Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Политбюро на БРП (к) е готово с присъдите

Още преди да завършат разпитите на подсъдимите и се чуе думата на техните защитници, на 20 януари 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) провежда заседание за обсъждане присъдите на Първи и Втори върховен състав на Народния съд. На него присъстват Трайчо Костов, Петко Кунин, д-р Минчо Нейчев, Георги Чанков и Антон Югов. За „размяна на мисли“ са поканени главният народен обвинител Георги Петров и народните обвинители Никола Гаврилов, Владимир Димчев и Върбан Ангелов.

Избързването на Политбюро не е случайно. Заседанието се свиква преди произнасяне на обвинителните речи. Партийното ръководство иска да се запознае с присъдите, които народните обвинители възнамеряват да поддържат, и ако е необходимо, да ги „коригира“.

По общата постановка на присъдите се изказва Георги Петров. Той е на мнение, че е необходимо в тях да има известна градация и не трябва всички подсъдими да бъдат поставени на една плоскост понеже вината им е различна. А според него някои от тях даже може би нямат вина. Подходът на Георги Петров се споделя и от останалите народни обвинители. От тази гледна точка всеки един от тях излага своето становище за присъдите по процеса, за който е отговорен.

По първия процес на регентите, царските съветници, двата кабинета на проф. Богдан Филов и правителството на Добри Божилов докладва Георги Петров. По-конкретно той се спира на личността на княз Кирил, опитвайки се да го различи от другите двама регенти. От разпитите и свидетелските показания на призованите за целта лица Георги Петров е стигнал до извода, който споделя с Политбюро, че князът е „пълен дегенерат“. Той не е вземал участие в политически съвещания, а цар Борис III се е отнасял с пълно пренебрежение към своя брат. При тази характеристика с основание следствието си е задало въпроса — тогава кой е поставил княз Кирил за регент? Но опитите да бъде установен този факт не дават резултат.

Що се отнася до дейността на княза в регентския съвет, тя може да се види според Георги Петров от дневника на проф. Богдан Филов. Той обяснява на Политбюро, че князът се е противопоставил на намерението да бъде образувано правителство с министър-председател проф. Александър Цанков или Петър Габровски, като казал, че „в България такъв кабинет е невъзможен“. Също така княз Кирил не е искал да отиде в Германия на посещение при Хитлер. Става дума за това, че на 14 октомври 1943 г. той се опитва да отложи заминаването при фюрера, но не му се удава. Вероятно това е дало основание на Георги Петров да характеризира княза и като „безволна личност“. Но все пак той подчертава, че преговорите в Главната квартира е водил проф. Богдан Филов, а „Кирил е играл второстепенна роля“.

За следващата група подсъдими — съветниците на цар Борис III, Георги Петров докладва, че е „установена отговорността“ на арх. Йордан Севов, д-р Георги Ханджиев — началник на отдел и началник на протокола на двореца, д-р Петър Костов — секретар по печата, легационен съветник, ген.-майор Рафаил Жечев — първи флигеладютант и началник на военната канцелария на двореца, и Димитър Генчев — инспектор на дворците.

Според главния народен обвинител довереникът на монарха — дъновистът Любомир Лулчев, не трябва да бъде осъден. За това свое мнение той изтъква няколко аргумента. Първо, в книгите, които е писал през 1940 г., Любомир Лулчев се обявил против изстъпленията. Второ, той представлява „куриоз“ за двореца — не е получавал заплата, при царя е отивал само когато е бил повикван, застъпвал се е пред него за осъдени на смърт (земеделци и комунисти — б. а.), за което не е вземал никакви пари и не е правил кариера в дворцовите служби. Положително за него, обяснява Георги Петров, говори и писмото на писателя комунист Крум Кюлявков. Същевременно Любомир Лулчев е препоръчал да бъдат назначени ген. Никола Недев (министър на вътрешните работи), който според неговия дневник е бил дъновист, и полк. Атанас Пантев (бивш адвокат) за директор на полицията. По-късно, продължава Георги Петров, съветникът на царя е „говорил за мир“, бил е славянофил, а не германофил. По време на разпита си е дал „героична защита“, с която е отхвърлил обвинението в германофилство.

