последва в трапезарията.

— Ще вечеряш с мен. Ще го обсъдим на тиха вечеря.

Щом стигнаха трапезарията, Ерик почувства, че ядът му се е стопил. „Тихата“ вечеря, за която спомена рицар-маршалът, включваше херцог Джеймс, лейди Гамина, техния син лорд Арута и неговите двама сина, Дашел и Джеймс. Ерик почти се изчерви от това, че са го включили към семейството на херцога, и бързо зае място отдясно на Уилям. Щом слугите започнаха да носят храна, магьосникът Пъг влезе през вратата срещу мястото на Ерик. Ерик видя само, че косата и брадата му са късо подстригани, но когато той седна между Уилям и лейди Гамина, забеляза белезите от изгорено по врата и лицето му.

Джими и Даш станаха, както и Арута, Джеймс, и Гамина. Уилям се поколеба за миг и се надигна. Ерик побърза да ги последва.

— Здравей, прадядо — поздрави Даш.

Пъг целуна Гамина по бузата и се ръкува с Джеймс, а после и с Уилям и каза:

— Доволен съм, че всички сме заедно.

Ерик с неочаквана яснота осъзна защо настроението в стаята е толкова сериозно — това като нищо можеше да се окаже последното събиране на семейството на Пъг. Много от тях скоро можеше да не са между живите.

Ерик прошепна на Уилям:

— Ако предпочитате, сър, можем да поговорим за моята задача утре.

Уилям поклати глава.

— Утре призори те искам на хълмовете да огледаш укрепленията на първия ешелон на изток от града. После трябва да се върнеш тук — вдругиден. — Погледна семейството си. — Съжалявам, но нямаме време.

— Преди всичко, имам да ви кажа нещо на всички — каза Пъг.

Уилям се обърна да погледне баща си, също както и Джеймс и Гамина. Пъг продължи:

— Твърде дълго отсъствах от живота ви, и затова трябва да ви помоля за прошка. — Пресегна се и стисна ръцете на Уилям и Гамина. — Искам също да ви кажа, че много се гордея с вас.

Уилям като че ли не знаеше какво да каже. Гамина се усмихна и в очите й се събра влага, щом се наведе и целуна баща си по бузата. Ерик бе видял достатъчно странни неща през последните четири години, за да не го озадачи изражението на жената, която изглеждаше достатъчно стара, за да бъде майка на Пъг, а му беше дъщеря.

Гамина каза нещо на баща си на умствената реч и той се усмихна.

— Жалко, че тя също не е тук.

Уилям промълви:

— Благодаря, татко.

— Не, аз трябва да ви благодаря, че сте такива, каквито сте, и затова, че държите на своята мечта, независимо какво съм мислил, че трябва да правите. Боя се, че на някои неща се уча твърде бавно.

Уилям се усмихна и Ерик долови приликата между бащата и сина. В очите на рицар-маршала блестяха сълзи и Ерик усети, че и неговото гърло се е стегнало. „Тъкмо затова е тази война, за да защитим тези, които обичаме“ — помисли той. Някъде в нощта майка му и единственият човек, за когото мислеше като за баща, седяха на маса в дъното на един хан, и някъде се криеше жената, която обичаше, тръгнала да се събере с майка му и Натан.

Ерик внезапно почувства присъствие в ума си, едно нежно докосване, нищо повече, но разбра, че това е лейди Гамина. Погледна и видя, че тя му се усмихва. Тогава думите влязоха в ума му. „Младата ви съпруга е в безопасност. Сигурна съм.“

Без да му е много ясно как се прави, той опита да заговори. „Моята съпруга.“

Гамина се засмя и Уилям каза:

— Какво има?

— Нашият млад приятел се е оженил след последната ни среща — отвърна херцогинята. Пъг, Уилям, Арута и Гамина поднесоха полагащите се поздравления, а двамата младежи погледнаха крадешком към дядо си.

— Джеймс? — каза Пъг.

Бившето момче крадец сви рамене и се ухили. В поведението му се долавяше нещо от детинската му игривост.

— Знаех, както и Даш и Джими.

Арута възкликна:

— Знаел си?

Херцог Джеймс се засмя.

— Трябваше да задържа ума на Ерик на предстоящото, затова му позволих да си въобразява, че е измислил ужасно умна лъжа, за да измъкне младата си жена извън града. — И насочи обвиняващо пръст срещу Ерик.

— Повече да не сте помислил за неподчинение, капитане.

При тази забележка, съпроводена с новото му звание, Ерик се изчерви.

