Серия
Амос Дарагон (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malediction de Freyja, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

13
Леговището на грифона

Пленници на грифона, Амос и Беорф летяха доста време, преди да зърнат в далечината малък остров. Този къс земя, плуващ като тапа в океана, беше образуван от стръмни червеникави скали. Беше истински рай за птиците. Имаше хиляди, които летяха тук и там, ловяха риба в морето и гнездяха на самите скални стени.

Платовидната част на острова бе покрита с висока яркозелена трева. В средата Амос забеляза дузина мегалити, разположени в кръг. Десетки диви коне препускаха на воля из ливадите.

„Трябва да е тук — помисли си младият Пазител на маските. — Със сигурност пристигаме на острова на Фрея. Този грифон несъмнено е пазачът на тези места. Разполага със стада коне, за да се храни, хиляди птици, които да му правят компания, и идеално място, за да наблюдава хоризонта и да съзира идващите чужденци.“

При пристигането на грифона и неговите пленници всички птици се разлетяха, за да му направят път. Животното се спусна стремително към стръмните крайбрежни скали и влетя в една голяма дупка. Беше пещера, неговото леговище.

Чудовището пусна небрежно двата гарвана в дъното на бърлогата си. Амос и Беорф се приземиха с главата надолу върху купчина конски кости.

— Някакъв план — извика беоритът, — бързо се нуждаем от някакъв план!

— Да започнем с изненадата — предложи Амос, който изговори два пъти едно магическо заклинание от книгата на вещицата.

Изведнъж грифонът видя как плячката му се преобрази в две момчета. Разтревожен и изненадан, той леко отстъпи. После изрева заплашително и се приготви за нападение.

— Браво, Амос! — похвали го подигравателно Беорф. — Вече е готов за бой. Ще нападаме ли?

— Не — отговори младият Пазител на маските. — Мислех си по-скоро да предложим малко гимнастика на един малък дракон. Приготви се да счупиш бурканчето.

Амос свали медальона си и произнесе още едно заклинание. Сандъкът възвърна естествената си големина. Беорф го отвори бързо, грабна бурканчето, в което бе затворен драконът, и го удари в земята. Докато стъклото се разлетя на парчета, Пазителя на маските повтори последното заклинание.

Грифонът се стъписа, виждайки под носа му да изниква млад и агресивен дракон.

Двата звяра се изгледаха диво. Въпреки много по-внушителния си ръст, грифонът сериозно се съмняваше в шансовете си да излезе победител. Драконът, макар и млад, притежаваше изключителна сила и ярост. Той не познаваше страха и носеше в себе си инстинкта да убива.

Впрочем точно драконът нападна пръв. С един скок той се хвърли върху противника си и го захапа силно за рамото. От раната на грифона бликна пурпурна кръв. Като си послужи с лъвските си задни лапи, той отвърна на удара и раздра люспестата броня на корема на дракона.

Древният изрева яростно и захапа грифона за шията. Ноктите на хвъркатото чудовище се забиха в раната на огнедишащия му противник, като се опитваха да стигнат сърцето му.

Амос и Беорф гледаха двубоя, без да помръднат. С опрени на стената на пещерата гърбове, с крака насред купчината кости, те чакаха следващите събития. Младият Пазител на маските можеше да се намеси със своята магия, но в подкрепа на кого? По всичко личеше, че победителят в тази битка после щеше да се обърне срещу него и Беорф. Най-мъдрото решение бе да чакат търпеливо. Във всеки случай не му бе останал никакъв прах, за да смали каквото и да било. Трябваше да измисли нещо друго, за да се отърве от победителя.

Двата звяра си размениха множество удари с нокти и си нанесоха много рани.

— Те се убиват взаимно! — извика Беорф. — Какъв ужас!

— Не знам как ще завърши всичко това — отговори Амос. — Ако трябва да се бием и ние, магията ми вече е готова. Ще чакаш моя знак, преди да нападнеш. Съгласен?

