Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (15) (Разказ за лудия бог)

11.
Тревога

Ерик затича.

Биеха барабани. Той търчеше по коридорите на стария замък Танерус. Стигна зейналата врата на стълбището, водещо към централния двор. С един бърз поглед обгърна цялата сцена — строените за свидетели на екзекуцията войници, четиримата мъже, стоящи на дървените платформи, с въжетата, вече на вратовете им.

— Не! — извика Ерик.

Скочи през перилото на площадката отдолу, но тътенът на барабаните заглуши вика му. Почти прелетя останалите няколко стъпала до двора, но изведнъж барабаните спряха и палачите изритаха сандъчетата изпод краката на осъдените. Трима от мъжете издъхнаха моментално с прекършени вратове, четвъртият зарита.

— По дяволите! — викна Ерик.

Даде се заповед „свободни сте“ и войниците на гарнизона на Танерус се разпръснаха. Последният обесен още се гърчеше на въжето.

Ерик гледаше хората си, увиснали на набързо скованите бесилки. Капитанът не се беше поколебал да изпълни присъдата. Ако се бе постарал да вдигнат поне донякъде сносни бесилки, Ерик щеше да пристигне навреме. Заоглежда лицата на мъртвите. Познаваше ги по външност, но все още не по име. Все пак бяха негови хора. Капитан Саймън дьо Безуик извърна коня си към сковалия се на място Ерик и попита:

— Какво има, старши сержант?

Ерик изгледа контето офицер, съвсем наскоро мобилизиран от Изтока. Ерик с една рота от войската на принца бе получил заповед да пътува до Танерус с дьо Безуик, на когото беше възложена гарнизонна служба на север. Двамата още отначало не се харесаха. Единственият човек, с когото дьо Безуик се държеше вежливо, беше Оуен Грейлок, заради ранга му, по-старши от неговия. Отказваше да говори с когото и да било другиго в строя, освен по служба, и се държеше еднакво грубо и оскърбително с всички. Ерик с огромно облекчение беше поел половината мъже на едноседмично полево обучение, докато другата половина бе останала да тренира гарнизонна отбрана. Ерик току-що се беше върнал, когато го уведомиха, че четирима от хората му са осъдени на обесване. Той стисна дясната си ръка в юмрук и попита:

— Защо екзекутирахте тези мъже?

— Крали са от запасите — спокойно каза дьо Безуик.

— Бяха мои хора — изръмжа заканително Ерик.

— Тогава ги дръжте по-здраво, старши сержант, и в бъдеще се обръщайте към мен със „сър“.

И подкара да го подмине, но Ерик сграбчи юздите на коня му.

— Нямаш право да бесиш мои хора. Те дори не са под твоя команда!

— Имам пълното право, като командир на гарнизона в Танерус, и определено не съм длъжен да обяснявам действията си на вас, старши сержант. — Дьо Безуик бавно извади меча си и добави: — А сега бъдете така добър да пуснете коня ми, или ще бъда принуден да ви убия за обида на офицер.

Оуен Грейлок пристъпи до Ерик и каза:

— Приберете този меч, дьо Безуик!

— Рицар-капитан?

— Това е заповед — добави спокойно Грейлок.

Дьо Безуик с неохота прибра меча. Оуен сложи ръка на рамото на Ерик и каза:

— Старши сержант, погрижете се за хората си. Аз ще се занимая с това.

Оуен изчака, докато Ерик си тръгне, после сграбчи дьо Безуик за ботуша и рязко го вдигна. Дьо Безуик изхвърча от седлото и се пльосна на мръсния каменен двор.

Оуен сграбчи младия мъж за яката и го изправи. Изгледа го в очите с убийствен поглед и рече:

— Предстои ни война, а ти избиваш войниците ни?

— Те бяха крадци! — каза изплашеният не на шега дьо Безуик.

— Половината мъже от тази армия са крадци, идиот такъв!

Блъсна го и дьо Безуик отново пльосна по задник на каменните плочи. Грейлок се надвеси над него и посочи натам, накъдето беше тръгнал Ерик.

— Този мъж е може би най-добрият войник, когото съм познавал и когото съм обучавал от трийсет години. Когато тази война дойде, невежо лотосче такова, само на него ще можеш да разчиташ, ако искаш да останеш жив. Ако имаш мозък, колкото боговете дават на една бълха, ще се постараеш да научиш всичко, което той има да те научи за оцеляването в тези планини. Ако още веднъж се счепкаш с него, ще му разреша да те предизвика на дуел и ако се изправиш срещу него с меч в ръка, той ще те убие. Разбра ли?

— Да — отвърна младият капитан. Личеше, че това, което бе чул, никак не му харесва.

