Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Предистория

Август 1944 г. е разделно време за бъдещото развитие на България. Пратеникът на правителството на Иван Багрянов — Стойчо Мошанов (бивш член на Демократическата партия), води преговори в Кайро за сключване на примирие с представителите на САЩ и Англия. Неговият текст се уточнява от Европейската консултативна комисия със седалище в Лондон. По същото време регентите провеждат интензивни консултации за формиране на кабинет от легалната опозиция с участието на представители от отечественофронтовските партии. Той трябва да изведе страната от войната, без да предизвика германска окупация, да предотврати идването на Червената армия и да възстанови Търновската конституция.

В Москва Георги Димитров е обезпокоен от преговорите в Кайро и събитията в София. А и информацията за състоянието на партизанското движение, получена от ЦК на БРП на 12 юли 1944 г., съвсем не е окуражаваща. Партийното ръководство се оплаква: „Има недостиг на офицерски състав. Никои от организациите, влизащи в ОФ, в т. ч. и звенарите, не изпращат в отрядите команден състав. Никой не провежда мобилизация за попълване с бойци на партизанските отряди.“ Затова ЦК иска от Георги Димитров указание за координиране действията на партизаните с Червената армия и информация на каква помощ и оръжие може да разчита от Съветския съюз.

Междувременно Сталин решава да предприеме самостоятелни военни действия на Балканите. На 23 август 1944 г. по негово нареждане маршал Г. К. Жуков получава „специална задача“ на Държавния комитет на отбраната. Той трябва да отлети за Трети Украински фронт, за да го подготви за война с България. Препоръчано му е да се срещне предварително с Георги Димитров, за да се запознае по-подробно с „настроението“ в страната. Получената информация, събрана по линията на разузнаването на Коминтерна, се отнася и до разположението на българската войска — състав, части и въоръжение, както и за бойната готовност на партизанските сили. Малко по-късно Георги Димитров предава на Сталин молбата на Политбюро на БРП за изпращане на модерно оръжие за целите на готвеното „въоръжено въстание“. От 26 август 1944 г. в продължение на три нощи десетки съветски транспортни самолети спускат край Добро поле и Църна трава неколкостотин парашута с автомати и картечници, бомби и боеприпаси.

На 2 септември 1944 г. в България е съставено правителство на „националната концентрация“ с министър-председател от БЗНС „Врабча“ Константин Муравиев. В него влизат видни политици и лидери на демократическата опозиция. В декларация на правителството, прочетена по радиото, се обявяват неговите намерения да денонсира Тристранния пакт, както и да ускори преговорите за примирие с Англия и САЩ. Подновен е мандатът на Стойчо Мошанов и той заминава отново за Кайро. Главнокомандващият съюзническите войски в Средиземноморието ген. Уилсън се готви да подпише примирието с България от името на съюзниците.

В Москва Георги Димитров иска спешна среща със Сталин. На нея той получава уверението, че „никой друг крак няма да стъпи в България освен крака на Червената армия“. От Европейската консултативна комисия в Лондон твърде симптоматично се оттегля руският представител с мотивите, че Съветският съюз не е във война с България. Оттогава Георги Димитров ще нарича в писмата си до ЦК на БРП Сталин „наш большой друг“.

На 5 септември Върховното главнокомандване на Червената армия утвърждава плана за българската операция. В 8 часа вечерта радиоподслушвателната станция В-1 в София засича емисия на Радио Москва, в която се съобщава, че Съветският съюз обявява положение на война по отношение на България. Министър-председателят Константин Муравиев отбелязва: „Това не беше обикновено обявена, нямаше и да бъде истинска война. Тук се гонеше някаква цел и обявяването на война изглеждаше по-скоро претекст.“ И действително, войските на Трети Украински фронт нямат заповед да навлязат в страната. А какво става в София?