Изложението на Георги Петров е прекъснато от Трайчо Костов с репликата: „Трябва да го освободим като заместник на Дънов? Та той е давал 10 години съвети на царя.“

Д-р Петър Дънов, ръководител на „Бялото братство“, е арестуван заедно с Любомир Лулчев. След предварителното следствие е освободен и поставен под домашен арест в къщата си в квартал „Изгрева“ с цел да бъде използван евентуално като свидетел. На 28.XII.1944 г. д-р Петър Дънов се самоубива. За случилото се Трайчо Костов незабавно информира Георги Димитров в Москва.

В подкрепа на Георги Петров се изказва народният обвинител Никола Гаврилов. Допълвайки своя колега, той казва, че Любомир Лулчев е давал разумни отговори и има феноменална памет. Но Никола Гаврилов явно се е натъкнал на необяснимото и до днес противоречие между разпита пред съда и съдържанието на неговия дневник, поради което добавя: „Ако обаче му четете дневника, ще заключите, че това е луд човек.“

Подобно на Георги Петров Никола Гаврилов се опитва да направи разлика в степента на отговорност на дворцовите съветници, като засяга дейността на останалите четирима. Според него „царят е бил силна личност, решавал е това, което е искал“. А те от своя страна не са „признали вината си“. Воден от тези и други съображения, Никола Гаврилов предлага: „Станислав Балан трябва да освободим по политически причини — бил е любовник на царицата. Не е играл особена роля в политиката, бил е съветник и е правил доклади по външното положение.“ По подобен начин стоят нещата и с Петър Морфов — секретар в личния кабинет на цар Борис III. Той, обяснява Никола Гаврилов, е стоял малко в двореца. Преди това е бил легационен секретар в българското посолство в Лондон. По-късно е писал писмо до баща си, в което споделя, че иска да бъде освободен от службата си, за да се върне във външното министерство.

За третия от тази група — Павел Груев, началник на личния кабинет на царя, на щатна служба в двореца от 1920 г., Никола Гаврилов смята, че след идването на арх. Йордан Севов от 1938 г. той е „престанал да играе важна роля“. Твърде благосклонно народният обвинител се изказва за Светослав Помянов — началник на общата канцелария на цар Борис III, бивш пълномощен министър на България в Румъния, Германия и Италия. По неговите думи той е „човек с демократически разбирания, дипломат от кариерата, направил донесение за капитулацията на Италия, не е бил германофил“.

Становището на народните обвинители за присъдите по първия процес обобщава Георги Петров. За дворцовите съветници мнението е „първите пет души да понесат тежки наказания, а останалите — не“.

От първия кабинет на проф. Богдан Филов (16.II.1940 — 11.IV.1942 г.) „всички да понесат тежка отговорност“. Изключение може да бъде направено само за трима министри. Първият е министърът на външните работи Иван Попов, който след 9 септември 1944 г. се самоубива в една болница в Букурещ. Той според Георги Петров трябва „да се освободи по политически съображения“. Вероятно главният народен обвинител има предвид, че Иван Попов се обявява против присъединяването на България към Тристранния пакт. А в навечерието на неговото подписване се „разболява“ и не заминава за Берлин заедно с проф. Богдан Филов.

Другият е министърът на войната ген.-лейтенант Теодоси Даскалов. Георги Петров пояснява за него: „Признава, че е гласувал за Тристранния пакт. Но от 1942 г. е застанал на гледището, че германците ще загубят. Поставяме въпрос за доживотен затвор.“

Трайчо Костов отново прекъсва главния народен обвинител: „Същият пусна немските войски в България и държа във Военното училище реч против предложението на Соболев.“ (Пактът за взаимна помощ е донесен от главния секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР Аркадий Соболев на 25 ноември 1940 г. — б. а.)

Третото лице е министърът на земеделието и държавните имоти Димитър Кушев, бивш член на БЗНС. Според Георги Петров той „не е сторил нещо особено, трябва да се освободи“.

