Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Вили Васев

Агенция „Демокрация“ 1994

Книгата се издава с любезното съдействие на съюз „Истина“

(c) Послеслов проф. д-р Георги Марков

 

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Корекция

Поглед в съдебните зали

При съставянето на обвинителния акт комисията към ЦК на БРП (к) се натъква на някои трудности. Установява се, че много от официалните архиви, както и този на външното министерство, липсват. С шифрована телеграма до Георги Димитров в Москва ЦК съобщава: „Дипломатическата преписка и други документи на Министерството на външните работи са взети от съветските следствени органи и изпратени в Москва. Част от тези документи обаче сега са необходими за съставяне на обвинителния акт против бившите фашистки правителства за народния съд. Направете така, че срочно да бъдат снети копия и документите върнати, тъй като без тях са вързани ръцете на държавния обвинител.“ С писмо до министъра на външните работи на Съветския съюз В. Молотов Георги Димитров предава искането на ЦК на БРП (к). Седмица по-късно е получен лаконичен отговор, че документите не са намерени. Какви са били съображенията на съветското правителство да не върне архивите, не е известно, но те и сега се намират там.

Съгласно Наредбата-закон народният съд трябва да завърши своята работа най-късно до 1 януари 1945 г. По-късно срокът е удължаван на няколко пъти. По настояване на ЦК на БРП (к) е решено да се изчакат присъдите на централните процеси в София — на регентите, царските съветници, министрите и народните представители, а след това да започнат и останалите. Целта е да бъде постигнат „политически ефект“, като бъдат наказани „първо най-големите виновници, а после по-малките“. Не е известно кога ще бъдат върнати от Москва задържаните там лица.

На 18 декември 1944 г. Политбюро решава, че главните процеси не могат да бъдат повече отлагани. В тази връзка се обсъжда и партийното становище за присъдите, които то ще поиска. С шифрована радиограма Трайчо Костов (Спиридонов) съобщава на Георги Димитров (Дед) в Москва: „19.XII. Утре почва народният съд. Тодор предлага министрите от Филовия и Божиловия кабинет да бъдат осъдени на смърт, Багрянов и компания — до живот, а от Муравиевия кабинет някои да бъдат евентуално даже оправдани. Ние още не сме решили окончателно, но сме склонни да бъдем по-строги. Багрянов, Драганов, Станишев, Сталийски и ген. Руси Русев — на смърт, останалите от тоя кабинет — на 15 години. Не ни се иска да освобождаваме когото и да било от Муравиевия кабинет, освен ако решим, че Гичев напр. би ни бил нужен за борба срещу Гемето. Разбира се, наказанията за тях ще бъдат минимални. Ти как мислиш? Спиридонов.“

С нова радиограма Трайчо Костов по-подробно обяснява на Георги Димитров какъв е замисълът на Политбюро. „Все повече — пише той, укрепва мисълта, че ще трябва чрез Гичев да държим Гемето винаги в шах. От това той най-много се страхува. Място за двама вождове в Земеделския съюз няма. Споразумението помежду им едва ли е възможно, защото Гемето мъчно ще се съгласи да свири втора цигулка. Ако това е така, тогава трябва да оправдаем Гичева или най-много условно да го осъдим, за да го пуснем, когато стане нужда. А заедно с Гичев трябва да оправдаем и други от Муравиевия кабинет. Съобщи срочно твоето мнение, защото трябва да дадем вече линия на съда, който днес започва работа.“

След два дни е получен отговор: „Спиридонов. Според мен никой не следва да бъде оправдан. Всички те носят отговорност и трябва да получат наказание. Разбира се, размерът на наказанието трябва да се определи в съответствие със степента на отговорност. Примерно за министрите от първите два кабинета и за тези от третия кабинет, които непосредствено отговарят за палаческите действия против народа, за ограбването на страната — висш размер на наказание. За останалите от третия и четвъртия кабинет — доживотен затвор и от 15 г. до 1 г. Много е важно щото всичко това да бъде по съответния начин съгласувано с най-важните партньори и също така достатъчно обосновано в съдебната присъда. Дед.“[1]

