Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Равносметката от съда, нарекъл себе си народен

След завършването на Народния съд в средите на БРП (к), най-вече бивши партизани и ръководни служители на милицията, се изказва недоволство от броя на издадените смъртни присъди. Смята се, че те са малко, незадоволителни и не могат да компенсират „жертвите, дадени от партията за 20 години фашизъм“. Подобни упреци се отправят и към главния народен обвинител, който според тях също имал вина за това. От своя страна той твърди, че поставяйки така въпроса, отделни партийни членове „лекомислено — съзнателно или несъзнателно — отричат и подриват една такава героична историческа акция на Народния съд, която акция е една от най-славните дела на нашата Партия“. Като аргумент Георги Петров обръща внимание на „качеството на лицата“. Той е на мнение, че Народният съд е постигнал своята главна цел, защото „имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна“. Подобна е оценката на д-р Минчо Нейчев. „Главният удар, обяснява той, беше нанесен от първите два централни процеса, а той беше съкрушителен. От всички регенти, министри, царедворци и народни представители, всичко на брой 166 души, нито един не биде оправдан, а 103 от тях бяха осъдени на смърт. Не по-малък беше ударът срещу полицаите и военните престъпници.“

Възникналите разногласия по въпроса за „възмездието“ в средите на БРП (к) съвсем не са случайни. Още тогава се създава митът за десетки хиляди убити антифашисти. На едно от заседанията на Парижката мирна конференция в края на 1946 г. Васил Коларов съобщава, че по време на съпротивителното движение в България през 1941–1944 г. загиват 9140 партизани и 20 070 укриватели, помагачи и техни съчувственици. Ако към тях се прибавят и тези от предишните години, излиза, че жертвите на установената в страната „фашистка диктатура“ след 9 юни 1923 г. надминават 35 000 души. А какво говорят историческите документи?

Във връзка с Народния съд Цола Драгойчева възлага на комитетите на ОФ, а там, където такива няма — на кметствата, да съберат сведения по специален формуляр за „загиналите по време на фашизма“. Данните са предоставени на главния народен обвинител Георги Петров на 10 януари 1945 г., за да бъдат използвани в обвинителната му реч. Според тях общият брой на загиналите през 1923–1944 г. е 5134. За 1941–1944 г. е отбелязана цифрата 2320. От останалите, се сочи в документа, преобладават най-вече участниците в Септемврийското въстание от 1923 г. Години по-късно в мемоарната си книга „Победата“, част З, на стр. 536 Цола Драгойчева ще пише: „Общо само през юни 1944 г. са били арестувани и инквизирани хиляди антифашисти, стотици от които са били умъртвени без всякакъв съд и присъда.“ В неравни сражения според нея паднали „стотици партизани и нелегални партийни функционери — комунисти, ремсисти, леви земеделци и безпартийни антифашисти“. А в „Сведението за издевателствата на фашистите“, съхранявано в Архив на МВР за правителството на Иван Багрянов (юни — септември 1944 г.), се съдържат съвсем други данни. Общият брой на убитите от всички партии е 426 души, от които партизани от БРП са 196, а ятаци — 117. Общият брой на убитите партизани, ятаци, съчувственици от всички партии през 1941–1944 г. е 1937.

Очевидно данните не са се харесали на Политбюро на БРП (к) и остават заключени за дълги години в архивите. Нещо повече. В обвинителната си реч Георги Петров заявява, че броят на убитите възлиза на 5 хиляди души. Как се е получила тази цифра, не е ясно, но още от пръв поглед се вижда, че тя почти съвпада с изчисленията за 1923–1944 г., а не с тези от 1941–1944. Може да се предположи, че броят „над 5 хиляди“ е вписан от комисията към ЦК на БРП (к), съставена с цел да коригира и одобри предварително обвинителната реч на Георги Петров преди произнасянето й в съда.

Подобно разминаване се получава и при изнасянето на данните за броя на осъдените на смърт от гражданските и военните съдилища през 1941–1944 г. В публикуваната в печата обвинителна реч Георги Петров посочва, че те са издали 3299 смъртни присъди, от които 1300 задочно. Изпълнени са 357 от тях, деяние, което той нарича „вандалщина, на която е способен само кървавият фашизъм“. А в отчета си до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. във връзка със завършването на Народния съд, сравнявайки издадените от него смъртни присъди с тези преди 9 септември, той се позовава на други данни. Те са изготвени от Военносъдебната служба към Министерството на войната и са му изпратени на 6 януари 1945 г. Оказва се, че в действителност за времето от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. военните съдилища са осъдили на смърт 1590 лица, от които присъствено 405, а задочно 1185. Екзекутираните са 199 души.

