Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Обвинението се дирижира от Москва

В началото на октомври 1944 г. в Съветския съюз са отведени и други бивши министър-председатели, министри и военни лица за времето от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. Те са настанени в правителствени вили край Москва и разпитвани от органите на НКВД. Ръководството на БРП (к) не знае какво възнамерява да прави с тях съветското правителство. Предполага се, че те може би ще бъдат изправени да отговарят за деянията си пред международен съд. Затова в Наредбата-закон от 6 октомври 1944 г. не са включени регентите, а формулировката „други граждански или военни лица“ е най-обща.

С радиограма от 25 ноември 1944 г. Трайчо Костов пита Георги Димитров: „Кой и как ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под съветско попечителство. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или трябва да ги съдим задочно?“

Вероятно Георги Димитров също няма точна информация, затова и отговор не последва. Трайчо Костов, който по това време е секретар и ръководител на БРП (к), е принуден да се обърне отново към него, само че този път с по-остър тон: „Досега от съветските органи са взети под арест регентите, 14 министри и 3-ма депутати. Някои от тях още не са били под следствие тук. Ако продължава така, то нашият народен съд ще остане без министри. Ще бъдат ли те върнати, за да ги съдим ние, или ще ги съдят съветските органи, или ще бъде нужно да ги съдим два пъти — ние задочно и съветските органи?“

Друг проблем, който безпокои Политбюро, е как да се постъпи със сестрата на цар Борис III — княгиня Евдокия. В Дирекцията на народната милиция тя написва подробно дознание, в което отговаря на предварително поставени 16 въпроса от главния народен обвинител. Целта е да се намерят достатъчно доказателства, уличаващи я като съветник на цар Борис III и един от виновниците за прогерманската политика на България. В тази връзка са разпитвани и десетки свидетели. Но следствието е неприятно изненадано. При съпоставяне на фактите се доказват нейните открито проявявани антигермански настроения и чувства. Нещо повече, княгинята с искрено желание е полагала усилия за създаване на по-топли отношения на България с Англия. С неудовлетворение Трайчо Костов пише на Георги Димитров, че тя „не може да бъде изведена пред народния съд, защото данни за дейността й мъчно могат да се намерят“. Още по-негативна е реакцията на някои крайни антимонархически среди от Народния съюз „Звено“. Те продължават да смятат княгинята за „главен вдъхновител и проводник на Борисовата политика“ и търсят начин за извънсъдебна разправа с нея. Трайчо Костов отбелязва: „Има опасност да не се извърши от тия среди някоя глупост.“ Става дума не за проявено милосърдие, а за това, че посягането върху живота на княгиня Евдокия би довело до вътрешни и международни усложнения за България. Затова Трайчо Костов иска съвет от Георги Димитров как най-безболезнено да се отърват от нея. С радиограма от 19 декември 1944 г. той го пита: „Не я ли щат нашите приятели?“ — т. е. тя да бъде изпратена в Москва.

По молба на царица Иоанна и с намесата на регента Тодор Павлов е намерено компромисно решение. Княгиня Евдокия е пусната от Дирекцията на народната милиция и поставена под домашен арест в къщата си в кв. „Изгрева“.

Съобразявайки се с ограниченото време, назначената комисия от ЦК на БРП (к) изработва набързо обвинителния акт. На 13 декември 1944 г. той е връчен на обвиняемите и публикуван в печата. На същия ден Трайчо Костов пише на Георги Димитров, че неговите евентуални бележки ще бъдат взети под внимание при съставяне на обвинителната реч, „понеже не бива да се бавят повече процесите“.

Писмените препоръки, изработени съвместно с Васил Коларов, са получени на 17 декември 1944 г. и връчени на главния народен обвинител Георги Петров. В тях е отразена политическата линия на Комунистическата партия, водена от началото на Втората световна война, и нейните задачи на настоящия етап. От тази гледна точка Георги Петров трябва да обоснове основните пунктове на обвинителната си реч. Георги Димитров и Васил Коларов поставят ударението върху няколко възлови проблема.

Първият се отнася до това да се противопостави на „немско-фашисткия империализъм“ освободителната мисия на СССР и Червената армия. Нейните съюзници са поставени на заден план. И това тяхно изискване не е случайно.

Още тогава обявяването на война на България от Съветския съюз и навлизането на неговите войски не се посреща еднозначно в обществото. Страната се управлява от демократично правителство с министър-председател от БЗНС Константин Муравиев. На 5 септември то е взело решение да обяви война на Германия и по негово настояване е започнало изтегляне на германските военни части от България. Логично възниква въпросът може ли това правителство да се квалифицира като фашистко, а неговите членове — арестувани и предадени за съдене?

