Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (29) (Разказ за лудия бог)

25.
Разкрития

Забиха барабани.

Тръби засвириха и мъже затичаха по стените на Даркмоор. Ерик се облече, изхвърча през вратата колкото може по-бързо и затича към съвещателната зала.

Беше третият в помещението след Патрик и Грейлок. Само след няколко мига дотичаха още половин дузина благородници. Манфред влезе, огледа ги спокойно и заяви:

— Те са тук.

На никого не хрумна да попита кои са „те“.

Патрик заговори, без да губи време:

— Оуен, искам ти и граф Монтроуз да препуснете на юг, по източния рид. Вземете една рота и вижте какво имаме по фланга. Ако са унищожени всички южни резерви, както ни се донесе, искам да знам какво носи врагът на север. Не влизайте в бой, освен ако не ви нападнат, а след това се постарайте да се върнете тук колкото се може по-скоро. Ако се натъкнете на някакви останки от южните резерви, доведете ги със себе си.

В този момент Арута, лорд Венкар и двамата му сина влязоха в помещението.

— Арута — каза Патрик. — Вашето пристигане е много навременно. Искам да поемеш ръководството на администрацията на града. Ще заключим портите и ще ни е необходим контрол над консумирането на храна. И се погрижи да не се допуснат никакви компромиси със сигурността ни заради заминавания или контрабанда. — Обърна се към Манфред. — Ти отговаряш за цитаделата, което е в правото ти, но аз ще ръководя военните действия.

Манфред кимна.

— Да, ваше височество.

Принцът се обърна към Ерик.

— Ерик, искам да заминеш на север и да поемеш командването на северната отбранителна линия. Ако югът е толкова слаб, колкото се боя, искам да съм сигурен, че няма да има пробиви на север. — Той се взря в очите на Ерик и каза: — Освен ако не ви отзовем, бийте се до последния човек.

— Слушам — каза Ерик и без да чака повече заповеди, бързо излезе.

След час вече се придвижваше по един от новопостроените пътища, всечен в източните склонове на планините, само на десетина метра под билото на рида. По върховете над него се виждаха отбранителните съоръжения. Личеше, че мъжете са в готовност — тичаха насам-натам, разнасяха запаси, крещяха команди и подготвяха оръжията си. Боевете все още не бяха започнали, но Ерик разбираше, че врагът се приближава.

Яздеше с все сила и оглеждаше всяка стъпка по рида горе.

Целият фронт беше с дължина от сто мили, грубо по петдесет от всяка страна на Даркмоор. Северният команден пост бе разположен на двайсет мили от града и Ерик стигна там по обед.

Джедоу Шати стоеше пред една шатра, явно отчаян, с някакъв нисък мъж, облечен в табарда на Лориел. Когато Ерик влезе в лагера, Джедоу възкликна:

— Ей, толкова се радвам, че те виждам!

Ерик подаде юздите на коня си на един войник и попита:

— И защо?

Джедоу кимна към другия мъж.

Мъжът — нисък, с квадратна брада, късо подстригана сива коса и квадратна челюст — каза:

— Кой сте вие, по дяволите?

Ерик чак сега забеляза, че е облечен в синята туника и жълтия клин — беше оставил униформата си в Даркмоор. Огледа набързо дребния мъж и отвърна:

— Вашият командир. А вие кой сте, по дяволите?

Мъжът примигна.

— Аз съм граф Лориел! — После сниши глас. — А вие сте?

— Рицар-капитан фон Даркмоор. От специалната команда на принца. И ми е възложено да командвам северния фланг.

— А, това тепърва ще видим — каза мъжът и лицето му почервеня. — Аз съм заклет васал на херцога на Ябон и приемам заповеди от принца на Крондор, но няма да търпя тази ваша „специална“ армия и подскачащите ви офицерчета! Ще сляза в Даркмоор да говоря с принца лично.

— Милорд — каза Ерик с тих, но твърд тон.

— Какво?

— Приятна езда.

Мъжът си тръгна, а Джедоу избухна в смях.

— Ей, тоя дребосък ми беше като пришка на задника. Дано се задържи там поне месец.

— Като знам в какво настроение беше принцът, когато напуснах, подозирам, че няма да прояви особена симпатия към протестите му. Е, какво е положението тук?

— Доколкото мога да преценя, на север оттук имаме шест непокътнати роти, с обилни запаси в подножието на рида. Някои от момчетата са доста поочукани, били са се по северния фронт последния месец, но има и някои свежи резерви, така че общо взето сме в добра форма. Лошата новина е, че срещу нас е Дуко.

— Чувал съм за него. Какво знаем?

— Не много. Слухове. Някои неща, чути от пленниците. Умен е, оцелял е там, където други като Гапи не са могли, и все още е в състояние да командва голям контингент. Наистина, не знам. Струва ми се, че е най-добрият след Фадавах.

— Е, добре — каза Ерик. — Мисля, че нашата работа сме си я свършили.

Джедоу се ухили.

— Добрата част е, че ние сме там, където искат да са те, а те не са.

— Имаш щастливата дарба да виждаш нещата в перспектива — каза Ерик.

— Какви са заповедите?

— Прости. Убиваш всеки, който се качи по този склон.

— Обичам простите неща — каза бившият наемник от Долината на сънищата. — Писна ми от това отстъпление.

— С него приключихме — каза Ерик. — От този момент, ако отстъпим, сме загубили.

— Добре — каза Джедоу, — значи ще се постараем да не отстъпваме.