Отговорът за коалиционното правителство на Константин Муравиев се забавя с няколко часа. Предполага се, че Георги Димитров се е консултирал със съветските си другари и тогава изпраща втора радиограма. В нея той посочва, че правителството на Муравиев носи също „голяма политическа отговорност“ и всички негови министри трябва да бъдат осъдени. За Никола Мушанов от Демократическата партия, Димитър Гичев от БЗНС „Врабча“ и Атанас Буров от Народната партия и др., които са водили според Георги Димитров „известна, макар и съвършено непоследователна опозиция против прогерманския курс“, съдът може да постанови минимално наказание до условна присъда.

На 20 декември 1944 г. в Тържествената зала на Съдебната палата в София започват заседанията на Първи върховен състав на Народния съд. Председател на съда е Богдан Шулев, а подпредседател Давид Николов (Софийски апелативен съд) и членове: Йордан Шумков (Софийски апелативен съд), Стефан Манов — адвокат, Мишо Димитров — бивш учител, Вера Начева — бивша учителка, Рада Тодорова — пенсионерка учителка, Димитър Митев — учител от с. Турековци, Васил Христов от Ботевград — земеделец, Тодор Милев от с. Долна Диканя — работник, и Крум Киров от Перник — миньор. След прочитане на списъка на подсъдимите регенти, царски съветници, министри за времето от януари 1941 до 9 септември 1944 г. професорът по наказателно право Николай Долапчиев (член на централното ръководство на „Звено“) отправя към председателя на съда няколко възражения. В качеството си на защитник на княз Кирил Преславски и бившия министър-председател Добри Божилов той смята, че е нарушена съдебната практика относно назначаването на служебни защитници от Адвокатския съвет на отсъстващите подсъдими — регенти и министри. Проф. Николай Долапчиев обосновава, че всеки един обвиняем има право да приеме или да се откаже от своя служебен защитник, а посочените отсъстващи по това дело нямат такава възможност. „Ако това пълномощно липсва, казва той, ние сме в невъзможност да изпълним своя дълг. Аз не мога да зная каква е позицията на моя подзащитник в това дело, дали ще приеме своята вина, или ще се отрече, каква позиция на отбрана ще възприеме, какви доказателства ще посочи и т. н,“ По подобен начин стои въпросът със защитниците на другите двама регенти — адвокат Любен Данаилов на проф. Богдан Филов и адвокат Иван Бойдев на ген.-лейтенант Никола Михов.

В подкрепа на горното становище се изказва и професорът по гражданско право в Софийския университет и член на БАН Йосиф Фаденхехт. „Моето мнение, заявява той, е, че един адвокат, който е поставен да поеме защитата на един отсъстващ подсъдим, е поставен в една фактическа и правна невъзможност да изпълни своя дълг, така както повелява законът, дълг, който се включва в понятието на адвокатската защита пред съда, или само да се каже, че е имало защита.“

Като резултат в залата настъпва оживление, а в съдебния състав — явен смут. От банките на служебните защитници се подхвърлят реплики: „Кажете къде са отсъстващите подсъдими?“ Но отговор от председателя на съда няма. Според последната информация, получена от Георги Димитров, намеренията на Москва още не са известни. „Не е решено тука, пише той до Трайчо Костов, ще бъдат ли изпратени в София въпросните министри, за да бъдат съдени в тяхно присъствие от Народния съд. Аз предложих регентите да задържат тук, за да бъдат съдени от международен съд, а министрите да бъдат отправени в София.“