— Дадено — потвърди беоритът. — Нямам желание да бъда опечен от твоите огнени кълбета.

Противниците започнаха да се уморяват. Те кървяха обилно и победата не бе сигурна нито за единия, нито за другия. Побеснели, чудовищата се удряха, хапеха и дращеха. Пещерата кънтеше от техния яростен рев.

Внезапно, с едно върховно усилие, малкият дракон халоса силно противника си с острата си опашка и му раздра гърдите. Чудовището с орлова глава залитна и се свлече на земята. Беше засегнат белият му дроб.

Проснат на пода, грифонът хриптеше и кашляше, после затвори очи и издъхна, издавайки дълъг сърцераздирателен стон. Жестоко ранен, огнедишащият звяр дори не забеляза момчетата, сви се на топка и легна върху костите. Той облиза внимателно раните си и потъна в дълбок сън. Беше победил, но на каква цена!

— Какво ще правим? — попита шепнешком Беорф, за да не събуди дракона.

— Да отидем до входа на пещерата — предложи Амос, като направи знак на приятеля си да не вдига шум.

Драконът захърка. В действителност двете момчета можеха да го замерват с камъни, да говорят високо или да пеят с пълно гърло, той нямаше да помръдне. Звярът бе на границата между живота и смъртта. Раните му бяха дълбоки, а неукрепналият му организъм не му позволяваше още да премине през всички етапи на евентуалното възстановяване. Животът му изтичаше като пролетен поток, който пресъхва с настъпването на лятото.

Застанали на входа, Амос и Беорф преценяха положението. Намираха се в пещера, издълбана в средата на стръмна скала. Сто метра ги деляха от морето, което се плискаше долу. За да стигнат пък до покритото със зелена трева плато, трябваше да изкатерят шейсет метра.

— Точно сега ни е необходимо да бъдем птици! — извика Беорф. — Нямаш ли още от отвратителната отвара в стъкленичката?

— Бях сигурен, че ще ти хареса — отговори закачливо Амос. — Мисля, че нямаме избор. Или ще скочим, или ще се катерим.

— Избирам второто решение — заяви беоритът, като потри ръце. — Ноктите ми със сигурност ще ми бъдат от помощ.

Той събу обувките си, завърза връзките им и си ги закачи на врата. Превърна краката и ръцете си в мечешки лапи и като се вкопчи здраво в скалата, каза на приятеля си:

— Следвай ме като сянка. Поставяй ръцете и краката си на същите места като мен. Аз ще намирам по-лек път, за да улесня катеренето ти. Ако за нещастие загубиш равновесие, хвани се за задния ми крак. Уверявам те, че със здраво забитите си в камъка нокти, няма да бъда повлечен от теб.

— Този път ти командваш. Да бъдем предпазливи.

В началото изкачването на скалата беше доста лесно. Беорф избираше най-дълбоките вдлъбнатини и най-достъпните места за минаване. За по-безопасно момчетата се катереха със скоростта на охлюви.

Беоритът се вкопчваше здраво в скалата, като винаги проверяваше стабилността на мястото, където се е хванал. Амос трудно следваше другаря си. Той се опитваше да се съсредоточи върху това, което правеше, и да не гледа надолу, но то бе по-силно от него. След всяко движение виждаше вълните, които се разбиваха в подножието на скалите, и гледката го зашеметяваше. По-слаби от тези на Беорф, ръцете и краката му бързо се умориха. Момчето разбра, че никога няма да стигне до върха на скалата.

— Не мога повече да се катеря, Беорф — извика то. — Ръцете ми треперят, а глезените ми са смазани от умора. Изкачили сме едва десет метра, а вече не съм в състояние да те следвам. Слизам. Ще намеря друго решение.

— Не! — заповяда му Беорф. — Тази скала е много опасна за катерене, но ще е смъртоносна за теб, ако се спускаш. Ръката или кракът ти ще се подхлъзнат на някоя нестабилна опора и ще се сгромолясаш с главата надолу.

