Брайън Перо
Проклятието на Фрея (19)

18
Скидбладнир

Корабът на боговете беше там, току пред очите им, като кацнал върху зелената трева. Той блестеше под лъчите на слънцето. Солидният му корпус беше кървавочервен, със сребърни и златни орнаменти, а инкрустираните скъпоценни камъни и скулптурите, посветени на велики воини, му придаваха още по-величествен вид. Искрящо бялото му платно бе обточено с две ленти с рунически надписи. Огромни щитове, изковани от майсторските ръце на джуджетата, пресъздаваха най-славните битки на викингите. На носа му издяланата от дърво драконова глава внезапно оживя пред младежите, които се приближаваха:

— Добър ден, аз съм Скидбладнир и трябва да ви откарам до континента. Качвайте се на борда, където сте добре дошли.

От десния борд бавно се спусна стълба. Беорф прошепна, докато се катереше към палубата:

— Надявам се, че има нещо за ядене на това корабче. Вече наистина започнах да огладнявам.

— Има всичко, което един беорит може да пожелае да си похапне — отговори фигурата на носа. — На долната палуба е наредена богата трапеза. Има плодове, месо, зеленчуци и сладкиши. Заповядайте, вземете си.

— Ъъъ… благодаря — заекна едрото момче, леко притеснено.

— А има ли хлебарки и бели червеи? — попита горгоната през смях.

— Да — потвърди дървената драконова глава. — Аз се приспособявам към вкусовете на моите пасажери и ще намерите на трапезата всичките си предпочитани ястия. Северните богове се стараят да задоволят желанията на пътниците, които получават привилегията да се возят на Скидбладнир.

— Супер! — извика Амос. — Със сигурност пътуването ще е превъзходно!

— Да кача ли сандъка? — попита фигурата на носа.

— Да, ако обичате — отвърна Амос.

Драконовата глава отвори уста и захапа сандъка с дървените си зъби. След това внимателно го постави на палубата.

— На борда на Скидбладнир — обясни тя — вие сте извън времето. Един час на него представлява една секунда в света на хората. Ето защо този дракар е толкова бърз. Отплаваме за Упсгран, нали?

— Да — потвърди Пазителя на маските, — но преди това по пътя трябва да вземем едни приятели. Те са затворници на един тримачтов кораб, изоставен на произвола на съдбата. Освен това бих искал да потърсим в морето трима воини, всъщност трима беорити.

— Вашите приятели вече не са там — отговори фигурата на носа. — Не са ли ви казали?

— Как така не са вече там? — извика разтревожено Беорф. — Къде са тогава? Ще отидем да ги потърсим там, където са заседнали, и точка!

— Не разбираш, млади беорите — продължи дървеният дракон. — Аз лично ги отведох в селенията на боговете Асгард. Пьотр великана сам срази една ужасна морска змия. За съжаление той умря от многобройните си рани. Хелмик Ненаситния и Алре Секирата бяха удавени от мерените. Тези морски създания, извикани от Локи, си отмъстиха на двамата храбреци. Беоритите не са много ловки при битка във водата и въпреки огромните усилия, които положиха, бяха жестоко убити. Рута валкирията, Юло Юлсон, Голямата уста, Банри и братята Азулсон на свой ред бяха хвърлени на дъното на океана и изоставени в ръцете на мерените. Смъртта им беше бърза и не се мъчиха. Те също направиха всичко по силите си да се защитят, да отвръщат на всеки удар, но без успех. Съдбата на беоритите беше предрешена от бог Локи. Не искам да съм на негово място, когато Один го залови, защото може би ще бъде наказан.

Като чуха какво се е случило на приятелите им, Амос и Беорф избухнаха в сълзи.

— Може би ще бъде наказан? — изрева яростно Пазителя на маските. — Боговете нищо не разбират. Ние сме само едни пионки за тях. Фигурки от някаква игра, които местят, както им скимне. Двамата с Беорф загубихме истински приятели. Хора, които обичахме от цялото си сърце. Локи нарочно предизвика смъртта на осем души и може би ще бъде наказан.

— Но осем души са нищо! — възкликна Скидбладнир. — Много повече са умрели, сражавайки се за своите богове. Религиозните войни са отнели живота на милиони хора. Защо трябва боговете да наказват сурово Локи? За осем смъртни?

— Ето какво сме ние за тях! — възмутено каза Амос. — Смъртни! Прости смъртни създания без бъдеще, чиято съдба зависи от тяхната милост? Само това ли сме ние?

