Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Секретариатът на ЦК на БРП (к) се намесва

На 27 декември 1944 г. с радиограма Трайчо Костов информира Георги Димитров в Москва: „Не сме съвсем доволни от хода на Народния съд. Оказва се не съвсем добре подготвен поради бързането да се свърши по-скоро. Дознанието на царедворците, които не са бутнати дори с пръст, е дало незадоволителни резултати. Държат линия на отричане, на стоварване всички криви дърва върху царя, а те били само чиновници. Народните съдии и народните обвинители също се оказаха не съвсем подходящи. Вземаме необходимите мерки, за да се поправи каквото може.“

На следващия ден Секретариатът на ЦК на БРП (к) свиква съвместно заседание с главния народен обвинител Георги Петров, народните съдии и обвинители (членове на партията) Светослав Кираджиев, Вера Начева, Рада Тодорова, Марин Гешков, Димитринка Йосифова, Никола Гаврилов, Владимир Димчев, Богдан Шулев и Върбан Ангелов. В дневния ред има една-единствена точка: ход на Народния съд и мерки за отстраняване на констатираните недостатъци. Изказванията на присъстващите дават възможност да се очертаят две групи слабости. Първата се отнася до лошата организация на съдебния процес. Тя се изразява според Трайчо Костов преди всичко в това, че „подсъдимите нямат респект към съда, отговарят седнали, говорят колкото си искат“. Нито един от тях не се признава за виновен, а вниманието се съсредоточава върху несъществени въпроси, поставени случайно, вместо по план, и т. н.

Втората група недостатъци се отнася до самите съдебни състави. Народният съдия Рада Тодорова от Първи върховен състав недоволства от съдията юрист Стефан Манов, който по нейните думи се държи „несериозно, като задава хумористични въпроси“ и с това „убива политическия ефект“. Подобно е мнението на председателя на същия състав Богдан Шулев за народния обвинител Атанас Армянов. „Обвинителят Армянов, казва той, задаваше неуместни и излишни въпроси, а моя е вината, че не го прекъснах. В бъдеще не ще го оставям с въпросите си да разводнява съдебното дирене.“ Богдан Шулев се оплаква и от един друг народен съдия — Минчо Манов от „Звено“, който най-често спял на заседанията, а на едно от тях „заплака, трогна се“.

Народният съдия от Втори върховен състав Марин Гешков е на мнение, че неговите членове не са съвсем сполучливо подбрани. Някои от народните съдии не проявявали активност и заинтересованост, не били запознати с делата и се държали безразлично. Според Марин Гешков съдията Цветков (препоръчан от звенарите) „е без авторитет в родния си край, занимавал се е с далавери“. В действителност неговата критика произтича от това, че като професионалисти съдиите юристи не се интересуват от фактическата страна на процеса, а само от формалната, юридическа страна. В тази връзка Светослав Кираджиев препоръчва „двамата председатели да образуват ядра от по 7–8 души, здрави наши хора, под чието влияние да бъдат разпределени останалите съдии“. Нужно е, продължава той, „да имаме сигурно болшинство в пресата, за да не се дава всичко, а само това, което изобличава подсъдимите“.

В изказването си главният народен обвинител Георги Петров смята, че първият процес отначало е вървял мудно. Никой от царските съветници не е дал признание, показвали са се в благоприятна светлина. Що се отнася до най-близкия съветник на монарха арх. Йордан Севов, той твърди, че „неговата роля е разкрита“. Но за довереника на царя дъновиста Любомир Лулчев Георги Петров се колебае, смята, че „работата е неясна“ и той не е играл „пакостна роля“.

Членовете на Секретариата на ЦК на БРП (к) не са доволни от обясненията на народните съдии и обвинители. Общото мнение е, че Народният съд се държи твърде меко с подсъдимите. Титко Черноколев заявява: „Подсъдимите се оставят излишно да декламират. Трябва да се прекъсват.“ А Петко Кунин съветва съда да се пази от това да смята, че подсъдимите депутати са били безволни изпълнители и правели каквото им кажат и следователно имат смекчаващи вината обстоятелства. Такава нотка според него се прокрадвала и във вестниците.