За втория кабинет на проф. Богдан Филов (11.IV.1942 — 14.IX.1943 г.) главният народен обвинител предлага всички негови членове да бъдат осъдени с изключение на Христо Петров — министър на земеделието и държавните имоти, бивш член на БЗНС. Той, заявява Георги Петров, е бил „творческа личност“. Като министър на железниците, пощите и телеграфите в следващия кабинет на Добри Божилов е участвал в „опозиционната петорка“.

Петко Кунин, член на Политбюро и завеждащ отдел „Стопански“ на ЦК на БРП (к), остро реагира: „Най-реакционният измежду всички министри на земеделието.“

Заседанието на Политбюро продължава с обсъждане кабинета на Добри Божилов (14.IX.1943 — 1.VI.1944 г.). За него докладва Георги Петров. По-конкретно главният народен обвинител се спира на дейността на т. нар. опозиционна петорка. В нея влизат министърът на народното просвещение Борис Йоцов — професор по славянски филологии в СУ „Св. Кл. Охридски“, министърът на правосъдието д-р Константин Партов, министърът на търговията, промишлеността и труда д-р Иван Вазов (племенник на писателя Иван Вазов), министърът на земеделието и държавните имоти д-р Иван Бешков (агроном, брат на художника Илия Бешков) и Христо Петров от предишния кабинет, сега министър на железниците, пощите и телеграфите. Те, обяснява Георги Петров, „са отказали да дадат нота против Турция заедно с Германия. Искали са да се дадат консулства на Русия. При третата нота на Русия си подали оставката.“

Става дума за нотите на съветското правителство от април — май 1944 г. С тях то настоява да се възстанови консулството във Варна и се открият нови в Русе и Бургас. За нотите е уведомен германският пълномощен министър в София Адолф Хайнц Бекерле. След консултации с Берлин той предава отрицателното становище на министъра на външните работи на Третия райх Ото фон Рибентроп. Бекерле се опитва да диктува и отговорите на българското правителство до Москва. Поради несъгласие с неговата намеса и предлагания текст петимата министри подават оставката си. С това те предизвикват правителствена криза и улесняват създаването на нов кабинет.

Същевременно петимата министри са подписали Постановление № 30 от 28 април 1944 г., с което борбата с нелегалните и чужди партизански групи, техните помагачи и укриватели се възлага на войската. То, по думите на Георги Петров, „тежи на всички“.

Въпреки това за двама министри от петорката Георги Петров предлага „да не се осъждат на смърт“. Първият е д-р Иван Вазов, който е увеличил надниците на работниците с близо 100 процента, спрял е изпращането на работници в Германия, възпротивил се е на изпращането на стоки за там. Другият е д-р Иван Бешков. Той, твърди Георги Петров, е давал сведения на земеделците за това, което се е вършело в правителството. Държал е речи, за които по неговите думи „в Германия разстрелват“.

Проф. Борис Йоцов, според Георги Петров, „следва да понесе пълно наказание“. Същото се отнася и за д-р Константин Партов заради закона за смъртното наказание на малолетните.

За кабинета на Иван Багрянов (1.VI.1944 -2.IX.1944 г.) докладва народният обвинител Никола Гаврилов. Въпросът за неговата вина е твърде комплициран. „Неестествено, казва Никола Гаврилов, той зае централно място в процесите. Излезе като че ли неговото тримесечно управление е било най-лошото. Аз заострих на него под влияние на един член на ЦК. Пресата наду работата още повече. Допринесе и докладът.“

За какво всъщност става въпрос?

По време на съдебния процес в печата е публикуван тайният доклад на Иван Багрянов до регента княз Кирил с дата @31.VII.1944 г. В него министър-председателят подчертава, че е продължил да следва прогерманската политика на България, водена от бившите правителства. Той пише още, че българският народ „смъртно мрази болшевизма“ и ще изпрати със „сълзи“ германската армия при нейното изтегляне от страната.

