Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (23) (Разказ за лудия бог)

19.
Катастрофа

Ру се намръщи.

Рамото го болеше, но Луис го увери, че няма инфекция.

— Засега е добре — каза той. — Утре вечер като стигнем Вилхелмсбърг, отново ще почистим раната.

— Искам да си легна — каза Ру и се ухили на Карли, Хелън и децата.

Първите няколко дни децата гледаха на пътуването като на приключение, но от тази сутрин Абигейл беше започнала да подпитва кога ще стигнат вкъщи. Карли се беше опитала да й обясни, че пътуването ще е дълго, но „дългото“ повече от няколко минути беше нещо непонятно за тригодишно дете.

В бивака беше сравнително спокойно, макар че наетите от Ру охранници с всеки ден изглеждаха все по-изнервени. Ру и Луис бяха преживели достатъчно време сред войници, за да знаят, че тези мъже са свикнали да си седят кротко, да плашат с вида си разбойниците и рядко да им се налага да вадят меч или да опъват лък.

Крондор беше паднал. Това стана ясно от невероятно високия стълб черен пушек, който се появи на запад два дни след като тръгнаха, както и от нарасналия човешки поток по пътя на изток. Ру все по-често забелязваше, че наетите му пазачи се въвличат в тихи разговори, и подозираше, че са готови да драснат при първия признак за по-сериозна неприятност.

Бе говорил с Луис за съмненията си доколко могат да разчитат на наемниците и Луис се съгласи. Луис се стараеше да остава за повечко сред тях, както за да укрепи куража им, така и за да им даде да разберат, че ще се разправи сурово с всеки, който не си изработи заплащането. Ру знаеше, че ще има повече шанс да опази малкия си керван непокътнат, след като стигнат до Вилхелмсбърг. Там щяха да отдъхнат, да отседнат за една нощ в някой от хановете, след което да поемат към Рейвънсбърг. Ру бе обещал на мъжете да им плати там част от договорената заплата — малко злато в джобовете им щеше да ги задържи.

Ако семейството на Ерик и Мило все още беше в Рейвънсбърг, Ру щеше да ги отведе до Даркмоор. Знаеше, че рано или късно Ерик ще се яви там. Беше се замислял накъде ли извозват оръжия и снаряжение в продължение на цялата изминала година и закъде фургоните му караха сечива и материали, но единственото, което Ерик му беше казал, бе:

— Кошмарния хребет.

Знаеше, че Кралските инженерни части укрепваха старите пътища или изсичаха нови по отвъдния склон на хребета, пътища с дължина стотици мили, които минаваха почти изцяло през източната половина на планините Каластий. Самият хребет наподобяваше смачкана, обърната буква „У“, с един дълъг и един къс крак. Дългият крак минаваше малко източно от Крондор и стигаше до Зъбите на света, огромната планинска верига, пресичаща северната част на Кралството. Късият източен крак преминаваше от Даркмоор до северните окрайнини на град Танерус, където краката се събираха. Ру беше преценил, че след като Сетанон е крайната цел на чуждоземците, то прехвърлянето на планините северно от Танерус би ги отвело твърде далече от целта им. Навсякъде южно от тази точка щеше да им се наложи да преодолеят Кошмарния хребет и той разбираше, че ако главните сили на кралската армия чакат по тази гранитна стена, за тях има шанс да оцелеят. Ако врагът можеше да бъде задържан от тази страна на хребетите, докато паднат снеговете, Кралството щеше да спечели войната.

Но от Деня на Средилетие бяха изтекли само три седмици и снеговете на зимата изглеждаха на векове далече от тази топла вечер. Отраснал в Рейвънсбърг, Ру знаеше, че снеговете могат да дойдат и по-рано, но знаеше също така и че може да закъснеят. Така или иначе, щяха да видят сняг най-рано след месец и половина, по-вероятно след два или повече. Може би щеше да има поройни дъждове — те бяха обичайни, — но до снега имаше още месеци.

Ру отиде при огньовете и побъбри с Карли и Хелън, опита се да заговори и децата. Децата все още бяха загадка за него, въпреки че присъствието им вече не будеше такова неудобство като по-рано. Дори настойчивостта, с която малкият Хелмут искаше да пъха всичко, което му падне подръка, в устата си, му се стори забавна, въпреки че това като че ли страшно изнервяше Карли. Язон прекарваше повечето време с децата и си играеше с тях — дарба, за която Ру му беше много благодарен.

Децата на Хелън бяха по-големи и той можеше да разговаря с Натали и Вилем, въпреки че нещата, които ги интересуваха, си оставаха загадка за него. Хелън беше спокойна сред морето от хаос, топлата й усмивка и мекият й глас утешаваха всички около нея. На светлината на огъня Ру в един момент усети, че я зяпа втренчено, докато децата бърбореха, и извърна очи настрани. Забеляза, че Карли го наблюдава, и й се усмихна. Тя му отвърна с усмивка, малко плаха, а той й намигна и каза:

— Всичко е наред.

