Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амос Дарагон (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malediction de Freyja, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Браян Перо. Проклятието на Фрея

Канадска, първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Нина Славова

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

ISBN-10: 954-26-0399-1

ISBN-13: 978-954-26-0399-3

История

  1. — Добавяне

20
Новият екип

Пътуването на връщане мина без проблеми. Няколко дни бяха достатъчни на флаголфиера да стигне до континента. Това пътешествие през облаците очарова Пазителя на маските. Амос прелетя Голямата бариера от мъгла и зърна Сивия човек, който предпазливо ги наблюдаваше отдолу. Момчето си помисли за Касо. От тази позиция навигаторът щеше да нарисува изключително точни карти, за да направлява бъдещите плавания на беоритите. От висините се виждаше разположението на островите, морските течения и пътят на рибните пасажи и на едрите морски бозайници.

За Беорф обаче пътуването бе истински ад. Постоянно болен, той не можеше да сложи нищо в уста и от тази принудителна диета отслабна с няколко килограма. Затворен в летателния апарат, беоритът се закле, че краката му никога повече няма да се отделят от твърдата почва. Страдащ от пристъпи на повръщане и безсъние, Беорф беше крайно изнервен и Медуза се стараеше с всички сили да го разведрява и успокоява.

Въпреки добрите грижи на флаг малкият дракон не издържа до края на пътуването и умря няколко часа преди балонът да кацне край Упсгран. Амос бе разстроен. Той беше отнесъл яйцето от леговището на дракона в Рамусбергет. Животното имаше ужасен характер, но беше част от живота му. Искаше му се този опасен, но и невероятен звяр да бе имал друга съдба. Младият Пазител на маските си бе мечтал да промени неговата природа и да го превърне в по-миролюбиво същество. Въпреки че Сартиган смяташе това за невъзможно, Амос вярваше, че може да успее. Той знаеше, че винаги има и по малко доброта в сърцата на злите хора. Обратното също бе възможно. Фрея, която бе на страната на доброто, бе доказателство за това. Стореното от нея на луриканите и беоритите не оставяше никакво съмнение по този въпрос.

— Ще можете ли да се върнете благополучно у дома? — попита Амос флаг, като стъпи на твърда земя.

— Да, скъпи ми пррриятелю — увери го рижият дребосък. — Не се пррритеснявай за мен. Твоята магическа сила икономиса много земно масло. Сигурррен съм в себе си и във флаголфиеррра. Погрррижите се за вашия пррриятел Беорррф и моите съболезнования за дррракона. Вземете сандъка с вас, той ще бъде неговият ковчег.

— Благодаря още веднъж за чудесното пътуване — извика Медуза, като целуна флаг по челото. — А така също и за… това нещо, което скрива очите ми. Всъщност как се нарича то?

— Хъм… — поколеба се дребосъкът. — Тъй като е изобррретение на луррриканите и вие сте голяма кокетка, днес го кррръщавам „лурррнет“. Значи носите лурррнет, скъпа Медуза.

— Много хубаво име — одобрително каза Амос, чието внимание бе насочено към Беорф, който се търкаляше точно до него в тревата и целуваше земята.

— Довиждане — извика старейшината на луриканите, докато засилваше горелката, за да излети. — Надявам се вашите пррриключения да ви доведат отново на нашия остррров.

— Довиждане — извикаха Амос и Медуза, наблюдавайки как флаголфиерът набираше височина.

— По-скоро сбогом — промърмори Беорф, надявайки се никога повече да не му се налага да прави такова пътешествие.

— Да вървим — предложи Пазителя на маските. — Селото не е далеч оттук и трябва да съобщим на жителите му за смъртта на екипажа. Ще отнесем и сандъка, за да погребем достойно малкия дракон.

