Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Разпрата продължава

Ускореното и почти едновременно провеждане на останалите процеси в София налага някои промени в механизма на предварителното определяне на присъдите по тях. Георги Петров лично инструктира народните обвинители какви наказания да искат за подсъдимите. Освен това той се среща и със съдебните състави, за да доуточнят крайния резултат. Всичко това е съгласувано с д-р Минчо Нейчев, който от своя страна докладва в Политбюро и съобщава неговото „мнение“ на главния народен обвинител. Въпреки старанието да се дирижират присъдите, по думите на Георги Петров се получават някои „неприятни“ изненади. Първата от тях е свързана с решението на Шести върховен състав, който разглежда делото на журналисти, писатели и общественици, поставили се в услуга на „фашистката идеология“. „По процеса за печата и пропагандата, обяснява Георги Петров, аз инструктирах народните обвинители да поддържат смъртно наказание на 6 души: Йосиф Робев, Такев, Ризов, Дим. Коцев и др. плюс тези, които бяха емигрирали и които бяха изчезнали при чистката.“ Но — продължава той, някои от народните обвинители като Никола Ланков и членове на съда „не възприеха моето становище“. В издадената на 4.IV.1945 г. присъда първите трима са осъдени на доживотен строг тъмничен затвор, а последният — на 5 години. Постановени са 16 смъртни наказания, от които 14 на лица в неизвестност. Към делото, както изисква Наредбата-закон, не са изготвени мотиви.

По решение на Политбюро обвиняемите съдии, прокурори и съдия-следователи при военнополевите и областните съдилища са изискани от провинциалните състави, за да бъдат съдени от специално формиран Девети състав. От общия брой на подсъдимите -242-ма според обвинителния акт, 19 са чиновници в Дирекцията на полицията — отдел А, 137 — разузнавачи. Останалите 86 са съдии и прокурори.

С радиограма от 24 ноември 1944 г. Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва: „В съветските кръгове считат (става дума за тези, намиращи се в София — б. авт.), че би било неудобно, ако Народният съд ще съди съдиите по процеса на парашутистите, тъй като в него се преплитат имената на Коминтерна и твоето. Тези съдии могат да бъдат съдени по други процеси.“ Какво има предвид Трайчо Костов?

Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна през август 1935 г. От 1937 до август 1945 г. е депутат във Върховния съвет на СССР. По инициатива на Изпълнителния комитет на Коминтерна през 1941 г. се сформира интернационален полк при самостоятелната мотострелкова бригада със специално предназначение, ръководена в политическо отношение непосредствено от Георги Димитров. След подготовка в него и в други специални школи от август до октомври 1941 г. в България са изпратени две групи политемигранти с подводници и пет, спуснати с парашути. От тях 50 души са българи, а 5 — съветски радисти. Задачата им е да подпомогнат ЦК на БРП в организирането и ръководенето на „бойни и саботажни“ акции. Част от тях са заловени и съдени през юни 1942 г. Направените при следствието признания разкриват ролята на Москва и на Георги Димитров.

Българското правителство обвинява Съветския съюз, че с изпращането на групите се нарушава неутралитетът между двете държави. По искане на руския посланик Лаврищев главният секретар на Министерството на външните работи Димитър Шишманов му урежда среща със заловените парашутисти. Протоколът от нея е предаден на министър-председателя проф. Богдан Филов. В дневника си той отбелязва: „Лаврищев се опитва да изкара парашутистите като оръдия на румънската «сигуранца»“. Линията да се прикрива ролята на Георги Димитров и Москва продължава и по време на Народния съд.

По своя инициатива Георги Петров се среща с председателя на Девети върховен състав Борис Лозанов и други съдии. От разговорите разбира, че те се колебаят и не могат да намерят „база за една строга присъда“. Даже Магдалина Баръмова открито му заявила, че „не може да подпише присъда против съдиите с наказание повече от 5 години“. Разтревожен, главният народен обвинител търси подкрепата на д-р Минчо Нейчев. Председателят на съда е извикан в Министерството на правосъдието и инструктиран да постанови 12 смъртни присъди. „Но бях неприятно изненадан, обяснява Георги Петров, когато чух присъдата, която не само че нямаше смъртни присъди, но пускаше на свобода 3/4 от подсъдимите съдии и прокурори, а се осъждаха само групата полицаи. Веднага след заседанието повиках насаме другаря Борис Лозанов и му заявих открито, че това е най-пораженската присъда, която може да се помисли, и че Партията непременно ще подири от него отговорности за това напълно неоправдано пораженство.“

Подобен е случаят с Десети върховен състав, разглеждащ делото на „стопанските вредители“. По него е издадена една смъртна присъда.