Прозвуча тръба и Джедоу каза:

— Изглежда, идват.

Ерик извади сабята си.

— Тогава да ги посрещнем.

Докато се изкачваха към билото, Ерик попита:

— Кой друг е на този фланг?

— Старият ти приятел Алфред. Неговата рота е на север от нас, а след това са Харпър и Джером, който държи края на линията. Търнър е на юг от нас, след него е Фрейзър, а после е командата на принца.

Ерик се усмихна.

— С такива сержанти как можем да загубим?

Джедоу се ухили.

— Как, наистина.

Ерик погледна надолу по склона и каза:

— Много мъже ще загинат заради двайсет разкрача пръст.

— Наистина — отвърна Джедоу. — Но ако онова, което капитан Калис ни каза в Новиндус, е вярно, тези двайсет разкрача са много важни.

— Без съмнение. — Стрелците откриха огън и Ерик се напрегна; чакаше първият мъж да се приближи, за да влезе в схватка с врага и да се свърши веднъж и завинаги.

А после, сякаш изникнали изпод земята, се появиха нападащите и битката започна.

 

 

Пъг се намръщи.

— Да отключиш Камъка на живота? Как предлагаш да стане това?

— Какво значи това? — попита Томас, загледан в сина си. — Това ще освободи ли валхеру?

Калис поклати глава и въздъхна, сякаш беше много уморен.

— Не знам. Не знам и как да отключа силите вътре в това нещо. — Той посочи пулсиращия зелен камък със забития в него златен меч. — Но просто знам, че щом започна, ще мога да манипулирам скритите в него енергии.

— Откъде знаеш? — попита Накор.

Калис му се усмихна:

— Както ти толкова често обичаш да казваш, просто го знам. Но започна ли, възможно е да не мога да спра, затова искам да съм сигурен, че върша нещо правилно. — Посочи камъка. — Това е нещо, което никога не е трябвало да бъде позволявано.

Томас потърка брадичката си.

— Ашен-Шугар каза общо взето същото на Дракен-Корин.

— Това е причинено от Войните на хаоса — каза Накор.

Всички погледи се обърнаха към него. Томас попита:

— Откъде знаеш?

— Помисли. Ти имаш памет на валхеру. Защо е бил създаден Камъкът на живота?

Томас остави ума си да се зарее в спомените, идващи от едно същество, мъртво отпреди много векове. И изведнъж спомените го заляха.

 

 

Дойде зов. Ашен-Шугар седеше сам в залата си, дълбоко под планината. Златният дракон Шуруга спеше под огромната вертикална шахта, даваща му достъп до небесата на Мидкемия.

Зовът беше странен, различен от всичко, което бе чувал. Беше като боен призив, но лишен от онази жажда за кръв, която сбираше Драконовата орда да полети през звездите за грабеж и плячка. В своята зала Ашен-Шугар бе усетил, че се променя — едно присъствие, някакво същество на име Томас бе дошло при него, в мисълта му, от някакво далечно място. Според естеството си той трябваше да изпита гняв, да реагира убийствено срещу присъствието в ума си, но това същество, Томас, бе сякаш част от самия него, толкова естествена като лявата му ръка.

С мислена команда той събуди Шуруга и скочи на гърба на огромния звяр. Драконът литна и се понесе над планинската твърд, царството на Владетеля на Орлови предели.

Полетя на изток, над планинската верига, която след време щеше да е позната с името Сивите кули, и над други ридове, които щяха да наричат планините Каластий, към една огромна равнина, където се събираше неговата раса. Пристигна последен.

Подкара Шуруга в кръг и му заповяда да се спусне. Всички валхеру чакаха най-могъщият от тях да кацне. В средата на кръга стоеше фигура, облечена в бляскави черно-оранжеви доспехи — Дракен-Корин, който наричаше себе си Господаря на тигрите. Две от неговите същества, приучени с магия да ходят изправени и да говорят, стояха от двете му страни озъбени и скръстили пред гърди яките си ръце. Ала за Владетеля на Орловите предели те бяха обект на пълно безразличие. Въпреки свирепия си вид тези нищожни същества не бяха опасност за един валхеру.

По общо мнение Дракен-Корин беше най-странният от своята раса. Имаше разни идеи за нови неща. Никой не знаеше откъде му идваха тези идеи, но беше обсебен от тях.

 

 

Томас примигна.

— Дракен-Корин! Той беше различен!

— Никога ли не си се чудил защо? — попита Накор.

— Не. Искам да кажа, Ашен-Шугар никога не се чудеше защо.

— Валхеру, изглежда, са били раса с удивителна липса на любопитство. Както и да е, какво си спомняш?

— Спомням си, че бях призован.

— За какво? — попита Пъг.

— Дракен-Корин призова расата и обяви, че редът на вселената се променя. Старите богове, Ратхар и Митхар, са избягали… — Очите на Томас се разшириха. — Той каза: „или са свалени“!

— Свалени? — удиви се Миранда.

— От Контролиращите богове! — поясни Доминик.

— Почакайте! — каза Томас. — Нека да си припомня! — И пак затвори очи.

 

 

— … но каквато и да е причината, Ред и Хаос вече нямат значение. Митхар пуска нишките на силата и от тях се пораждат новите богове — говореше Дракен-Корин. Ашен-Шугар се вгледа в оня, който бе негов брат-син, и видя нещо в очите му, нещо, което чак сега осъзна, че е лудост.

