Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (30) (Разказ за лудия бог)

26.
Сблъсък

Ерик се биеше.

Това, което бе започнало като ограничен натиск, като опит за пробив, целящ да се разкрият възможните слабости в отбранителната линия, без някакво предупреждение се превърна в пълномащабна офанзива. Ерик срита мъжа, когото току-що бе убил, и го изтъркаля от хребета надолу в дърветата.

По целия Кошмарен хребет кралската армия се бореше с нашествениците в клане, невиждано от Войната на разлома. В един миг на относителното затишие Ерик се огледа. Бойците извличаха от предната линия ранените си и мъртви другари, други бързаха да пийнат по глътка от ведрата с вода, донесени от водоносците.

Джедоу дойде на бегом. Сержант Харпър дотича след него.

— Пробиха северния фланг — докладва задъхано Харпър, лицето му бе оплискано с кръв. — Джером е мъртъв, цялата му рота също. Дуко е проникнал от нашата страна и ни изтласкват на юг.

— Проклятие! — изруга Ерик и викна на един от вестоносците: — Заповеди за Летящата чета…

— Няма Летяща чета — прекъсна го Джедоу. — Пратих ги веднага щом Харпър дойде при мен. Вече са горе.

Ерик изтри чело. Имаше чувството, че умората се набива в кожата му като пясък. Мислите му бяха объркани от липсата на сън и непрекъснатите боеве от два дни насам.

— Добре — каза той на двамата сержанти. — Вземете оттук всеки трети човек и ударете на север. Ако не можете да удържите, изтеглете се и когато стигнете първата защитна позиция от нашата страна на рида с фронт на север, се окопайте. Ако те обърнат на изток и започнат да се спускат от планината, вече са грижа на армията на Изтока. — Обърна се пак към вестоносеца и каза: — Тръгвай към Даркмоор. Предай на принц Патрик, че северният фланг е разбит и се мъчим да се окопаем. Трябват ни подкрепления. Разбра ли?

— Да, сър! — Младият войник отдаде чест и затича към коня си.

Джедоу и Харпър вече прибираха всеки трети боец от хребета. Даш стоеше малко встрани с изваден меч и с оплискани с кръв туника и панталони.

— Нали ти казах да четеш депешите! — викна му Ерик.

Даш се усмихна.

— В тях няма нищо, което да не може да почака, а ми се стори, че е нужен още някой меч.

Ерик кимна.

— Прав си.

Изведнъж врагът отново започна да напира по склона и Ерик отново потъна във вихъра на боя.

 

 

— Нещо идва насам! — каза Томас.

— И аз го усетих — отвърна Пъг. Помълча и добави: — Това присъствие ми е познато. Това е Джакан!

— Шо Пи, ти и абатът трябва да се скриете — каза Накор.

— Ще остана с вас, учителю — възпротиви се Шо Пи.

Накор сграбчи младежа и го затика към една дупка в стената.

— Моят защитен трик може да ни скрие от слуха на Безименния, но не може да спре един разгневен демон! Марш вътре! — викна Накор. — Скрийте се в тази дупка, защото това, което иде, може да унищожи всички ни. Ние останалите поне разполагаме с някакви средства да се защитим!

Разбитата зидария бе резултат от титаничната битка между драконката Риатх, чието спящо тяло сега се обитаваше от Оракула на Аал, и един Господар на ужаса, използван от Налар, докато духовете на валхеру се опитваха да се върнат на Мидкемия.

— Марш долу и да не си се показал.

Накор бързо се върна при Миранда, а Пъг и Томас застанаха от двете страни на Калис.

— Можеш ли да се защитиш? — попита Миранда.

— По-корав съм, отколкото изглеждам — отвърна Накор, но този път не се ухили.

Калис се бе потопил в „развързването“ на Камъка на живота и на лицето му се бе изписала смесица от унес и кротост. Очите му се бяха приковали в едно петънце в центъра на камъка, което непрекъснато се смаляваше, и от него бликаха все повече и повече струи жизнена енергия.

— Не знам какво прави, но ме кара да се чувствам много добре — каза Миранда.

— Ако не ни предстоеше да срещнем идещия гняв на един демонски крал, мисля, че на всички ни щеше да е приятно.

Миранда усети как една искрица от зеления живот премина през стомаха й, очите й се разшириха и тя възкликна:

— О-ох!

Накор се изкиска.

— Това беше интересно.

— Наистина беше интересно — каза тя и прокара длан по корема си, после, със смесица от прозрение и колебливост, промълви; — Става нещо.

Накор огледа залата, която вече почти цялата грееше окъпана в зелена светлина, и поясни.

— Жизнената структура на този свят се оправя. Това е изцеряване и подмладяване. Древни души, затворени в това нещо от столетия, се освобождават, за да се върнат във вселената, както е било замислено. — Той се подсмихна. — Някои от страничните ефекти може да се окажат доста неочаквани.

— Не се съмнявам — отвърна му Миранда.

Очите на Томас се присвиха и той килна глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо.

— Идва.

— Кой? — попита Миранда.

— Джакан — каза Пъг. — Единственото нещо на този свят, способно да разстрои хармонията на живота дотолкова, че да усетим приближаването му.

Томас стисна меча си.

— Мисля, че ще е скоро. До час, най-много до два.