Ръководството на Дирекцията на милицията и Димо Дичев — началник на ДС, оценяват резултатите от процесите като крайно лоши. За това те обвиняват главния народен обвинител и някои от неговите колеги. В доклад до ЦК Георги Петров се оплаква от един от следователите с прякор Валията, който заявил: „Докато аз не арестувам 15–20 народни обвинители, няма да кандисам.“ И действително милицията задържа Стою Татаров, Шемтон Данон и Иван Бояджиев -и тримата обвинители към Десети върховен състав. Арестувани са още Богомил Касабов, Първан Гърков, Борис Бъров и др. Срещу петима от тях е повдигнато обвинение, че са вземали подкупи от някои подсъдими, за да им помогнат да се „изплъзнат“ без присъда или с по-мека присъда от Народния съд. За двама свои колеги Георги Петров е убеден, че са невинни, и настоява пред Дирекцията на милицията да бъдат освободени. В доклад до ЦК той пише: „Всяка прибързана мярка, всяко неоснователно задържане на народен обвинител — каквито са случаите с Борис Бъров и Ив. Бояджиев, носят неизмерима пакост за нашата Партия и за делото на Народния съд, което е преди всичко една акция на Партията.“

В писмо до Националния комитет на Отечествения фронт от 20 юли 1945 г. д-р Минчо Нейчев обяснява причините, които според него са довели до това „пораженство“. „Обещах, пише той, съдът да свърши работата си за три месеца, а той едва я свърши за шест. Това закъсняване се оказа фатално, защото напрежението на масите намаля, ходатайствата се засилиха, съставите на съда започнаха да се огъват, в резултат на което се получи това, че последните процеси в София, особено тоя срещу стопанските деятели се оказа истинско проваляне на съда.“

От непрестанни ходатайства се оплаква и главният народен обвинител Георги Петров в доклада си до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. „Много отговорни другари — пише той, — военни и граждански лица, идваха и настояваха да оправдаем или да спасим от смъртно наказание този или онзи подсъдими, за които разполагахме с доста изобличителни материали.“ Като мотиви те сочат различни „услуги“, правени от тях през Септемврийското въстание от 1923 г. и след него. Има и ходатайства от „политически съображения“, идващи директно от ЦК. „Фрапантен“ по думите на Георги Петров е случаят със сродницата на Христо Кабакчиев (дългогодишен ръководен деец на БКП и член на ВКП (б), починал през 1940 г.) — Павлова. Тя, пише той, е „била първата помощница на палача Белев и е съучастница във всичките тежки престъпления“. Става дума за т. нар. еврейски процес, проведен от 7 март до 2 април 1945 г. Александър Белев е директор на комисарството по еврейските въпроси, а Лиляна Паница е негова секретарка и доверено лице. Вероятно Георги Петров има предвид същата личност. ЦК на БРП (к) ходатайства за нея, обяснява той, с аргумента, че „трябвало да се спаси името на големия другар Хр. Кабакчиев. А аз смятах, че неговото име и честта ще бъдат най-добре защитени, като се ликвидира чрез една тежка присъда една подобна престъпница и народна предателка. Духът на големия другар нямаше да се смути от това наказание. Тази неоправдана присъда за нея и досега буди незадоволство сред другарите евреи и в обществото. За нея аз тоже не си дадох съгласието, но се бе въздействувало направо на състава на съда.“

Процесите в провинцията — общо 119, започват в средата на януари 1945 г. В една и съща област заседават по няколко състава едновременно в зависимост от броя на подсъдимите. Работата им се контролира от партийните комитети на БРП (к). Те дават конкретни указания какви присъди да бъдат издавани, ръководейки се от инструкциите на ЦК. А те са да бъде „прочистен“ целият апарат на политическата полиция от горе до долу, всички военни и изпъкнали политически фигури, оглавявали разни „фашистки организации“, журналисти и общественици, както и представителите на местната администрация. Това довежда до престаравания на съдебните състави, наречени от Георги Петров „левичарски залитания“. Според него те се състоят в издаване на смъртни присъди за „маловажни случаи“, осъждане на смърт на военни лица, които са на фронта. Не на последно място, допълва той, „там, гдето през фашистко време не са дали никакви жертви, се считаха задължени да издават смъртни присъди и да правят съревнование в това направление“.