— Без Ратхар, който да сплита нишките на силите, тези същества ще вземат властта и ще установят ред. Ред, на който трябва да се противопоставим. Тези богове са знаещи, разумни и ни се опълчват.

— Като се появи някой от тях, убий го — отвърна Ашен-Шугар, безразличен към думите на Дракен-Корин.

Дракен-Корин се обърна към своя брат-баща.

— Те са ни равни по сила. Засега се борят помежду си, всеки се стреми да наложи господството си над другите в стремежа си да овладеят силата, останала от двата Слепи бога на Началото. Но тази борба ще свърши и тогава нашето съществуване ще се окаже под заплаха. Те ще насочат мощта си срещу нас.

— Какво ни е грижа? — каза Ашен-Шугар. — Ще се бием както преди. Това е отговорът.

— Не, нужно е нещо повече. Трябва да се бием заедно, не всеки за себе си, иначе те ще ни надвият.

— Правете каквото искате — заяви Ашен-Шугар. — Аз нямам нищо общо с това. — Яхна Шуруга и полетя към дома си.

 

 

— Не сънувах — каза Томас.

— Какво? — попита Пъг.

Томас погледна Миранда.

— Баща ти го е знаел! Той не е създал оръжие, което само да възпре цуранското завоевание, нито само за да осуети завръщането на Драконовата орда на Мидкемия. Той ни е подготвял за тази битка!

— Обясни, моля те — каза Накор.

— Нещо е променило Дракен-Корин — каза Томас. — Той беше луд за представите на собствената си раса. Имаше странни възгледи и непонятни подтици. Той беше движещата сила, стояща зад сътворяването на Камъка на живота. Той измисли расата да вложи силите си в онзи кристал.

— Не — тихо възрази Калис. — Той е бил инструмент. Някой друг го е измислил.

— Кой?

— Не кой — поправи ги Накор. — Кое?

Всички погледи се обърнаха към странния дребосък.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.

— Във всеки от вас е заключено нещо — отвърна Накор. Ръката му описа дъга и от нея лумна ореол от светлина, който окъпа каменната зала. Очите на Пъг се разшириха, защото макар да знаеше, че Накор притежава далеч по-голяма мощ, отколкото признава, тази защитна обвивка бе нещо неведомо за Пъг. Веднага разбра какво представлява, но представа нямаше как дребосъкът успя да я сътвори без никакво усилие.

— Кой си ти? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— Просто човек, както съм казвал много пъти.

— Но и нещо повече — каза навъсено Доминик.

Накор сви рамене.

— Аз също съм инструмент, в някакъв смисъл. — Погледна ги един по един. — Някои от вас са ме слушали да разказвам за предишния си живот и всичко, което съм ви казал, е вярно. Когато бях дете, силите дойдоха при мен и баща ми ме прогони от селото заради лудориите ми. Пътувах и се учех и през по-голямата част от живота си бях точно такъв, какъвто ме виждате сега. Срещнах една жена, Йорна, в която си въобразих, че съм влюбен — младите мъже често смесват физическия глад с любовта — и в своята суета си въобразих, че и тя е влюбена в мен; ние също така сме способни да превръщаме желаното в действителност. Погледнете ме! — Той се усмихна. — Млада и красива жена да се влюби в мен? — Сви рамене. — Все едно. Важното е, че това ме направи по-мъдър, макар и по-тъжен. — Погледна Миранда. — Знаеш какво стана след това. Майка ти тръгна да търси някой, който може да я научи на повече неща от мен, защото както винаги съм казвал, аз съм само един човек, който знае няколко фокуса.

— Защо имам чувството, че ти си може би единствената личност на тази планета, която използва това определение? — попита Миранда.

— Както и да е — продължи Накор, — Йорна стана жена на Макрос, а аз станах скитник. — Огледа залата. — Животът ми се промени един ден, след като преспах в една изгоряла колиба в хълмовете на Исалан. Винаги съм имал дарбата да правя разни фокуси, дребни неща, но онази нощ сънувах и в съня ми се каза, че трябва да издиря нещо.

— Какво? — попита Пъг.

Накор отвори неизменната си торба за всичко и бръкна вътре. Не за първи път Пъг виждаше как дребничкият мъж пъха ръката си изпъната чак до рамото, след като, външно поне, торбата като че ли не беше по-дълбока от един лакът. Пъг знаеше, че вътре има нещо, подобно на мъничък разлом, който позволяваше на Накор да стигне през торбата до някакво място, където беше закътал смайваща колекция вещи.

— Аха! — каза Накор и издърпа някакъв предмет. — Намерих го.

Всички гледаха с любопитство. Накор държеше някакъв цилиндър, дълъг може би около шест педи, с диаметър педя и половина. Беше студен и сивкавобял. В двата края на цилиндъра имаше по едно изпъкнало копче.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Много полезна вещ — каза Накор. — Ще се изненадате колко информация съдържа този предмет. — Изви единия край и устройството се отвори с щракване; отстрани на цилиндъра се отлепи една част, дълга около половин пръст, и Накор задърпа от там дълго парче, наподобяващо прозрачен бял пергамент или хартия.

— Ако продължиш да дърпаш, можеш да запълниш цялата тази зала. — Теглеше и теглеше сякаш безкрайната бяла хартиена ивица. — Веществото е удивително. Не можеш да го срежеш, да го скъсаш или да пишеш на него. Прахта не полепва. — Хартията беше покрита с много ситно писмо. — Но каквото и да иска да научи човек, обзалагам се, че го има тук.