Пак според отчета на главния народен обвинител до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. Народният съд осъжда на смърт 2618 души. Ако се вземе средното число от посочените по-горе няколко архивни данни, загиналите през 1941–1944 г. възлизат на 2530. Дали съвпадението между двете цифри е случайно?

В страните, през които минава Червената армия и остават в зоната на съветското влияние, също се създават народни съдилища. Само че те са доста по-различни от тези в България. Югославският закон предвижда смъртно наказание за опожаряване на населени места, избиване на мирно население и на партизани, заловени в плен, но не и за тези, убити в сражение. При това никоя смъртна присъда не може да бъде изпълнена без нейното утвърждаване от председателя на Министерския съвет — от март 1945 г. Йосип Броз Тито. Югославският главен народен обвинител идва в София и се среща с българския си колега, за да се запознае с неговия опит. От разговорите Георги Петров стига до извода, че „резултатите от тази голяма народна акция в никой случай няма да достигнат резултатите на Нашия Народен Съд“. Подобна е неговата оценка и за Унгария. „Народният съд там, пише той, издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.“ А за Румъния отбелязва: „Народният съд там остава само на книга — резултати никакви!“ В Полша се създават углавни и военни съдилища, които разглеждат делата за извършени престъпления от „немските окупатори и изменници на полския народ“. Подобна е постановката в Чехословакия с тази разлика, че там е учреден Държавен съд с декрет от 19 юни 1945 г.

Коренно различна е съдебната процедура в окупираните държави, които се намират под влиянието на Англия и САЩ. Във Франция, възмущава се Георги Петров, „бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния Съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния французки народ“. В действителност правителствените кръгове от режима на Виши се съдят не от народен, а от Върховен съд. От 108 подсъдими смъртно наказание е наложено на 18 души, от които 8 присъстват, а 10 отсъстват. По-късно смъртната присъда на маршал Петен е заменена с доживотен затвор. В Германия според Георги Петров „се приготовлява от Съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс“. Всичко това му дава основание да заключи: „Впрочие, примерът, който даде нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. Безспорно този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в своите ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело...“ И наистина „българският опит“ се сочи в Москва за „пример“ за другите страни. Заснети са и два филма за Народния съд у нас. Единият от тях е изискан от Съветския съюз и се прожектира в редица градове на страната.

На 8 август 1945 г. в Лондон правителствата на САЩ, Англия, СССР и Франция подписват съглашение „за съдебно преследване и наказване на главните военни престъпници от европейските страни на оста“ — т. е. Германия и Италия. Въз основа на него се създава Международен военен трибунал с представители на четирите държави и същия брой главни обвинители. Уставът му се основава на принципите и нормите на международното право, установени и потвърдени от Хагската конвенция от 1907 г., Женевския протокол от 1925 г., Парижкия пакт от 1928 г., Лондонската конвенция за определяне на агресора от 1933 г., Московската декларация от 1943 г. и др. Член 6 определя три основни групи престъпления — против мира, човечността и военни престъпления. Първият процес над главните военни престъпници се провежда в Нюрнберг от 18 октомври 1945 до 1 октомври 1946 г. Подсъдими са 24 души, а осъдени на смърт — 12, единият от които задочно. За престъпни организации са обявени Националсоциалистическата партия, СС, СД и Гестапо.

Вторият международен военен трибунал за Далечния изток започва заседанията си на 3 май 1946 г. Уставът на съда е разработен от американски юристи в съответствие с нормите на англосаксонската процедура. Върховният командващ съюзническите войски в Япония Макартур назначава председателя, главния обвинител и членовете на съда от представители на държавите, подписали акта за капитулацията на страната. Той има право да смекчава или изменя наказанията, но не и да ги увеличава. Под съдебна отговорност са подведени 28 души, повечето военни, заемали различни ръководни постове за периода 1928–1945 г. Издадени са смъртни присъди на 7 души, а останалите са осъдени на различни срокове затвор.