Пъг погледна Калис, който все така бе погълнат от задачата си.

— А той дали ще свърши?

— Не знам.

Зачакаха.

 

 

Ерик се приведе и ново ято стрели профуча над главата му. В мига, в който отминаха, неговите стрелци се вдигнаха и отвърнаха на огъня. Атаката се беше усилвала през целия следобед и той вече се боеше, че скоро ще загуби контрол над хребета.

Изведнъж вражеските войници отново се изкачиха на билото и той отново бе погълнат в ръкопашна битка. Решимостта на бойците му беше несравнима, но издръжливостта им бе на ръба да се стопи.

Никаква вест не идваше от север, откакто бе пратил Джедоу и Харпър да укрепят фланга, а той имаше съдбовна нужда от мъжете, които бе изпратил натам. Притесни се, че може би е отслабил и двете позиции в усилието да ги задържи.

Натискът на битката за малко го отвлече от грижите, щом усети, че линията около него се огъва — напираха все повече и повече противници, а бранителите оставаха все по-малко. Ерик размахваше меча си и посичаше нападателите като стръкове жито. Чуваше писъци, пъшкания и проклятия от всички страни. Разбираше, че битката вече е достигнала онази фаза, в която не е възможна никаква координация; сега вече битката щеше да се реши само от силата на сражаващите се мъже. Ако бранителите намереха повече решимост в себе си, щяха да победят.

Ерик видя двама противници срещу себе си и в същия миг усети в душата си, че боят е изгубен. Посече първия, разбивайки щита му с безмилостен удар, но едва избегна замаха на втория.

После срещу него се появиха трети и четвърти, и в този момент Ерик разбра, че ще умре. Замахна и улучи втория през лицето, преряза брадичката му до костта и тя се пръсна под натиска на острието. Издърпа меча си и отхвърли мъжа, както котка подхвърля мишка, като го отпрати към двамата мъже зад него.

Ерик съзнаваше, че е въпрос на още няколко мига и беше решен да отведе със себе си колкото може повече врагове.

Нечие острие го перна по лявата ръка, отпра парче от кожата на ръкавицата и остави дълга яростночервена рана над лакътя му.

Удариха го и в слепоочието и коленете му се подкосиха. Той падна по гръб на камъните и се претърколи на няколко крачки. Отпусна се на гръб и загледа петимата войници, понесли се надолу по хълма да го довършат.

Първият войник стигна до Ерик и мечът му се вдигна високо, за да нанесе убийствения удар — и изведнъж една стрела с гъше перо се заби в шията му и той рухна в краката на Ерик.

Нова стрела направо отхвърли назад втория от нападателите. Само дълъг лък можеше да бие с такава сила. Ерик обърна глава и видя няколко мъже в кожени облекла на десетина крачки надолу по пътеката. Мъжете стреляха по нападателите, а пред тях затичаха деца.

Ерик примигна. Не бяха деца, а джуджета, облечени в брони и с бойни чукове и брадви. С бойни викове те се втурнаха срещу нашествениците и започна яростна сеч.

Нечии силни ръце подхванаха Ерик под раменете и го изправиха.

— Как си? — попита го познат глас и Ерик видя усмихнатото лице на Джедоу Шати.

— По-добре — изпъшка Ерик. — Много по-добре.

— Бяхме готови да си дадем главите, сър, когато изведнъж момците, дето напираха да ни убият много се притесниха за собствените си задници — каза сержант Харпър и се ухили, без да обръща внимание на засъхналата кръв по лицето си. — Дойдоха джуджетата и елфите и падна страхотно клане.

Като вятър, издухал облак дим, джуджетата и елфите разчистиха хребета пред очите на Ерик. Едно джудже със златна торква, понесло чук, явно притежаващ могъща сила, приближи и попита:

— Вие ли сте офицерът тук?

Ерик кимна и попита:

— А кой сте вие, сър?

Джуджето се усмихна, пусна чука си, изправи се в цял ръст — малко под пет стъпки — и се плесна с юмрук по гърдите.

— Аз съм негово върховенство Долган, крал на Джуджетата на Запада, вожд на село Калдара и Боен водач на народа на джуджетата на Сивите кули! — Пак се усмихна и рече: — Изглежда, имате нужда от малко помощ.

Ерик се ухили.

— С благодарност.

Един елф приближи и каза:

— Аз съм Галайн, Томас ни помоли да дойдем през хребета от Ястребово гнездо, за да се погрижим тези неканени гости да не се мотаят повече наоколо.

— Пристигате тъкмо навреме.

— Е — каза Долган, — по-добре късно, отколкото никога, а и битката все още си е в разгара. Момците ми с радост ще сбухат няколко глави. — И продължи по-тихо: — Томас се оказа съвсем прав за залога и се заричам, че ще задържим тези убийци по западния склон на хребета.

— Благодаря ви — отвърна Ерик. После седна на една скала и Джедоу започна да го превързва.

По хребета от север дойдоха още от хората му и Харпър докладва:

— Изтласкваме ги на юг, сър.

— Добре — каза Ерик. — Продължете натиска. Ако успеем да ги разбием около Даркмоор, може да спечелим тази битка.

Изчака да го превържат, после стана и се върна на наблюдателния си пункт — голяма скала, която му предлагаше добра гледка към цялото бойно поле.