Още по-смущаващ е изнесеният от Марин Гешков факт, че в досиетата на народните представители има приложени заявления и показания на членове на БРП (к) в тяхна полза. Препоръката е да се види кои са тия „другари-ходатаи“ и да им се иска обяснение.

Недостатъците и слабостите на Народния съд са обобщени от Трайчо Костов. „Вярно е, казва той, че за това има и обективни причини: за първи път имаме Народен съд, нема време да се подготви добре, трябваше да се бърза със започването и завършването на съда, защото народът вече негодуваше.“ Той признава, че поради това дознанията се оказват не съвсем добре проведени, няма достатъчно признания и други материали, които да послужат за основа на обвинението, самите обвинители не са могли добре да проучат документите. В заключение Трайчо Костов набелязва конкретни мерки за подобряване работата на съдебните състави. Първо, трябва да се върви с допустимата максимална скорост, без обаче съдът да се претупва, за да не се „изгуби политическият ефект“. За целта да се ускори разпитът на свидетелите, да има план при разпита на всеки обвиняем, да се обръща внимание на съществените неща.

Във връзка с поведението на милицията, която според Никола Гаврилов „пречи и злепоставя съда“, Трайчо Костов поема ангажимент да разговаря с нейното ръководство. Той ще иска в съдебните зали да бъде пускана повече публика, както и да се поставят отново високоговорителите. Публичността обаче според Трайчо Костов ще се свежда до това „да се издават карти за влизане на делегации от профсъюзите, масовите организации, партийните групи, кварталите“.

Политическият секретар на ЦК на БРП (к) обръща внимание на съда, че е „политически погрешно“ подсъдимите депутати, дворцовите съветници и др. да се характеризират като „безволни кукли, некадърни изпълнители, жалки хора“. Същото според него се отнася и за личността на цар Борис III. „Това, казва Трайчо Костов, са убедени фашисти, съзнателно и активно провеждащи у нас хитлеристка политика. Разобличавайки царската политика, ние искаме да нанесем удар върху монархизма като институт.“

В резултат на препоръките на Секретариата на ЦК на БРП (к) при разпитите на подсъдимите настъпват промени. От стенограмите на съдебните заседания ясно личи, че след няколко казани думи те са прекъсвани и следва многоточие. По такъв начин на подсъдимите не се дава възможност да изяснят в пълнота дадени факти или събития и своята роля в тях, а още по-малко да се защитят. При това прекъсванията стават в момент, когато техните обяснения вземат насока, която не е в интерес на съда. Ускоряването на разпитите обаче не е само в резултат да се спази предвиденият за завършване на делата срок. Народните съдии и обвинители се ръководят от инструкциите на Георги Димитров, предадени чрез Секретариата на ЦК, че всички подсъдими трябва да бъдат осъдени.

В началото на януари 1945 г. Първи върховен състав на Народния съд отделя специално внимание на разпита на Никола Мушанов, Атанас Буров и Александър Гиргинов. И това не е случайно. Освен че са министри в правителството на Константин Муравиев (2.IX. — 9.IX. 1944 г.), те са известни като противници на линията за икономическо и политическо обвързване на България с държавите от Тристранния пакт. Но следвайки указанията на Георги Димитров от 19.XII.1944 г., съдът трябва да наблегне на тяхната „непоследователна опозиция“ против прогерманския курс. За целта се задават въпроси, излизащи извън периода, за който те са обвиняеми. Под формата на питане съдиите укоряват бившите министри, че със своите политически позиции са „разбивали единството на демократичните сили“, като не са пожелали да влязат в Отечествения фронт. Отговорът и на тримата е, че към тях не е била никога отправяна лична покана. При това те са имали друга линия на борба против правителството на проф. Богдан Филов. Никола Мушанов от Демократическата партия и лидер на опозицията в XXV Обикновено народно събрание заявява пред съда, че „борбата в парламента е не по-малко важна и даже повече от тази в гората“. Според него там тя е имала и много голям отглас в чужбина (той има предвид Лондон и Вашингтон).

На обвиненията на председателя на съда, че не е подкрепил въоръжената борба, Александър Гиргинов (също от Демократическата партия, доктор на юридическите науки и специалист по конституционно право) отговаря: „Аз не съм за шумата, понеже съм възрастен.“ (Д-р Александър Гиргинов е роден през 1879 г. и по това време е на 66 години.)