После се отпусна, като се постара да не натоварва раненото си рамо, и погледът му отново се насочи към Хелън. Прозя се и затвори очи, но образът й изгаряше паметта му. Не беше красива, но притежаваше онова, което някои щяха да нарекат „чар“. Най-привлекателното у нея бяха големите й кафяви очи и широката, топла усмивка. А и тялото й беше стегнато и все още стройно.

После Ру се зачуди дали Луис не беше луд да помисли, че тази жена, тази чудесна, грижовна майка, би могла да се влюби в един канален плъх като него. Въздъхна и се отпусна в приятна дрямка, докато лагерната глъч наоколо заглъхваше. Спокойната вечерна топлина и ромонът на гласа на Хелън го унесоха.

Изведнъж Ру се събуди от викове. В лагера бе настъпила суматоха. Ру примигна объркано и се опита да прецени положението. Сигурно бе минало доста време, откакто беше задрямал.

— Карли, Хелън, ставайте! — каза той.

Хелън се събуди и потърка очи:

— Какво?

— Прибирайте децата във фургона! Каляската няма да издържи по тези пътища, ако се наложи да бягаме.

Луис изтича при тях.

— Насам идат конници. — Държеше кама. Откакто дясната му ръка бе посечена, Луис не носеше повече меч, но с лявата все още беше опасен с ножа.

Ру и Луис набързо потушиха тлеещия огън с надеждата, че ездачите не са забелязали отдалече слабите пламъци.

Наемниците вече тичаха към конете си и Ру извика:

— Подкарайте фургоните! — Все още оставаха два часа до съмване, но конете си бяха отпочинали през нощта. С малко късмет щяха да се отдалечат достатъчно преди да ги забележат.

Коларите се разтичаха да впрегнат конете, Ру също се постара да помогне, доколкото може. Язон не разбираше нищо от оръжия или фургони, но носеше всичко, което му кажеха, а Луис беше като скала. Но най-голямата грижа за Ру бяха наемниците. Сега от тях се искаше да останат по местата си срещу корави и зли мъже, които се бяха сражавали от години.

Фургоните потеглиха и Ру за пръв път от дни се качи отново на седлото.

Остана в края на кервана, като поглеждаше с тревога на запад, за да види приближаващите ездачи. Скоро след като фургоните затрополиха към широкия път, зърна на запад фигури — тъмни силуети на фона на предутринния сумрак. Можеше само да се моли, че ще са предпазливи от опасение, че приближават част от кралската армия, а не отчаяна сбирщина цивилни бегълци.

След около половин час някой отпред извика, а друг изпищя. Виковете от южната страна на пътя подсказаха на Ру, че ездачите, които беше зърнал, са прекосили пътя, минали са успоредно на него и са препуснали напред да направят засада.

— Обърни на север! — извика Ру. Извади меча си. Пренебрегна болката в ръката и подкара коня си напред, за да се счепка с първия противник, който му се изпречи на пътя.

Не мина много и видя някакъв дрипав ездач да се бие с пазача на един фургон, шестия пред този на Ру. Наемникът се бранеше добре, но други конници прииждаха бързо.

Ру нямаше време за глезотии. Смуши коня си и го принуди да връхлети върху другия кон. Ездачът от армията на кралицата падна на земята, щом конят му неочаквано се изправи на задните си крака, и Ру извика на охранника си:

— Убий го!

След това подкара коня си към другите ездачи, които бяха само един фургон напред. До него се озова Луис, омотал юздите около дясната си китка и стиснал камата в лявата ръка. Ру искаше да му каже да се върне да пази жените, но беше твърде зает с грижата си да оцелее.

Уби един, отблъсна втори, обърна коня си и видя, че Луис превързва рана на дясната си ръка, без да изпуска окървавената си кама.

— Ти си луд — викна му Ру. — Следващия път остани с жените и ако трябва да режеш гърла, прави го там.

Луис се ухили.

— Май си прав. Никога не ме е бивало много в ездата. — Посочи с брадичка раната си. — Без кон съм по-добър.

Ру се удиви на спокойствието му.

— Марш, Карли да те превърже. Аз ще ида да видя какви са щетите.

Препусна до началото на кервана и разбра, че двама от пазачите са мъртви, а други двама са побягнали. Останалите шестима, с Луис, него самия и Язон, не стигаха да опазят и два фургона, да не говорим за дузина. Ру не се поколеба и каза на наемниците:

— Върнете се при последния фургон. — После се обърна към коларите, които още седяха по каприте, и им нареди:

— Подкарвайте веднага! Право към Вилхелмсбърг и хана „Утринна мъгла“. Там чакате. Ще ви дам четири годишни заплати награда.