Врагът се окопаваше зад няколко засланящи скали. Елфските стрелци бяха превърнали двадесетте разкрача открито пространство над тях в мъртва зона и никой не смееше да се покаже иззад скалите.

Ерик се огледа, видя момчето, което държеше коня му, и му даде знак да го доведе. После каза на Джедоу:

— Изпрати патрул по фронтовата линия и се погрижи да не се изкачат повече до хребета. Отивам в Даркмоор да съобщя на Патрик за пристигането на джуджетата и елфите.

След което се метна на коня си и извика:

— Крал Долган…

— Само Долган е достатъчно — прекъсна го Долган. — Няма нужда от титли.

— Долган, колко души са с теб?

— Триста джуджета и двеста елфи. Достатъчно за една хубава битка.

Ерик се усмихна.

— Чудесно. — Обърна се към Харпър. — Дръжте тук, докато се върна.

— Слушам, сър!

Ерик препусна на юг и по пътя си се увери, че щурмът на елфите и джуджетата по северния фланг на врага е спрял атаката и че фронтът се е стабилизирал.

След час стигна Даркмоор. Само една укрепена барикада при северната порта предлагаше достъп до крепостта. Врагът беше подпалил всяка сграда в западните предградия, а постройките на север бяха изоставени.

Отиде право в заседателната зала на принца и докладва за пристигането на джуджетата и елфите.

— Разбирам — каза принцът. — През целия ден понасяме силен натиск. — Посочи една от картите. — Докато вие сте освобождавали северния фланг, получавахме донесения от юг за същото оттегляне на вражески сили и при тях…

— Джуджетата от Дорджин — каза Ерик.

— За това и сами се досетихме. Точно това е довело до неудържимия натиск в центъра. — Принцът заби пръст върху петното, изобразяващо Даркмоор. — Ето тук атаките се усилват и скоро ще отстъпим външната стена.

Ерик огледа залата. Беше единственият офицер — останалата част от помещението беше пълна с вестоносци и писари. Позволи си да подхвърли:

— А армията на Изтока?

— Изпратих заповед да доведат основната част от армията, но няма да са тук преди утре заранта — каза Патрик и посочи друга карта, показваща плана на града. — Ето тук имаме три слаби пункта. — Очерта с пръст цялата защита на града и застрашените участъци. Ерик пресметна наум.

— Позволете да смъкна от хребета един взвод от северния фланг и да запушим ето този пробив. — Той посочи средния от трите. — Ако успеем да запушим тук, можем да преместим сили към който и да е от фланговете, ако се наложи.

— Можеш ли да доведеш навреме един взвод?

Ерик махна на един от вестоносците и каза:

— Ако ваше височество позволи…

Принц Патрик кимна.

Ерик нареди на младежа:

— Иди на север с най-бързия кон, който намериш, и предай на сержант Джедоу Шати да дойде тук с толкова главорези, колкото Харпър може да задели. Той ще разбере.

Вестоносецът излезе на бегом от залата, а Патрик каза:

— А раните ти?

Ерик погледна превръзката на лявата си ръка и около кръста и отвърна:

— Малко съм неопрятен. Нищо ми няма.

Патрик се усмихна.

— Не изглеждаш добре, капитане, но ще приема уверенията ти.

В този момент в залата влезе Грейлок — мръсен, потен и оплискан с кръв.

— Резервите ми трябват веднага, ваше височество.

Патрик сви рамене.

— Взимай ги. Нямаме какво да губим.

— Аз отивам с генерала — каза Ерик. — Струва ми се, че всеки меч ще е нужен на стената.

Патрик извади меча си и каза:

— Точно така.

Внезапно Грейлок сграбчи принца на Крондор за туниката. Да посегнеш на кралска особа беше смъртно оскърбление, но в този момент той не се чувстваше като генерал, оскърбил своя суверен — беше старият мечемайстор на Даркмоор, обучаващ един импулсивен новобранец.

— Ваше височество, вашият пост е тук. И ако позволите да ви убият, а ние спечелим тази война, ще ми е много трудно да го обясня на краля и бих предпочел да си спестя този разговор с баща ви. Бъдете добро момче и си вършете вашата работа, а ние ще си свършим своята. — Пусна туниката на Патрик, след което избърса въображаемото петънце на ревера му и каза: — Да, сега е добре. — Обърна се към вратата и подкани: — Е, тръгваме ли?

 

 

Демонът се спусна с рев към изоставения град Сетанон. Предизвика с воя си всеки, който би дръзнал да му попречи, но никой не му отвърна.

Джакан кацна пред една рухнала порта, водеща към опожарена цитадела. Огледа се, но не видя никого.

Нещо го зовеше и той изпитваше безсилие, че не може да намери произхода на властния зов. Обърна се и изрева предизвикателно към всички посоки на света. Не му отвърна никой.

С яростен писък, отправен към небесата, той се впусна да търси, да намери нещо, с което да се срази, някого, когото да убие, източника на онзи зов, който пееше в него, теглеше го към някаква цел, която той не разбираше, но която го изпълваше с глад, надвишаващ всичко, което бе изпитвал досега. И изведнъж го споходи една мисъл. Демонът не осъзна, че мисълта не е негова, че едно огромно и зло същество от невъобразимо разстояние се протегна, за да всади в ума му знание как да стигне до Камъка на живота.