— Капитан? — възкликна Даш и закима одобрително.

Гамина и Арута казаха:

— Поздравления.

Уилям подхвърли:

— Ще видим доколко ще са намясто поздравленията след предстоящите сражения.

При споменаването на войната, настроението в стаята отново помръкна. След кратко мълчание Пъг удари с ръка по масата.

— Достатъчно! Нека си откраднем малко щастие, докато можем. — Той погледна Арута.

— Съжалявам единствено, че жена ти не е с нас.

Арута се усмихна и Ерик отново долови ехото от бащата и майката в чертите му.

— Тя е на гости при родителите си в Ролдем.

— Май трябва всички да идем на гости в Ролдем — обади се Джими.

Пъг се засмя, другите също. Яденето мина бързо и приятно, всички намираха радост и утеха в това, че са заедно.

Ерик беше доволен, че има възможност да види това семейство събрано, защото в тази стая седяха три от най-важните особи в Кралството — лорд Джеймс, неговият тъст и неговият шурей. Храната несъмнено бе най-хубавата, която Ерик беше опитвал, а виното бе несравнимо — вино, правено в родния му край Даркмоор, но твърде скъпо, за да си го позволи обикновен човек като него. Двамата с Уилям спокойно обсъдиха плана за защитата на хората, които щяха да напуснат града, докато другите членове на семейството си бърбореха за дреболии, без да обръщат внимание на спускащия се мрак.

След вечерята ядоха сладки и пиха кешийско кафе от малки чашки и изключително силно вино от Родез. Ерик чувстваше, че топлата жар го изпълва от глава до пети. Изведнъж в трапезарията бързо влезе Калис.

— Извинете ме за натрапничеството — каза той, без да поздрави — но току-що пристигна съобщение.

Джеймс стана и протегна ръка и Калис му даде съобщението.

— От Края на сушата ли е? — попита Уилям.

— Да, с бързи вестоносци. Нашественическият флот е бил забелязан вчера след съмване.

— С благоприятен вятър ще са тук вдругиден — каза Уилям.

— Почва се — въздъхна Джеймс.

 

 

Ерик се взираше в мрака. Стоеше на външния вълнолом, на предната стрелкова платформа. Точно според заканата си, Грейлок се бе погрижил да удостоят капитан Безуик със съмнителната чест да бъде първият офицер, който да се сблъска с врага при стените на Крондор.

Дори враждебният доскоро капитан да изпитваше някакво негодувание заради служебното повишение на Ерик, поставящо го над него, успяваше да го прикрие добре и беше самата вежливост, когато Ерик му даде разпорежданията.

— Къде са те? — попита Ерик.

Безуик не отвърна нищо — разбираше, че въпросът е риторичен. След като слънцето освети небето на изток, западният хоризонт си остана все така загърнат в мъгла и мрак, подпомагайки напредването на врага.

— Малко знам за това море, капитане, но ако времето е като в Батира, мъглата ще се вдигне чак преди обед — каза Безуик.

— Още преди обед може да са достатъчно близо, за да ги замервате с камъни. — Ерик огледа отбранителните линии може би за стотен път.

Външният вълнолом беше преустроен така, че за да стигне сега един кораб до пристанището на Крондор, трябваше да преплава колкото може по на юг, около големия насип, върху който бе издигната платформата, на която стоеше той; на нея имаше катапулти, лъкометци и отделение морска пехота, всички въоръжени до зъби. Всеки кораб, който се приближеше до тази страна на вълнолома, щеше да бъде обстрелян. Тази морска стена обграждаше почти целия север и бе отделена от вътрешната стена с воден зев, по-тесен от четвърт миля. В северния край на стената чакаше друга рота и всеки кораб, който се опиташе да навлезе в канала между вътрешната и външната стена, щеше да се окаже под ожесточен кръстосан огън. Отвъд водата на вътрешната стена друга рота войници окомплектоваше военните си машини. Ерик смяташе, че щом враговете видят новата отбранителна система, единственият им избор ще е да се опитат да завземат и трите платформи. Ако се окажеха толкова глупави, че да пратят кораби в канала преди да прогонят защитниците, се подлагаха на риска корабите им да бъдат потопени и да блокират канала. Това, което той знаеше, а те — не, беше, че корабите, които проникнеха през канала, ги чакаше умна система от клопки дори ако защитниците бъдеха пометени от стените.

Ерик погледна малката лодка под платформата и каза:

— Ще ви оставя лодката. — Каза го, макар да знаеше, че хората както тук, така и на другите три позиции вероятно ще бъдат избити преди да могат да отстъпят.