— Удивително — каза Пъг. Погледна писмото и попита: — На какъв език е?

— Не знам — отвърна Накор. — Но през годините придобих способността да го чета поне отчасти. — Завъртя изпъкналия край, хартията се прибра в цилиндъра и той отново заприлича на идеално гладко парче метал. — Съжалявам само, че не мога да измисля как да го накарам да действа по предназначението си.

— Ще ти се наложи да проучваш с години повечето от оцелялата изгубена мъдрост на Бога на Знанието. Това е Кодексът — каза с благоговеен трепет Доминик.

— Тоест? — попита Миранда.

— Кодексът на Водар-Хоспур. Смяташе се, че е изгубен.

— Е, аз го намерих — каза Накор. — Проблемът е, че когато го отворя, ми казва разни неща, но никога едно и също два пъти. Част от материала е невъзможно да се разбере. Част от него е доста отегчителна. Мисля, че трябва да има начин да го накараш да ти даде информацията, която искаш, но още не съм го измислил. — Накор се ухили. — Но ще се изненадате какви работи може да научи човек само ако си го сложи под главата преди да заспи.

— Известен е още като „Крадеца на сънища“ — каза Доминик. — Тези, които спят много близо до него, биват лишени от сънищата си и след време, полудяват.

— Е, няма да си първият, който ме е наричал малко луд — каза Накор. — Освен това престанах да спя в една стая с него преди сто години. Трябваше ми известно време, но стигнах до извода, че ме лишава от сънища. — Той поклати глава. — Странни неща стават, когато не сънуваш нощем. Почнах да халюцинирам и, честно казано, да ставам малко раздразнителен.

— Но за какво все пак става дума? — попита Миранда.

— Това е най-святият артефакт от храма на Бога на Знанието — каза Доминик. — Това е текст, съдържащ цялото познание на храма на Изгубения бог на Знанието. Водар-Хоспур е бил един от по-малките богове, но смятан за съдбовно важен за разбирането на всички въпроси, които обсъждаме сега. Това, което този вагабонтин разнася наляво-надясно кой знае от колко години, е вещ, която би дала невероятно количество прозрение и знание на нашия орден, ако я притежавахме.

— Може би — отвърна Накор. — Но пък щяхте да си седите около него няколко столетия и да го зяпате, без изобщо да разберете как се използва. — Той огледа всички. — Знанието е сила. Всички вие имате сила. Аз имам знание. Заедно ние разполагаме със средствата да победим Безименния.

Щом изрече тази фраза, залата сякаш леко помръкна и като че ли стана малко по-студено.

— Безименния? — повтори учудено Миранда и изведнъж се плесна по челото. — Има нещо, което знам, но… не знам.

Накор кимна.

— Няма да го нарека по име. — Погледна многозначително Доминик. — Има си някои предимства в това да си малко луд и да притежаваш огромно знание. — Огледа отново всички и продължи: — Ето ви я останалата част от историята. Безименния е безименен, защото дори ако си представиш името му, ще привлечеш вниманието му. Направиш ли го, си загубен, защото никое смъртно същество не притежава силата да се възпротиви на неговия зов… — Накор се ухили — Освен мен.

Доминик се удиви.

— Как е възможно това?

— Както казах, добре е да си малко луд. И има някои малки трикове, които ти позволяват да мислиш за нещо, без всъщност да мислиш за него, тъй че когато Безименния чуе името си и дойде да те потърси, теб те няма там и не може да те намери. Дори един Велик бог не може да те намери там, където те няма.

— Съвсем се обърках — заяви Миранда.

— Не си единствената — каза Пъг.

Калис се усмихна.

— Мисля, че разбрах.

Накор му се ухили.

— Защото си млад. — Огледа другите. — Когато Войните на хаоса забушували, един от Контролиращите богове, този Безименен, чието естество било това, което бихте нарекли зло, се опитал да наруши равновесието на нещата. Тъкмо той обсебил Дракен-Корин и насочил валхеру по пътя на тяхното самоунищожение. Това, което те не разбрали, било, че боговете не са заплаха за тях. Допускам, че подобен възглед е бил почти невъзможен за тях, но боговете са щели да бъдат също толкова доволни с валхеру като свои поклонници, както с хората, елфите, таласъмите и другите разумни раси, които сега живеят тук.

Томас се усмихна.

— Мисля, че си прав. „Невъзможен възглед“ изразява всичко.

— Все едно — продължи Накор, — когато валхеру се надигнали да предизвикат боговете, избухнали Войните на хаоса. — Той погледна Томас. — Колко са продължили?

— Не знам. — Томас затвори очи в усилие да си спомни, но накрая ги отвори и каза: — Нямам представа.

— Проточили са се доста — каза Накор. — Боговете, както ние мислим за тях, са локализирани, специфични са за Мидкемия, но в същото време отразяват по-големи реалности, които влияят на милиони светове.

— Пак се обърках — каза Миранда. — Местни, и в същото време се простират над огромен брой светове?

Накор кимна.

— Все едно че всички ние седим около една планина. Всеки от нас я вижда от различна перспектива, но планината е една и съща. Богинята, която ние наричаме Сунг Пречистата, представлява определени аспекти от реалността, усещането за нещо дълбоко основно, неопетнено, безпогрешно, абсолютно съвършено, и този аспект от реалността съществува на много повече места, отколкото само ей там, зад ъгъла. — Погледна Миранда. — Което ще рече, че ако се опиташ да унищожиш Бялата Сунг, ти не само предизвикваш хаос на Мидкемия, но създаваш проблем за много голяма част от реалността.