— Аз няма да ви придружа — каза Медуза. — Моите коси, цветът на кожата ми, крилата ми… всъщност за другите раси аз приличам повече на демон, отколкото на мило създание. Оставете ме в покрайнините на гората с дракона. Ще бдя над останките му и ще чакам вашето завръщане. После ще видим дали е уместно или не да ме представяте на хората от това селище.

— Много мъдро от твоя страна, Медуза — поздрави я Амос. — Мисля, че този начин на действие е по-разумен.

* * *

В гората младата горгона си седеше спокойно върху сандъка, когато чу някакъв шум зад гърба си. Тя се обърна и се озова лице в лице с едно момиче, което бе насочило към нея дълго копие. Медуза подскочи, като видя напълно черната кожа на натрапницата. Никога не беше виждала подобно нещо.

— Какво правиш тук? — попита заплашително Лолия. — Коя си ти? И защо имаш змии на главата?

— А ти? — отвърна с въпрос горгоната, готова да дръпне лурнета си. — Защо ме заплашваш? Защо носиш толкова бижута? Ти си цялата черна. Къщата ти е изгоряла или чистиш комини?

— Отговори ми или ще си понесеш последствията! — извика й Лолия.

— Само да мръднеш и, кълна се, ти ще си тази, която ще съжалява — озъби й се Медуза.

Между двете момичета настъпи дълго мълчание. Те се оглеждаха от главата до петите, като предпазливо се преценяваха. Лолия се опита да намали напрежението:

— Не ти желая злото. Отивах към селото, за да посрещна едни приятели. Усетих твоето присъствие. Аз живея малко по-нататък и тъй като беше на пътя ми…

— Аз пък — рече горгоната — чакам мои приятели да дойдат да ме вземат. Те също са в селото. Казват се Амос и Беорф и…

— Но… но… — заекна Лолия, като отпусна копието. — Аз точно при тях отивам. Почакай… Ти не си ли Медуза? Беорф много ми говори за теб, когато бях в Берион. Той ми беше казал, че… че си мъртва.

— Бях мъртва — потвърди горгоната. — Това е дълга история. Тогава ти трябва да си Лолия! На мен Амос ми разказа за теб, когато бяхме на острова на Фрея. Приятно ми е, че те срещнах. Мислех, че си се върнала в своята страна. Ти си кралица или принцеса, нали?

— Така е — отвърна догонката. — Върнах се в Берион, за да намеря Амос, и Жюно ми каза, че той е тук. Дълга история. За мен е удоволствие да се запознаем.

Малко непохватно двете момичета си подадоха ръка, като се усмихваха притеснено.

— Е, добре — продължи Медуза, — не смятах, че ще те срещна. Аз наглеждам сандъка, където има един дракон, който…

— Драконът е тук! — извика Лолия. — В този сандък?

— Да… да… — колебливо отговори горгоната, — но той умря по време на пътуването.

— Покажи ми го — каза младата негърка, като се спусна към сандъка. — От колко време е мъртъв?

— От няколко часа.

— Добре. Все още има време да действам. Помогни ми да го пренесем в ей онази колиба. Мисля, че ще мога да го спася.

* * *

— Това е цялата история — каза Амос, като завърши разказа си. — Проклятието, което тегнеше над беоритите, е премахнато, но Упсгран плати скъпо за кавгата между Один и Фрея.

Скръбна тишина бе обхванала гостилницата на селото. Всички обитатели бяха изслушали безмълвно разказа за пътуването на момчетата. Техният старейшина Банри Бромансон беше загинал в морето заедно с доблестния си екипаж. Това бяха рисковете на пътешествията и те ги знаеха. Важното бе, че бяха успели да премахнат проклятието и расата на беоритите сега можеше да се разраства и да пребъде. Тези храбри мореплаватели и свирепи бойци не бяха загинали за нищо.