На 6 септември във връзка с министъра на войната ген. Иван Маринов влизат дейци от Военния център на Отечествения фронт, към който се числи и Военната секция на политическия кръг „Звено“. Ориентацията към него не е случайна. Известно е, че генералът е стар член на „Звено“ и неговите колеги искат да го привлекат да участва в свалянето на правителството или поне да им съдейства. На следващия ден Георги Димитров изпраща следното писмо до Сталин и Молотов: „Във връзка със скъсването на отношенията с България и разгръщане народната борба и партизанското движение против немците и техните български агенти в страната Задграничното бюро на Комунистическата партия моли:

1. Да се прехвърли в Сърбия (на българо-сръбската граница) въоръжение и оборудване в количество, разчетено за 5 хиляди партизани.

2. Да се освободят от служба в редовете на Червената армия български офицери за военна работа в България (по приложен списък).

3. Да се разреши прехвърлянето през Румъния в България на група български другари (партийни работници и лекари) по приложен списък.

4. Да се разреши материална помощ на Комунистическата партия в размер до 50 000 американски долара подотчетно, под лично моя и на Задграничното бюро отговорност за нейното конкретно използване.“

Оперативният план за завземане на властта в столицата е разработен от капитан Тодор Тошев, бивш член на Военния съюз, а по това време и член на ГЩ на НОВА. Привлечени са и други офицерски кадри от Военния съюз и политическия кръг „Звено“, които имат свои съмишленици във военното министерство. Постигнато е споразумение с началниците на униформената полиция от 0.00 часа на 8 срещу 9 септември да се приберат от улиците на София полицейските постове и патрули. Освен това да бъде издадено нареждане да се предават участъците на представителите на новата власт.

На 8 септември започва навлизането на Червената армия в България. На същия ден е уточнен графикът на провеждането на военната операция в столицата. По-късно следобед в дома на Кимон Георгиев, където от няколко дни пребивава о. з. полк. Дамян Велчев, се събират членове на Националния комитет на Отечествения фронт. Освен домакина от некомунистическите партии в ОФ присъстват Никола Петков и Григор Чешмеджиев. Главният въпрос, който се обсъжда, е съставът на бъдещото правителство. Подкрепен от Никола Петков, Дамян Велчев претендира да оглави вътрешното министерство, но му е отказано. Вторият спорен проблем е как да се постъпи с регентите. По настояване на БРП е решено те да бъдат сменени още на 9 септември, след като подпишат няколко указа, необходими за „узаконяване“ на извършената правителствена промяна.

В очакване на завземане на военното министерство, където се помещава и Министерският съвет, ген. Иван Маринов не допуска да се подмени обикновената му охрана. На 9 септември през нощта в 2.45 часа дежурният офицер кап. Димитър Томов отваря неохраняваната източна врата на министерството и вкарва в него Петър Вранчев, кап. Тодор Тошев, зап. майор Стоян Трендафилов и кап. Димитър Попов — командир на прожекторната рота от противовъздушната отбрана на столицата, придружени от малка войскова част. Друга група завзема телефонната централа и етажите на сградата.

По телефона ген. Иван Маринов отдава заповед до гарнизоните и войсковите части в страната да изпълняват нарежданията на новата власт. Малко по-късно във военното министерство пристигат и членовете на предварително сформираното правителство. В 6.25 часа сутринта по радиото Кимон Георгиев прочита Прокламация към българския народ, с която обявява, че „Отечественият фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от гибел“.

То веднага ще пристъпи към „изпълнение“ на програмата, оповестена вече в отправения към народа манифест. Кимон Георгиев има предвид Манифеста на НК на ОФ от 28 август 1944 г. В него са конкретизирани и доразработени съобразно новите условия някои от исканията, съдържащи се в програмата на ОФ от 17 юли 1942 г. В т. 9 е записано: „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.“ Друг нов момент, формулиран в т. 11, е: „Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи.“