След продължилите два часа дебати съдът се оттегля на съвещание. Правят се сондажи с министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев, а той от своя страна — с ЦК на БРП (к). Един час по-късно председателят на съда Богдан Шулев съобщава в съдебната зала, че възраженията на проф. Николай Долапчиев и проф. Йосиф Фаденхехт се отхвърлят поради следните съображения: „Процесът се развива пред Народния съд, освободен от стесненията на обвинителните материали и процесуални закони, че се касае за наторни факти и становища, установени в съзнанието на цял народ, и защитниците, които желаят да изпълнят добросъвестно своя правен дълг, макар и служебно назначени, имат изобилен материал да заемат своето становище в процеса, което да бъде в съгласие не само с интересите на техните подзащитници, но и в съгласие с върховните интереси на българския народ.“

Вторият въпрос, който проф. Николай Долапчиев и проф. Йосиф Фаденхехт поставят, е съдът да изясни кога и как е връчен обвинителният акт на отсъстващите подсъдими. Налага се думата да вземе главният народен обвинител Георги Петров. „Аз смятам — казва той, — че за отсъстващите лица трябва да приемем, че обвинителният акт е вече редовен по силата на онази процедура, която е предвидена в Закона за народния съд.“ В случая той напомня, че съгласно Наредбата — закон няма да се спазват правните норми на тогава действащото законодателство. Още по-абсурдно звучи неговото обяснение, че отсъстващите подсъдими (а те са в Москва — б. а.) са поканени чрез обявление да си получат обвинителния акт от канцеларията на съда. Естествено е, че при тяхното положение това не може да стане, а някои дори не знаят, че са подсъдими. Но Георги Петров настоява на своето: „Това е установена практика на съда и следователно трябва да се приеме, че след изтичането на седемдневен срок от обявлението обвинителният акт е получен...“

Опитите за възражение на двамата професори са прекъснати и председателят на съда дава ход на делото. Така те не успяват да го отложат, но с развилите се дебати дават гласност за грубо нарушаване на съдебната практика пред присъстващите в залата български и чуждестранни журналисти. Възникналият спор обаче не прониква в нашия печат. Още в края на октомври 1944 г. с писмо до Трайчо Костов Георги Димитров от Москва е наредил да се вземат съответните мерки. Според него „под флага на военна цензура, необходима във военно време, трябва драстично да се проведе и другата, политическата цензура, като не се допуща в печата нищо, което вреди на делото на Отечествения фронт“. На Министерския съвет се препоръчва да установи кои вестници са „необходими“ да излизат и на кои няма да бъде разрешено да се отпечатват и разпространяват.

В деня, в който започва Народният съд — 20.XII.1944 г., Министерският съвет приема Наредба-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица. Съгласно чл. 1, това са хора, опасни за „държавния ред и сигурност“. Настаняването им на определени места и селища става с мотивирана заповед на министъра на вътрешните работи по доклад на директора на милицията след проведено дознание.

По същество приетият закон идва да узакони създадените още след 9 септември лагери в страната. Техният брой трудно може да се установи, защото милицията по своя инициатива в много населени места формира групи от задържани „фашисти“ и ги използва за принудителна работа. Освен това следствените органи прилагат „бързата процедура“ за въдворяване в лагерите на лица без предварително дознание.

На заседание през декември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа възлизат на 37 347 души. Той отбелязва, че от тях е твърде голям броят на членовете на семействата и близки на подведените за съдене от Народния съд лица. Според него тази мярка е необходима, за да се изолират „фашистите от народа, който желаел да се труди спокойно“.

В радиограма Георги Димитров обръща внимание на Трайчо Костов: „Процесите трябва да бъдат публични, но на обвиняемите да не се позволи в никакъв случай да ги използват като трибуна за своите противонародни цели, под факела на своя защита.“ За целта комисията към ЦК на БРП (к), подготвила обвинителния акт, уточнява предварително и основните въпроси, които трябва да бъдат задавани на подсъдимите при разпитите. Те се свеждат до следното:

— Защо е одобрил влизането на България в Тристранния пакт на 1 март 1941 г.?

— Защо не се е възпротивил на влизането на германските войски на територията на България, като с това е нарушена водената дотогава политика на неутралитет, и е улеснил военния удар върху Гърция и Югославия?