— Тогава съм се насадил на пачи яйца — въздъхна Амос. — Твой ред е да ми предложиш план за действие.

— Хвани се за крака ми и се покатери на гърба ми. Чувствам се достатъчно здрав, за да те нося.

— Ти си напълно полудял! Никога не ще успееш да качиш и двама ни.

— Не подценявай силата на един беорит, Амос — извика уверено едрото момче. — Хайде! Качвай се!

Пазителя на маските се хвана за крака на приятеля си и с усилие се качи на гърба му. Вятърът бе много силен и тази опасна маневра едва не се провали. С допълнителната тежест на гърба си, Беорф взе обилно да се поти. Тогава си спомни за една история на учителя Сартиган, в която се казваше, че двама истински приятели са така свързани един с друг, че често споделят една и съща съдба.

„Веднъж — бе започнал разказа си той — една жаба, която се чувствала много самотна, срещнала една много симпатична мишка. Двете дълго си говорили и решили да се видят отново на другия ден. После се срещнали и на по-следващия и скоро започнали да се виждат всеки ден. Тъй като вече били много добри приятелки, жабата предложила никога да не се разделят. Тя подала на мишката едно въженце и я помолила да го завърже за крака й. После забързала другия му край за крака на мишката. Така двете приятелки заживели заедно и никога не се разделяли.

Докато си летяла, една гладна сива врана забелязала апетитната жаба, спуснала се, грабнала я в човката си и излетяла. Забързаната мишка също полетяла и така двете приятелки намерили смъртта си в корема на враната. Трябва винаги да знаем — бе завършил Сартиган — докъде сме готови да споделим съдбата на нашите приятели и в кой момент е по-разумно да срежем въжето на приятелството.“

Беорф излагаше на риск живота си, за да спаси своя другар. Спомняйки си историята на Сартиган, той си зададе въпроса: „Готов ли съм да умра тук с Амос?“ И без колебание си отговори: „Да“. Връзките, които свързваха двете момчета сега, бяха по-здрави от смъртта.

Едрото момче стисна зъби и продължи да се катери. Със сила и мъжество той изкачи бързо няколко метра, после спря да си поеме дъх. Амос го попита:

— Сартиган разказа ли ти историята за мишката и жабата?

— Да… да, аз я… аз я знам — отговори задъханият Беорф. — Защо ме питаш за нея?

— Ако почувствам, че не можеш да продължиш, ще се хвърля долу — призна му съвсем сериозно Амос. — Отказвам да постъпя като жабата и да повлека и теб към смъртта.

— Разбирам — отвърна беоритът. — Но моля те, нека да ти докажа, че и аз мога да спася живота ти. Ти ме освободи от онази клетка в Брател велики. Длъжник съм ти. Дръж се, качваме се!

Беорф събра всичките си сили и се закатери по скалата. Краката му следваха ръцете в отличен синхрон. Той контролираше дишането си, тялото си и чувствата си. Нямаше съмнение, че щеше да успее.

Двете момчета стигнаха живи и здрави до върха на крайбрежната скала, обрасъл с висока зелена трева. Изтощен и останал без дъх, беоритът се отпусна по гръб. Сърцето му биеше лудо. Чувстваше краката и ръцете си меки като памук. Като се загледа в облаците, които минаваха пред очите му, той каза усмихнато:

— Доста си тежък, Амос, трябва да се подложиш на диета!

— Точно така — отвърна момчето със смях. — Може би трябва да пестиш думите си и да си починеш… този път по изключение го заслужаваш!

— Ако не бях толкова уморен — заплаши го шеговито беоритът, — щях хубаво да те напердаша за това, което каза.

— Колко сте агресивни вие, беоритите! — присмехулно рече Амос. — Истински зверове!

Двете момчета избухнаха в сърдечен смях и си дадоха дълга почивка.