Решението за действие на Москва не е съгласувано с нейните съюзници — Англия и САЩ. ЦК на БРП (к) бърза да информира Георги Димитров: „Идването на Червената армия в България е било за тях неприятна изненада.“ В изявление върху военното положение в Европа, направено пред Камарата на общините, за България Чърчил казва: „Съветската намеса бе неочаквана и ефикасна.“

Вторият проблем, на който Георги Димитров обръща внимание, е в обвинителната реч да се посочи, че появяването на съветските войски на границата на държавата ни дава тласък на „народното движение“ и по такъв начин „помогна на българския народ да се освободи от национално робство“.

Оценката за 9 септември като народно въстание, организирано и проведено от Комунистическата партия, е също проблематична. Тя не се споделя дори от някои нейни съюзници от Отечествения фронт. Според лидера на Земеделския съюз Г. М. Димитров промяната е заслуга преди всичко на българските селяни с подкрепата на някои части от армията. За ролята на Червената армия той и дума не споменава. Претенции за най-голяма роля в деветосептемврийския акт има и Народният съюз „Звено“. А и в редица документи на местни организации на Комунистическата партия и ОФ комитетите се употребява терминът „военен преврат“, а не въстание.

В доклад на конференцията на БРП (к) в Софийска област на 25 септември 1944 г. Трайчо Костов заявява: „9 септември не е обикновен преврат, макар че решаващият удар — събарянето на старото правителство — беше дело именно на армията.“ А в Москва Сталин обръща внимание на Георги Димитров, че в България няма въстание, „а просто Червената армия завзема властта и я дава на ОФ-комунисти“.

В подобен дух е неговото изискване предложението на съветското правителство от 26 ноември 1940 г. за сключване на пакт за взаимна помощ с България „да се използва с всичката предпазливост“ и „да не се цитира изцяло“. Какво има предвид Георги Димитров?

Едно от основните обвинения срещу цар Борис III и правителството на проф. Богдан Филов е, че с присъединяването към Тристранния пакт България е „въвлечена във войната на страната на Хитлер“. В същото време те са отхвърлили съветското предложение, а неговото приемане според Георги Димитров „щяло да попречи на по-нататъшното разширение“ на военния конфликт от Германия. А в точка 12 е записано: „При условие да се сключи пакт за взаимопомощ със СССР отпадат възраженията против присъединяването на България към известния пакт на трите държави. Напълно вероятно е, че и СССР в този случай ще се присъедини към Тристранния пакт.“

Ако този факт стане известен на обществеността, как ще издържи така формулираното обвинение на Народния съд? И още нещо. В съветското предложение, макар и индиректно, прозират старите имперски претенции на Русия към Проливите. Пътят към тях минава и през България. Затова срещу сключването на пакта Съветският съюз е готов да окаже военна помощ на страната за осъществяване на нейните териториални претенции в Европейската част на Турция, и по-конкретно в Западна и Източна Тракия. На практика това би довело до военен конфликт с Турция и разширяване на войната на Балканите, но не по вина на Германия. В този смисъл указанията на Георги Димитров, намерили място в обвинителната реч, довеждат до изопачаване на историческата истина в името на теснопартийни интереси.

По-нататък той оценява стремежите на управляващите да решат проблема за национално обединение като проява на „великобългарския шовинизъм“, който създал благоприятни условия за присъединяването на страната към Тристранния пакт. В тази насока в обвинителната реч според Георги Димитров трябва да се разкрие обстойно и вината на Кобургготската династия за националните катастрофи на България. При характеристиката на нейната „предателска роля“, посочва той, да се започне още от Фердинанд.

В канцеларията на главния народен обвинител Георги Петров всекидневно постъпват писма, молби и телеграми. В тях близки на арестувани го питат какво е станало и къде се намират задържаните във връзка с Народния съд лица. По съответен ред той ги препраща в Дирекцията на милицията с молба да му дадат исканите сведения. Обаче, както сам той отбелязва, „отговор почти никога не получавах — имаше стотици такива заявления. Само милиционерският инспектор др. Тасев ми отговори на няколко такива заявления, че подобни лица няма задържани“.

За Георги Петров става ясно, че милицията има свои методи на действия и не желае да се съобразява с никого. По такъв начин „изчезват“ много хора и близките им така и не ги виждат повече.