Дьо Безуик го погледна и вдигна въпросително вежда.

— Ако ви се наложи да пратите бързо съобщение, с лодката ще е по-бързо от бягането по стената.

— Разбира се — каза Безуик. И добави: — Всъщност много мило от ваша страна.

Ерик сложи ръка на рамото му:

— Довиждане и успех.

Затича по дигата, по малката пътечка, изсечена над камарата от камъни, поставени там от осъдените на принудителен труд, за да се инсталират върху тях платформите за балисти и катапулти. Пробяга повече от три четвърти миля до втората платформа, където чакащите го офицери му отдадоха чест. Не спря да поговори с тях, а продължи на изток, към върха на обърнатото „U“, което оформяха двете стени. Бързо преодоля четвърт миля в тази посока, след което пое на юг. Денят ставаше все по-горещ и когато стигна до третата платформа, Ерик се беше изпотил. Бързо огледа складовете и оборудването, после отново зави на север. Последната платформа беше най-изолирана, тъй като също като първата, външна стена, на хората щеше да се наложи да бягат по изложената на обстрел пътечка, за да стигнат старата северна дига, която по традиция пазеше пристанището на Крондор от слизащите на юг приливи на Горчивото море.

Там, където старият насип стигаше до най-северния пристан, Ерик завари очакващата го рота от дворцовата гвардия. Качи се на коня си и поведе патрула през гъмжилото от войници по пристаните. Вдигнали бяха всякакви възможни барикади, а първите три карета в града се бяха превърнали в мъртва зона. Всеки горен прозорец на всяко здание бе приютил по един стрелец и Ерик се възхити на отбранителната система, замислена от Уилям и Джеймс. Долните прозорци бяха барикадирани и вратите залостени, и беше построена хитроумна система от лесноподвижни рампи, така че защитниците по горните етажи да могат да се оттеглят от здание към здание, докато останалите прикриват отстъплението им. Това, което го удивляваше, не беше толкова броят на гражданите, които бяха избягали от града, след като бе започнало строителството на отбраната, а по-скоро тези, които трябваше да бъдат изселени въпреки очевидността на предстоящото сражение. Мнозина бяха изкарани от домовете им насила и ги подкараха с копия към градските порти.

След третия завой от пристанището Ерик и хората му стигнаха първата барикада. Махнаха им да минат и те поеха към двореца.

Докато се отдалечаваха от пристанищния район, Ерик забеляза изплашените лица на хората — някои надничаха през открехнатите врати, а други бързаха да свършат една или друга работа, подхваната преди войната да дойде в Крондор. Много носеха на гръб големи торби с покъщнина и се отправяха на изток — щяха да се опитат да напуснат града преди да започне битката.

Ерик знаеше, че Джеймс ще позволи на бежанците да се източат от града, но в ред, докато врагът не стигне до брега и не се наложи източните порти да бъдат затворени. От съобщенията, които бе чел предната нощ, знаеше, че „фулбургът“ — частта от града, построена извън древните стени — е почти опустял. Миналата седмица патрулите на градската стража бяха арестували и обесили дузина мародери.

Един търговец с ръчна количка ги подмина — викаше, че има храна за продан, и Ерик беше сигурен, че още преди пладне ще разпродаде цялата си стока. Щом наближи двореца, човешкият поток, отправил се към портите, се увеличи и той заповяда на ескорта си да завие към кейовете и чак след това към двореца, за да избегне натиска на хората.

Тръгнаха обратно към кейовете и както яздеха, един от хората на прозореца на втория етаж над тях извика:

— Богове! Вижте ги!

Ерик разбра, че човекът е видял вражеския флот.

— Какво виждате?

Войникът погледна надолу да разбере кой пита и като видя офицерския знак на туниката на Ерик, отвърна:

— Кораби, сър! Сигурно са хиляди.

Ерик срита коня си в галоп и препусна към двореца. Знаеше, че извън залива на Крондор няма да са чак хиляда вражески кораба, но знаеше също така, че ще са поне четиристотин, според предпазливата оценка за оцелелите.

Николас ги бе поразил от едната страна на Тъмните проливи, докато флотилията от Елариал ги беше ударила от юг. В същото време ескадрите от военни кораби от Дърбин и Квег извършваха набези над предните редици. Джеймс беше разгледал съобщенията от наблюдателите, които се опитваха да преценят размера на останалия флот, след което пращаха конници, които сменяха конете на всеки няколко мили. Набезите бяха смалили с една четвърт размера на нашественическия флот. Другите бяха решили да отпразнуват щетите, нанесени на врага, но Джеймс изтъкна, че все пак остават цели четиристотин и петдесет военни кораба, приближаващи се към Крондор.