— Всичко е свързано — промълви Калис. — Не можеш да разстроиш една част от реалността, без да навредиш на друга.

— И така, този Безименен — каза Накор — се опитва да разстрои нещата, да спечели предимство, да предизвика дисхармония в космическия порядък. Той е повлиял на Дракен-Корин и на валхеру да направят две неща: създали са Камъка на живота и са се вдигнали да се сразят с боговете. В резултат на това много от По-малките богове били унищожени, или поне унищожени колкото може да бъде унищожен един бог, което значи, че още дълго време няма да ги видим тъдява, докато други са се… променили. Килиан е получила власт над Океаните, където някога властвал Еортис. Това донякъде е смислено, след като е богиня на природата, макар че всъщност не е нейна работа. — Накор поклати глава. — Знаете ли, този Безименен, той е нанесъл сериозни щети, общо взето, и все още продължаваме да си имаме работа с него. — Той посочи някъде към Даркмоор, на запад, и каза: — Насам иде голям демон с армия и той иска това нещо. — Накор посочи Камъка на живота. — Той вероятно дори не знае защо иска да дойде тук, нито дори защо Камъкът на живота е тук. И когато дойде тук, няма да знае какво да прави с него. Но ще го вземе. А вземе ли го…

— Ще сложи край на живота на този свят, такъв, какъвто го познаваме — каза Калис. Всички погледи се обърнаха към него. — Естеството на Камъка на живота е такова, че всичко в този свят е свързано. Ако го разбиеш, всичко умира.

— Точно това е капанът — каза Накор. — Точно това Дракен-Корин не е разбрал, когато е решил да създаде съвършеното оръжие. Мислел е, че ако удари със силата в Камъка на живота, енергията му ще взриви всички богове или нещо подобно. — Той се озърна към Томас.

Томас кимна.

— Но Камъкът не действа по този начин — продължи Накор. — Това, което би се случило, е, че светът би загинал, освен боговете. По-малките богове биха отслабнали, защото няма да има никой, който да ги почита. Но Контролиращите богове ще си останат такива, каквито са.

— Заболя ме главата — каза Миранда. — Ако нищо няма да се промени за Контролиращите богове, каква полза има от всичко това този Безименен?

— Никаква — каза Накор. — Тъкмо в това е иронията. Според мен той си е въобразявал — ако мога да си позволя да разсъждавам като бог, — че тази всеобща разруха по някакъв начин ще укрепи каузата му, ще постави другите Контролиращи богове в неизгодно положение.

— А няма ли да ги постави? — попита Пъг.

— Не — каза Доминик. — На всеки бог е предопределена строго фиксирана роля и те могат да действат в рамките на тази роля, но не и извън естеството си.

Миранда стана, явно изгубила търпение.

— Тогава какво става? Защо този бог действа извън естеството си?

— Защото е луд — каза Калис.

— Дните на Гнева на лудия бог — каза Томас. — Това е другото име за Войните на хаоса.

— Какво води един бог до лудост? — попита Шо Пи.

Останалите погледнаха ученика, който до този момент мълчеше. Накор каза:

— Не си толкова глупав, колкото си мисля понякога, момче. Въпросът ти е чудесен. — Той огледа залата. — Някой има ли отговор?

Никой не проговори.

Накор каза:

— Може би защото е в неговата природа, но Безименния направи неща, които осуетиха собствената му цел. Създаде положение, в резултат на което беше изхвърлен, затворен някъде далече. Някога седемте богове са живеели в равновесие, всеки според своята природа. Все едно по каква причина, равновесието се е нарушило. Войните на хаоса причинили унищожението на двама от Контролиращите, защото те е трябвало да действат, за да спасят каквото е останало от този свят. Матрицата, Ишап, най-важният бог от седемте, свършил. Добрата богиня, Арч-Индар, също я няма вече, а Безименния е трябвало да бъде прокуден, затворен от другите четирима. Неговата противоположност е мъртва и богът, който е държал всичко в равновесие, е мъртъв, затова останалите четирима, Абрем-Сев, Ев-Дем, Графт и Хелбинор, е трябвало да действат. Нямали са избор. И така, накрая сме останали с един свят, неподвластен на контрол, неуравновесен, лишен от цялост. Ето защо на Мидкемия стават толкова много странни неща. Това я прави интересно място за живеене, но и малко опасно.

— Това теоретични разсъждения ли са, или ги знаеш тези неща? — попита Пъг.

Накор посочи артефакта и каза:

— Доминик?

— Знае ги — каза абатът на Сарт. — Това устройство е било носено от Върховния жрец на Водар-Хоспур, Бога на Знанието. Твърди се, че Кодексът може да отговори на всеки въпрос, който е в състояние да зададе човек. Но цената да бъде носен е изключително висока. Изисква обединените усилия на дузини други духовници в храма, които да се борят с лудостта, причинявана от неспособността на Върховния жрец да сънува. — Погледна исаланеца. — Накор, ти как се спаси от лудостта?

Накор се ухили.

— Кой казва, че съм се спасил?

— Винаги съм те мислил за малко странен, но никога не съм смятал, че си наистина луд — заяви Пъг.

— Виж, цялата работа при лудостта е, че човек не може да е луд за дълго. След известно време или се убиваш, или се оправяш. Аз се оправих. — Той пак се ухили. — Това, че престанах да спя в една стая с това проклето нещо, също помогна.