Наред с това Георги Петров получава от цялата страна оплаквания, че при извършени обиски милиционери изземват от домовете на арестуваните лични вещи и покъщнина, преди те да бъдат подведени под съдебна отговорност. На много места се констатира и отнемане на жилища, след което в тях се настаняват „непознати лица“. А съгласно Наредбата-закон, възмущава се Георги Петров, конфискацията може да настъпи едва след постановяването й в присъда. В случай че тя е оправдателна, нито вещите няма да могат да бъдат върнати обратно на пострадалите, нито пък жилищата им — освободени. По-късно Георги Петров пише: „Един вид вършим експроприация на движимата и недвижимата собственост на задържаните лица, и то по един съвършено неразумен начин. Това беше стихия на безначалието и на беззаконието и даваше страшно отражение дори в нашите собствени отечественофронтовски среди.“

В архивите са запазени стотици документи, разкриващи механизма на „изчезване“, който е твърде типичен.

На 9 септември 1944 г. в Търговище е задържан околийският управител на града о. з. капитан Марко Суланов заедно с още 26 души. Те са поставени под арест в училището на с. Въбел, Търговищко, до 1 октомври 1944 г., след което следите им се губят. При направената справка в милицията от съпругата на околийския управител е отговорено, че той е изпратен в Софийския централен затвор при народните представители за разследване. Оттам обаче й заявяват, че такова лице в затвора не е постъпило. По-късно „изчезналият“ Марко Суланов е осъден задочно на смърт от Народния съд. А междувременно неговата съпруга заедно с двете си деца е изгонена от къщата й, без да й бъде позволено да вземе вещите си. В дома се настанява семейството на Найден Младенов — партизанин, по занятие каменар.

В доклад до МВР от декември 1944 г. новият околийски управител на Търговище потвърждава, че същите 26 лица са отведени с камион и оттогава са в „неизвестност“. Но на близките им е казано, че са изпратени за съдене в София.

По същата схема на съпругата на свещеника Йордан Камберов от с. Поибрене — Панагюрско, народният обвинител в Новоселци, Софийско, съобщава, че той не е привлечен да отговаря по Наредбата-закон за Народния съд.

Сведение за изчезналия си съпруг от НК на ОФ и министъра на вътрешните работи иска и Иванка Христова от с. Брестово, Ловешко. Той е „задигнат“ по нейните думи на 5 октомври 1944 г. от непознати лица с камион заедно с още пет души и откарани в неизвестна посока.

По нареждане на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев Георги Петров обикаля всички области в страната с цел да ускори предварителната подготовка на Народния съд. Наред с това той посещава Дирекцията на народната милиция, местните милиционерски участъци и Софийския централен затвор. Главният народен обвинител установява, че и тук има нарушения на определения ред. „Задържаните лица — пише той до ЦК на БРП (к), — между които имаше и невинни, задържани по лично донесение и за лична мъст, се държаха с месеци без завивки (черги и одеяла) и без бельо за преобличане... В резултат на това хората бяха въшлясали и имаше голяма опасност да се появи някоя инфекциозна болест, която би застрашила и софийските граждани. Появила се бе и краста.“ Георги Петров има и точни сведения, че някои от народните обвинители, бивши следователи, инквизират арестуваните и проявяват към тях излишна бруталност. Воден от разбирането, че отговорността за всичко това, вършено в името на Народния съд, пада върху него като главен обвинител, той се опитва да вземе някои мерки. Но интервенцията на Георги Петров пред ръководството на милицията да се поправят извършените „нередности“ се смята за проявена „мекота“ и се посреща с неприязън. „Очевидно — отбелязва той — ни делеше нещо съществено в нашите разбирания по някои тактически въпроси на времето.“

Георги Петров споделя становището на Комунистическата партия, че Народният съд е продължение на чистката, но държи тя да става в рамките на закона. Затова той се обръща с писма до Дирекцията на народната милиция в София с копие до областните и околийските директори, милиционерски началници, кметове и комитетите на ОФ, в което предупреждава:

Да се разбере, че когато апаратът на народното обвинителство е вече в действие, Народната милиция остава един помощен и крайно полезен орган на народната обвинителска власт.

— Да престанат всякакви ексцесии, грабежи, бруталност и беззакония, за да се запази престижът на органите на Народния съд.

— Задължава ръководните органи на Народната милиция да организират служба за даване сведения на заинтересуваните близки — къде се намират задържаните лица, да се приемат необходимите им дрехи и храна.