Така вместо тристате хиляди войници, които се очакваше да слязат на брега в следващите няколко дни, в Кралството щяха да нахлуят „само“ двеста двадесет и пет хиляди. Ерик едва потисна желанието си да завие от отчаяние.

Влезе в двореца през морските порти и хвърли юздите на коня си на лакея.

— Трябва ми нов кон — каза му и забърза за последното си заседание при лорд Джеймс и рицар-маршал Уилям.

Стигна до заседателната зала, където Уилям и Джеймс ръководеха последния разбор на положението за командващите области, преди да ги изпратят в съответните гарнизони. Портата на двореца извън града се държеше свободна, за да могат конните куриери и тези офицери да излязат от града преди да започнат бунтовете на обзетите от паника граждани.

— До един час ще имаме кораби, акостиращи на север от града — каза Уилям и посочи двама от командирите, които трябваше да отговарят за крайбрежната отбрана извън града. — Време е да тръгвате, господа. Успех.

Граф Тилдън и един скуайър, чието име Ерик не знаеше, отдадоха чест и напуснаха. Той беше изучил разположението на частите, тъй като Уилям му бе дал копие от бойния план, и знаеше, че благородниците и техните отряди първи ще изпитат главния удар на атаката. От Сарт до Крондор, от Крондор до малките села на север от залива Шандън, всеки въоръжен войник, когото Патрик бе успял да измъкне от армиите на Запада, беше готов да се срази с нашествениците. Но шестдесет хиляди бойци, повечето от които неопитни наборници, щяха да бъдат удавени от над три пъти повечето закалени в сражения воини. Единственото преимущество, което имаше Кралството, щеше да е в дисциплината и обучението, а това нямаше да влезе в играта, докато Крондор не паднеше.

Защото за Ерик беше ясно, че първото му подозрение е оправдано: Крондор щеше да падне. Той огледа стаята и видя, че Грейлок вече е излязъл, както и Калис. Грейлок заминаваше за първата част под неговата пряка команда, смесена рота от Пурпурните орли на Калис, хадатски воини и кралски крондорски Първопроходци. Навсякъде из планините на север и изток всеки опитен планински боец, когото можеха да привлекат чак от далечния Изток, та до хълмовете над Ран и Показалеца, чакаше в готовност.

Общият план беше да обезкървяват врага, като избиват колкото се може повече от нашествениците, докато те преминават през Крондор, после да ги разпръснат, докато си проправят път през хълмовете и планините, където всеки от планинските бойци на Грейлок щеше да струва колкото петима от нашествениците. Ерик се беше сражавал с армията на Изумрудената кралица; повечето от бойците й бяха пехотинци, имаше и малко прилична конница, но нямаха нито един планинец. Единственото, което го притесняваше, бяха сааурските конници, защото макар да не бяха планински бойци, бяха воини, несравними с всички защитници, които Кралството можеше да изкара на бойното поле. Знаеше, че щяха да изгубят много от конете си в морския преход. Фуражът щеше да се развали от постоянната влага, а конете щяха да получат стомашни болки и много от тях щяха да са безполезни след шестте месеца в корабния трюм — но достатъчно от тях щяха бързо да се оправят и да превърнат сааурците в опасен противник. А и кой знае що за магия можеше да е използвал врагът, за да опази конете си здрави?

Уилям се обърна към Ерик и попита:

— Готов ли си?

— Готов или не, нашите сили са по местата си. Врагът вече се вижда.

Уилям бързо отиде до големия прозорец, гледащ към пристанището, и промълви:

— Богове!

Ерик и другите го последваха, и всеки по свой начин беше също толкова стъписан. Въпреки донесенията никой от тях не беше подготвен за гледката — от външния морски вал до далечния хоризонт, проясняващ се с всяка минута, докато утринната омара се вдигаше, се виждаха бели платна. Ерик изви врат да погледне колкото може по на север и успя да различи още и още платна в далечината.

— Трябва да са се развърнали още от вчера — каза Уилям и се върна при масата. — Ще се излеят върху нас като прилив. — Обърна се към благородниците в стаята. — Господа, знаете задълженията си. Дано боговете ни опазят.

Ерик огледа стаята и попита:

— Принцът?

— Той напусна двореца вчера вечерта — каза Уилям. — Със сестра ми, сина й и внуците. — Погледна Ерик и се усмихна. — Не можем да изгубим принца точно сега, нали?