 

 

Накор погледна нагоре. Никой не чу демонския рев, но го усетиха.

— Той е тук.

Томас кимна, стиснал златния меч. Обърна се към Пъг и каза:

— Не съм си давал сметка колко ми липсваше това.

— Искрено съжалявам, че трябва да го използваш — отвърна Пъг.

— И аз — каза Миранда.

Всички зачакаха, докато демонът се прокрадваше над града, търсейки източника на своя глад.

— Може пък да не ни намери — подхвърли Накор.

— Обзалагаш ли се? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— Не.

— Ако не се сети как да се измести в пространството и времето, може да ни търси с години и да не ни намери — каза Пъг.

— Ако е тъп — може би — каза Накор. — Но мисля, че Безименния ще го насочи във вярната посока.

— Правилно — каза Миранда. — Не е трудно да се сети човек.

Отново усетиха как демонският гняв разтърси стените на пещерата.

Миранда погледна Калис — той стоеше с притворени очи и с длани върху Камъка на живота. Той се беше смалил наполовина и пръските зелена енергия не спираха да струят от него. Миранда погледна Накор и възкликна:

— Ама ти изглеждаш по-млад!

Накор се ухили.

— А по-хубав ли съм?

Миранда се засмя.

— По-хубав едва ли, но наистина изглеждаш по-млад.

— От Камъка на живота е — каза Пъг. — Подмладява ни.

Миранда набръчка чело.

— Това го обяснява — каза тя и сложи ръка на стомаха си.

— Кое? — попита Накор.

— Спазмите. Не съм ги имала от сто и петдесет години.

Накор се засмя.

Изведнъж залата се изпълни с яростен рев, отекнал през скалите отгоре.

— Мисля, че вече е съвсем близо — каза Накор.

 

 

Ерик стоеше на стената над главната порта. Към външната стена търкаляха огромен таран и Манфред извика:

— Огън!

Катапултите изхвърлиха порой от камъни и много от атакуващите бяха съборени, но таранът продължи да се търкаля към тях. Беше с дървен покрив, предпазващ мъжете отдолу, и Манфред каза:

— Ако пробият портата, ще влязат във вътрешния град. Не можем да се бием от къща на къща. Ще трябва да отстъпим до цитаделата.

— Подкрепленията идват — напомни му Ерик.

— Дано да дойдат до час — каза Манфред. — Иначе ще ни надвият. — Обърна се и извика: — Масло!

От стената се изляха котли с врящо масло и то засипа огнената си смърт върху хората долу. Отекнаха крясъци и част от нападателите отстъпи, но нова вълна се втурна към стената със стълби за катерене.

— Залегни! — извика Грейлок и Ерик и брат му реагираха инстинктивно — снишиха се зад стената, докато над главите им профучаха стотици стрели.

Неуспелите да реагират нададоха крясъци и от стената по градските улици отзад западаха трупове.

— Ако твоите подкрепления не дойдат в следващите десет минути, давам заповед за изтегляне — каза Манфред.

Свит до него, Ерик отвърна:

— Не могат да дойдат за десет минути.

— Тогава да започнем организирано изтегляне. — Манфред се обърна към един сержант. — Предай на хората да се изтеглят по отделения. Начало от южната стена. Поведете ги към Висока улица. Отстъпваме с бой. Унищожете катапултите. Не можем да позволим да ги обърнат срещу нас.

Чу се тътен на копита и Ерик надникна между две бойници. Към портата напираше ескадрон сааурски конници.

— Манфред, отвори ли се тази порта, през нея веднага ще нахлуе сааурската конница! — каза Ерик.

Манфред също погледна над стената.

— Винаги съм се чудел как ли изглеждат… — Очите му се разшириха. — Майко на боговете!

— Да напускаме веднага — каза Ерик.

Манфред се съгласи и заповяда на сержанта:

— Гърмете катапултите, след това — пълно изтегляне. Всички към цитаделата!

Заповедта се предаде и лъкометците започнаха да стрелят, а мъжете с прътите да избутват стълбите. Но скоро след като изтеглянето започна, стълбите се вдигнаха отново и нашествениците започнаха да се катерят.

Манфред и Ерик бързо се спуснаха по каменните стъпала на улицата. Хаосът вече се вихреше. Малцината цивилни, оказали се твърде опърничави или твърде глупави да се евакуират навреме, тичаха към цитаделата. Изтеглянето заприлича на панически бяг.

— Да си виждал Грейлок? — извика през врявата Манфред.

— Не, откакто тръгна да поеме южната стена.

— Дано е стигнал — каза Манфред. Една стрела се заби в земята на няколко пръста от ботуша му и той подскочи.

Ерик го сграбчи за ръкава и силно го дръпна наляво, като едва не го събори. Още три стрели прелетяха през мястото, където бе стоял допреди миг.

— Благодаря — изпъшка Манфред, докато завиваха на ъгъла.

— Стрелците обикновено действат на групи — каза Ерик.

Затичаха по улицата и свиха надясно, после отново наляво, и Ерик видя най-високата кула на цитаделата. Улиците продължаваха стръмно нагоре към стария замък и докато стигнат Висока улица, всичко наоколо им беше пълно с изпаднали в ужас бегълци, останали без дъх войници и мъже, понесли ранените си другари.