— А сега се върнете към задълженията си, дьо Безуик, докато реша какво да докладвам на рицар-маршал Уилям.

Капитанът понечи да си тръгне, но Грейлок каза:

— И още нещо, дьо Безуик.

— Да, сър? — попита капитанът.

— Ако капитан Калис беше тук, щеше да ви убие на място.

След като младият командир на гарнизона тръгна, Оуен отиде да търси Ерик. Намери го във войнишката трапезария — разпитваше хората от ротата си какво е станало.

— Нищо не беше — тъкмо му отвръщаше един от мъжете, казваше се Гънтър. — Майтап, чисто и просто, старши сержант. Бяхме уморени след цял ден парад.

— Парад ли? — попита Ерик.

— Ами строяваха ни, марширувахме — ха наляво, ха надясно, кръгом — ей такива работи.

Друг мъж, стар войник на име Джонсън, каза:

— В Източната армия са така, старши сержант. Без бой, само маршируваш в редици и тям подобни.

— Четиримата момци искаха само да ударят по халба от избата, нищо лошо няма в това.

Ерик усещаше, че мъжете са вкиснати, и не можеше да ги обвини. Ако ги хванеха за такова нещо, можеха да ги накажат с непоряди или в най-лошия случай с бичуване, но бесилката беше съвсем неоправдана. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато Грейлок се обади:

— Ерик, две думи.

Ерик отиде при бившия мечемайстор на Даркмоор и каза:

— Знам, не трябваше да се меся.

След като се увери, че войниците няма да ги чуят, Оуен каза:

— Сигурно трябваше да го убиеш, но това не е решението. Изчакай. Сигурно ще потърси повод да се счепка с теб.

— Защо?

— Той е от семейство с големи връзки в Батира. Баща му е братовчед на херцога на Ран.

На Ерик му просветна.

— Което значи, че семейството му вероятно е близко на фон Даркмоор.

— Може би. Знам, че се познават, но колко са близки? Наистина не знам. Може да е някой от агентите на Матилда — каза Оуен и потърка замислено брадичка. — Или е идиот, който си въобразява, че ще си спечели благоволението на майката на барона, като я отърве от някоя досадна заплаха за титлата на сина й.

Ерик въздъхна.

— Колко пъти трябва да обяснявам на света, че нямам интерес към титлата на баща ми?

— Колкото и пъти да го казваш, Матилда няма да се успокои, докато не умреш.

— Какво да правя?

— Ще пратя писмо на херцог Джеймс и ще го убедя да се намеси пред Уилям да премести този идиот някъде, където ще може да умре славно за краля. Ще го препоръчам да командва катапултите на морската стена, дето я вдигат в Крондор.

Ерик присви очи.

— Мислех, че ще я бранят доброволци.

— Така е. Просто ще се постараем младият дьо Безуик да е един от доброволците. — Оуен се усмихна. — Ти си отведи ротата още призори. Не се задържай тук. Аз трябва да ида в Игли и да се погрижа за тамошната отбрана. В тези хълмове трябва да сме готови да дадем убедителен бой, който да принуди армията на Изумрудената кралица да тръгне натам, където искаме.

Ерик въздъхна. Толкова работа ги чакаше и толкова малко време за подготовка. Знаеше, че флотата е тръгнала от Новиндус; всички, които бяха служили с Калис, го знаеха.

— Какво става с Крондор?

Оуен сви рамене.

— Слухове. Някои по-плашливи са почнали да напускат града. Всичко това все още не е предизвикало истинска тревога. Има голямо движение по кешийската граница, така че много хора мислят, че пак ни чака война на юг.

— Трудно ще е да удържим града под контрол, след като флотата мине Проливите — каза Ерик.

— Знам. Надявам се, че Джеймс и Уилям са намерили някакво решение.

Ерик замълча. Флотата на кралицата щеше да премине Проливите след по-малко от месец, по празника на Средилетие. Опасяваше се, че градът ще е последната жертва за доброто на Кралството, но неговият проблем бе в това, че момичето, което обичаше се намираше в града. След като остави Оуен и се разпореди ротата му да се вдигне рано на заранта за поход, Ерик се замисли дали ще успее да се наложи над Ру да му помогне да измъкне Кити от Крондор.

 

 

Ру вдигна очи над книгите и каза:

— Не разбирам.

Язон прие това като упрек за счетоводните си умения и почна да обяснява отново.

— Не — прекъсна го Ру. — Знам сумите и сметките. Имам предвид, че не разбирам защо губим пари.