В публикуваните досега статии и други материали за Народния съд се посочват различни цифри за общия брой на образуваните процеси, подсъдимите лица, издадените присъди и т. н. Те се разминават даже в отчетите до ЦК на БРП (к), изготвени от главния народен обвинител. В единия от тях от 3 юли 1945 г. той посочва, че са образувани 133 масови процеса с общ брой на подсъдимите 10 919 души. От тях осъдени на смърт са 2618, на доживотен затвор — 1226, на 20 години — 8, на 15 години — 946, на 10 години — 687, и останалите 3741 — на по-малко от 10 години.

В доклада на д-р Минчо Нейчев до Националния комитет на ОФ от 20 юли 1945 г. има други данни. „За времето от 23 декември до 31 март, пише той, Народният съд разгледа 145 дела с общо 10 907 подсъдими. От тях са осъдени: на смърт — 2680, на доживотен затвор — 1921, на 20 години — 19, на 15 години — 962, на 10 години — 727, и останалите 3241 — на по-малко от 10 години. Конфискувани са имотите почти на всички осъдени.“

Освен това в отчетите на Георги Петров до ЦК има и други твърде неясни и объркващи данни. От неговите изчисления се вижда, че към края на юни 1945 г. от осъдените на смърт 2618 души са изпълнени присъдите на 1576. По пътя на логиката би следвало, че останалите 1042 не са екзекутирани. Но дали това е така?

Както бе отбелязано, бойните групи на партията и милицията извършват масови арести в името на Народния съд. Голяма част от задържаните са избити и когато съответният състав на съда ги призовава по имена, получава отговор, че тези лица са в „неизвестност“: При това сам главният народен обвинител признава, че в списъците на подсъдимите и по-късно осъдени попадат много „изчезнали при чистката“. Смъртните присъди, издадени на починали подсъдими, също не могат да бъдат изпълнени. По сведение на Георги Петров те са 202. По различни съображения с доживотен затвор са заменени смъртните наказания на не по-малко от 41 души. Въпреки това по-късно е наредено някои от тях да бъдат изпълнени.

Посоченият от д-р Минчо Нейчев срок за завършване на Народния съд не е точен и заблуждава. Официално с изменение и допълнение на Наредбата-закон той е удължен от 1 януари до 31 март 1945 г. Но процесите по него продължават чак до края на април. Едва на 1 май 1945 г. със заповед на министъра на правосъдието народните обвинители са освободени от длъжност. Тази грешка продължава да се допуска и до днес в печата и от висшите представители на съдебната власт.

След приключването на Народния съд възниква въпросът какво да се прави с военните, които са били на фронта. На някои от тях преписките са спрени, а други са осъдени на смърт задочно. С писмо № 2834 от 5 юни 1945 г. до прокурорите при областните съдилища д-р Минчо Нейчев разпорежда да се спре изпълнението на неприсъствено издадените смъртни и други присъди на такива лица. Мотивите му са, че те имат право да се защитят пред съда съгласно Наредбата-закон. Поради това, че Народният съд е разпуснат, делата им следва да се разглеждат от Върховния касационен съд. Замисля се да се изработи и закон за ревизия на задочните присъди, постановени от Народния съд. За онези военнослужещи, които са били на фронта и делата им са спрени, д-р Минчо Нейчев нарежда да се направи щателна проверка и те да бъдат изпратени в Министерството на правосъдието, което ще реши как да се процедира с тях.

Възползвайки се от обстоятелството, че нареждането на министъра на правосъдието е издадено със закъснение, а и процедурата е твърде усложнена, по места се избързва с изпълнението на не една смъртна присъда. Подобни методи на действие се прилагат и към граждански лица със заменени с доживотен затвор или отменени смъртни наказания. С писмо от 16 май 1945 г. до министъра на правосъдието, министъра на вътрешните работи, главния прокурор при Върховния касационен съд и Националния комитет на ОФ Борис Атанасов, оглавяващ прокурорския надзор при Плевенския областен съд, сигнализира за такива произволи и нарушения. По изпълнението на смъртните присъди областният началник на милицията му казал: „Излъжи министъра на правосъдието, че вече си екзекутирал осъдените на смърт, макар да си получил телеграма с Указ 54 от 5 април, че смъртното им наказание е заменено с доживотен строг тъмничен затвор.“ Борис Атанасов (член на комунистическата партия от 37 години) пита дали Дирекцията на милицията — отдел „Държавна сигурност“ в София, не издава секретни нареждания до съответните началници в страната да действат „свободно, неподчиняващи се на прокурорския надзор“. Крайният резултат на предизвиканата от него анкета е уволняването му с указ на регентите.