В докладите си до МВР областните управители съобщават, че смъртните наказания не се посрещат „добре“ от населението и се засилва брожението срещу „народната власт“.

Главният народен обвинител и д-р Минчо Нейчев са извикани в ЦК. Обърнато им е внимание, че партийното ръководство „счита присъдите в провинцията много тежки и неоправдано тежки“. Георги Петров предприема обиколки в провинцията, за да даде инструкции да не се проявява „излишна жестокост“, но там, „гдето трябва — да изпълняват с необходимата суровост своя дълг“.

По своя линия ЦК също предприема някои мерки. На 15 февруари 1945 г. Георги Чанков изпраща указание до областните комитети на БРП (к), в което се казва: „На някои места се забелязва известно увлечение в издаване на смъртни присъди от народните съдилища върху подсъдимите военни лица... Направете зависещото от Вас, без да се прощава на виновните, но да се пред отвращават увлеченията.“ А дали указанието се спазва, личи от доклада на Георги Петров до ЦК. В Казанлък, обяснява той, народните обвинители са искали две смъртни присъди, а съдът издава 24. За съпоставка Георги Петров посочва, че там за времето 1941–1944 г. е имало само един убит комунист. Подобен е случаят в Харманли. Пак при един убит комунист Народният съд е искал „да разстреля 18 души, след като са убили без присъда 12 души“. Мотивите били, че те са образували или членували в организацията „Приятели на бранниците“, без да са проявили някаква дейност. В резултат на намесата на Георги Петров е издадена една смъртна присъда, а другите от групата са осъдени на до живот. Единият от тях — адвокат, запасен капитан и звенар, при откарването си в Хасковския затвор по думите на главния народен обвинител „е бил така жестоко набит от милиционерите, та са му счупили две ребра и досега е в болницата“.

Най-впечатлен е Георги Петров от случилото се в Борисовград, където закъснява в своята обиколка. Съдът осъжда на смърт и са разстреляни 19 души.

Между тях е капитан Бойко Ханджиев, току-що завърнал се от фронта. За проявен героизъм той е награден с най-големите бойни отличия. В Хасково е посрещнат с цветя, поздравления и приветствена реч, произнесена от ген. Добри Терпешев. Малко след това кап. Бойко Ханджиев е причакан и задържан от милиционери, които го отвеждат в Борисовград, за да бъде съден.

Същият съд наказва с доживотна присъда 10 души мъже от 65- до 75-годишна възраст само за това, обяснява Георги Петров, че са дали по 1000–2000 лева за пенсии на семействата на убити от нелегалните стражари. „Тази жестока присъда, пише той, даде доста лоши отражения в този край.“

В Горна Оряховица първи състав на съда издава 66 смъртни присъди, а общо за трите състава — 121. От направената проверка Георги Петров установява, че между тях има лица, които не са живели там след 1941 г. Други са наказани със смърт за „маловажни случаи“.

Но „възмездието“ не свършва дотук. На 19 април 1945 г. с радиограма Георги Димитров обръща внимание на Трайчо Костов: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи. Да се оставят тези хора в местата, където са живели, означава да се запазят в градовете и селата огнища на реакцията, източници за агенти на врага. Това са хора кръвно озлобени против новия режим, които могат да причинят редица пакости и да служат на чужда агентура. Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения на хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля. Интересите на държавната безопасност трябва да бъдат неотменим закон. Информирайте за приетите конкретни мерки.“ Десет минути по-късно с нова радиограма Георги Димитров нарежда на Трайчо Костов да се вземат най-решителни мерки за очистване на столицата и другите градове на страната от безделници, пройдохи, проститутки и сутеньори. За целта да се мобилизира и цялата общественост, на първо място комитетите на ОФ.

Радиограмите на Георги Димитров довеждат до нова вълна на масови репресии в страната. Повечето от близките на задържаните във връзка с Народния съд са изселени още преди неговото започване през декември 1944 г. Сега към тях се прибавят още стотици семейства, тъй като броят на изчезналите при чистката, осъдените и разстреляните нараства неимоверно много.