— Отворете път! — извика някой и Ерик разбра, че войниците на Даркмоор са познали Манфред. — Баронът е тук! Направете път!

Стигнаха до подвижния мост. От двете му страни стояха войници и трескаво пропускаха преминаващите.

Ерик и Манфред се сринаха изтощени върху камъните на двора и няколко войници притичаха на помощ.

— Вода — изпъшка баронът.

Ерик каза задъхано:

— Бях забравил колко е изморително да тичаш по нанагорнище.

— Аз пък изобщо не го знаех — каза Манфред.

Донесоха ведро с вода и Манфред пи, след което го подаде на Ерик, който отпи и изля останалото върху гърдите си.

— Сержант! — извика Манфред.

— Да, милорд?

— Заповед за наблюдателя горе. Щом види врага в другия край на Висока улица, вдигате моста.

— Манфред, не може да чакаш толкова дълго — каза Ерик. — Трябва да го вдигнат сега, иначе няма да им стигне време. — Посочи човешкия поток, гражданите с тътрещите се коли, кретащите едва-едва стари мъже и жени, които се мъчеха да минат през портата и само си пречеха. — Виж!

Манфред оцени положението и каза на сержанта:

— Вдигайте моста. Които останат от другата страна, да тичат към източната порта. Не можем да го държим повече спуснат. Всеки да се спасява както може.

И двамата знаеха, че оставането извън цитаделата е равносилно на смъртна присъда.

Манфред стана и махна на Ерик да го последва.

— Трябва да докладвам на принца.

Ерик се надигна и тръгна след брат си. Затътриха се през централния вход към цитаделата и чуха зад себе си гневните викове и сърцераздирателните молби на онези, които бяха принудени да останат отвън.

Влязоха в кабинета на принца и той попита:

— Пълно изтегляне?

— Всички се придвижват насам — каза Манфред.

Патрик погледна Ерик.

— А Грейлок?

Ерик посочи към града.

— Там някъде е.

— Проклятие! — Принцът погледна през прозореца и видя огньовете, вдигащи се по външните улици на града. — Има ли поне едно добро нещо във всичко това?

— Доброто е, че сега се бият на три фронта — каза Ерик. — Имаме хора по хребетите с джуджетата и елфите, които ще ги жилят по фланговете, и ако успеем да удържим до заранта, ядрото на армията на Изтока ще е тук.

Принцът им даде знак да седнат и Манфред каза:

— За съжаление армията на Изтока ще е от другата страна на градските стени и ако някой не се промъкне да им отвори портите, можем да имаме сериозен проблем.

Ерик го погледна и попита:

— Манфред, да имаш някой таен проход до източните порти?

Манфред поклати глава.

— Съжалявам, но такава хитрост не е предвидена. Палатът е нашарен с дупки и проходи, но старите градски стени са само солиден каменен зид с вградени в тях складове. Ще трябва да изчакаме до съмване и ако се наложи, можем да опитаме контраатака и да вземем най-източната до цитаделата порта, за да вкараме армията.

— Но ни чака много дълъг следобед и още по-дълга нощ.

Патрик запази спокойствие пред лицето на всички тези лоши вести.

— Искам от вас доклад за положението, колкото може по-скоро. Двамата с Ерик оценявате колко от хората ни са се изтеглили, колко според вас може все още да се сражават отвън из града и какво ни е нужно, за да опазим цитаделата. Храната и водата не са проблем, стига всичко това да се реши за един ден.

Ерик и Манфред станаха едновременно, поклониха се на принца и напуснаха. Отвън Манфред каза:

— Знам разположението на частите, зачислени към замъка, затова ще започна с тях. Ти иди в двора, виж кои са се събрали там и ги организирай.

Ерик се усмихна.

— Слушам, милорд.

Манфред го погледна.

— Майка все се боеше, че ще се опиташ да узурпираш титлата ми. Точно сега ти я давам.

Ерик се усмихна.

— Не, благодаря. Тогава аз ще трябва да изкачвам всички тези стъпала до кулите.

— Практичен човек, както подозирах. — Манфред се обърна и бързо се заизкачва по стълбите към горния етаж на цитаделата, а Ерик се запъти към двора.

 

 

Изведнъж стана тихо.

Пъг вдигна ръка и сякаш се вслуша в нещо.

Демонът беше в залата.

— Не знаех, че демоните могат да се транспортират — прошепна Накор.

— Или да се изместват във времето — добави Миранда.

Демонът разбра, че не е сам в пещерата и нададе рев, който процепи скалните стени и от който от тавана западаха камъни.

Пъг отприщи първото си заклинание, а Томас застана между сина си и чудовището.

Пращящи сини енергии се завихриха около Джакан и той нададе вой. Но крясъкът му не беше от болка, а по-скоро от гняв от това, което видя — Калис, боравещ с Камъка на живота, освобождавайки затворените в него енергии.

— Не! — ревна звярът на езика на Новиндус. — То е мое!

Джакан приличаше на Маарг, но бе по-строен и по-мускулест. Липсваха провисналите тлъстини и не беше покрит с толкова много изтерзани кожи на жертви. Пъг забеляза, че опашката му е остра, без змийската глава, която имаше Маарг.