Язон, бившият келнер в кафенето на Барет, станал главен счетоводител на финансовата империя на Ру, се оправда:

— Проблемът е с многото неизплатени дългове и многото такси, които трябваше да плащаме междувременно. Заемаме пари за неща, за които трябваше да ни се плати извън касовите ни резерви.

— Които не съществуват — отсече Ру. Беше заел всичкото налично злато от херцог Джеймс. — Ясно, плащане на заемите от Короната ще получа тогава, когато се науча да летя. — Въздъхна, стана от масата си в кабинета и попита: — Какво предлагаш?

— Можете да продадете някои от по-малко печелившите ни концерни.

— Вярно, но не обичам да се лишавам от капиталови активи. — Ру се прозя. — Уморих се. — Погледна през прозореца и видя, че вече се е стъмнило. — Колко е часът?

Язон се обърна и погледна към другия край на залата, където стоеше гигантското кешийско изделие, измерващо часовете.

— Почти седем.

— Карли ще побеснее — каза Ру. — Обещах й да се прибера в шест.

— Семейството в града ли е?

— Да — каза Ру, грабна наметалото и бързо излезе от залата.

За щастие, когато стигна до къщата си, завари Карли потънала в разговор с Хелън Джейкъби. След смъртта на Рандолф Джейкъби двете бяха установили едно сдържано приятелство — нещо странно, след като братът на Рандолф беше виновен за смъртта на бащата на Карли. Но като цяло двете сякаш изпитваха удоволствие от компанията си и четирите деца добре си играеха заедно. И Ру беше забелязал, че тези вечери винаги го радват.

— Ето те и теб — каза Карли. — Вечерята ще се поднесе след малко.

Викове „Татко!“ и „чичо Рупърт“ изпълниха трапезарията — децата се хвърлиха да го прегръщат. Ру със смях си проби път през кълбото от крачета и ръчички и тръгна към стълбите.

Когато Абигейл понечи да го последва по стъпалата, той й каза:

— Ей сега ще се върна, миличко.

— Не! — обяви тя властно. — Махай се!

Обърна се царствено, отиде в другия край на стаята и застана там със скръстени ръце. Ру погледна към двете жени. Хелън се смееше, а Карли изглеждаше смутена.

— Всички минават през това — каза Хелън.

Ру кимна и забърза към спалнята, където се изми и смени ризата си. После се върна в трапезарията — децата продължаваха лудориите си в единия край на дългата маса — и седна при Карли и Хелън Джейкъби в другия край.

Забеляза, че Хелън си е направила косата по новата мода, с къдрици, падащи на челото, и кръгчета, излизащи от един гребен със странна форма. Зачуди се дали ще е грубо, ако попита от какво е направен гребенът, но си даде сметка, че е изгубил почти всякаква представа за женската мода в града.

Помисли, че Силвия сигурно щеше да знае и осъзна, че напоследък не я е виждал облечена. При това му се стори някак си нередно да мисли за Силвия, когато до него седяха жена му и Хелън.

— Виж ти, Ру — каза Хелън. — Ама ти се изчервяваш!

Ру се закашля престорено и отвърна:

— Нещо… — Закашля се по-силно, уж че се е задавил, и отри несъществуващите сълзи от очите си с кърпата си.

Хелън пак се засмя и Ру смутено забеляза колко е хубава. Винаги беше мислил за нея като за жена с приятна външност — и дума не можеше да става за сравнение с красотата на Силвия, но във вечерния си тоалет и с тази прическа изглеждаше наистина привлекателна.

— Хелън ми каза колко добре ръководиш компанията й — обади се Карли.

Ру сви рамене.

— Тя общо взето си се ръководи сама. Тим Джейкъби… — канеше се да каже, че е бил голяма свиня, но тъй като срещу него седеше снаха му, го промени с: — … си разбираше от работата.

— Да, така беше — съгласи се Хелън.

Разговорът им мина на незначителни теми за децата и как растат. Момчетата вече започваха да се държат като момчета, момичетата се превръщаха в момичета, но загадките с децата като че ли така и си оставаха неразгадана територия за Ру.

Той хвърли крадешком поглед към собствените си деца и си даде сметка, че не знае за тях почти нищо. Не им беше обръщал почти никакво внимание и това изведнъж го накара да се почувства доста неловко. Сигурно когато пораснеха щяха да могат да му кажат нещо по-интересно.

Погледът му отново се върна на Хелън Джейкъби и след малко очите им се срещнаха. Той се усети, че я е зяпнал, и каза:

— Какво ще кажете за малко бренди?

Карли го погледна изненадано. Той никога не предлагаше бренди на никого освен на партньорите си в бизнеса.

— Не, благодаря — каза Хелън. — Трябва да се прибираме. Време е децата да си лягат.