Коларите викнаха като един и подкараха животните. Ру настигна останалите шестима пазачи и каза:

— Ние ще браним последния фургон. Лично ще убия първия, който се опита да избяга.

— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Луис.

— Абсолютно. Мисля, че само ги изненадахме, като им дадохме бой.

— Колко са? — попита Язон. Мъчеше се да не изглежда изплашен. Бившият сервитьор, а сега сметководител, никога не се беше излагал на насилие, освен в пиянски свади по кръчмите, и сега страшно се стараеше да успокои децата.

— Много — каза Ру, слезе от седлото и върза юздите на задната ритла. После отиде до предницата, качи се, взе юздите от разтреперания колар и каза:

— Дръж се.

Обърна фургона на север и извика:

— След мен!

Шестимата охранници, Луис, Язон и жените с децата излязоха от пътя. Ру знаеше, че рискът е огромен, но ако можеше да се отдалечи достатъчно по почти неизползван път на изток, докато нападателите плячкосваха фургоните, щяха да успеят.

— Няма да оцелеят — каза Луис.

— Сигурно. Но ако някой оцелее, ще си удържа на думата и ще му дам толкова злато, че да му стигне за години.

Луис се отпусна на дъното на фургона. Беше му тясно, защото двамата с Язон седяха с децата и двете жени. Но засега поне бяха в безопасност.

 

 

Късметът им не трая дълго. Ру ги беше повел по тясна пътека сред редките гори, която ги вкара в едно дере, откъдето фургонът не можеше да мине. Върнаха се и се опитаха да излязат на тесния път, водещ на изток.

Някъде по пладне чуха тропота на конски копита и няколко напрегнати минути Ру, Луис и наемниците зачакаха мълчаливо с извадени оръжия, докато Карли, Хелън и Язон пазеха децата да не се разреват. Когато и последният конник подмина, на по-малко от двайсет крачки, Ру даде знак да завият на изток.

Привечер се изгубиха съвсем и скупчени около едва тлеещия огън, обсъдиха възможностите си. Един от наемниците каза:

— Аз викам да го оставим тоя фургон и да ударим на изток, господин Ейвъри.

— Добре ли познаваш тези хълмове?

— Не много, но нашите момчета са на изток, както казахте, и по всеки път, който си струва да се нарече такъв, най-вероятно ще гъмжи от конница, тъй че ако държим през горите, може и да се промъкнем покрай тях.

— Оттук до Даркмоор има поне дузина селца и можем да стигнем до някое от тях, но ако нямаме местен водач, най-много да опрем в някое възвишение, което току-виж се оказало колкото планина, и няма да можем да го заобиколим — каза Ру. Огледа бързо смрачаващия се лес и добави: — Лесно е да се объркаш в гората, ако не знаеш пътя. Може да влезем право в ръцете на врага.

Настроението беше станало толкова мрачно, че децата мълчаха и гледаха Ру и другите възрастни с широко отворени очи. Карли и Хелън правеха каквото можеха да ги успокоят, но кротичко, за да продължат да пазят тишина.

— Но мисля, че може би си прав — продължи Ру. — Да разтоварим фургона и да вземем одеяла и храна. Оставяме другото и утре тръгваме пеш.

Наемниците се спогледаха, но никой не каза нищо — просто наставаха и се заловиха да изпълнят заповедта. Ру остана да седи мълчаливо, загледан в децата в гаснещата нощ.

Хелън бе взела сина му в скута си и тихо му пееше, а Карли държеше Абигейл. Вилем се беше облегнал на рамото на майка си и се бореше със съня, решен да остане буден. Натали вече бе заспала на одеялото между Хелън и Карли. Язон опаковаше храната, а Луис се въртеше около наемниците и им обещаваше щедри награди.

Когато децата заспаха, Карли седна до Ру и попита:

— Рамото ти как е?

Ру се сети, че не е помислял за раната си, откакто се бяха счепкали с нападателите, и леко размърда рамото си.

— Схванато е малко, но ще се оправи.

Тя се наведе към него и прошепна.

— Страх ме е.

Той я прегърна с лявата си ръка.

— Знам. Но ако извадим късмет, утре ще сме спасени.

Тя не каза нищо, само остана да седи до него, намерила утеха в близостта му. Седяха мълчаливо цяла нощ, подремваха, но без да могат да заспят, тъй като нощните шумове на леса ги стряскаха.

Когато небето изсветля, Ру каза тихо:

— Вдигайте децата.

Карли стана, а Ру се обърна към Луис.

— Трябва да тръгнем преди да е съмнало.