Документът е подписан от бивши политици и общественици: Кимон Георгиев, Добри Терпешев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, д-р Иван Пашов, Ангел Държански, Дамян Велчев, проф. Венелин Ганев, Димитър Нейков, д-р Рачо Ангелов, проф. Петко Стоянов, Димо Казасов, Христо Стойков и д-р Кирил Драмалиев. Всички те възприемат предложението на НК на ОФ управлението на страната да се поеме от самостоятелно отечественофронтовско „народно правителство“ на основата на програмата, обявена в манифеста. Поканеният да го подкрепи с подписа си Кръстю Пастухов от дясното крило на Социалдемократическата партия отказва, заявявайки: „Помнете, че тоя Отечествен фронт ще бъде безотечествен.“

При обсъждането на манифеста в НК на ОФ единият от неговите членове — Никола Петков, иска повече разяснения около пункта за народния съд, начин на организиране и обхват. За него не е тайна, че БРП поставя този въпрос много по-рано.

И наистина, в документите на БРП терминът „народен съд“ се появява още през септември 1941 г. В обръщение към българските граждани ЦК на партията обвинява правителството на проф. Богдан Филов, че в интерес на Хитлер започва „терор и насилие“, за да задуши „борбата на свободолюбивия български народ против немските поробители и българските фашисти“. Той предупреждава органите на полицията, че не ще остави „ненаказано и неотмъстено нито едно тяхно престъпление“. Същото се отнася и за народните представители, администрацията и военните съдилища. „Те трябва да знаят, пише в обръщението, че не е далеч денят, когато ще бъдат изправени пред народен съд и тоя съд ще бъде безпощаден.“

На 14 октомври 1942 г. съветското правителство излиза със заявление „За отговорността на хитлеристките завоеватели и техните съучастници за злодеянията, извършвани в окупираните страни на Европа“. За тях те трябва да бъдат изправени пред международен трибунал и наказани по цялата строгост на углавния закон.

Подготовката за него в Съветския съюз започва веднага. С указ на Президиума на Върховния съвет от 2 ноември 1942 г. е създадена Извънредна държавна комисия (ЧГК) за установяване и разследване на злодеянията, извършвани на територията на СССР. В работата по съставяне на актовете са призовани да се включат работници и селяни, инженери, техници, учени и общественици. С помощта на документи и чрез разпити на хиляди свидетели очевидци комисията трябва да установи фактите на престъпленията.

В тон със съветското заявление в няколко предавания по радиостанция „Христо Ботев“, намираща се на руска територия от октомври 1942 г., Задграничното бюро на БРП предупреждава, че на подсъдимата скамейка на международния трибунал ще бъдат поставени и българските управници като съучастници на хитлеристите. В радиопредаванията обаче от декември 1942 г. той е заменен с „народен съд“. Определен е и неговият обхват — министри и всички изпълнители на техните разпоредби, съдии и прокурори, полицаи и агенти на Гестапо, журналисти, обявени за „интелектуални подбудители“ и „вдъхновители на фашисткия режим“.

Подобно на Извънредната държавна комисия в Съветския съюз, фактите за престъпленията, имената и адресите на техните извършители трябва да се събират и записват от комитетите на Отечествения фронт, негови дейци и съмишленици.

В същото време ЗБ на БРП призовава да не се чака, а да се започне „сурово народно възмездие още сега“. Лозунгът, издигнат от партията, е „Око за око, зъб за зъб“. В края на декември 1942 г. по радиостанция „Христо Ботев“ членът на Задграничното бюро Вълко Червенков дава указание наказването на „народните изедници“ да се възложи на бойните групи на БРП и РМС.

В изпълнение на нареждането Политбюро вътре в страната решава да „предостави“ думата на народния съд. При конкретните условия неговото провеждане се възлага на Военния център към ЦК на БРП. Обособени са екзекутивни бойни групи със специално назначение за извършване на наказателни разстрели, разделени на двойки и тройки. По предложение на Военния център в края на 1942 г. Политбюро утвърждава списък на първата група лица, които следва да понесат смъртно наказание. И те са само българи. Веднага след това на бойните групи се възлага да ги приведат в изпълнение. Подобна практика се прилага не само в столицата, но и в други населени места на страната.