Семейство Джейкъби си тръгна в една от каляските на Ру и Карли сложи децата да спят. Ру поседя малко сам в кабинета си — отпиваше малки горчиви глътки от брендито. Беше угрижен; знаеше, че войната е близо и че е крайно време да отведе семейството си на изток или поне в имението си, за да е готово да побегне оттам.

Разговорите с Ерик, с Джедоу Шати и други, които му се доверяваха, му бяха разкрили, че в границите на Кралството вече са се появили нашественици. Повечето от тях бяха неутрализирани, но когато боевете се разгоряха с пълна сила, знаеше ли човек колко трудно ще стане пътуването на изток?

Карли слезе по стъпалата и попита:

— Ще си лягаш ли?

— Да — отвърна Ру. — След малко.

И докато жена му се обръщаше, подхвърли:

— Ти май харесваш Хелън и децата й.

— Да, харесват ми — отвърна Карли. — Родовете ни са от едно село и имаме много общи неща. И децата й са много сладки.

— Какво ще кажеш да прекарате няколко седмици с Джейкъби в имението след празника на Средилетие? Децата ще се къпят, ще яздят…

— Ру, много са малки за езда.

— Добре де, ще им вземем колички за понита. — Той стана. — Времето ще е зверски горещо и там ще е много по-приятно от тук.

— Не се опитваш да ме отстраниш, нали, Рупърт?

Разтревожен, че може да подозира за връзката му със Силвия, Ру я взе и я прегърна.

— Защо говориш така? Просто ще е добре да поживеем малко на спокойствие.

— Четири деца в къщата вместо само двете не е най-добрата ми представа за спокойствие — каза Карли.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна той и я плесна закачливо отзад. После я целуна и тя отвърна на целувката му. — Хайде да си лягаме.

Макар да беше донякъде отвлечен от грижите, все пак успя да задоволи Карли и после тя заспа в прегръдките му. Той изпита някакво странно безпокойство, защото макар да се случваше често да мисли за друга, докато се люби с жена си, този път неволно се улови, че мисли не за Силвия Истърбрук, а по-скоро за Хелън Джейкъби.

Спомни си за Гуен, момичето в Рейвънсбърг, с което бе загубил девствеността си, и тихо си каза:

— Права е Гуен, всички сме свине.

Умората заличи този миг на яснота и Ру потъна в дълбок сън.

 

 

Ерик изчете заповедите и каза:

— Връщат ни в Крондор.

Ефрейторите Харпър и Рийд отдадоха чест и тръгнаха да съберат войниците, пръснати по хълмовете.

Ерик отри чело и пресметна. Знаеше, че повечето мъже по хълмовете са най-необучените и най-неподходящите за важната задача да ограничат способността на нашествениците да разширят фронта си другаде освен там, където поискат принц Патрик и съветниците му. Повечето от тези мъже щяха да бъдат зачислени в отбраната на града и ако преценките му бяха верни, гарнизонните единици, оставени за отбрана по хълмовете, скоро щяха да тръгнат на малки групи, уж патрули, така че агентите на Изумрудената кралица да нямат почти нищо за докладване.

Възхищаваше се от плановете на рицар-маршал Уилям, защото сега изглеждаше сякаш всички части, пръснати из Запада, са призовани за отбраната на града.

Примижа срещу слънцето. До Средилетие оставаха по-малко от две седмици и той знаеше, че флотата на Изумрудената кралица трябва вече да е наближила Тъмните проливи. Беше по-горещо от обичайното по това време на годината и той знаеше, че това предвещава едно дълго лято.

Докато мъжете се събираха, прецени, че дори времето да беше идеално, лятото все пак щеше да е дълго. Все пак, докато нашествениците стигнеха до тези планини, щеше да е късна есен и ако успееха да ги задържат до зимните снегове, Кралството щеше да оцелее.

Харпър се върна и докладва:

— Предадено е на всички, старши сержант. До един час ще сме готови за поход.

— Добре — каза Ерик. — Да си виждал капитан Грейлок?

— Преди час, ей натам. — Ефрейторът посочи.

— Когато сте готови, не ме чакайте, повеждайте ги към Крондор. — Той огледа хълмовете. — Остават ни четири часа слънчева светлина и искам да сме отхвърлили поне десет мили преди да помислим за лагер.

— Слушам, старши сержант.

Ерик се метна на коня и пое по пътя. Завари Грейлок да чете някаква карта.

— Оуен — каза Ерик и дръпна юздите.

— А, Ерик — отвърна му Грейлок. — Готови ли сте за поход?