Ерик кимна.

— Лорд Джеймс?

— В кабинета си е. Чувства се длъжен да остане.

След като благородниците напуснаха, Ерик каза:

— Няма какво повече да правя тук, сър.

— Още нещо — каза Уилям, бръкна в куртката си и извади малък пергамент, навит и завързан с лента и с отпечатан върху червения восък знак на сана му.

— Когато всичко свърши, дай това на баща ми, ако можеш.

Ерик се намръщи.

— Сър?

Уилям се усмихна.

— Никога не бих заповядал на някого да отиде на стената, ако сам не отида там, Ерик.

Ерик за миг се вцепени. Разбра с ужасяваща яснота, че рицар-маршалът на Кралството не възнамерява да напусне града. Преглътна с мъка. Макар двамата с Уилям да не бяха близки, беше започнал да му се възхищава заради неговата честност, храброст и ясната, хладна логика в планирането на сражението. А на вечерята с него и семейството му успя да разбере и някои неща от личната му биография. Невъзможно беше да не изпита чувство на загуба.

— Сър — промълви накрая Ерик. — Довиждане.

Уилям протегна ръка.

— Довиждане, капитане. Много от това, което предстои, е в твоите ръце. Помни, ти си способен на много повече, отколкото си мислиш.

Ерик прибра свитъка, отдаде отривисто чест и бързо излезе. Пое към портите, водещи към кейовете, като даде знак на патрула копиеносци да го последва. Извън портите отделение пехотинци се мъчеше да усмири тълпата. Паниката в града се беше развихрила с вестта за приближаващата флота и някои от бедните хорица, живеещи по бреговата линия до двореца, се мъчеха да влязат в града. Ерик спря и извика:

— Спасението ви не е тук! Източните порти все още са отворени. Или напуснете града, или се върнете по домовете си! И разчистете пътя, веднага!

Подкара коня си и тълпата се разбяга пред него и ездачите му.

Пое през града колкото може по-бързо. Знаеше на теория задачата си, но разликата между теория и практика бързо стана очевидна. Работата му беше да ръководи организираното оттегляне на защитниците на града към първата отбранителна позиция на Грейлок на изток, на около половин ден преход отвъд първите ферми извън града. Но накъдето и да се обърнеше, виждаше хаос и се съмняваше, че е възможно над цялата тази бъркотия да се наложи какъвто и да е ред. Все пак се бе заклел или да успее, или да загине. Ето защо заби пети в хълбоците на коня и продължи през човешката гмеж.

 

 

Язон грабеше всички книги, които му попадаха подръка, пъхаше ги в платнените торби и ги подаваше на момчетата, чакащи да ги отнесат в близките фургони. Ру не беше преценил добре колко време остава, докато нашествениците стигнат до Крондор, и сега наблюдаваше как работниците му опразват служебните сгради. Всичко, което бе успял да скъта — злато, кредитни писма и други ценни вещи — беше надлежно прибрано в именията му. Там вече чакаха два фургона, които да отведат жена му и децата, както и Джейкъби, на изток. Надяваше се, че Силвия много сериозно се е вслушала в съветите му и ще се присъедини към тях, щом тръгнат да се спасят от предстоящия погром.

— Това са последните, сър! — каза Язон.

— Тръгвайте! — нареди Ру.

Петнадесетте фургона, понесли цялото му движимо имущество, излязоха от големия двор на улицата. Подминаваха ги забързани хора, някои понесли покъщнината си на гръб, други просто бягаха. Из тълпата летеше мълва, че принцът е загинал, че дворецът е завзет, че всички порти са затворени и че са хванати в капан — и Ру разбра, че може да му се наложи да изостави фургоните и имуществото си, ако не се измъкне от града до залез-слънце.

Беше наел най-добрата лична охрана, която бе успял да намери, а в Крондор не бяха останали много наемници. Почти всеки мъж, годен да носи меч или да опъва лък, бе постъпил на кралска служба. Отделението от десет души, които бе наел, бяха старци и момчета, но старците бяха ветерани, а момчетата — силни и бойки.

Заплющяха камшици и конете задърпаха тежко натоварените фургони. Ру се опитваше да спаси всичко по-ценно — инвентар, инструменти и мебели. Беше убеден, че рано или късно армията на Изумрудената кралица ще бъде победена, и се опитваше да си осигури колкото може повече за възстановяване на богатството си след като войната свърши.

Попита Язон, който вече седеше на първия фургон:

— Къде е Луис?