Наказателни акции провеждат и партизанските отряди. През февруари 1943 г. Главният щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (ГЩ на НОВА) нарежда: „На специални бойни групи да се възложи обезвредяването на злостни и активни германски агенти, предатели и мъчители на народа.“ Месец по-късно Радомирският партизански отряд докладва: „Направихме акция в селата Друган и Гълъбник. Разправихме се със 7 гадове, един полицейски началник, чин капитан, двама предатели, бирника Симеон Гнурски...“ На 24 срещу 25 ноември 1943 г. партизанският отряд „Георги Бенковски“ влиза в с. Княз Александрово — Белоградчишко, и обявява еднонощна „народна власт“. Намиращите се там полицаи отказват да предадат оръжието си и това им струва живота. Избити са и пет души от местната управа.

През октомври 1943 г. щабът на Втора въстаническа зона докладва: „Нападение на с. Шейново, взето оръжие и храна. Убит фашист-злодей от с. Чехларе, обезоръжени двама горски стражари... Спрян влак и обискирани всички пътници. Обградени и обезоръжени всички трудоваци по шосето Карнаре — Троян, взети много дрехи, завивки, обуща и храна... Избити са много полицаи, един доносник и известният злодей — околийският полицейски началник в Асеновград — Димитров.“

Доклади с подобен характер изобилстват в архивите.

На 7 август 1944 г. партизанският отряд „Васил Левски“ — X Въстаническа оперативна зона (ВОЗ), се обръща към всички длъжностни административни лица от Варненска и Бургаска област с предупреждение: „Който служи на фашистката държава днес, той е Хитлеров агент и народен предател. Народните четници наказват такива предатели с куршум. Които от посочените лица не си подадат оставката до 20 август т. г., да се считат осъдени на смърт и да знаят, че ще бъдат подложени на масово изтребление, а на подалите оставка ще бъдат простени прегрешенията пред народа.“ С идентични предупреждения излизат почти всички партизански отряди. Кръгът на лицата, заплашени със смърт, е твърде широк — кметове, секретар-бирници, горски стражари, реквизиционни комисии, и т. н. Още по-парадоксално звучи нареждането те да си подадат оставките, независимо от това дали ще бъдат приети.

Пред народния съд през 1944–1945 г. бившият министър на вътрешните работи Петър Габровски обяснява: „Аз не съм давал заповеди на кметовете и горските стражари да предават или да убиват нелегалните. Това е самозащита от тяхна страна. Нелегалните искат от тях оръжие, храна, сведения за войскови части и да не изпълняват задачите си като държавни служители. Тези, които отказват, нелегалните ги осъждат на смърт. Много от тях са избити, а на други оборите, плевните и къщите запалени.“

По сведение на германската разузнавателна служба в България само за периода от 1 септември 1943 до 15 февруари 1944 г. са извършени 1204 саботажни и терористични акции на нелегалните. От тях едва 12 са нападения на германски военни. От страна на българската войска и полиция са убити 150 души, 128 ранени, 140 отвлечени, или общо 418. Жертви има и от гражданските лица. Убити са 133, ранени 34, отвлечени 188 — всичко 355.

Както при акциите, така и жертвите от германската войска са далеч по-малко в сравнение с българската. За посочения по-горе период са убити 44 немски военнослужещи, ранени 68, отвлечени 19 — общо 131.

Данни за убити български полицаи и военни за времето от 1941 до края на август 1944 има и в полицейските архиви. Според тях в борбата срещу нелегалните са загинали общо 1780 души. От тях 512 са убити след издадена смъртна присъда „в името на народа“. Няма точни сведения за избитите от 1 до 9 септември 1944 г. Може да се предполага, че техният брой също не е малък. Това се отнася най-вече до дните след 5 септември, когато Съветският съюз обявява война на България. По това време германските военни части са се изтеглили от страната.