— Подготвяме се — каза Ерик и скочи от седлото. — До няколко минути ще тръгнат. — Ерик седна тежко край пътя и въздъхна: — Е, тук приключихме.

— С тренирането — да — каза Грейлок. — Но следващия път, когато дойдем тук, всичко ще е реално.

— Хиляда пъти съжалявам, че нямах още няколко седмици, няколко дни поне, за да вкараме тези хора в по-добра форма.

— Ти направи чудеса — каза Грейлок. — Честно, не мога да си представя, че някой друг щеше да постигне повече с хората от теб, Ерик. Нито Калис, нито Боби дьо Лунвил.

— Благодаря, Оуен. — Ерик въздъхна. — Но все пак се безпокоя, че не е достатъчно.

— Никога не е достатъчно, млади ми приятелю.

— Лорд Уилям каза ли ти какво ще правим?

— Да — отвърна Грейлок и кимна към пътя. — Поне за нашата част. За останалото мога само да предполагам.

— Ще загубим Крондор, нали?

— Вероятно — каза Грейлок. — Виждал си какво става с градове, които се опълчват на кралицата. Но трябва да я задържим достатъчно дълго при Крондор, за да навлезе в планините късно.

Ерик погледна високото бледосиньо небе, прошарено с перести облаци.

— Ако това време се задържи, лятото ще е дълго.

Грейлок въздъхна.

— Знам. Принц Патрик има едни магьосници, предвиждащи времето, и те твърдят, че най-вероятно лятото ще е дълго и знойно.

— Все се чудя за тези магьосници. Кралицата ги използва. Защо ние не?

Оуен се усмихна.

— Е, сигурно сме подготвили няколко чародейски изненади за врага. Но не помниш ли обяснението на Накор защо човек не бива да използва магьосници във войната? Той непрекъснато го повтаря.

Ерик се засмя.

— Да, помня го. „Първият магьосник хвърля заклинание в битката, после вторият мята контразаклинание, после трети магьосник се опитва да помогне на първия, а четвърти се опитва да помогне на втория, после идва армията и ги изпосича всички, докато си подхвърлят магии наляво-надясно.“

Грейлок се засмя.

— Много хубаво го имитираш.

Ерик сви рамене.

— Работата е, че ако не направим нещо да се противопоставим на нейните магьосници, ще им позволим да имат ужасно превъзходство.

Грейлок стана.

— Ох, кокалите ми вече са остарели за такава езда. — Ерик се засмя. Грейлок пъхна крак в стремето и се метна на седлото. — Ерик, колкото повече приказваш, толкова повече приличаш на рицар-генерал, а не на старши сержант. Тъй че недей да задаваш такива въпроси пред принца. Може да не му хрумне да те повиши.

Ерик се засмя.

— Да си държа устата затворена значи?

— Казах ти — продължи Грейлок. — Принцът крие няколко изненади в ръкава си, сигурен съм.

Ерик също се метна на коня си.

— Ще ти се обадя, като върна хората си в града.

— Добре — каза Грейлок. — А, и още нещо.

— Какво?

— Местните командири са привикани на съвет. Версията е, че са поканени да празнуват Банапис с принца. Това означава, че дьо Безуик ще е в Крондор.

— Ще си отварям очите.

— Добре. Празникът в Крондор не прилича на онова, с което си свикнал.

Ерик кимна. Откакто бе постъпил на служба при принца, беше извън града на всеки Банапис. Никога не беше виждал как градът празнува Средилетие.

— Ще се постарая да не се разсейвам.

Не се беше сблъсквал с дьо Безуик, откакто отведе ротата в планините. Но подозрението, че той може да е някой от агентите на Матилда фон Даркмоор, не го напускаше. Освен това Ерик имаше четири причини да го държи под око, дори и да не беше.

 

 

Ерик стоеше сковано в дъното на помещението — единственият човек без офицерски чин сред присъстващите. Капитаните Калис и Грейлок, единствените мъже, които познаваше добре, бяха в другия край с рицар-маршал Уилям, херцога на Крондор и принца — единствените други хора, които познаваше от събралите се.

Държеше се свойски с неколцина от останалите — хора от двора на принца, офицери от двореца, местни благородници, въпреки че беше разговарял с малко от тях, и то по редки поводи. Знаеше, че след около час ще го освободят и ще може да си открадне малко лично време преди да се наложи да се върне към изпълнението на заповедите, които със сигурност го чакаха.