Установява се, по думите на Никола Гаврилов, че „този доклад е фалшифициран“. Нещо повече. Той е бил изготвен от РО при Щаба на войската по искане на Иван Багрянов срещу сумата от 400 франка. Предназначението му е било „да бъде заблудена Германия, че уж Багрянов води 100 % прогерманска политика“. Народният обвинител още веднъж подчертава: „За неговата неавтентичност има безспорни доказателства.“

Характеризирайки политиката на Иван Багрянов, Никола Гаврилов твърди, че той е бил искрен. Какво има предвид народният обвинител?

Известно е, че Иван Багрянов е бил флигеладютант на цар Борис III до 1925 г. По това време между него и княгиня Евдокия се създават интимни отношения. Стига се дори до женитба, но поради несъгласието на цар Фердинанд бракът се проваля. Иван Багрянов е изолиран от двореца, но запазва приятелски отношения с цар Борис III. Връща се в политическия живот на страната през 1938 г. Като министър на земеделието и държавните имоти от 14 ноември 1938 до 4 февруари 1941 г. допринася немалко за развитието на селското стопанство. Иван Багрянов е доста популярен сред народа, има авторитет и се ползва с неговите симпатии. Поради това Никола Гаврилов казва: „Стоял е на два стола: бил е верен на двореца и на народа. Плакал е за смъртта на царя, но мъчи се да служи вярно и на народа.“

Никола Гаврилов признава, че правителството на Иван Багрянов се е опитвало да направи „завой“ във външната и вътрешната политика на държавата, но го е провело по един „нерешителен начин“.

В действителност още преди да се съгласи да състави правителство, Иван Багрянов преговаря с БРП чрез д-р Иван Пашов. Комунистите приемат предложената от него умерена формула за излизане на България от войната при спазване на „пълен неутралитет“, за да не се даде повод на Германия да окупира България, и му обещават поддръжка. Той води преговори и с представители на съветското посолство в София, които одобряват неговите намерения и приемането на поста. С тях е съгласуван и съставът на бъдещото правителство. Вече като министър-председател Иван Багрянов изпълнява обещанията си, дадени на БРП, че борбата с партизаните ще бъде възложена отново на жандармерията. За целта излиза постановление на Министерския съвет от 14 юни 1944 г., отменящо Постановление № 30. С друга заповед от 26 юни 1944 г. се нарежда да се прекратят произволът и репресиите в партизанските райони и срещу тях да се стреля само в сражение.

Разговори за помирение с БРП води и министърът на вътрешните работи проф. Александър Станишев. Той предлага „партизаните да се оставят в известни гори и села, там, където пожелаят, и да мируват, докато дадем пълна амнистия и провъзгласим с това наедно и неутралитета на България“. При срещите с представителя на ЦК на БРП д-р Иван Пашов му заявява, че партизанският апарат бил много сложен и не можел да се командва от София.

Иван Багрянов прави още една стъпка. Той предлага да се изпратят през Турция в Москва двама делегати за непосредствени преговори с Георги Димитров и съветските власти. Те трябва да изработят „програма за съвместни действия между Червената армия, РП и българската армия против немците в периода, когато Червената армия стигне до Дунав“. От страна на Багрянов преговорите да се водят от неговия съветник Стоил Стефанов, а от БРП — от д-р Минчо Нейчев. Информацията е предадена незабавно на Георги Димитров в Москва, а той от своя страна я препраща на Молотов и Сталин. Противно на очакванията, нещата се развиват в друга посока.

По указания на Москва Георги Димитров критикува ЦК на БРП (к), че се е поддал на „заблудите“ на Багряновото правителство и трябва да преустанови контактите си с него. С цел да разобличи водената от кабинета „двулична“ политика той написва няколко статии, предадени по радиостанция „Христо Ботев“. Изправяйки своята погрешна линия, ЦК на БРП (к) издава директива за активизиране на въоръжената борба и сваляне правителството на Иван Багрянов. При това положение завоят във вътрешната политика става невъзможен.

На 30 август 1944 г. правителството оповестява взетото си решение за отменяне на всички постановления по Закона за защита на нацията, третиращ положението на лицата от еврейски произход. То се отнася и до наредбите на Министерския съвет от 29 август 1942 г., издадени на неговата основа за създаване на Комисарство по еврейските въпроси и провеждане на ограничителни мерки срещу тях. Поради последвалата оставка на кабинета въпросът се решава от следващото правителство.