Шо Пи запита:

— Как стана така, че ти — той посочи Томас, — който носиш мантията на валхеру, и ти — той посочи Пъг, — който си майсторът на магията на два свята, и ти — посочи Накор, — който притежаваш този предмет, и Макрос, който беше агент на Сариг, всички сте заедно в този момент на историята?

— Ние сме тук, за да помогнем — каза Накор. — Боговете може да са го замислили да стане така, но каквато и да е причината, трябва да поправим щетите, нанесени от толкова векове.

— А можем ли? — попита Миранда.

— Не можем — отвърна Накор. — Само едно същество в този свят притежава нужните качества, за да го опита. — Погледна Калис и го попита: — Можеш ли?

— Не знам — отвърна Калис. — Но трябва да опитам. — Погледна Камъка на живота. — И то много скоро.

— А нашата работа е да го опазим жив достатъчно дълго, за да опита — каза Накор.

 

 

Ерик стоеше зад отбранителната линия, наблюдаваше как хората му отблъскват поредната атака и се мръщеше. Дуко беше добър, нито една от атаките му през деня не бе напразно усилие. Беше приложил всяка военна хитрост, която знаеше, и на Ерик се налагаше да включва резервите, за да го отблъсне. Вестоносците донасяха съобщения от другите зони на отбраната и вестите не бяха добри.

Кралството се държеше, но над цялата линия на отбраната натискът беше жесток. Патрик се опасяваше, че рано или късно ще се получи пробив. Тъкмо по тази причина задържаше частите от армията на Изтока, оставени на лагер под източните склонове. Те стояха в пълна готовност да реагират на всяко проникване. Една малка армия беше изпратена, за да възпрепятства всяка сила, която би могла да се промъкне и да продължи към изоставения град Сетанон.

Вече наближаваше привечер и когато Ерик чу вражеските тръби да свирят отбой, въздъхна облекчено. Един бегач се беше върнал от Даркмоор с униформата му и той се зарадва на чистите дрехи. Целият беше покрит с кал, кръв и дим, и макар да нямаше как да се изкъпе, чистата риза и панталони подобриха настроението му.

Джедоу влезе в шатрата и каза:

— Получихме съобщение, че вражеска част се е промъкнала през ридовете и се е натикала в един малък каньон на миля северно оттук.

— Вземи един взвод и ги ликвидирай — заповяда Ерик. — Ако ти трябва помощ, грабвай който ти попадне, но да ги махнеш оттам.

Джедоу излезе, а Ерик седна и почна да преглежда купчината донесения и депеши. Не намери нищо, което да изисква незабавното му внимание. Стана, излезе и забърза към полевата трапезария. Още малко и щеше да му дойде редът, когато към него се изкачи конник.

Беше Дашел Джеймсън. Ерик погледна със съжаление врящия казан с гозба и напусна опашката.

— Здрасти!

Даш слезе от коня.

— Принцът ме прати да ти съобщя, че граф Лориел е получил други задачи. — И добави по-тихо: — Ако някой друг благородник се намеси и ти създаде главоболия, аз трябва да… съдействам.

— Благодаря. — Беше му малко неудобно да зададе следващия въпрос. — Някаква вест за… дядо ти?

Лицето на Даш помръкна.

— Не. Нито за баба ми. — Погледна на запад, към Крондор. — Примирихме се с факта, че са избрали да загинат заедно. — Въздъхна. — Баща ми е много съсипан, но ще се съвземе. — Даш сви рамене. — Честно казано, и на мен ми е мъчно. — Погледна Ерик. — С какво мога да помогна?

— Трябва ми някой, който да преглежда всички депеши, щом пристигнат, и да ми спести онези, които не заслужават вниманието ми. Командната структура по хребета е доста неорганизирана.

— Загубили сме много благородници, а мнозина от заместниците им са гарнизонни бойци, без полеви опит — каза Даш.

— Забелязах. — Ерик го погледна. — Много благородници, казваш?

Даш изглеждаше притеснен.

— Херцогът на Южните блата е мъртъв. Херцогът на Ябон лежи ранен и може да не оживее. Поне дузина графове и барони са мъртви. И много още ще загинат преди всичко това да свърши. — Сниши глас. — Докато ти водеше ученията в планините, Патрик заповяда всички лордове, които идват тук, да оставят по един син у дома си, ако могат. Ако оцелеем, догодина ще имаме много нови членове на Съвета на лордовете. В тази война плащаме кървава цена.

— Плащаме я. — Тръбите заехтяха пак — почваше следващата атака. — И ще я платим — заяви твърдо Ерик, извади сабята и забърза към командния си пост.

 

 

— Време е — каза Калис.

Пъг пристъпи до сина на стария си приятел и го попита:

— Сигурен ли си?

— Да.

Погледна баща си и между тях премина нещо — нещо безмълвно, но много дълбоко, което не се нуждаеше от думи. После погледна Миранда и тя му се усмихна.

Калис застана пред Камъка на живота, огромния зелен изумруд, пулсиращ с енергия, и каза:

— Татко, вземи меча си.

Томас не се поколеба, скочи на подиума, върху който лежеше Камъкът, сграбчи дръжката на меча си от бяло и злато и дръпна. Отначало мечът се възпротиви, после изведнъж се измъкна.

Томас надигна меча си, почувствал се цял за пръв път след Войната на разлома, и от устните му се откъсна победен вик.

Камъкът запулсира и Калис положи ръцете си върху него.

— Аз съм валхеру! Аз съм човек! — Притвори очи и каза: — Аз съм еледел!