Патрик стана и каза:

— Ваши благородия, господа. Доволен съм, че ви виждам събрани тук. Ще ви осведомят за положението по групи. Не е тайна за никого, че към нас се приближава вражеска армия и че последните няколко месеца прекарахме в подготовка за предстоящото нашествие. Някои от вас знаят много повече от други и от съображения за държавна сигурност ви заповядвам да не обсъждате помежду си нищо. Приемете, че човекът до вас е осведомен точно колкото вас и че не може да ви даде повече информация от тази, която вече имате, така че не задавайте въпроси.

Някои от благородниците изглеждаха леко стъписани от заповедта, но никой не си позволи да я обсъжда. Неколцина се заоглеждаха, мъчейки се да преценят реакциите на околните.

— А сега, за общото положение. Това трябва да го знаете всички. — Принцът даде знак на двама скуайъри, които свалиха висящото на стената голямо платно. Зад платното беше окачена огромна карта на Западните владения, от Далечния бряг до Малаково средище. Принцът взе една дълга показалка и отиде при левия край на картата. — Тук — каза Патрик, като посочи Тъмните проливи — очакваме вражеската флота да се появи идущата седмица.

Неколцина от благородниците замърмориха.

— Докато стигнат тук — той посочи една точка северно от Края на сушата — трябва да сме напълно мобилизирани. Ето защо следващата седмица преди Банапис ще прекарате в заседания, в получаване на заповеди и подготовка. Всички ще отпразнуваме Средилетието все едно че всичко е наред — не можем да тревожим населението, а вече се ширят слухове. Лорд Джеймс?

Херцогът на Крондор взе думата.

— В момента имам свои агенти в града, които подсилват слуховете. Не се стараем да отричаме възможността Крондор да бъде нападнат, но създаваме впечатлението, че неприятностите идват от Велики Кеш. Тъй като Крондор не е виждал кешийска армия от повече от двеста години, населението в момента е по-разтревожено от вдигането на данъците и от това, че възможността за пътуване до Шамата и Ландрет е отрязана, отколкото от непосредствена заплаха.

Лицето на Джеймс помръкна.

— Това скоро ще се промени. Когато корабите от Свободните градове и Далечния бряг спрат да идват заради нашественическата флота, от пристанищата към крайбрежните ферми бързо ще плъзне мълвата, че нещо идва от запад. Щом стане това, ще трябва да затворим Крондор.

— Военно положение? — попита един от местните благородници.

— Да — каза принц Патрик.

Херцог Джеймс продължи:

— Врагът ни е опасен — много повече, отколкото можете да си представите. Когато приключим с всички заседания тази седмица, ще имате по-добра представа за опасността, но дотогава приемете това, което ви казвам: Крондор никога досега не е бил подлаган на такова изпитание. Ще въведем вечерен час и стига да е възможно, ще разрешим организирана евакуация на града преди да е обкръжен. Но щом врагът дебаркира, ще затворим вратите и Крондор ще трябва да се държи.

— Да се държи? — попита друг благородник. — А помощ от Изтока?

Патрик вдигна ръка.

— Тишина. Както вече заявих, ще ви кажем само това, което трябва да знаете. Ще се подчинявате. — Тонът му показа, че по този въпрос обсъждане няма да има. Дори някои от присъстващите благородници да бяха оскърбени, го премълчаха.

— Да сме наясно с йерархията — продължи принцът. — Първо, рицар-маршал Уилям от този момент е командващ Армиите на Запада. — Той вдигна един документ. — По заповед на краля. — Неколцина благородници изгледаха с любопитство Уилям, но никой не беше изненадан. По традиция рицар-маршалът на Крондор беше с ранг равен на херцог, а в някои случаи в миналото херцогът на Крондор държеше и двете длъжности. След това Патрик посочи към Калис. — Капитан Калис е с действащ ранг на рицар-генерал на Кралството. — Вдигна друг документ. В първия момент значението на това, което каза, не проникна в главите им; после челюстите на неколцина благородници увиснаха от удивление, също като на Ерик. Рицар-генерал на Запада щеше да го постави на второ място в командването на войските. Но рицар-генерал на Кралството го правеше втори по ранг след рицар-маршал Уилям и по-старши от всеки херцог.

— Впрочем, предпочитам да се обръщате към мен с „капитане“ — каза Калис. После посочи Ерик и продължи: — Мой първи заместник е старши сержант Ерик фон Даркмоор. Въпреки скромния му ранг приемам, че говори от мое име, когато дойде при вас със заповеди.

Това предизвика недоволно мърморене. Патрик не се поколеба да го прекрати: удари с показалката по масата и благородниците замълчаха.

— Тази специална част ще действа независимо от традиционния ред на Армиите на Запада, но ако в някой момент се окажете в положение да трябва да решите дали да изпълните заповед на офицер от тази специална част, да бъдем наясно: ще изпълнявате заповедите на всеки офицер от всеки ранг на тази специална част все едно, че идва пряко от Короната. Това абсолютно ясно ли е?