— Отиде да търси Дънкан, щото той изчезна. Според мен е извън града.

— Защо?

— Спомена, че трябвало да иде в имението ти по някаква работа.

Ру се намръщи. Не беше виждал Дънкан от два дни, а това поставяше братовчед му в крайно неблагоприятно положение. Беше извинявал много от гафовете на Дънкан, но след като нашествениците бяха толкова близо, Ру имаше нужда от всяка възможна свободна ръка и грижата на Дънкан за собственото му удоволствие в такъв момент беше просто неизвинима.

— Тръгвам напред към имението. Ще се видим там.

Ру смяташе да остави фургонджиите да отдъхнат през нощта в имението му, след което да ги отпрати към Рейвънсбърг. Там бе намислил да събере работниците и слугите си и ако се появи врагът, да ги премести в Саладор. Знаеше за нашествениците нещо, което знаеха малцина други — че ако подминат Даркмоор, ще тръгнат към Сетанон, за прословутата плячка, за която преди време бе споменал Калис, каквото и да представляваше тя. Ру не хранеше съмнение, че Кралството ще се справи с предизвикателството — самият той беше служил при нашествениците за известно време, когато Калис успя да се внедри в армията им, и макар да разполагаха с голяма чет, липсваше им тренировката на кралската войска.

Но после се сети за сааурците и рече:

— Променям заповедта си. Подминете имението ми и продължете напред чак до залез-слънце.

— Защо? — попита Язон.

— Сетих се нещо. Стигнете до хана ни в Честъртън и ме чакайте там. Ако до един ден не получите от мен друго нареждане, подкарай хората за Даркмоор. Там отдъхнете, сменете конете и продължете към Малаково средище. Там ще чакате вест от мен.

Язон като че ли се притесни от промяната на плана, но не каза нищо.

Ру подкара напред и скоро се омеша в тълпата, напираща към източните порти. Тъкмо се канеше да се върне, уплашен да не настъпят безредици, когато видя излизащите от една улица вляво от него кралски конници. Зърна позната фигура в челото им и извика:

— Ерик!

Ерик дръпна юздите.

— Мислех, че още вчера си напуснал града.

— Много неща останаха да се свършат в последния момент — отвърна Ру. — Имам фургони след мен, ще заминат на изток.

Ерик кимна.

— Умно решение. Можеш да продължиш с нас до портата, но се боя, че фургоните ще трябва да се оправят сами.

Ру подкара до приятеля си от детинство и го попита:

— Кога затварят портите?

— Привечер, или когато откъм изток се появи първия враг. Което от двете дойде първо.

— Толкова ли са близо? — изненада се Ру.

— Преди час удариха външния морски вал — отвърна Ерик. Пътят вече беше ограден от кралски войници, пазещи тълпата да се придвижва в ред. Тези, които чуваха, че отзад идват коне, се опитваха да отбият встрани, но място нямаше и Ерик и отделението му се принудиха да забавят до ходом.

— А ти накъде? — попита Ру.

— Навън. Когато портите се затворят, ще продължа в ариергард зад тези, които са успели да излязат.

— Гадна работа.

— Не толкова гадна, колкото да останеш вътре — отвърна Ерик.

— Виж, за това не бях помислял. — Ру замълча, после попита: — А какво става с Джедоу и другите?

Ерик знаеше, че го пита за шепата мъже, с които бяха служили отвъд морето с капитан Калис.

— Вече заминаха в планините.

— Какво всъщност става?

— Не мога да ти кажа — отвърна Ерик.

Ру помисли малко; беше пращал строителни материали за принца до странни места по планините, както и продоволствие. Прецени обстоятелството, че най-добрите войници на принца са по височините, и попита:

— Кошмарния хребет ли?

Ерик кимна.

— Нищо не казвай, но до месец гледай да си преместиш семейството на изток от Даркмоор.

— Разбрано — каза Ру и ето, че стигнаха до портата. На един фургон му беше паднало колело точно извън нея и коларят се караше със стражите, които искаха да разпрегне коня и да издърпа фургона встрани, а коларят настояваше да изчакат, докато оправи счупеното колело.

Ерик отиде при тях и извика:

— Сержант!

Мъжът се обърна и като видя офицер в черното на Специалната част на принца, отдаде чест.

— Да, сър!

— Престанете да се карате и разкарайте този фургон от пътя. — Пешаците можеха да го заобиколят и да излязат от портата, но зад счупения фургон се трупаше цяла върволица фургони и коли.

Коларят се отчая.

— Сър! Целият ми имот е вътре!