Според Никола Гаврилов най-голяма вина в правителството на Иван Багрянов има военният министър ген.-лейтенант Руси Хр. Русев и само той „следва да бъде осъден на смърт“ (генералът е министър на войната и в правителството на Добри Божилов — б, а.). Името му се свързва не само с подписването на Постановление № 30, но и с решението на правителството войската, полицията и жандармерията да започнат повсеместна офанзива с цел до края на август да ликвидират нелегалното движение. Но какво се установява по време на предварителното следствие?

Министър-председателят Иван Багрянов свиква командирите на армиите, на дивизиите и инспекторите на отделните редови войски, за да им разясни същността на взетото решение. Той изрично подчертава желанието на правителството да се действа в рамките на закона и срещу нелегалните да се стреля само в сражение. Отделно от него ген.-лейтенант Руси Хр. Русев инструктира военните за начина на организиране на офанзивата. Тя се изразява в провеждане на мащабни блокади в цялата страна за преследване и залавяне на нелегалните. По сведения, дадени от партизаните, в бой с врага са загинали няколко души. Общата оценка на партийното ръководство и ГЩ на НОВА е, че офанзивата „не е успяла“.

От останалите членове на кабинета „ръководна роля“ по думите на народния обвинител са играли проф. Александър Станишев и Руси Ст. Русев — адвокат, деец на БЗНС, министър на правосъдието до 12 юли 1944 г., а след това на земеделието и държавните имоти. За Първан Драганов — министър на външните работи от 12 юни 1944 г., Никола Гаврилов обяснява, че е бил „против войната срещу Англия и Америка“, без да уточнява каква присъда ще иска за него. Подобен е подходът му към министъра на финансите Димитър Савов. Той, заявява народният обвинител, „е прекъснал всякакви връзки с Германия“.

В дознанието си при следствието Димитър Савов пише: „Смятам, че правителството на Багрянов се е ръководило от интересите на страната.“ А в отговора на обвинителния акт добавя: „Правителството на Иван Багрянов се явява против авторитарния режим и за неговото премахване.“

Никола Гаврилов докладва и за кабинета на Константин Муравиев (2 — 9 септември 1944 г.). „Най-виновен е — посочва той — ген. Иван Маринов — министър на войната.“ Твърдението на народния обвинител е вярно от гледна точка на интересите на България. Но Никола Гаврилов явно не е наясно с действителното развитие на събитията около 9 септември 1944 г.

На няколкото заседания на Министерския съвет, проведени на 5 септември 1944 г., ген. Иван Маринов категорично се противопоставя на незабавното обявяване на война на Германия. Мотивите му са, че е необходима предварителна военна подготовка, а българската войска е пръсната. С това свое становище той повлиява на правителството и то решава да отложи с три дни официалното обявяване на война на Германия. На същия ден по радиото Съветският съюз обявява война на България. Така желанието на регентите и министрите, по думите на ген. Иван Маринов, да предотвратят навлизането на съветските войски в страната се проваля.

Никола Гаврилов засяга дейността и на министъра на вътрешните работи Вергил Димов от БЗНС. Той се обвинява за станалите инциденти в София на 6 и 7 септември 1944 г., при които се стига до сблъсъци между демонстрантите и полицията. За тях обаче, пояснява народният обвинител, „неговата виновност в съда не можа да се установи“.

Главният народен обвинител допълва своя колега: „Този кабинет може да бъде осъден само политически. Отложили са обявяването на войната с Германия само за да може да се изтегли българската армия при Битоля.“

След народните обвинители пръв взема думата министърът на правосъдието д-р Минчо Нейчев. Той не е съгласен с общата им постановка за присъдите по първия процес и остро я разкритикува. „Другарите народни обвинители, казва министърът, постъпват съвършено неправилно. Търси се най-тежкото престъпление и се започва оттам градация надолу. Със смърт искат да се накажат само най-виновните, а за по-малко виновните (в сравнение с тях) предвиждат по-малки наказания. Не се търси дали е извършено достатъчно престъпление, заслужаващо само по себе си смъртно наказание, а се гледа има ли други, извършили по-големи престъпления. Ако някой е убил 50 души и го наказваме със смърт, от това не следва, че оня, който е убил само едного, не заслужава също смъртно наказание. Например: Вазов е подписал Постановление № 30 — това е достатъчно, за да бъде осъден на смърт, макар че Филов в сравнение с него е още по-виновен.“