Селяните на Упсгран задаваха въпроси в продължение на много часове. Беорф и Амос отговаряха колкото се може по-добре, като добавяха подробности или разясняваха някои по-кратки места от разказа си. Когато любопитството на всички беше задоволено, Гезер Михсон, по прякор Невестулката, се изправи и каза:

— Сражавал съм се редом с Банри, Юло, Рута, Пьотр, Гой и Касо. Участвах в битката при Рамусбергет. Искам паметта им да бъде почетена и да възпяваме техните подвизи през идните векове. Ако Банри бе имал нужда от мен, щях да тръгна без колебание и щях да съм загинал с чест редом до тях. Днес загубих своите приятели и тъгувам за тях.

Очите на Гезер се напълниха със сълзи. Той помълча няколко секунди и като прочисти гърлото си, продължи:

— Но животът продължава и… и ние се нуждаем от нов старейшина. От създаването на това село родът Бромансон, род с чиста беоритска кръв, винаги е ръководил съдбата на неговите жители. Никога старейшина на Упсгран не е бил свалян, защото Бромансонови са сърцати хора, верни и непоклатими като планина. Те притежават сила и усет, честност и дух, присъщи на великите водачи. Лошият жребий ни отне Еван, океанът ни взе и Банри. За щастие съдбата ни доведе последния представител на този славен род. Предлагам този Бромансон да поеме управлението на нашето село за общото ни благо и за доброто на бъдещите поколения. Предлагам Беорф Бромансон да стане старейшина на Упсгран.

Беорф, който в този момент пиеше от една голяма чаша козе мляко, едва не се задави, като чу последните думи на Гезер.

— Аз… аз не мога… но аз… — заекна едрото момче, като се опитваше да си поеме дъх. — Твърде млад съм и нищо не разбирам от политика.

— Ще постъпиш като баща си и чичо си — извика гостилничарката. — Ще се научиш!

— Но аз… едва познавам селото и хората, които живеят в него — възкликна Беорф. — Освен това…

— Ние имаме нужда от ръководител, в когото имаме доверие — прекъсна го Гезер. — Ти си Бромансон и откакто се помним, твоят род добре ни е управлявал. Въпреки възрастта ти, историята на твоите предци говори в твоя полза. Ние съдим за качествата на едно дърво по неговите корени и плодове. Ти си най-доброто нещо, което може да се случи на това село.

— Предлагам да гласуваме — рече дебелата гостилничарка. — Нека тези, които подкрепят избора на Беорф за старейшина на Упсгран, да вдигнат ръка!

Всички жители като един вдигнаха ръце.

— Имаме единодушие — извика Гезер. — Ако откажеш, Беорф, селото ще трябва да проведе избори и това ще ни раздели. Едно обединено селище винаги е щастливо.

Напълно замаян, Беорф се обърна към Амос и прошепна:

— Но… но те са луди! Какво да направя?

— Трябва да следваш сърцето си, приятелю — отговори Амос. — Вероятно и Сартиган щеше да ти каже същото. Всъщност къде е той? Видя ли го?

— Не, не съм го виждал — рече младият беорит и отново се обърна към присъстващите. — Е… добре… моля само… бих искал да ви кажа решението си след погребението на Банри и неговия екипаж. Смятам, че тяхната памет трябва да бъде почетена, преди новият старейшина да бъде избран.

— Мъдро решение — заяви Гезер. — Видя ли, че вече притежаваш закалката на велик ръководител! Твоето уважение и мъдрост ни подсказват, че Упсгран ще е късметлия да те има за старейшина.

— Хайде да подготвим церемонията — нареди една едра жена от присъстващите. — Ще постъпим, както повелява традицията, и ще започнем тържествата след два дни.

Жителите на Упсгран напуснаха гостилницата. Беорф, още невярващ на предложението на своите сънародници, не стана веднага. Краката му бяха омекнали като памук. Амос го изтръгна от размислите му, като каза:

— Хайде, велики вожде! Да отидем при Сартиган да му съобщим добрата новина. Пътьом ще вземем и Медуза.