По информация на Трайчо Костов, изпратена в Москва от май 1945 г., безделниците са трудово мобилизирани, проститутките — събрани в специални стопанства и общежития, а вражеската агентура, разпространители на слухове с вражеска пропаганда са изпратени в трудововъзпитателни лагери.

Под знаменателя „чужда агентура“ попадат и земеделски дейци и организации, привърженици на д-р Г. М. Димитров. Самият той е поставен под домашен арест, но успява да избяга. Първоначално се укрива в дома на бившата си секретарка Мара Рачева, която по това време е техническа секретарка на Никола Петков. Оттам д-р Г. М. Димитров се прехвърля в жилището на американския дипломатически представител Мейнард Барнс. Мара Рачева е задържана от органите на Държавна сигурност. На 28 май 1945 г. Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров, че тя била започнала да дава интересни сведения относно организацията на бягството на Гемето и участието на англичаните в него. Но днес, пише той, „се хвърлила от четвъртия етаж на Дирекцията на милицията и се е самоубила“. Това по думите на Трайчо Костов е „нов неуспех на нашата милиция, който говори за наличието на сериозни слабости в нейната организация и работа“. Молбата до Георги Димитров е да се изпратят час по-скоро обещаните руски инструктори за нуждите на Държавна сигурност.

На 5 декември 1946 г. във Великото народно събрание Никола Петков ще пита народния представител на БРП (к) Катя Аврамова: „Да кажете нещо за Мара Рачева, която се хвърли в Дирекцията на полицията — защо се е самоубила, или по-право, кой я «самоуби»?“

На заседание на Секретариата на ЦК на БРП (к) от 21 юли 1945 г. се разглежда информация на Дирекцията на народната милиция за изселените семейства на осъдените от Народния съд, наказаните от народната власт, семейства на неизвестни лица фашисти (става дума за безследно изчезналите и емигрирали в чужбина — бел. на авт.), на затворници и лагеристи. До края на април 1945 г. са изселени 1382 семейства с 3934 членове. Към юли 1945 г. те стават 4325 семейства с 11 875 членове. Милицията продължава издирването на лица, които са отишли да живеят при близки или са се укрили в други населени места. Решено е режимът на изселените да стане още по-строг, да се изясни откъде имат и ползват „толкова пари и да им се ограничат“.

В доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП (к) се дават данни за броя на всички изселени лица в цялата страна. Според него от септември 1944 до май 1945 г. те възлизат на 28 131 души. През същия период през лагерите и т. нар. трудови групи са преминали 184 360 души.

На 30 април 1945 г. в „Държавен вестник“, бр. 100, се публикува Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд. Съгласно чл. 1 присъдените в полза на държавата имущества стават нейна собственост от деня на произнасяне на присъдата. Движимите имущества се издирват и вземат във владение и евентуално се продават от органите на данъчните власти по разпореждане на Дирекцията на държавните имоти. Под нейно управление минават и недвижимите имоти на осъдените. По такъв начин юридически се узаконяват предварително извършените конфискации.

В чл. 5 на Наредбата-закон се посочва, че не подлежат на изземване най-необходимите движими вещи, които служат за лична употреба на семействата на осъдените. Под такива се вписват легло с постилка и завивка, обикновени кухненски принадлежности, печка за отопление, печка за готвене, маса и др. такива.

Поради непълнота в Наредбата-закон на 16.VIII. 1945 г. Дирекцията на държавните имоти издава окръжно по приложение на чл. 5. Според него не се освобождават от изземване само скъпите (луксозни) сервизи със значителна стойност, като позлатени, посребрени или платинени прибори и др. Същото се отнася и за книгите, предметите и оръдията, необходими за упражняване на съответната професия на стойност до 10 000 лв. Оставят се толкова кревати, колкото са членовете на семействата на осъдените плюс един. В резултат на конфискациите са иззети, разграбени и присвоени според тогавашните сведения стотици частни библиотеки и архиви, ценни художествени произведения, музикални ръкописи и т. н. По Наредбата-закон са конфискувани над 200 предприятия или участие в тях. Тютюневите предприятия, присъдени в полза на държавата, се предават на Българската земеделска кооперативна банка по опис.