В архивите има документи за много аналогични и даже още по-парадоксални случаи, които недвусмислено говорят за желанието на местните партийни органи и милицията да доведат с твърда ръка „чистката докрай“.

С писмо до ЦК на БРП (к) партийният секретар на МВР Евгени Каменов протестира против практиката на Върховния касационен съд да отменя присъди на народни съдилища на ония лица, които са осъдени задочно и представят доказателства, че имат оправдателни причини (били са на фронта — бел. на авт.) за неявяване пред съда. По тази процедура според партийния секретар са пуснати на свобода 57 осъдени от Народния съд, от които 41 — на смърт. Между тях са ген. Асен Николов — командир на окупационния корпус в Беломорието, ген.-майор Антон Балтаков, ген.-майор Рафаил Банов, ген. Симеон Симов, Георги Каназирски и др. Партийният секретар смята, че това идва от решението на ЦК на БРП (к) от 26 юни 1945 г. за задочно осъдените и да се облекчи положението на тези, които имат заслуги на фронта. „Най-сетне, пише той, дължа да отбележа, че и от строго формално законно гледище практиката на Касационния съд не е правилна и се основава на едно пресилено и недостатъчно обосновано от правно гледище тълкуване на закона.“

С окръжно № 90 от 11 април 1946 г. до директорите на затворите министърът на правосъдието иска сведения за броя на осъдените на смърт лица от Народния съд, по отношение на които присъдата не е приведена в изпълнение. В обобщена справка е записано, че те са 22-ма души.

От запазените архивни материали на Министерството на правосъдието е видно, че преписките по Наредбата-закон за народния съд продължават да се разглеждат и да се изпълняват смъртни присъди и през 1947 г. Така че от общия брой на подсъдимите числото на лицата, осъдени на смърт и на различни срокове затвор, продължава да нараства и през следващите години. Оттук възниква въпросът — кога завършва Народният съд? И каква е съдбата на хората, чиито преписки продължават да постъпват при главния народен обвинител чак до края на април 1945 г., както сам той отбелязва, по 100-200-300 на ден?

В тази връзка трябва да се отбележи, че в резултат на започналите след 9.IX. 1944 г. арести в името на Народния съд са задържани десетки хиляди души, а до съдебните зали достигат живи около 10 000 от тях. Останалите се водят за безследно изчезнали, чийто брой засега трудно може да бъде установен.

През октомври 1945 г. в България пристига американският журналист и анкетьор Марк Итъридж, пратеник на президента Труман. При срещите си с Цола Драгойчева и Антон Югов той получава сведение, че числото на убитите след 9 септември е около 10 000. Но от направените анкети и собствени проучвания той стига до извода, че тази цифра е значително занижена. Според него убитите не са по-малко от 30 000, като 2000 от тях са били „избити чрез народния съд“. Това го принуждава да заяви официално: „Не мислите ли, че ако продължавате да убивате така, както досега, ще стане нужда да ви изпратим население от Америка?“ Неговото настроение е помрачено не само от убитите, но и от техните сираци и вдовици, които „оставали на произвола на съдбата“. На въпроса какво трябва да направи при сегашното положение ОФ, Марк Итъридж отговаря: „Преди всичко Министерството на вътрешните работи и Дирекцията на милицията трябва да се вземат от ръцете на комунистите.“

Във връзка с идването на Марк Итъридж в България Трайчо Костов пише на Георги Димитров в Москва: „Решихме, по предложение на Кимон, да пуснем от лагерите по-малко провинените и да оставим само отявлените фашисти, да разрешим на семействата на осъдените от народния съд да се върнат в София, да дадем помилване на още някои от народния съд. В същото време да се прилага най-строго ОФ законност срещу всички клеветници, смутители на реда, провокатори и пр.“

Само че решението е приложено частично в първата му част, докато втората се спазва най-стриктно. Група дейци на БЗНС от Свищов се опитват да изпратят до Марк Итъридж писмо, с което да го уведомят за репресиите. То е заловено от органите на ДС, а авторите му — изпратени в лагера „Росица“.