* * *

Лолия отвори сандъка. Тя прегледа набързо дракона, после помоли Медуза да й помогне да го извадят. Младата догонка взе седем свещи и ги постави в кръг около животното. След това произнесе няколко неразбираеми думи.

— Какво правиш, Лолия? — попита я горгоната. — Това животно е мъртво.

— Аха — възкликна младата магьосница, — виждам, че Амос не ти е разказал всичко за мен. Току-що попречих на душата на дракона да напусне тялото му. Така си осигурих малко време, за да мога да действам.

— Но… — колебливо рече Медуза — защо имаш нужда от време?

— Вече ти казах — отвърна Лолия с усмивка. — Искам да го върна към живота.

Горгоната рязко отстъпи назад. Тази млада негърка беше истинска магьосница, като Кармакас! Медуза се бе научила да няма доверие на такива магьосници. Те можеха със смущаваща лекота да обсебят душата на една горгона и после да я манипулират като марионетка.

— Хъм — рече Лолия, поглеждайки към Медуза, — усетих, че ми нямаш доверие. Твоите емоции вибрират така силно. Хайде, не се страхувай от мен и ми подай, ако обичаш, книгата с магиите и стъкленицата с човешкото сърце, които са на дъното на сандъка.

— С удоволствие и… аз не се страхувам от теб — небрежно отвърна горгоната.

— Толкова по-добре, защото имам нужда от твоята помощ — заяви Лолия, като заби нос в книгата на Бая Гая.

Догонката бързо я изчете от кора до кора. След това помисли няколко секунди и каза:

— Тази вещица е била талантлива. Определено книгата й с магии е златна мина за приготвяне на отвари, еликсири и вълшебни мазила. Тя доказва голямо въображение в съчетаването на различни вещества, но и твърде много злоба, меланхолия и отчаяние при заклинанията.

— Разбираш ли нещо от това? — попита учудено горгоната, все още изпълнена с подозрение.

— Да. Има различни видове магии и заклинания, но всички имат обща основа, един основополагащ принцип. Въпреки че тази свирепа Бая Гая е работила в сферата на омразата и отровата, аз лесно разбирам смисъла на заклинанията й и състава на отварите й.

— А ти в коя област работиш?

— В областта на гадателството и некромантията. Искам да кажа, че използвам вътрешните си сили и енергията на духовете, които ни заобикалят. Мога да усещам неща като… например това, че ми нямаш доверие.

— Ъъъ…

— Не се впрягай — заяви Лолия, като се засмя. — Доверието не се получава даром, то се заслужава. Аз работя, за да заслужа твоето. Добре. Сега да действаме. Мисля, че знам чие е било сърцето, което бие в стъкленицата, и смятам, че познавам начина на омагьосването му. Подай ми онзи голям нож, ако обичаш.

Горгоната изпълни молбата й и загледа как Лолия разряза корема на дракона. След това некромантката произнесе няколко неразбираеми заклинания. До нея се появи едно свръхестествено същество, обвито в ореол от слаба светлина. Прозрачно и ефирно, привидението мина зад Лолия, хвана ръцете й и започна да насочва движенията и. Бавно двамата извадиха сърцето на дракона, за да го заменят с това от стъкленицата на Бая Гая. Духът сякаш шепнеше в ухото на младата магьосница, докато тя, изпаднала в нещо като полутранс, действаше прецизно и деликатно.

„Тази Лолия наистина е могъща — помисли си Медуза, наблюдавайки това зрелище. — По-добре ще е да я имам за съюзничка, отколкото за неприятелка. Освен това бих искала да науча някои от нейните номера.“

След неколкочасова операция сърцето започна да бие в гърдите на дракона. По жилите му отново потече черна кръв. Тогава духът напусна Лолия, която се залови да зашие корема на животното.

— Наложи се да видоизменим няколко мембрани на човешкото сърце, за да го приспособим към новата кръвоносна система. Сега трябва да изтъргувам…

— Да изтъргуваш какво? — попита Медуза, силно заинтригувана.