Джакан замахна към Томас, но Томас вдигна белия си щит и мощният удар се плъзна по повърхността му, без да остави белег по ецвания върху нея златен дракон. Мечът на Томас изсвистя и Джакан нададе вой, отстъпи и от раната му закапа червено-черна отрова. Тя засъска и камъните, по които закапа, запушиха.

Миранда отпрати поток енергии към съществото и го удари толкова силно, че го отмести малко наляво. Томас използва момента, за да нападне, докато Джакан се обръщаше да види откъде идва новата атака. Посече демона в дясното бедро и Джакан замахна с дясната си ръка — ноктите с дължина на ножове изфучаха покрай Томас.

Томас отби атаката, замахна и отново швирна отровна кръв.

— Притиснете го! — извика Накор.

Пъг изхвърли стълб от енергия, синьо копие от светлина, което прониза едното крило на демона, раздирайки в него дупка, голяма колкото юмрук. Демонът отстъпи, крилете му забърсаха каменната стена на пещерата, и отново замахна към Томас.

Томас се дръпна, за да отбегне удара, вместо да се опитва да го блокира.

Съществото се присви, очевидно объркано от неочакваната съпротива.

И изведнъж Накор извика:

— Изцерява се!

Пъг присви очи и видя, че първата рана, нанесена от Томас, бързо се затваря.

— Камъкът на живота! — каза Накор. — Изцерява раните.

Пъг пресметна. Калис беше смалил камъка до по-малко от една трета от първоначалните му размери и като че ли това смаляване се ускоряваше, като им даваше надежда, че могат да приключат с изпитанието за по-малко от час, но това означаваше, че трябва да държат чудовището на разстояние, докато Калис приключи. Пъг се обърна към Миранда и каза:

— Ти отдъхни. Двамата с Томас ще се опитаме да го задържим настрана от Калис. Ако някой от нас се изтощи, трябва да се намесиш.

Обърна се, бързо застана толкова близо пред чудовището, колкото можеше да си позволи, и скръсти китки пред себе си. От тях се изстреля зашеметяващ сноп червена светлина и удари Джакан в лицето толкова силно, че го отхвърли към стената.

Томас не се поколеба. Засили се и нанесе на чудовището свиреп посичащ удар с меча, който се вряза дълбоко в крака на съществото и върху каменния под швирна кървава отрова. Кръвта запуши и мирис на гнило изпълни въздуха.

Джакан нададе убийствен вой и скочи към Томас. Томас опита да отстъпи и успя да се измъкне достатъчно, за да не падне демонът отгоре му, но това приближи Джакан достатъчно, за да се опита да докопа Калис.

Ноктестата му длан, дълга цял човешки ръст се протегна към Калис и Томас замахна с все сила със златния меч. Той се вряза в дебелата четири стъпки китка и съществото писна от болка и се дръпна назад с отсечена ръка.

Мръсна черна кръв швирна във въздуха и оплиска Калис, който изпищя от болка и падна от Камъка на живота.

— Калис! — извика Миранда и двамата с Накор изтичаха до него. Пъг и Томас моментално се хвърлиха в бой. Засвятка енергия, а Томас заудря с меча, принуждавайки ранения демон да отстъпи. Джакан сви посечената си ръка до гърдите и се остави да го притиснат до стената.

Накор се приведе до Калис и хвана едната му ръка, а Миранда взе другата и бързо го извлякоха от локвата черна кръв. Камъкът на живота загасна.

Калис се гърчеше на пода и кожата му гореше и се белеше, все едно че го бяха окъпали в киселина. Стискаше зъби и стенеше от болка. Миранда и Накор усетиха сърбеж по ръцете си и бързо ги изтриха в дрехите си. По тъканта се появиха дупки, но поне дланите им престанаха да горят.

Миранда се огледа и видя слугите на Оракула, сврени в най-далечния ъгъл на огромната зала, зад спящото туловище на дракона. Изтича при тях и каза:

— Трябва ни помощ!

Най-старият член на групата, който й бе проговорил преди, отвърна:

— Ние не можем да направим нищо.

Миранда го сграбчи за ръката и го задърпа да се изправи.

— Измислете нещо!

Задърпа го по-близо до Камъка и посочи лежащия на пода Калис.

— Помогни му!

Старецът махна на двама от хората си да дойдат и заедно успяха да издърпат Калис от локвата демонска кръв. Водачът ги накара да го пренесат от другата страна на Камъка на живота и рече на Накор:

— Ако успее да задейства Камъка отново, той може да го спаси.

Накор се ококори и възкликна:

— Ама разбира се! Целебната енергия! — Погледна Миранда. — Същото като с рейки! Първо ще послужи на него.

Накор се обърна към двамата слуги на Оракула.

— Задръжте го близо до Камъка.

Направиха го, макар че всяко движение караше Калис да стене от ужасна болка. Накор взе ръцете на Калис, както бяха изгорели и покрити с мехури, и ги постави върху Камъка.

— Надявам се да подейства. — Направи няколко жеста във въздуха, измърмори нещо и сложи ръцете си върху ръцете на Калис.

Усети топлина под дланите си и погледна надолу. Смътнозелена светлина окъпа дланите на Калис и неговите.

— Енергията потича — каза той и зачака. Битката между Пъг, Томас и демона продължаваше, без нито една страна да печели надмощие.