— Накъде?

— На североизток. Ако се натъкнем на препятствие обръщаме и тръгваме на юг — или на запад, ако няма друг начин. Рано или късно ще стигнем до оня път, за който ти казах, или ще излезем при фермите край Вилхелмсбърг.

— На наемниците не може да се разчита — каза Луис.

— Знам. Но ако ги убедим, че с нас имат повече шанс да оцелеят…

Сепна ги цвилене на коне и двамата се обърнаха и видяха шестимата охранници да се отдалечават в предутринния сумрак.

— По дяволите! — изруга Луис.

— Нямаме време за ядене — каза Ру на Язон и Хелън, които вече се бяха събудили. — Грабвайте кой каквото може и да се махаме. Ако наблизо има нападатели, ще чуят тропота на конете и ще дойдат да търсят.

Децата захленчиха, но майките им набързо ги усмириха и им дадоха по комат хляб. Предната вечер Ру беше проучил околността и беше намерил едно тясно дере, което продължаваше на североизток. Реши, че най-вероятно то ще ги отведе нагоре, към планинските подножия, затова смяташе да поемат по него, докато не намерят път на изток или север.

Вървяха бавно — децата лесно се изморяваха и издържаха на ходенето само по час. След това се налагаше да почиват.

По пладне чуха далечни шумове на битка. Не можеше да се разбере от коя посока идват.

Продължиха напред.

 

 

— Добре се справихме — каза Ерик.

— При тази пълна катастрофа в Крондор даже много добре — съгласи се Грейлок. После прегледа донесенията, пристигнали от позициите на север и юг, и добави: — Поднесоха ни гадна изненада.

— Каква?

— Велики Кеш иска да завладее цялата Долина на сънищата.

— Нали принц Ерланд беше постигнал някакво споразумение с тях?

— Явно кешийците не са се съгласили.

Обядваха. Командата на Оуен щеше да се изтегли след като привършеха обяда и след като хората на Ерик се разположеха на позицията, изкопана от частта на Грейлок. Хората на Ерик бяха доволни, че поне не им се налага да вдигат барикади и че могат да поотдъхнат, докато се появи врагът.

— Доколкото мога да преценя — каза Грейлок, — трябва да удържиш тук пет дни вместо четири.

— Ще опитам шест — отвърна Ерик.

Грейлок кимна.

— Вестите от север са добри. Капитан Субаи и Първопроходците са успели да преведат хората си през планините без големи трудности.

Ерик се засмя.

— Почакай само врагът да се качи там с цялата си сила.

— Е, част от плана е да им попречим да се качат там с цялата си сила. — Оуен въздъхна. — Донасят, че боевете са най-люти на север. Има някаква рота хадатци до една наша част, окопали са се край един малък проход югоизточно от Квесторско око. — Ерик извика в паметта си картите, които беше изучавал, и кимна. Точно тази позиция трябваше на всяка цена да се удържи — да пропуснат врага да премине там означаваше да му се отстъпи чист маршрут към източните склонове на планините, покрай Даркмоор и право към Сетанон. — Но врагът не е достатъчно многоброен, за да ги изтика.

— Твърде уморен съм, за да мисля — каза Ерик. — Щом се окопаем, ще поспя.

— Съмнявам се — засмя се Оуен. — Ще провериш всичко два пъти, преди да си се уверил, че сте се окопали добре, така че едва ли ще поспиш преди да се стъмни.

Ерик сви рамене и се прозя.

— Колко време спечелихме?

— Два дни. Все още ни трябват три седмици.

— Не знам дали ще можем.

— Ако не успеем, ще им дадем голямо сражение при Даркмоор и по хребета.

— А какво става с Източните армии?

— Те са зад рида — каза Оуен. — Изчакват.

— Бих искал да са ей там. — Ерик посочи района, където хората му подготвяха оръжията и припасите.

Оуен сложи ръка на рамото му.

— Разбирам. Трудно е да гледаш как хората ти капят един по един. Но се налага.

— Принц Патрик ми го обясни съвсем ясно, както и рицар-маршал Уилям. Но никой не каза, че трябва и да ми харесва.

— Ясно — кимна Оуен и се обърна към един сержант. — Сержант Къртис!

— Да, генерале?

— Вдигайте хората за поход.

— Слушам, сър! — Сержантът затича да предаде заповедта.

— „Генерале“ — повтори ухилено Ерик. — Манфред сигурно съжалява, че е изгонил своя мечемайстор.

— Питай го като стигнеш в Даркмоор. — Оуен се метна на коня си. — Освен това той всъщност няма какво да каже по въпроса. Матилда ме изрита.

При споменаването на вдовицата на баща му Ерик каза:

— Май скоро ще уреждам сметки с нея.