Членът на Политбюро и секретар на ЦК на БРП (к) е доста по-рязък, с тази разлика, че той оценява линията на народните обвинители от партийна гледна точка и свързаните с нея цели и интереси. Според него те не се чувстват „като хора на нашето движение, които търсят и най-малкото, което ще докаже виновността на тия бандити“. Вместо да бъдат политически заинтересовани от нанасянето на удар върху „тази камарила“, те имали линия на хора, които „стоят настрана от цялата борба на народа и сега мерят кой колко е виновен и пр.“. Петко Кунин смята, че тази тяхна линия „не е последователно антифашистка“ и се е отразила върху воденето на целия процес. „Има меко пипане“ — упреква ги той.

Обобщавайки казаното дотук от членовете на Политбюро, Трайчо Костов заявява категорично: „С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем да се съгласим.“ В духа на постановката на д-р Минчо Нейчев той предлага как да бъдат осъдени обвиняемите, следвайки съответния ред: „За регентите — смърт и за тримата. Дегенератството на Кирил не е смекчаващо вината обстоятелство. За съветниците — Севов и другите четирима, да се осъдят на най-тежкото наказание. Става въпрос за останалите 5 души (Л. Лулчев, Ст. Балан, П. Морфов, П. Груев и Св. Помянов — б. а.), те могат да не бъдат наказани на смърт, но трябва да бъдат тежко наказани.“

За първия кабинет на проф. Б. Филов Трайчо Костов отсича: „Въпросът е ясен — смърт.“

Министърът на вътрешните работи Антон Югов предлага да бъде направено изключение само за Димитър Кушев. „Много бързо го изхвърлиха от кабинета“ — добавя той. Но Трайчо Костов не е съгласен. Мотивите му са, че като член на правителството Д. Кушев е участвал в сключването на Тристранния пакт. Това по неговите думи е „достатъчно“ — т. е. и той да бъде осъден на смърт.

Същата съдба Трайчо Костов отрежда и на членовете на втория кабинет на проф. Б. Филов.

Според него решаващо за определяне на присъдите на правителството на Добри Божилов е Постановление № 30. На тази основа той иска „смърт за всички, които са го подписали“ — иначе казано, за цялото правителство.

Отхвърляйки изцяло оценката на Никола Гаврилов за кабинета на Иван Багрянов, Трайчо Костов изненадващо предлага тежки присъди на неговите членове. Със смърт трябва да бъдат наказани министър-председателят, министърът на правосъдието Ал. Сталийски, министърът на войната ген. Руси Хр. Русев, министърът на вътрешните работи проф. Ал. Станишев и министърът на външните работи Първан Драганов. Доживотен строг тъмничен затвор следва да получат министърът на железниците, пощите и телеграфите Борис Колчев, както и министърът на народното просвещение Михаил Арнаудов — професор по сравнителна литературна история в СУ „Св. Кл. Охридски“. За останалите членове на кабинета — Руси Ст. Русев, Димитър Савов и Христо Василев (министър на търговията, промишлеността и труда) Трайчо Костов употребява думата „по-малко“. Името на Славейко Василев — министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, не се споменава, тъй като той се самоубива непосредствено след 9.IX.1944 г.

Отхвърляйки становището на Георги Петров, че кабинетът на К. Муравиев „може да бъде осъден само политически“, Трайчо Костов заявява: „Никой от него не може да бъде оправдан. Въпросът е как да се осъдят.“ В тази връзка той разделя министрите на три групи. В първата влизат министър-председателят К. Муравиев и министърът на вътрешните работи Вергил Димов. Според него те трябва да се осъдят „най-тежко, но не на смърт“. Вергил Димов, обяснява той, зарад вътрешната му политика — „като адвокат на нашите процеси се държеше като враг“.