Накор се обърна към двамата слуги на Оракула и каза:

— Дръжте го така. Да е в контакт с Камъка. — После изтича до Миранда.

— Това не действа… — изсумтя тя.

— Знам.

Пъг хвърли заряд мистична енергия, невидим за окото, но от който въздухът запращя, щом удари демона.

Томас не показваше признаци на умора, защото изкованите му от валхеру доспехи го предпазваха от наранявания.

Пъг заотстъпва и викна на Миранда:

— Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да го държим на разстояние. Как е Калис?

Тя му посочи и Пъг погледна. Калис седеше, изправил гръб, прикрепян от двамата слуги на Оракула, и във въздуха около него кръжеше зелено сияние.

— Става по-силен — каза Пъг.

— Да, докато държи Камъка, той го изцерява, и докато го изцерява, той става все по-силен, за да продължи работата си — каза Накор и посочи. — Вижте!

Калис беше отворил очи и макар да личеше, че все още изпитва силни болки, той отново отключваше Камъка на живота.

Залата отново се изпълваше с малки прашинки зелена енергия, живот, който се връщаше на своето място. Пъг посочи отсечената длан на демона, която бавно изчезваше, и кървящия чукан, на който бавно израстваше нова длан.

— Но това нещо изцерява и демона! — Очите на Пъг се разшириха и той се обърна към Миранда: — Знаеш ли някоя мощна магия за връзване?

— Достатъчно мощна за това нещо?

— Трябва да го задържиш само за няколко минути.

Тя го погледна неуверено, но кимна:

— Ще пробвам.

— Томас! — извика Пъг. — Задръж го още една минута!

Пъг затвори очи и замълви тихо, а Миранда направи същото. Изведнъж пурпурни въжета енергия оплетоха зловещото създание, задържаха го и долепиха мощните му криле до гърба. Джакан нададе болезнен вой.

— Томас! — извика Пъг. — Убий го!

Томас замахна със златния меч и го заби дълбоко в това, което трябваше да е сърцето на Джакан. Черните очи на демона се облещиха и от устата и носа му потече кръв. Томас издърпа меча си.

Пъг смъкна едната си ръка и изведнъж залата притихна, а демонът изчезна.

— Къде се дяна? — попита Миранда.

— Няма го — каза Пъг. — Не можахме да го убием, но се сетих за едно място, където не може да оцелее.

— Къде? — попита Накор.

— На дъното на океана, между нас и Новиндус. Там има една падина, дълбока повече от три мили. — Пъг изведнъж се почувства уморен и седна на каменния под. — Открих я случайно преди години, докато правех проучвания на планетата, и си спомних какво каза баща ти накрая. — Погледна Миранда.

— Каза: „Те са същества на огъня“. — Тя се засмя уморено.

Накор седна до Пъг и рече:

— Но това е чудесно. Как не се сетих. — Поклати глава. — То е очевидно.

— Кое е очевидно? — каза Томас, прибра меча и седна до тях.

— Дори и най-големият демон не е нищо повече от един огнен елементал — обясни Накор.

— Веднъж се бих с въздушни елементали край Звезден пристан и ги унищожих, като ги принудих да се допрат до водата — каза Пъг и посочи мястото, където беше стоял демонът, и продължи: — Едно потапяне няма да убие Джакан, но докато се опитва да изплува три мили нагоре в морската вода, с връзките на Миранда около него и раната в сърцето от Томас, ще свърши.

— Това е чудесно — каза Накор. — Най-после всичко свърши.

— Не е — каза Пъг и посочи Калис.

Калис вече седеше без чужда помощ и очите му отново се бяха приковали в сърцето на Камъка на живота, който вече се беше смалил до по-малко от една пета от първоначалния си размер. Раните по лицето и дланите му бързо зарастваха.

— Мисля, че и той скоро ще свърши — каза Накор. — Можем да почакаме.

— Докато чакаме, умират хора — каза Томас.

— Да, тъжно е. Но това тук е по-важно.

Доминик и Шо Пи излязоха от скривалището си и Доминик каза:

— Той е прав. Това е може би най-важното нещо, извършвано от смъртен на този свят. Сега задушеният живот на този свят се оправя и порядъкът ще започне да се връща.

— Ще започне? — учуди се Миранда.

Доминик кимна.

— Такива огромни щети не се поправят бързо. Нанасяни са от столетия, от хилядолетия. Но сега изцеряването ще започне. Вече е отворен пътят за завръщането на боговете, докато преди Безименния го възпрепятстваше.

— И колко трябва да чакаме? — попита Миранда.

Накор се засмя.

— Няколко хиляди години, но… — Той се надигна. — Но всеки ден нещата ще стават малко по-добри от предния и един ден старите богове ще се върнат, и тогава тази планета ще стане онова, което е трябвало да бъде.

— Смятате ли, че някога ще разберем какво е предизвикало лудостта на Безименния? — попита Пъг.

— Някои загадки си остават вечно неразрешими. И дори да намерим отговора, може изобщо да не го разберем — каза Доминик.

Накор бръкна в торбата си, извади Кодекса и го връчи на Доминик.

— Вземи го. Мисля, че вече ще можете да свършите нещо добро с него.

— Ами ти? — попита Пъг. — Доколкото те познавам, едва ли има по-любопитен индивид от теб на планетата. Не искаш ли да продължиш да го дешифрираш?