— Само ако останеш жив, приятелю — каза Оуен, обърна коня си и го подкара. И подхвърли през рамо: — Тъй че гледай да останеш жив.

— Сбогом, Оуен.

Ерик остави лагерния огън и тръгна да огледа позициите. Оуен се оказа прав и минаха часове след залез-слънце, преди да намери време за сън.

 

 

Ру, Язон и Луис стояха с приготвени оръжия, докато двете жени водеха припряно децата нагоре по стръмния бряг към една пещера. Два дни се бяха придвижвали без трудности, намираха тесни пътеки, които продължаваха да ги водят неотклонно към целта. Веднъж се натъкнаха на горска колиба, изоставена, но непокътната, където прекараха една нощ и рискуваха да запалят огън, въпреки че Ру се безпокоеше да не би миризмата на пушека да разкрие местоположението им.

После изоставиха сравнително удобната колиба и вече се намираха на не повече от един ден от пътя, който Ру помнеше, когато чуха тропот на конници, усилващ се с всяка минута. Ру не знаеше дали ездачите са им хванали следите, или просто случайно минават оттук, но така или иначе ги приближаваха стремително.

Доколкото можеше да се съди по шума, групата беше малка, петима-шестима ездачи, но след като рамото на Ру беше ранено, след като Луис имаше само една здрава ръка и само една кама, а Язон нямаше никакъв опит с оръжие, дори двама опитни наемници щяха да са опасни. Ако ездачите бяха и с лъкове, Ру знаеше, че с тях е свършено. Единствената възможност да оцелеят поне жените и децата беше ако се скрият някъде. Ру и другите мъже бяха решени с цената на всичко да задържат идващите, които и колкото и да бяха те, за да им дадат време да избягат и да се скрият.

Ру хвърли поглед през рамо, видя как Хелън тика децата в пещерата и му се стори, че тя му се усмихна. Но от толкова далече не беше сигурен.

Скоро в отсрещния край на тясното дере, през което бе преминала групата му, се появиха четирима конници.

— Язон, ако тръгне на зле, не се прави на герой — каза Ру. — Опитай да посечеш крака на някой от конете и гледай да не те убият. Двамата с Луис ще се заемем с бойците.

Като видяха на пътя си тримата мъже, ездачите забавиха до ходом.

— Ако останат в колона, ще разговарят. Ако се развърнат, ще се бият — каза Луис.

Четиримата продължиха в колона. Когато приближиха на десетина крачки, водачът им спря, вдигна ръка и каза:

— Кои сте вие?

Говореше на езика на Новиндус, с лек акцент, и Ру прецени, че тези войници трябва да са от друга част на континента, който бе посетил преди време. Реши да блъфира.

— Казвам се Амра.

Като чуха собствения си език, четиримата се поотпуснаха. Водачът посочи Луис.

— А ти?

— Хаджи, от Махарта — отвърна той без колебание.

— А ти? — обърна се водачът към Язон.

Преди Язон да си отвори устата, Ру каза:

— Той е ням. Казва се Язон.

Язон дума не можеше да разбере от тази странна реч, но щом чу името си, кимна.

— От коя част? — попита водачът. Вторият конник излезе от колоната и застана до него. Двамата бяха с извадени оръжия, готови да нападнат, ако отговорът не им хареса.

Умът на Ру заработи трескаво. Знаеше, че нещата в армията на кралицата са се променили коренно, откакто Пурпурните орли на Калис бяха служили в нея. Знаеше имената на някои части, но представа си нямаше дали още съществуват, или къде може да са разположени. Но също така знаеше, че никой отговор няма да го убие толкова бързо, колкото липсата на отговор. Затова отвърна:

— Сложиха ни в Черните мечове на Шинга, след битката за Махарта.

— Дезертьори значи? — рече вторият ездач.

— Не, натъкнахме се на пиконосци на Кралството и те ни отрязаха — отвърна Ру.

Луис леко сниши камата, уж че се е отпуснал, и добави:

— Изгубихме се и побягнахме. Скитаме из тези гори от цяла седмица. Намерихме малко храна, но съвсем малко и сме гладни. Опитваме се да се върнем при нашите.

— Можете ли да ни помогнете? — попита Ру. — Наистина не сме дезертьори.

Другите двама ездачи подкараха конете си и заеха фланговете. Водачът на четиримата каза:

— Не сте дезертьори? Много лошо. Защото ние сме.

И изведнъж те нападнаха и Луис и Ру се хвърлиха настрани от пътя им. Ру клекна, превъртя се, изправи се присвит и видя вкочанения от ужас Язон, когото вторият ездач тъкмо посичаше безмилостно. Язон приклекна, замахна и Ру видя как оръжието изхвърча от ръцете му, когато конят го изрита. После изцвили и стана ясно, че Язон го е поразил с меча си, но той остана да лежи на земята, неспособен да помръдне от болка.