— Интересно — отбеляза Накор. — Природата му е уникална — притежава качествата на три раси.

Очите на Калис се отвориха и се взряха в Камъка.

— То е очевидно! — промълви той и наведе глава, докато челото му не опря в Камъка. — Толкова е лесно!

Пъг погледна Томас и двамата си зададоха един и същ безмълвен въпрос: кое е толкова очевидно и толкова лесно?

 

 

В един величествен павилион, обкръжен от слуги и съветници, демонът Джакан кипеше. Нещо го зовеше, нещо властно и неустоимо, нещо, което настояваше да тръгне към него. Не знаеше какво е това нещо, но то обладаваше сънищата му и му пееше. Знаеше къде се намира то — на едно място на североизток, Сетанон, и знаеше, че онези, които му се противопоставят, му отричат това нещо.

Самопровъзгласилият се демонски крал на Мидкемия стана — за почти всички наоколо той бе Изумрудената кралица, която им заповяда да напуснат. Останаха пантатийският змиежрец Титула и генералът човек Фадавах — те знаеха за заблудата и бяха единствените оцелели от онази кървава нощ, когато Джакан бе погълнал Изумрудената кралица. Беше съвсем лесно. Тя беше сама с една от жертвите си — мъжът издъхваше в прегръдките и между краката й, докато тя изпиваше силите на живота му. Демонът бе използвал нарасналата си мощ, за да й се яви в облика на един от слугите й. Беше се пъхнал в шатрата й и набързо я уби заедно с последния й любовник. Силата на жената беше значителна, но похабена от усилието да поддържа младостта си. Демонът това не го проумяваше — много по-лесно беше да се създаде илюзия, както правеше той.

Докато поглъщаше жената, се беше натъкнал на нещо чуждо и в същото време — познато. Беше докоснат от тази стихия и знаеше името й — Налар. Но освен че разбра за присъствието й, мистично отекващо в Изумрудената кралица, демонът остана безразличен.

Маарг беше сключил договор с някого, за да накара онези странни същества, които приличаха на пантатийците, да отворят разлома към сааурския свят и до този свят. Но това си беше грижа на Маарг. Да гние на Шила или да се върне в демонските селения с безкрайните им удоволствия. Джакан беше единственият от своя вид на този свят и могъществото му нарастваше с всеки изминал ден.

Той погледна към лявата си ръка и видя колко неимоверно е нараснала. Последния човек, когото бе погълнал, го глътна цял и изпита великолепен миг на удоволствие, докато той пищя близо цяла минута в зейналата му паст. А сега остана доволен, като видя, че човешкото лице се е появило на корема му. Той разкърши рамене и усети как грамадните му криле почти докоснаха страните и върховете на павилиона. Трябваше да заповяда да го разширят. Илюзията за Изумрудената кралица можеше да се движи с лекота през шатрата, но Джакан вече бе пораснал близо дванадесет стъпки и докато се хранеше, щеше да продължава да расте. За миг помисли дали да не ограничи яденето, но се отказа — нали трябваше да става все по-силен.

Приведе се да мине под процепа, задържан отворен за кралицата от стражите й. Фадавах и Титула го следваха на почтително разстояние. Никой без магически взор не можеше да види мистичните вериги и нашийници, с които Джакан ги влачеше след себе си.

Армията видя как Изумрудената кралица стигна до голямата шатра, която бе вдигнала за ранените. Тя влезе и завари няколко войника, които се мъчеха да помогнат на издъхващите.

— Напусни — заповяда тя и те се подчиниха бързо, защото знаеха какво ще последва.

Джакан пристъпи към първия мъж — в безсъзнание, но още жив.

Надигна го с една ръка, отхапа му главата и я глътна. Кръвта и жизнените сили, потекли по гърлото му, го изпълниха с почти болезнено удоволствие. Никога един демон не беше се извисявал така стремглаво, не беше ставал толкова могъщ, а все още имаше много да расте. Щеше да стане най-могъщият демонски крал в историята на расата! Нищо не можеше да устои на неговия марш и когато погълнеше цялата тази планета, щеше да използва знанието за разломите, притежавано от тези хора, за да достигне други светове. И рано или късно щеше да стане бог!

Обърна се към един мъж, който едва можеше да се движи поради раните си — очите му се бяха оцъклили от ужас пред страшилището, което току-що бе видял. Джакан разбра, че в жаждата си за кръв е оставил илюзията си да падне и сега болните и издъхващи мъже стенеха в ужас. Ухилен — кръвта още се стичаше по брадичката му — Джакан пристъпи към мъжа, наниза го на един от дългите, си нокти и го вдигна. После щракна със зъби и го погълна, изпълнен с наслада от гърчещото се тяло, плъзгащо се в търбуха му. „Никога не е имало такъв като мен“ — помисли той.

Джакан се обърна към своята кукла, Фадавах, и рече:

— Заповядай щурма! Ще смажем тези нещастни човеци още днес!

Фадавах се обърна, подаде глава от шатрата и извика:

— Заповед до всички части! Атака!

„Скоро — помисли Джакан — ще пирувам с хиляди, а после ще стигна това място, Сетанон, и ще видя какво толкова ме зове там.“

 

 

Калис се усмихна.

— Като развързване на възел е!

Беше положил двете си длани върху Камъка на живота и пулсиращата зелена светлина го къпеше, обливаше го, проникваше. Той никога не беше изглеждал толкова одухотворен, жив и силен.

— Какво виждаш? — попита баща му.