Разпитът на Атанас Буров засяга и отделни моменти от държавническата дейност на цар Борис III. Той съобщава на съда, че е казал на монарха: „Ще направите като Дания... ще наведете глава, но няма да признаете това влизане.“ Става дума за това германските войски да минат през страната, без тя да се присъединява към Тристранния пакт. За случая бившият министър на войната ген.-лейтенант Теодоси Даскалов пояснява на съда, че царят споделил с него: „Да, но Буров не знае, че аз не съм датски крал, а България не е Дания, да се наведем, означава да паднем.“

В началото на януари 1945 г. в ЦК на БРП (к) става известно, че задържаните в Москва трима бивши регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов, ген.-лейтенант Никола Михов, бившите министър-председатели Добри Божилов и Константин Муравиев, бившите министри на външните работи Димитър Шишманов, Първан Драганов, Петър Габровски и бившият министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството инж. Димитър Василев ще бъдат върнати в България.

На 5 януари 1945 г. Трайчо Костов: „Взехме мерки и работите на Народния съд тръгнаха по-добре... Днес публикуваме интересен поверителен доклад на Багрянов до Кирил, който го напълно разобличава. Ще създадем обществено движение около съда, използвайки пристигането на главните виновници.“

В спомените си Константин Муравиев пише, че в един разговор ген.-лейтенант Никола Михов споделил с него за намеренията на проф. Богдан Филов, Добри Божилов и Петър Габровски да помолят „да ги задържат тук и ако трябва да понесат някаква отговорност, да я получат и изтърпят на руска земя“. Малко по-късно проф. Богдан Филов пояснява на Константин Муравиев причините за това тяхно решение. Според него става дума за бягство не от отговорност, а от „злобата на безотговорни хора у нас, които се ръководели от най-ниски страсти и инстинкти. Това той вече бил предвкусил в България и не очаквал нещо по-добро“.

Разпитът на докараните от Москва започва на 11 януари 1945 г. Тъй като с тях не е проведено предварително дознание, съденето им става по т. нар. кратка процедура. Обвинителният акт на подсъдимите е връчен едва след тяхното пристигане в София. Те са изненадани от характера на съда и същността на обвинението. На процеса Константин Муравиев се възмущава: „Аз три месеца живея в гроб. Не зная нищо какво е ставало вън и какво става.“ Съдът не дава възможност на К. Муравиев да изясни в подробности водената от неговото правителство политика. Между многото прекъсвания и кратките реплики той все пак успява да каже: „Политиката на регентството не одобрявах... Моят кабинет помогна на България.“

Не по-малко затруднени са и служебните защитници на подсъдимите. Преди започването на разпита на княз Кирил неговият адвокат проф. Николай Долапчиев предявява искане той да бъде отложен. Мотивите му са, че е получил възможност да се срещне със своя подзащитник едва половин час преди неговия разпит. Естествено съдът отказва.

Княз Кирил разбира, че е обречен. На разпита отговаря неточно, вяло и доста объркано. Смутен от положението, в което е поставен, и от това, че съдът не желае да го изслуша, той губи всякакво желание да се защитава.

Централен проблем при разпита на проф. Богдан Филов е присъединяването на България към Тристранния пакт. В същото време, водейки се от инструкциите на Георги Димитров да не се цитира изцяло съветското предложение за пакт, съдът подхожда едностранно при изясняването на този въпрос. Разглеждайки действителното положение по онова време, проф. Богдан Филов заключава, че отхвърлянето на искането на Берлин би довело до окупацията на държавата. А приемането на предложението на Москва едновременно с него щяло да има за резултат нейното ускоряване. Още повече че според проф. Богдан Филов „СССР не можеше да ни помогне“. Затова единствен изход за правителството е било присъединяването на България към Тристранния пакт да стане „без много ангажименти“.

Подобна теза има аналогия със случилото се с Югославия. Известно е, че на 25 март 1941 г. тя се присъединява към Тристранния пакт, а на 5 април сключва договор за дружба и ненападение със Съветския съюз. На следващия ден войските на Третия райх нахлуват в Югославия, Въпреки поетите ангажименти СССР не се намесва в нейна защита, понеже е в съюзнически отношения с Германия.