Конят, който беше ранил, с окървавен от дълбоко забилия се в него меч преден крак, хвърли ездача си. Луис метна камата, улучи единия от мъжете в гърлото и той умря още преди да е паднал на земята.

Изхвърленият от седлото ездач стенеше проснат на земята, а Луис и Ру имаха вече срещу себе си равен брой противници. Луис измъкна от ботуша си втора кама и се присви. Двамата си промърмориха нещо, явно притеснени от това, че способността на Луис да мята ножове го прави много опасен.

После извикаха, подкараха бясно конете и създадоха впечатление, че ги атакуват поотделно, но в последния момент единият, който беше препуснал срещу Ру, обърна и заобиколи, за да нападне Луис отзад. Луис метна камата към ездача срещу себе си, но той се сниши над шията на коня си, прикривайки главата и раменете си.

Луис обаче беше предвидил този ход и беше хвърлил ниско, целейки се в бедрото на противника си. Ножът се заби дълбоко в дясното бедро на мъжа и той зави от болка и дръпна юздите, за да се отдалечи от Луис, докато отзад го напада другарят му.

Луис беше извадил трета кама, която носеше под ризата си, и тъкмо я мяташе в мига, в който нападателят се изправи на седлото. Улучи го в гърлото и мъжът се срина от коня.

Ру нападна мъжа, който сви покрай него, веднага щом той го задмина. Луис в този момент се обръщаше и посягаше да извади друга кама от пояса си. Ру вдигна меча си над главата.

Конникът нанесе удар отгоре, Луис се опита да се отдръпне, но не успя и ездачът го посече в дясното рамо. Острието захапа дълбоко. Ру удари нападателя отзад и посече дълбоко крака му. Ездачът изпищя от болка и се опита да се обърне, но рухна от седлото.

Ру бързо го доуби, изтича при Луис и видя, че той е почти в безсъзнание. Тъкмо се канеше да му заговори, когато чу писък отзад.

Обърна се рязко и видя, че изхвърленият от седлото ездач е застанал над Язон. Младият чиновник се беше подпрял на лакът, от раната на черепа по лицето му се стичаше кръв, а войникът вдигаше меча си за убийствен удар.

— Не! — изрева Ру и затича. Краката му бяха натежали като олово, всяка крачка бе невъзможно тежка и мудна. Затича по-бързо, но ударът на войника изфуча надолу като мълния и Язон изпищя.

Ру замахна с всичка сила. Улучи китката на десницата му и мечът отхвърча във въздуха — отсечената длан още стискаше дръжката му.

Мъжът погледна невярващо кървавия чукан и изобщо не успя да види следващия удар, който отсече главата му.

Ру коленичи до Язон. Очите на младежа бяха широко отворени от болка и ужас.

— Господин Ейвъри — промълви той и пръстите му се впиха в ризата на Ру.

— Тук съм — каза Ру и взе главата му в скута си.

Очите на Язон бяха замъглени, все едно че не виждаше, и Ру разбра, че раната му е смъртоносна. Раната в главата бе от копитото на връхлитащия кон, но от раната в корема бликаше пулсираща кръв и Ру разбра, че животът на Язон с всеки следващ миг изтича в земята.

— Съжалявам, господин Ейвъри — изпъшка Язон.

— Ти се справи добре.

— Съжалявам, че ви предадох.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз давах сведенията на Силвия Истърбрук, за да ги предаде на баща си — изхриптя той и закашля кръв.

— Не разбирам — каза Ру. — Откъде си я познавал?

— Когато за пръв път дойдохте в кафенето на Барет, аз ви казах за нея и ви казах, че е прекрасна.

Главата на Ру се замая. Боят, раната му, а сега и това…

— Язон, как си правил това?

— Предавах бележки по слугата й — каза Язон. — Тя ми отвръщаше. Обещаваше ми, че някой ден, щом забогатея, ще каже на баща си за мен.

Ру беше слисан. Силвия беше изиграла него, Дънкан, а ето че и Язон, като последни глупци. След малко Язон отрони:

— Господин Ейвъри. Моля ви, простете ми.

Ру огледа смълчаните дървета. Луис лежеше в другия край на поляната в несвяст или може би мъртъв, жените и децата се криеха в пещерата… Успя да отвърне само:

— Няма значение, Язон. Вече няма значение.

— Тя веднъж ме целуна, господин Ейвъри — промълви Язон. — Когато никой не гледаше, докато се качваше в каляската си, се наведе и ме целуна по бузата. — После очите му се изцъклиха и той издъхна.