— Съжалявам — каза Ерик и махна на едно отделение да издърпа фургона край пътя.

— Ако можеш да си го оправиш там, жив и здрав. Но така само пречиш на хората.

После се обърна към Ру.

— Излизай, Ру. Веднага.

— Защо?

Ерик посочи на север и Ру видя пушилката и настръхна.

— Само едно нещо може да вдигне пушилка толкова бързо.

— Или е най-големият кавалерийски ескадрон от тази страна на Кеш, или са сааурците!

Ру обърна коня си по източния път и с вик препусна извън града. Ерик се обърна към един от войниците и каза:

— Върни се в града и предай, че ни идат гости от север. — Погледна към вдигащия се прах и добави: — До един час ще са тук. — После се обърна към ротата стражи при портата и каза: — Пригответе се да затворите за не повече от минута след сигнала.

— Слушам, сър!

Ерик продължи на около четвърт миля на север, където на позиция изчакваше рота тежковъоръжени пиконосци, с два взвода лъкометци за поддръжка.

— Лейтенант!

— Да, сър? — отзова се водачът на Кралските крондорски пиконосци.

— До един час от север тук ще дойде цяла камара проклети големи гущери, яхнали гигантски коне. Хората ви ще могат ли да се справят с тях?

Лейтенантът се усмихна.

— Щом са големи, по-лесно ще ги улучваме, нали, сър?

Ерик се усмихна. Младият офицер сигурно беше с няколко години по-голям от него, но Ерик се почувства като старец пред ентусиазма му.

— Духът е всичко — каза той.

После обърна малкия си патрул и пое на юг, където чакаше друга част пиконосци. Тях ги изпрати за подкрепление на групата на север. Каквото и да дойдеше от юг, щеше да е много по-малка заплаха от един сааурски щурм, а защитниците в града щяха да се справят с всякаква човешка заплаха.

После сякаш небесата се разтвориха и се надигна вой, който накара Ерик и всички около него да си запушат ушите от болка. Воят се проточи и ездачите се мъчеха да укротят наплашените коне, които цвилеха и ритаха в паника. Няколко пиконосци бяха хвърлени от седлата. След минута звукът замря и ушите на Ерик продължиха да кънтят.

— Какво беше това? — попита един войник.

— Представа нямам — отвърна Ерик.

 

 

Уилям и Джеймс стояха на терасата на двореца с изглед към залива, когато ехото на странния вой заглъхна. Откъм устието на залива се надигна огромен стълб от пушек и пара. Шумът беше придружен от ослепителен блясък и двамата неволно стиснаха очи. Мъжете по-долу по стените стъпваха като слепи и викаха някой да дойде и да им помогне.

— Какво е това? — попита Уилям.

— Виж! — каза Джеймс и посочи към устието на залива.

Кипналите води на външния залив като че ли вече се успокояваха и към пристанището се понесе огромна вълна от пяна и отломки. На гребена й яздеха огромни кораби — и всички носеха нашественици на борда си.

— Те са в залива! — извика Уилям. — По дяволите! Мислех, че ще можем да ги задържим отвън поне за седмица.

— Не знам какво използваха, но двата морски вала са рухнали.

Уилям изруга.

— Хиляда души имах на тези стени!

— Толкова с умните капани, дето поставихте в канала.

Уилям кимна.

— Сигурно са пометени заедно с укрепленията ни. Какво беше?

— Не знам — каза Джеймс. — Видях как Ги дьо Батира подпали Арменгар по време на Големия бунт. Когато ония двайсет и пет хиляди бурета с нафта гръмнаха, взривът се чуваше от мили. Това беше нещо… различно.

— Някаква магия ли? — попита Уилям.

— С произход като твоя можеш по-лесно да отговориш на тоя въпрос от мен — каза сухо Джеймс.

Уилям му обърна гръб.

— В Звезден пристан не окуражаваме учениците да гърмят разни неща. Нарушава спокойствието. — Бързо отиде при ездачите, чакащи да разнесат заповеди, и каза на първия:

— Заповед номер пет. Те са в града.

Върна се при Джеймс, който се бе загледал към вражеските кораби.

— Няма да позволя това — заяви херцогът.

Уилям сложи ръка на рамото на зет си.

— То вече стана.

— Я ми припомни, каква беше заповед номер пет?

— Затваряме източната порта и огън по всичко, което дойде от запад. Битка от къща за къща първите три карета от пристанището.

— А онези гадории, дето ги постави при кейовете?

— Те още са си на мястото. Ако пантатийските магьосници не гръмнат двореца, както направиха с морските валове, ще се натъкнат на няколко малки изненади, когато слязат на кейовете.