— Подкрепил ли е изпращането на български окупационни войски на техни територии?

— Одобрил ли е и защо влизането на България в антикоминтерновския пакт?

— Защо не се е възпротивил на обявяването на война на САЩ и Англия на 12 декември 1941 г.?

— Защо е подкрепил правителството при провеждане на враждебни акции срещу СССР — разграбване на имуществото на съветската книжарница в София, закриване на съветското представителство във Варна, водене на широка пропаганда във вестниците и радиото против СССР, поставяне под полицейски надзор на членовете на съветското посолство в столицата?

Освен това разпитите трябва да се водят така, че да не се даде възможност на подсъдимите да оспорват или оневиняват обявената в обвинителния акт политика, водена от управляващите кръгове за „престъпна“. По такъв начин остава само формално да се потвърди тяхната вина.

Въпреки предварителните инструкции обаче развитието на процеса тръгва в друга насока.

Взети са и конкретни мерки по организацията на съда. До съдебната зала се допускат ограничен кръг лица и такива с предварително издавани пропуски и карти от Дирекцията на милицията. Между тях има групи, изпратени с цел да репликират в подходящ момент подсъдимите по време на разпитите. На процеса са допуснати като наблюдатели английски, френски и други чужди кореспонденти. Още в първите дописки, появили се в международния печат, те изказват опасение, че при този състав на съдиите „мнозина от виновниците ще се отърват, а някои невинни ще пострадат“.

Главният народен обвинител Георги Петров е отговорен за цялостното провеждане на Народния съд. Наред с това той съставя и поддържа общата политическа част на обвинението на регентите, на двата кабинета на проф. Богдан Филов и кабинета на Добри Божилов. С обвинението на правителството на Иван Багрянов, Константин Муравиев и царските съветници са ангажирани народните обвинители Никола Гаврилов и Атанас Армянов.

Поради отсъствието на регентите разпитът на подсъдимите започва с царските съветници арх. Йордан Севов, Любомир Лулчев, Димитър Генчев, Павел Груев, Светослав Помянов, ген. Рафаил Жечев, д-р Петър Костов, д-р Георги Ханджиев, Станислав Балан и Петър Морфов. Съдът се ръководи от указанията на Георги Димитров, че династията трябва политически да се дискредитира чрез Народния съд в лицето на цар Фердинанд, цар Борис III и дворцовата камарила. Това налага и те да бъдат осъдени. По думите на Георги Петров днес се налага да се постави на подсъдимата скамейка неспокойният дух на починалия монарх, „за да го развенчаем като «народен цар» и да го заклеймим като палач на българския народ“.

Разпитите на царските съветници обаче не потвърждават замисъла на Георги Петров. Изнесените от тях факти разкриват много подробности за маниера на работа, начина на управление и живота на българския монарх. Нещо повече. Всеки един от дворцовите съветници дава положителна характеристика на цар Борис III като личност и държавник. Затова не е случайно, че макар и цензурирано, в българския печат се отдава внимание почти само на царските съветници, а се пренебрегват разпитите на останалите подсъдими лица.

Народният съдия Рада Тодорова недоволства пред ЦК на БРП (к): „Един от обвиняемите, Лулчев, вчера се обърна в обвинител: вика, прекъсва.“ На разпита на арх. Йордан Севов съдът отделя два дни, понеже по думите на Георги Петров той бил важна личност, „вицекрал“.

В следващите дни са разпитани министрите от първия кабинет на проф. Богдан Филов. Резултатите са отново същите. Министърът на войната ген.-лейтенант Теодоси Даскалов (внук на Бачо Киро) обосновава с конкретни, аргументирани факти, че влизането на България в Тристранния пакт е било единствен възможен изход при тогавашните условия за страната. Отказът според него би довел до окупация на държавата, пълно разорение на народното стопанство, разгром на войската и избиване на демократичните дейци. Още по-изненадваща за съда е дългата и подробна реч на бившия министър на земеделието и държавните имоти Димитър Кушев от БЗНС. „Днес, обяснява Рада Тодорова пред Секретариата на ЦК, дадохме възможност на Кушев да изнесе, че е действал в полза на комунистите.“

Министърът на правосъдието д-р Минчо Нейчев, който с внимание следи хода на процеса, констатира, че „съдът седи със страхопочитание пред обвиняемите, вместо да бъде обратното“.