Ру остана да седи, без да знае да плаче ли, или да се смее. Момчето беше умряло с мисълта, че тази гадна кучка е неговият пречист ангел. Ру не беше споменал на никого в лагера, освен на Луис, че Силвия е мъртва. Не можеше да не й отдаде дължимото уважение, защото бе знаела какво да направи, за да получи каквото иска от мъжете, които беше използвала. За Дънкан то беше обещание за власт и пари; за Язон — детинска приказка за принцеса и момче от простолюдието, намерили истинската си любов — целувка по бузата и любовни писъмца — а за него? Ру се засмя горчиво и пусна главата на Язон върху влажната земя. Пусна я и стана. На него тя бе обещала съвършената любов, каквато не съществува.

Преди да срещне Силвия Ру никога не беше и помислял, че любовта е нещо повече от мит, на който вярват хора по-глупави от него, или изгодна лъжа, за да накараш някое момиче да си разтвори краката, но и никога не бе усещал, че любовта може да е нещо толкова чудовищно, както го чувстваше в този миг. Дори от гроба, Силвия обсебваше мислите му. Той стигна до Луис, като мислеше колко нелепо е трима мъже да са гледали една и съща жена и да са виждали в нея три различни жени, или с каква охота всеки от тях е приемал лъжите й. И не можеше да разбере как е възможно да продължава да изпитва толкова силен копнеж към нея, докато в същото време я презира така дълбоко.

Луис дишаше на пресекулки, лицето му бе станало восъчно бледо. Той простена, когато Ру го вдигна и го помъкна към пещерата.

Хелън Джейкъби надникна отвътре и като го видя, забърза да му помогне.

Внесоха Луис в пещерата. Беше просторна и достатъчно осветена отвън. Карли ахна и го попита със сълзи в очите:

— А Язон?

Ру само поклати глава.

Хелън се зае с Луис, а Карли се постара да потисне отчаянието си, за да не разтревожи децата.

— Кои бяха? — попита Карли.

— Дезертьори от армията на кралицата.

— Ще има ли и други? — попита Хелън.

— Несъмнено — отвърна Ру и седна уморено на земята. — Не знам дали ще тръгнат насам, но това означава, че трябва да се пазим от всякакви конници или пешаци, които видим, докато не се уверим със сигурност, че са кралски войници.

Въздъхна и стана.

— Ще ида да потърся конете и да видя дали могат да ни свършат някаква работа. — Освен това трябваше да погребе Язон и другите четирима, но реши, че е по-добре да не го казва.

Раненият кон бе само на няколко разкрача, но другите три се бяха пръснали и пасяха ниската трева в сечището. Ру не разбираше толкова от коне като Ерик, но дълбоката рана на коня му подсказа, че животното няма да се оправи без помощта на лечител — костта беше оголена и конят куцаше.

Той се приближи колкото може по-тихо до трите пасящи коня, цъкна им няколко пъти с език и им заговори кротко. Два от конете се дръпнаха и тръгнаха, но единият се задържа достатъчно, за да хване юздите му. Ру пребърка навитото войнишко одеяло и намери няколко ценни неща, сребърен свещник и шепа монети.

Върза първия кон за клона на едно паднало дърво и се промъкна до втория. В дисагите му също се намериха ценни неща, но нищо полезно освен тях.

На третия кон му беше по-интересно да си играе на „ела ме хвани“, отколкото да яде, затова след като го гони петдесетина крачки, Ру се отказа и почна да го замерва с камъни да се махне, тъй че ако някой мине и види самотния кон, да не стигне по него до скривалището им.

Извади една от камите на Луис от един от мъртъвците и бързо довърши сакатия кон. Болезненото му цвилене подплаши другите два, но той ги беше вързал достатъчно здраво, за да не избягат. После се зае с най-гнусната работа — да претърси мъртъвците.

Като всички бивши войници, идеята да пребърква трупове го отвращаваше, но все пак знаеше, че ако може да се намери нещо по-ценно, то ще е у мъжете. Намери три кесии със злато и една със скъпоценни камъни. Прибра ценностите в дисагите на единия от конете и събра оръжията. Сега имаха пет ками, дълъг нож и шест меча.

Отнесе ги до пещерата и ги прибра вътре. После попита Хелън:

— Как е Луис?

— Зле — отвърна тихо тя, погледна го и поклати глава.

Ру беше виждал достатъчно ранени в живота си, за да разбере, че Луис може и да не преживее нощта. Обърна се и слезе отново по хълма. Реши да се оправи с конете след като погребе мъртвите.

Нямаше лопата, така че за копаене на гроб и дума не можеше да става, освен ако не опиташе с някой от мечовете. Намери един малък трап по средата на пресъхналото дере и изтъркаля мъртвите в него. Не искаше да зарови Язон с четиримата дезертьори, но спасението на семейството му в този момент беше по-важно от всичко друго.