— Да изтъргувам живота му с един противен гед. Това е един дух, който черпи жизнената си енергия от раздялата на душата с тялото. Аз…

— Извинявай — прекъсна я горгоната, — а онова „нещо“, което стоеше зад теб по време на операцията, какво беше?

— Астрален водач. Той е безплътно същество… как да ти го обясня? Съществуват множество „пазители на съзнанието“ в едно друго измерение, наречено астрално. Аз поисках помощ, за да изпълня задачата си, и един пазител откликна на молбата ми. Благодарение на него успях да дам ново сърце на дракона.

— Но защо направи това? Защо искаш да го спасиш? Той е зло и кръвожадно създание, което може да причинява само беди, нали така?

— Точно както и горгоните, които не познават съчувствието и приятелството — отговори Лолия с усмивка. — Но понякога се случва едно събитие да промени сърцето на човек и да го преобрази.

— Виждам, че Беорф ти е разказал нашата история — отвърна през смях Медуза. — Сега разбирам по-добре какво правиш и защо го правиш. Това е добър пример.

— Не знам защо, но трябваше да спася този дракон — обясни й младата догонка. — Смятам, че той ще изиграе важна роля в новото равновесие на света, което Амос ще създаде… Добре. А сега да се заема с геда.

* * *

Когато Амос и Беорф пристигнаха в колибата на Сартиган, всичко беше приключило. Драконът, вече разполагащ с ново сърце, дишаше слабо, добре затоплен под многото завивки.

Лолия се хвърли в обятията на своите приятели, доволна, че ги е намерила. Тя обясни накратко на Амос какво я беше подтикнало да се върне при него, разказа му за своите видения, за Фрила, за някаква огромна кула и за един старец, наречен Сартиган. Момичето не пропусна да спомене и как бе срещнало Медуза в гората и как бе присадило ново сърце на дракона. Младият Пазител на маските я изслуша внимателно.

— Щастлив съм да те видя отново, Лолия, а желанието ти да ни придружиш ме изпълва с още по-голяма радост. Очакват ме още много препятствия и твоята помощ ще бъде много ценна. Ще си починем известно време и след това ще отидем да видим тази прословута кула, която се появява във виденията ти.

— И ще освободим майка ти и Сартиган — побърза да добави Беорф.

— Да, шефе! — възкликна Амос закачливо. — Когато старейшината на беоритите заповядва нещо, трябва да му се подчиниш.

— Още не съм приел предложението, красиви момко — отвърна му в същия тон Беорф. — Искаш ли да разкажа на Лолия колко лесно се влюбваш в морски сирени?

— Амос влюбен? — изненадано възкликна момичето.

— Каква е тази история за старейшината? — попита Медуза.

— По-късно ще ти кажем — отвърна Беорф, като си потърка корема. — Да похапнем, защото пак съм гладен. Стомахът ми трябва да е пълен, за да мога да помисля добре за бъдещето си.

— Направо е отчайващо — подхвърли Амос. — Винаги си гладен.

* * *

Мисията на Пазителя на маските бе започнала в далечните земи на кралството Омен. Една година след първото му пребиваване в гората Тарказис той вече притежаваше три маски и три вълшебни камъка и му предстоеше да преживее куп приключения. Сега имаше до себе си и трима приятели, готови на всичко, за да му помогнат, трима верни партньори, които вярваха в значението на неговата мисия.

Тази вечер, когато четиримата приятели гледаха звездите, легнали във влажната трева в гората, Амос си мислеше, че на света няма нищо по-силно от приятелството, основаващо се на взаимно уважение. В основата си нямаше нищо общо между човеко-мечка, горгона, магьосница некромантка и един Пазител на маски. И все пак всички те бяха тук и се смееха под лунната светлина, и всички вярваха, че могат да променят света. Именно вярата, истинската вяра премества планини!