За втората група министри без портфейл — Никола Мушанов, Атанас Буров и Димитър Гичев, Трайчо Костов предлага една година.

Третата група министри — Борис Павлов — министър на правосъдието и временно управляващ Министерството на народното просвещение, Христо Попов — министър на земеделието и държавните имоти, Стефан Даскалов — министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, и д-р Александър Гиргинов — министър на финансите и управляващ Министерството на търговията, промишлеността и труда, следва да получат условна присъда.

По такъв начин към министрите, които трябва да бъдат осъдени на смърт (техните имена не се споменават на заседанието, тъй като се смятат за безспорни), Трайчо Костов прибавя още: ген.-лейтенант Теодоси Даскалов, д-р Иван Вазов, д-р Иван Бешков, Иван Багрянов, проф. Ал. Станишев, д-р Ал. Сталийски и Първан Драганов. Не се освобождават от отговорност така, както предлагат народните обвинители, съветниците на царя Л. Лулчев и Ст. Балан и министрите Иван Попов, Димитър Кушев, Христо Петров и целият кабинет на Константин Муравиев. По обясними причини за „вината“ на ген. Иван Маринов нито един член на Политбюро не се изказва. По време на съдебните заседания той се явява само като свидетел на обвинението.

Становището на Трайчо Костов за присъдите, които трябва да бъдат поискани от народните обвинители в края на първия процес, се приема от членовете на Политбюро без възражение. Но то съвсем не е последното.

Заседанието продължава с обсъждане на присъдите по втория процес — на депутатите от XXV Обикновено народно събрание. Изборите за него са проведени по области от 24 декември 1939 до 28 януари 1940 г. Съгласно новия избирателен закон от 22 октомври 1937 г. страната е разделена на 160 избирателни колегии, като всяка от тях има право да избира само един депутат. След забраната на партийно-политическите организации от режима на19-майците, която не е отменена, кандидатурите на народните представители се поставят не от партии, а чрез сложна процедура и спазване на определени изисквания. За пръв път в новата българска история избирателни права получават жените над 21-годишна възраст, но само „ако са омъжени, разведени или вдовици“. От общия брой на избирателите в гласуването участват 67,2 процента.

В стенографските дневници на XXV Обикновено народно събрание срещу имената на избраните депутати не се отбелязва дали са членували в някоя партия или организация, а само занятието, което упражняват, и образователният им ценз, тъй като те се явяват като личности. В парламента има 17 запасни офицери — предимно генерали, 60 адвокати, 20 земеделци, 22 търговци, няколко индустриалци и фабриканти. За народни представители са избрани 17 души бивши министри, между които двама министър-председатели — проф. Ал. Цанков и Никола Мушанов. От 160 депутати с висше образование са 103, със средно — 24. По такъв начин в съответствие с тогавашните разбирания се оформя един квалифициран парламент, съставен главно от специалисти и професионалисти в отделните стопански области. Разбира се, кабинетът, който провежда изборите, възползвайки се от т. нар. V правителствена зестра, се старае да си осигури мнозинство, на което да се опира при провеждането на вътрешната и външната политика.

На първото заседание на Народното събрание, открито на 24.II.1940 г., за председател е избран Никола Логофетов — адвокат. Заместник-председатели са Никола Захариев (по-късно министър) и Димитър Пешев — адвокат. На 16.V.1941 г. Никола Логофетов е сменен със зап. полк. Христо Калфов. На мястото на Никола Захариев на 26.VI.1942 г, за заместник-председател е избран д-р Петър Кьосеиванов — доктор на правните науки, адвокат.

Поради големия брой подсъдими народни представители те са разпределени между тримата народни обвинители. На заседанието на Политбюро присъстват само двама от тях.