През декември 1945 г. по доклад на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев излиза указ на регентите за помилване и опрощаване на част от наказанието на 896 политически затворници. От тях помилвани с остатъка са 502-ма, помилвани частично –394.

На заседанието на ЦК на БРП (к) от 23 юли 1945 г. Трайчо Костов оценява работата на Народния съд като положителна. Но наред с това изтъква някои негови недостатъци от обективен и субективен характер. „Народният съд, казва той, извърши историческо дело в борбата с фашизма. В работата на отделните състави на народния съд, председатели на състави и др. има редица слабости, значителни грешки и опущения. Една част от тези грешки бяха неизбежни, поради това че ние трябваше да бързаме с процесите. От друга страна, ние трябваше да подбираме съставите на народния съд не само из средата на нашите партийни среди, но и от нашите съюзници. Оказа се в края на краищата, че ние възложихме- работата на много хора, които не са готови да се справят с нея. Не се оказа на висотата си и главният народен обвинител. В цялата си работа той вървеше по линията на търсене на смекчаващи вината обстоятелства, вместо твърдо и решително да води борба срещу фашизма. Той например не искаше да се издава смъртна присъда на принц Кирил под предлог, че той бил кретен, изрод на династията. Тези факти посочват, че ние недостатъчно познаваме кадрите си. Може би сгрешихме при изработване на закона, като определихме във всеки състав на народния съд- да има много юристи.

Опитът показа, че много наши юристи проявяват голяма любов към формалностите и се оказват неподходящи за възложената им работа. ЦК не може да се съгласи с изказванията на др. Лозанов, че правосъдието е спазване на форма. Такова мнение не се споделя напълно даже и от всички буржоазни правници. Особено е неправилно такова за времето, при което ние живеем. Ето защо в новите закони, които ние сега готвим, трябва да внесем друг нов елемент.

Трябва да се изпълни предложението за внасяне на съветска литература. Да се проведе премахването на втората и третата инстанция, както и да се вземат мерки за бързо ликвидиране на натрупаните дела... Правилно е предложението на др. М. Нейчев да не се възбудят нови дела по народния съд. Смъртните присъди на военните, били на фронта, да се ревизират, а всички останали да останат висящи, да се забравят. Всички военни, които са попаднали под ударите на закона за народния съд, трябва да се уволнят от армията, независимо от това, че са били на фронта. Всички дела на военните да се ликвидират в срок от един месец.“

Във връзка с постоянно възникващите конфликти между съдебната власт и милицията Трайчо Костов отбелязва: „Недоверието, което съществува между двата органа, трябва да се премахне. При това положение на нещата ние трябва да си поставим за задача да ликвидираме вече със съществуващите още известни произволи на милицията: милицията не трябва да задържа лица без разрешение на прокурора.“ Тя според Трайчо Костов не трябва да се държи „високомерно“ и да се съобразява със съдебните органи. От своя страна те не трябва да вдигат „голям шум“, когато забележат грешки в действията на милицията, за да не я злепоставят като „рушител“ на законността.

Мерки се вземат, но не срещу „произволите“ на милицията, а срещу съдебната система. Причината за това, обяснява Трайчо Костов, е, че „народният съд разколеба доверието на Партията в съдиите и прокурорите“.

На 23 юли 1945 г. ЦК на БРП (к) взема решение да се направи проверка „какво представляват от себе си всички лица, заемащи отговорни длъжности в съдебния апарат“, и неудобните да се заменят. Създадена е комисия в състав Никола Павлов, Иван Масларов и д-р Минчо Нейчев. В срок до 15 септември 1945 г. тя трябва да довърши прочистването на съда и прокуратурата.

С народния съд, наречен от неговите създатели „законна чистка“, завършва един етап на непознати в новата ни история масови репресии. И трагичното е в това, че българи убиват българи „в името на народа“. Но гилотината не спира дотук. През следващите години под нейния удар попадат опозиционните партии и техните лидери, носители на българските демократични традиции...