Накор сви рамене.

— Играя си с това нещо повече от двеста години. Омръзна ми. Освен това двамата с Шо Пи ни чака работа.

— Каква работа? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— Трябва да основем религия.

Пъг се засмя.

— Нова шарлатания?

— Не, говоря сериозно — каза Накор и се опита да се направи на обиден, но не успя и се ухили. — Аз съм новият патриарх на Ордена на Арч-Индар, а това е първият ми послушник.

Доминик го зяпна, Томас се засмя, а Пъг рече:

— Защо?

— Защото ако тези старчета успеят да върнат Матрицата, някой все пак трябва да върне Добрата богиня, да уравновеси Безименния. Иначе Ишап няма да има с какво да го балансира.

— Достойна амбиция, но… — почна Доминик.

Миранда довърши вместо него:

— Амбициозна?

Доминик кимна.

— Много амбициозна.

Пъг плесна Накор по рамото.

— Какво пък, ако изобщо някой може да го направи, това е нашият приятел тук.

— Свърши се — каза Калис.

Те се обърнаха към него. Той пъхна ръце под дребните късчета, останали от Камъка на живота, и с леко движение ги хвърли във въздуха.

Като хиляди изумрудени пеперуди, последните останки от окованата жизнена енергия се разлетяха, а после залата отново помръкна. Слугите на Оракула отново запалиха факлите, оставени да угаснат по време на битката, и те огряха огромната зала с бледожълто сияние. Обсипаният със скъпоценни камъни дракон спеше невъзмутимо.

Калис се изправи. Дрехите му все още бяха обгорени и на дупки от демонската кръв, но самият той изглеждаше непокътнат. Той пристъпи към баща си и двамата се прегърнаха.

Томас възкликна:

— Ти си невероятен. Ти…

Калис го прекъсна.

— Аз просто направих това, за което съм роден. Това е съдбата ми.

— Но се изискваше кураж — вметна Пъг.

Калис се усмихна.

— Никой в тази зала днес не може да бъде обвинен в липса на кураж.

— Аз мога — каза Накор. — Не съм от куражлиите. Просто не можах да измисля как да се измъкна оттук.

— Лъжльо! — възкликна Миранда и го сръга закачливо.

Калис погледна удивен баща си.

— Мама ще се изненада.

— От какво? — попита Томас.

— Изглеждаш различно — каза му Пъг.

— Различно ли? Защо?

Накор бръкна в торбата си, порови малко и извади огледалце.

— Ами, погледни се.

Томас взе огледалото и очите му се разшириха като видя какво има предвид синът му. Изчезнали бяха онези чужди черти по лицето му, които смяташе, че е наследил от валхеру. Сега изглеждаше съвсем обикновен смъртен мъж от човешката раса, но с елфски уши. Той погледна Калис и каза:

— И ти си се променил.

— Всички се променихме — каза Доминик и свали качулката си.

— Косата ти! — възкликна Пъг.

— Отново е черна, нали?

— Изглеждаш както когато ходихме до Келеуан, преди толкова години!

— Я ми дай това огледало — каза Миранда и го дръпна от ръката на Томас. Огледа се и възкликна: — Богове! Изглеждам сякаш отново съм на двайсет и пет!

После обърна огледалото към Пъг и той се ококори. В него се взираше лице, което не беше виждал, откакто се бе върнал от Келеуан — лице на младеж без нито едно бяло косъмче в косата и брадата.

— Трябва да съм на… Не мога да го повярвам.

— Какво? — попита Миранда.

— Преди години си срязах дясната ръка и толкова я повредих, че оттогава така и не можех да усещам пълната й сила. — Взря се в дланта си и сгъна полека пръстите си. — Мисля, че се е излекувала напълно.

— А аз как изглеждам? — попита Накор, взе огледалото от Миранда и се огледа. — Хмм. Някъде на около четиридесет.

— Май си разочарован — каза Миранда.

— Надявах се, че ще съм хубав. — После се ухили. — Но и четиридесет не е зле.

— Вече разбирам що за ключ искаха да изковат пантатийците с пленения живот и какво беше чуждото присъствие — каза Калис.

— Безименния ли? — попита Томас.

Калис поклати глава.

— Не, някакво друго присъствие. Може би онези същества, които са създали разломите за пантатийците. Но едно е ясно — този неведом ключ щеше да позволи на Маарг или на Джакан да използва Камъка на живота.

— Като оръжие ли? — попита Доминик.

— Не — каза Калис. — Като дестилирана жизнена енергия. Това е храна за демоните. Представяте ли си Джакан, но десет пъти по-голям и сто пъти по-силен, отколкото беше преди малко? Това щеше да е резултатът, ако демонът бе използвал ключа, за да отвори Камъка на живота.

Миранда удивено поклати глава.

— И ние все още не знаем как всички тези различни играчи, демоните, пантатийците, онези… — тя щракна с пръсти и погледна Пъг. — Как ги нарече?

— Шангри — отвърна Пъг.

— Шангри, са свързани — довърши Миранда.

— Това все още са загадки и засега ще трябва да ги оставим настрана — каза Пъг.

— Но има едно нещо, което трябва да свършим веднага — обади се Калис.

— Какво? — попита Миранда.

— Трябва да спрем една война.