Използва най-лошия от шестте меча, за да разрови пръстта и да покрие труповете, след което почна да носи камъни и да ги трупа отгоре. След час тежък труд беше почти напълно изтощен и трупаше камъните, като се влачеше по колене. Постара се да ги подреди под устието на трапа, тъй че като ги покрие отгоре с клони и листа, никой минаващ да не забележи гроба.

Тъкмо слагаше последния камък, когато нещо го бутна отзад.

Ру се обърна й посегна за меча… и видя третия оцелял кон — гледаше го любопитно в очите. На животното, което беше изгонил, му бе омръзнало и се беше върнало, при това беше дошло да види какво прави. След като работата му се беше сторила безинтересна, бе поискало Ру да му обърне полагащото му се внимание.

Ру посегна и бързо го спипа за юздите. Конят се дръпна уплашено и го изправи на крака. Ру дръпна юздите и викна:

— Тпруу! — И отпусна, за да не изпадне конят в паника.

Животното изпълни командата и остана на място. Ру го отведе при другите и го върза за дървото. Пребърка навитото одеяло зад седлото на коня и намери още злато и една голяма гема.

Огледа се, за да намери по-добро място, където да скрие конете, но не можа. Но пък след като щяха да ги използват, трябваше да рискува да ги открият.

Отново се затътри нагоре по хълма. Помисли си, че ще е върхът на иронията след като си бе направил труда да зарови пет трупа, да го издадат три коня.

Погледна към мъртвия кон и се сети, че трябва да се постарае да скрие и него преди да тръгнат, но реши да остави това за следващия ден. Безсмислено беше да крие мъртвото животно преди да е готов да отведе живите.

Завари Карли да раздава хляб и сирене на децата. Той също си взе и седна. Не помнеше някога да е бил толкова уморен.

— Струва ми се, че диша по-леко — каза Хелън.

Ру погледна Луис, но не забеляза разлика. Все пак каза:

— Май си права.

Хлябът с всеки ден ставаше все по-корав. Все пак си беше храна, както и твърдото сирене, и беше добре дошла.

— Имаме и вино — каза Карли и подаде на Ру един мях.

Той й благодари и отпи. Беше кисело, но Ру и за това беше благодарен.

— Какво ще правим сега? — попита Хелън.

— Имаме три коня. Ако можем да качим Луис на единия и по две от децата на другите два, утре тръгваме.

Хелън погледна Луис със съмнение, но не каза нищо. Карли се опита да се усмихне храбро, но не успя.

След като приключи с яденето, Ру излезе от пещерата и донесе четирите навити одеяла на дезертьорите. Все тая му беше колко са мръсни — в тези лесове нощем можеше да стане леденостудено, а не можеше да рискува да напалят огън.

Всички си легнаха, а той остана да седи, взрян в нощния мрак. Въпреки цялата си умора не можеше да рискува да заспи.

Някъде посред нощ Хелън Джейкъби дойде, седна до него и тихо, за да не събуди другите, каза:

— Мисля, че ще се оправи.

— Не си виждала ранен човек, след като е бил вързан за коня ден или два — прошепна Ру. — Може да го убие дори само движението.

— Не можем ли да изчакаме още ден?

— Не. И Луис пръв щеше да ми каже да се опитам да ви спася. С всеки нов ден войниците ще стават повече, от двете страни, ще се появят и все повече дезертьори.

Хелън пъхна ръка в неговата и опря глава на рамото му, сякаш това беше нещо съвсем естествено. Сгуши се в него и той усети меката й гръд и мириса на косата й.

— Благодаря ти, Ру — промълви тя.

— За какво?

— Затова, че си толкова добър и грижовен. Ти направи за дечицата ми всичко, каквото щеше да направи баща им. Защити ни, когато други мъже щяха да ни изоставят сами и безпомощни.

Помълчаха дълго, а после Ру усети топлина по рамото си — сълзите й попиваха в ризата му. Той потупа ръката й, но не можа да измисли какво да каже.

След дълго мълчание тя извърна главата му към себе си, целуна го леко по устните и тихо промълви:

— Ти си добър човек, Ру. Децата те обичат. — Помълча малко и каза: — И аз те обичам.

Ру замълча, после каза:

— Ти си най-добрата жена, която познавам, Хелън. Възхищавам ти се. — Сведе глава — не можеше да я погледне в очите, — но дали тя забеляза това, кой знае?

— И ще съм най-големият лъжец, ако кажа, че не съм мислил за теб, както мъж може да мисли за жена, но честно казано, в любовта не мога да повярвам.

Тя дълго не каза нищо, после тихо стана и се върна при децата. Ру остана да седи сам в нощта.