Думите му не оставяха място за неразбиране.

— Да, ваше височество — отвърнаха неколцина от благородниците.

— Частите от специалната команда на лорд Калис, тоест Кралските крондорски първопроходци и други специални помощни сили, са включени в тези заповеди. Ще ви се осигури подробен списък на всички тези единици преди да заминете за своите части.

Ерик се огледа. Няколко от присъстващите херцози бяха готови да се пръснат от гняв заради дадените заповеди и го криеха много зле. Патрик показа колко добре е усвоил поста си, като удари с показалката по масата толкова силно, че я счупи.

След което продължи тихо:

— Когато всичко това свърши, ще разберете защо създаването на специални единици и операцията извън традиционната организация на Армиите на Запада са били задължителни. Не е нужно да напомням на никого от вас какво ни научи историята по времето на Войната на разлома: че единоначалието е от жизнено значение. Тъй като имам само един рицар-маршал, ще трябва да оставя на него да реши как ще разположи войските.

Уилям, като актьор, чийто ред е дошъл, се намеси:

— Ще организираме отбраната на зоната около Крондор, като използваме повечето войници под ваша команда, господа. Онези от вас, които командват близките гарнизони, ще се върнат в тях един ден след Банапис. Тези от вас, които са призовани от далечни гарнизони, могат да очакват войските им да бъдат причислени в гарнизона на принца под мое пряко командване. Някои от вас може да помолят като доброволци да им се възложи особено опасна задача. Сега ви предупреждавам още веднъж — следващата седмица няма да разговаряте с никого извън хората в тази зала за неща, в които сте посветени. Противникът е коварен и има агенти навсякъде, може би и в собствените ви подразделения. Не се доверявайте на никого. Сега сте свободни, но очаквайте да ви повикаме поотделно.

Много от напускащите лордове едва сдържаха гнева си. Когато залата се опразни и останаха само Патрик, Джеймс, Уилям, Калис, Ерик и неколцина дворцови служители, Патрик каза:

— Какво пък, мина по-добре от очакваното.

Ерик гледаше учудено.

— Има предвид, че ни се размина открит бунт — каза му Калис.

Уилям се засмя.

— Въздържахме се да им кажем, че им е отредена второстепенна роля до последната възможна минута, но не можехме да го премълчаваме повече.

— Не разбирам — каза Ерик.

— Нещата са такива, каквито трябва да са — отвърна Калис и попита принца: — Разрешавате ли да напуснем?

— Да, и побързайте — каза Патрик.

Ерик се обърна към Уилям и той поясни:

— Специална задача.

Ерик отдавна беше свикнал със специалните задачи на Калис, затова потисна любопитството си и каза:

— Разбирам, сър.

— Имам много работа за вас, старши сержант — каза Уилям. — Но няма защо да започваме преди да съм се оправил с тия благородници, които току-що излязоха в толкова кисело настроение. Поживей си малко тази вечер, отпусни се. От утре по обед до Банапис ще имаш работа от изгрев до залез.

— Разбирам, сър — повтори Ерик. — Нещо друго има ли?

— В момента нищо, но почвай да мислиш кои от последната пасмина обучаеми могат да свършат работа в планините. Утре до обяд да има списък с петдесетимата най-добри на бюрото ми.

— Слушам, сър.

— Вече заповядах триста от най-добрите ти хора да са строени утре призори под командата на Колвин и Джедоу Шати. Повечето под твоя команда ще се движат тази седмица на малки групи. Искам да си готов утре по обед. Дотогава времето си е твое.

Ерик отдаде чест, пожела лек ден на принца, херцога и останалите и излезе. Прибра се бързо в квартирата си, седна и се залови със списъка на мъжете, с които току-що се беше върнал от планините.

За миг се почувства безсилен. Имената не му говореха нищо; как да избере петдесетима, които да имат малко по-добър шанс да оцелеят? След това едно име привлече окото му — Риърдън. Спомни си го заради една доста смешна и суховата забележка, която беше направил в труден момент, в който по-слаби мъже щяха да изтърват нервите си. Мъжете около него се бяха засмели, напрежението беше спаднало и хората се бяха справили с възложената им задача.

Представи си лицето му и след това започна да си спомня мъжете, които бяха с тази група, Риърдън с петимата му съекипници и другата група. И само след няколко мига вече разполагаше с дузина имена.

След час вече имаше списък с петдесет мъже, които смяташе за годни за необичайните задължения в планините. Почувства се по-добре, че е махнал тази задача от главата си, обиколи зачислените към войската бани и намери там няколко свободни от служба войници, които се къпеха. Подслуша няколко казармени клюки и отпуснат в горещата вода, се убеди, че целият гарнизон е забръмчал като кошер пред предстоящия неизбежен конфликт.