— Татко — каза захласнато Калис, — виждам всичко!

От върха на изумруда се издигна шест стъпки висок, въртящ се около оста си стълб от зелена енергия и зави с пронизителен звук. Сред пламъка примигнаха лица и мечът на Томас се вдигна в готовност.

— Валхеру! — дрезгаво прошепна той, готов за битка.

— Не — каза Калис. — Това е само ехо от някогашното им съществуване. Онова, в което са се стремили да се превърнат, им е убягнало. Онова, за което са се върнали, за да си го възстановят, никога не е било тяхно. — Той се обърна и погледна баща си. — Бъди готов.

— За какво?

— За промяната. — Калис затвори очи и пламъкът се изстреля нагоре, в тавана на пещерата, пробяга по скалната повърхност и се разгърна в кръг. След като се ушири, кръгът изтъня и се смали до смътно бледозелено върху златното сияние на защитния екран на Накор.

Томас се смъкна на колене, ръцете му изтърваха меча и от него се изтръгна болезнен стон. Стисна гърдите си като в агония. Пъг притича до него.

— Какво има?

Томас бе стиснал зъби и се тресеше. Не можеше да отговори.

— Онова, което беше валхеру, се върна на света — каза Калис.

Пъг остави Томас и отиде при него.

— Ще живее ли?

— Да — отвърна Калис. — Той е повече от валхеру. Като мен.

Тогава Пъг видя, че Калис също претърпява болезнено превращение, щом наследената от него част от валхеру се разкъса отвътре. По челото му потече пот и мишците му затрепериха, но очите му пламтяха и погледът му оставаше прикован в Камъка.

— Какво става? — тихо попита Пъг.

— Нещо, което бе отнето от този свят, се върна тук — каза Калис. — Аз съм инструментът на това завръщане.

След миг искрици зелена светлина се завихриха от сияйния нимб, обкръжил Калис и камъка, и се разлетяха. Пъг избегна първите пръски светлина и те прелетяха покрай него, но щом се обърна, нов плисък го удари в гърдите. Не го нарани и не му причини болка, дори напротив — изпълни го с енергия, нещо топло и целебно премина през него.

Той погледна Томас, свит на колене в ужасна болка; но щом зелените сияйни искрици се пръснаха, Томас започна да се съвзема. След малко вдигна очи към приятеля си от детинство и Пъг видя, че очите му са бистри, освободени от всякаква болка.

Томас се надигна и бавно пристъпи към Пъг и Калис. Погледна Пъг и магьосникът видя в очите му почуда, удивление, каквото не бе зървал в тях, откакто Томас бе облякъл бронята на Ашен-Шугар, последния от валхеру. За първи път от петдесет години Томас приличаше на момчето от Крудий. С глас, изпълнен с възхита, Томас промълви:

— Моят син изцерява света.

А после вик на радост, тон толкова дълбок, че Пъг не разбра звук ли е, или някакво чувство, прокънтя из пещерата и Камъкът сякаш изригна, мятайки благоговеен пламък на живот в огромната зала. Накор едва не затанцува от радост, а Доминик направи знака на своя бог.

— Това не ни трябва повече — каза Накор и изостави защитното си заклинание.

Щом то изчезна, ек от другия край на света, толкова черен и зъл, колкото жива и добра беше предната нота, резонира между каменните стени и Накор се опули и възкликна:

— Опаа!

 

 

Главата на демона се надигна от кървавия пир.

— Не! — изрева съществото, щом усети как му отнеха нещо. „Сетанон!“, писна гласът в главата му.

Всички мечти за власт и върховенство бяха забравени. Мистичните каишки към двата роба се откъснаха, щом демонът закрачи към изхода на шатрата.

Генерал Фадавах примигна все едно, че излизаше от мъгла, и видя как демонът раздра входа на шатрата и я пръсна във всички посоки. Успя само да зърне ужаса, когато той скочи нагоре в небесата, но и това му стигна.

Генералът се обърна към объркания върховен пантатийски жрец, който също излизаше от своята мъгла. Обзе го гняв и той извади камата си и я заби във врата на пантатиеца. Змиежрецът се смъкна на колене, полюшна се за миг и падна.

Фадавах дори не си направи труда да извади камата от последния издъхващ член на пантатийската раса, а бързо излезе при ужасените офицери. Обърна очи натам, където се бяха насочили погледите им, и видя демона да лети към планините и замъка Даркмоор.

Един от капитаните на наемническите отряди видя командира си и заекна:

— З-заповеди, сър?

— Какво стана? — попита Фадавах. — Бил съм под властта на едно чудовище и не зная какво е станало. Кажете ми!

— Вие току-що заповядахте щурм. Всички части. Влизаме в бой с врага по целия хребет.

— По дяволите! — ревна генералът. Представа нямаше колко дълго е бил под властта на демона, но знаеше, че бързо трябва да разбере какво е станало. Последното, което помнеше ясно, бе, че е в шатрата на кралицата край Града на Змийската река; след това беше живял в някаква извънвременна мъгла, в смътен сън на ужас и страх — а сега се намираше на другия край на света, водеше някаква война и нямаше представа нито с кого се бият, нито къде са разположени частите му, нито дали печелят, или губят. И след като кралицата беше мъртва, нямаше представа защо продължават да се бият.

Изгледа офицерския си състав и каза:

— Карти! Искам да видя къде сме, къде е всяка част и какво знаем за врага.

Бе погълнат от една-единствена цел — оцеляване.