Джеймс го погледна и попита:

— Изведе ли всички?

Уилям знаеше за кои „всички“ говори Джеймс — за сестра му, за сина им и внуците.

— Вече са извън града. Снощи напуснаха в специална каляска.

— Е, тогава да се сбогуваме — каза Джеймс.

Уилям се вгледа в зет си и го сравни с мъжа от спомените си. Двамата дълго време бяха живели заедно, от времето, когато Уилям бе млад лейтенант в гвардията на принца, а Джеймс пердашеше двамата диви близнака, Боррик и Ерланд, сега съответно крал и принц.

— Беше преди… колко, трийсет години? — попита Джеймс.

— Почти четиридесет. — Двамата се прегърнаха.

След като се пуснаха, Джеймс каза:

— Съжалявам само, че ти така и не си намери някоя, Уилям.

— Бях си намерил — отвърна Уилям. — Преди много време.

Джеймс не каза нищо, защото си спомни за кешийската магьосничка, в която Уилям се беше влюбил като младеж, и за нейната преждевременна смърт.

— А аз искрено ти завиждам за Арута и момчетата — каза Уилям.

— Трябва да тръгвам — каза Джеймс.

— Ако успеем някак да оцелеем след всичко това, обещавам ти, че ще помисля да си намеря някоя добра жена и да се задомя.

Джеймс се засмя, прегърна отново шурея си и отвърна:

— Ще се видим или в Даркмоор… или в ада.

— Едното е като другото. — Уилям леко го побутна към вратата.

Херцогът се обърна и забърза, колкото му позволяваха престарелите крака. Отвън го чакаше взвод специални войници, облечени в черни туники, гамаши и боядисани в черно железни шлемове. Не носеха никакви отличителни знаци и мълчаливо придружиха Джеймс до кабинета му. Там той свали знака, показващ ранга му, свали и златната верига с печата на херцога на Крондор, с който се подпечатваха официалните декрети. Свали херцогския си пръстен и го остави до печата. После се обърна към един от войниците и каза:

— В залата за аудиенции на принца има една сабя, окачена над камината. Донеси ми я.

Войникът излезе бежешком, а Джеймс свали дрехите си и се облече като войниците. Беше готов, когато войникът се върна със сабята. Стара рапира, със странен знак, малък боен чук, ецван на острието.

Той сложи сабята във вързопа, уви я заедно с веригата и печата, взе и едно писмо, което бе написал предната нощ, и го връчи на един от войниците.

— Това го занеси на лорд Венкар в Даркмоор.

— Слушам, милорд — отвърна гвардеецът и бързо излезе.

Джеймс се обърна към мълчаливите войници в черно:

— Време е. — Излязоха от кабинета му и бързо се спуснаха в недрата на двореца по витото стълбище, водещо към тъмницата. Подминаха килиите и спряха пред една привидно плоска стена.

— Поставете дланите си тук, и ето там, и бутнете нагоре — каза Джеймс. — Двама войници изпълниха указанието му и стената се плъзна почти без усилие нагоре към тавана, разкривайки скрита врата. Джеймс посочи. Двама войници пристъпиха да отворят вратата; тя изскърца сърдито, че я безпокоят след толкова години мир. Но все пак се открехна и откри отвор и стъпала, водещи надолу. Запалиха фенери и двама войници влязоха. Джеймс ги последва. След като през вратата мина и последният от осемте стражи, я затвориха и лъжливата стена се спусна сама.

Мъжете забързаха по стълбите и стигнаха до друга затворена дървена врата. Един от тях се вслуша и каза:

— Тихо е, милорд.

Джеймс кимна.

— Отворете я.

Мъжът го направи, вратата се отвори и се чу плясък на вода. При едно от стълбищата под старата цитадела, централната част на двореца на Крондор, от града към залива се виеше подземен канал. Вонята подсказваше на всички това, което вече знаеха: беше част от големите канали на града, изтичащи в залива на около миля оттук.

Чакаше ги дълга лодка, привързана за желязна халка на каменния кей, и осемте войници се качиха, като оставиха място по средата за херцога. Джеймс стъпи в лодката и каза:

— Да тръгваме.

Мъжете почнаха да гребат, но вместо да се отправят към залива, обърнаха лодката и тръгнаха срещу течението, навътре в каналите на града.

Когато стигнаха до устието на голям сводест канал, два пъти по-висок от човешки ръст, Джеймс прошепна:

— Джими Ръчицата се връща у дома.