Първият — Владимир Димчев, твърди, че няма нито един депутат, който може да бъде оправдан, с изключение на Атанас Каишев. Последният е бил болен и не е могъл да присъства на нито едно заседание (Ал. Каишев е починал на 29.1.1941 г.). Народният обвинител предлага да се направи „индивидуализация на подсъдимите“, като се имат предвид главно техните речи в Народното събрание. От тази гледна точка, въпреки че не е подготвен окончателно за това кой каква присъда следва да понесе, той заявява: „За 15–20 души ще искам смърт, за други — до живот, трети ще бъдат осъдени на по-леки наказания.“ Като пример към последната категория народният обвинител споменава имената на двама народни представители. Единият е Дончо Узунов — търговец, член на парламентарната комисия по Министерството на търговията, промишлеността и труда. Той — обяснява Владимир Димчев, е „писал статии във в. «Днес» (смятан за проводник на прогерманския курс — б. а.), но ОФ комитет говори добре за него“. Народният обвинител пропуска да съобщи една интересна подробност. Още на първата сесия на парламента на 29 март 1940 г. проф. Ал. Цанков изнася факта, че по време на неговото управление (1923 — 1926 г.) Дончо Узунов е бил осъден по Закона за защита на държавата и е лежал в затвора.

Вторият, д-р Никола Минков — член на бюджетната комисия в парламентарната комисия по външните работи, според Вл. Димчев „е фашист, но е честен“. Добре за него е говорил д-р Любен Дюкмеджиев, адвокат от парламентарната група на БРП в XXV Обикновено народно събрание.

Народният обвинител Върбан Ангелов допълва своя колега: „Борил се е против преследванията на евреите. Спасил е много хора от смърт. Ако остане жив, може да дойде до комунизма.“ На това изказване Трайчо Костов остро възразява: „Но той е идеологът на фашистите от «Млада България».“ (Става въпрос за младежка националистическа организация, свързана със Съюза на българските национални легиони — б. а.)

За друга група народни представители (имената им не се споменават) докладва Върбан Ангелов. Той смята, че неговите обвиняеми са безлични хора и само за някои от тях ще иска смъртни наказания. Народният обвинител се колебае за Петър Савов — адвокат, роден в Котел. Той ще иска да бъде оправдан депутатът Стефан Стателов, адвокат, поради това че е бил против правителствената политика, агитирал е по селата да не се дават храни за германците, предупреждавал е селяните да се укриват, бил е подведен по ЗЗД.

Двамата депутати се водят за привърженици на правителственото мнозинство и излиза, че то съвсем не е било единно. Вл. Димчев е принуден да подчертае: „В Народното събрание не е имало никаква политическа опозиция.“ Неговото твърдение не е съвсем точно. От общо 160 депутати към правителственото мнозинство принадлежат 140 души, между които има 24 земеделци. Между тях се оформят няколко групировки, известни като „групата на д-р П. Кьосеиванов“, „групата на Иван Багрянов“ и „групата на Д. Пешев“, внесла на 17 март 1943 г. изложение против депортирането на евреите. Най-лоялна е групата около министър-председателя проф. Б. Филов. По редица въпроси между тях има различия, но те се проявяват главно при дебатите, а не при гласуването. Освен това преброяването на гласовете става „на око“ и поради големия си брой мнозинството винаги има предимство.

Останалият състав на парламента, смятан за „опозиция“, е твърде разнолик. БРП успява да спечели 9 мандата, като подкрепя кандидатурата и на д-р Никола Сакаров, бивш член на БКП (т. с.)- На 10. VII. 1941 г. членовете на нейната парламентарна група са касирани. Председателят на парламента мотивира взетото решение с това, че те са „развивали партийно-политическа дейност“ във и извън Народното събрание.

„Легалната политическа опозиция“, наречена така, тъй като приема само парламентарните средства на борба, е съставена от отделни дейци на бивши демократически партии и организации, но не е обособена в парламентарна група. Те гласуват заедно против редица закони, не одобряват присъединяването на България към Тристранния пакт, обявяването на война на Англия и САЩ, изказват се против Закона за защита на нацията и гоненията на евреите и т. н

След изслушване на народните обвинители Трайчо Костов дава указание как да се процедира по втория процес: „Никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан. Да се представи списък за присъдите на депутатите, който да бъде съгласуван с нас. Обвинителните речи по първия процес да започнат сряда-четвъртък, а по втория — от петък-събота (към 25 януари).“