Преоблече се в чисти дрехи и бързо отиде до хана „Счупения щит“. Гостилницата беше доста претъпкана, но това не попречи на Кити едва ли не да скочи през тезгяха и да се метне в прегръдките му. Ерик се засмя и когато слабичката девойка го целуна, й каза:

— По-полека де. Да не искаш хората да помислят, че нямаш морал?

— Кой го интересува какво мислят хората?

Неколцина посетители се разсмяха. Една от курвите, наети от херцог Джеймс, каза:

— Мен определено не, миличка!

— Е, как я караш? — попита Ерик.

Тя го щипна закачливо по бузата и отвърна:

— Самотно. Колко време имаш преди да трябва да се връщаш в двореца?

Ерик се усмихна.

— До утре по обед съм свободен.

Кити едва не изпищя от възторг.

— Днес отворих, така че след два часа привършвам. Хапни нещо и гледай да не пиеш много с долните ти приятели от казармата, защото имам някои планове.

Ерик се изчерви, а насядалите по близките маси пак се засмяха.

Ерик седна до сержант Алфред и няколко мъже от неговата част. Едно от слугинчетата веднага му донесе пълна халба.

— Защо сте толкова трезви? — попита Ерик.

— Заповеди — каза Алфред.

Мургавият ефрейтор Мигел каза:

— Тръгваме утре призори.

Ерик отпи дълга глътка.

— Почва се — каза Алфред.

Другите закимаха.

Ерик, единственият мъж в помещението, който беше служил с Калис в пътуванията му до Новиндус, каза:

— Не, започна отдавна. — Зарея очи някъде в далечината, после погледна приятелите си и добави: — Но сега почва тук.

 

 

Кити се сгуши в рамото му.

— Не искам да си тръгваш утре.

— Знам — каза Ерик.

— Какво не е наред?

— Защо мислиш, че нещо не е наред?

Лежаха в самотното й кътче. Ерик можеше да си позволи да наеме стая, но след като детството му бе минало в плевник като този, миризмата на сено и животни, на кожа и желязо му беше близка и му действаше успокояващо.

— Познавам те, Ерик — промълви Кити. — Разтревожен си.

Ерик помълча, после каза:

— Знаеш ли някакъв изход от града?

— Искаш да кажеш дали знам къде е портата? — отвърна му тя шеговито.

— Не. Искам да кажа, ако градът бъде затворен, ще можеш ли да намериш изход?

Кити се надигна, подпря се на лакът и изгледа любовника си.

— Защо?

— Просто ми отговори: ще можеш ли?

— Без да се натъкна на Шегаджиите, сигурно не.

Ерик премисли следващите си думи, защото това, което му предстоеше да каже, граничеше с предателство или най-малкото щеше да е пряко заобикаляне на заповедите.

— Мога ли да те помоля нещо?

— Всичко.

— Когато празникът другата седмица свърши, точно преди залез-слънце…

— Да?

— Излез от града и тръгни със селяците, които ще се връщат по домовете си.

— Защо? — попита тя изумено.

— Не мога да ти кажа защо, но не искам да си в Крондор след Банапис.

— Тоест, не искаш да ми кажеш. За какво става дума?

— Херцог Джеймс несъмнено има агенти при всяка порта. Освен това издирват вражески агенти и ще спрат и теб, и всеки, който трябва да служи, да не избяга. Банапис е най-добрата възможност да се измъкнеш от града, без да те спрат.

— Но защо трябва да напускам Крондор? — попита Кити.

— Защото ако останеш, не знам дали ще оцелееш. Повече не мога да ти кажа.

— Плашиш ме — промълви тя. Ерик никога не беше чувал Кити да признава, че нещо може да я изплаши.

— Добре. Трябва да се боиш от нещо, за което не мога да ти говоря, заради дългата ръка на херцог Джеймс. Напусни града, отиди в имението на Ру и се скрий там. Ще говоря с него да те отведе в Източните владения. И не казвай нищо на никого.

— Ти къде ще си, докато аз се крия на Изток?

— Ще воювам.

Горещите й сълзи закапаха по гърдите му.

— И няма да се видим пак, нали?

Той я притисна до себе си, погали я по косата и я целуна по бузата.

— Не знам. Но няма да е от нежелание, обич моя.

Тя отвърна на целувката му.

— Искам да забравя какво ми каза.

— Можеш да го забравиш до Банапис — каза Ерик.

— Добре, забравям го до Банапис.