Насоките на развитието на делото предизвикват незабавна реакция от страна на милицията. Достъпът до съдебните зали се свежда до минимум, навсякъде се виждат само шмайзери, а по-малко публика. Махнати са поставените пред тях високоговорители, за да не се чуват разпитите. Задържани са десетина адвокати защитници, позволили си да репликират и прекъсват съдиите.

На 20 декември 1944 г. започват заседанията и на Втори върховен състав на Народния съд. Подсъдими са депутатите от XXV Обикновено народно събрание. Негов председател е Светослав Кираджиев и членове: Кирил Григоров, Васил Цветков, Марин Гешков; Кирил Бежански, Йордан Пергамов, Димитрина Йосифова, Катя Ботушева, Стоян Митов, Васил Модев, Милан Ангелов, Гаврил Чочов. Народни обвинители са Владимир Димчев, Г. Керемедчиев и Върбан Ангелов.

От общо 160 народни представители в XXV Обикновено народно събрание на подсъдимата скамейка са поставени 127 от тях, определяни като „правителствено болшинство“. Възрастта им е от 30 до 60 години.

При прочитане имената на подсъдимите се установява, че от 127 бивши депутати присъстват 111, в неизвестност са 7, а починали 9. Общата част на обвинителния акт е подобна по съдържание, както при Първи върховен състав, с допълнението, че народните представители „са били верни и са дали подкрепа на фашистките кабинети от 1.1.1941 до 9.IX.1944 г.“.

По-късно един лондонски журналист, присъствал на процеса, споделя с ръководителя на английската мисия към Съюзната контролна комисия: „Бившите депутати влизаха в съдебната зала по двама на дълга върволица, пазени от въоръжени мъже с груби лица. Повечето от тях навеждаха глави и стъпваха несигурно. Останах с впечатлението, че те осъзнават съдбата си. Всичко това ми напомняше на антична трагедия. Питам се дали това е Европа.“

Съдебното дирене протича по определена процедура. Въпросите към подсъдимите са същите, както при Първи върховен състав, но за печелене на време са съкратени на три, а след първите заседания — на две групи. Никой от съдиите с изключение на Марин Гешков няма право да задава самостоятелни въпроси освен чрез председателя на съда, като му дава написана бележка. А той от своя страна след приключването на всяко заседание свиква в кабинета си народните съдии, за да обсъдят протичането на процеса. Председателят на съда се допитва до тях и дали не е допуснал „грешки“ в смисъл склонение от партийните инструкции, за да могат те по-нататък да се избягват.

Наредбата-закон дава възможност на подсъдимите да представят своите възражения и посочат доказателства в 7-дневен срок след връчване на обвинителния акт. Освен това те имат право да дават свободни и подробни обяснения пред съда, както и да посочат неограничен брой свидетели и писмени доказателства. По първия процес броят на свидетелите възлиза на около 400 души, а по втория — от 20 до 50 на всеки един от народните представители. При това положение спазването на техните права би означавало делата да се проточат с няколко месеца над предвидения за тяхното завършване срок. Съобразявайки се със създалата се ситуация, председателят на Втори върховен състав Светослав Кираджиев решава да допусне до съда 15 процента от общия брой на посочените свидетели, или по 2–3 души на подсъдим. Те трябва да бъдат предимно от София, за да не се проточи процесът по неговите думи „поради неявка на свидетели“. По подобен начин процедира и Първи върховен състав на Народния съд.

Бележки

[1] Спиридонов е псевдоним на Трайчо Костов, а Дед — на Георги Димитров.