— Да — потвърди фигурата на носа. — Вие сте като насекоми пред божествата на този свят. Вие сте малки войници на боговете и те се противопоставят едни на други чрез вас. Земята е едно огромно бойно поле, населено със странни същества. Всеки ден вие се биете помежду си, убивате ближния си в името на боговете. Ти самият не уби ли гоблини? Един дракон? А Беорф не елиминира ли множество горгони в Брател велики?

— Ние само се защитавахме! — възрази едрото момче. — Отговорихме на агресията със сила, защото нямахме избор.

— Винаги има избор — увери го дървената драконова глава с покровителствен тон.

— Е, добре — обади се Амос, — ако е вярно, че винаги имаме избор, аз направих моя. Слизам от този кораб. Нямам нужда от боговете и техния морал, нито от техните проповеди и благоразположението им. Аз съм човек и избирам да поема изцяло в свои ръце съдбата си и нищо да не очаквам от някакво божество. Моята мисия е да възстановя равновесието на света и поради тази причина не искам да се възползвам от благоволението на Фрея, нито от това на Один. Не искам нищо от боговете на доброто, както и не желая никаква милост от тези на злото. Възстановяването на равновесието изисква от мен да воювам с боговете, за да осигуря на всички същества на земята един свят по тяхно подобие, а не оформен по нечия божествена воля.

— Ти богохулстваш — възмути се Скидбладнир. — Трябва да избереш нечия страна, не можеш да останеш неутрален, не можеш да живееш без водач, не можеш да избираш… Ти си само един човек! Остани или…

— Или какво? — изкрещя Амос. — Опитай се да ме задържиш на борда и ще видиш как един обикновен смъртен е способен да те подпали с едно щракване на пръстите. Никога повече не ме заплашвай, иначе ще си понесеш последствията. Предполагам, че щом животът на осем беорита, на осем от моите приятели, не струва нищо, съществуването на Скидбладнир също няма кой знае какво значение за боговете. Вероятно и ти си толкова лесно заменим колкото и един човек, един гном или една фея. Слизам… и не се опитвай да ме предизвикваш!

Амос напусна кораба с бърза крачка и ядосано закрачи към крайбрежните скали. Фигурата на носа наведе глава и не направи нищо да го задържи.

Докато вървеше, в главата на Амос продължаваха да звучат песните на Банри, а пред очите му изникваше образът на Юло. Спомняше си за енергичността на Хелмик, за пререканията на Гой и Касо, за нежността на Рута, за смелостта на Пьотр и Алре, като си представяше, че смъртта ги бе събрала всичките на едно вечно пиршество.

Очите му се изпълниха със сълзи и мъката сви сърцето му. Беше загубил приятели, хора, които го бяха приели като един от своите и които наистина го обичаха.

— Аз също слизам — заяви непоколебимо Медуза. — Фрея ме върна към живота и съм й благодарна за това. Обаче и аз няма да се подчиня на волята на боговете. Горгонските божества никога не са ни учили на приятелство. Не някой друг, а Амос и Беорф ме направиха по-добра. Аз нищо не дължа на боговете, имам дълг към тези, които ме извисяват и които ме уважават… макар и да съм различна. Не смей да ме задържаш. Може да се изкуша да ти покажа очите си. Погледът ми е много… много вкаменяващ.

Младата горгона слезе гордо от кораба, с изпънат гръб и високо вдигната глава. Тогава Скидбладнир се обърна към Беорф със съзаклятнически тон:

— Е, да те отведа ли у дома, млади беорите? Да тръгваме, сине на Один!

— Не съм син на Один — отвърна неприязнено едрото момче. — Аз съм син на Еван и Хана Бромансон.

Беорф запрати на земята чука и щита на Фрея.

— Отнеси това на богинята, не ги искам вече. Току-що разбрах доста неща. Моят народ притежава една добродетел, която се нарича гордост. Заради някаква си история с колие ние понесохме едно проклятие, което заплаши съществуването на нашата раса. Обикновено недоразумение между боговете предизвика смъртта на моите родители, на приятелите ми и заплаши бъдещето на стотици беорити. И всичко това заради някакво глупаво бижу. Кажи на Фрея, че един Бромансон не се купува с магически дрънкулки. Дойдох да защитя каузата на моята раса и никога няма да забравя, че заради Один и неговата бъдеща съпруга загубих хората, които обичах от цялото си сърце. Няма да се бия за една богиня, нито за доброто, нито за злото. Ще се бия редом с моите приятели, за да освободя света от влиянието на боговете. Предпочитам да умра от глад, отколкото да предприема едно приятно пътешествие с кораба на моите врагове.

Едрото момче изостави щита и вълшебния си чук. Те не му трябваха. Истинските беорити се сражаваха с ноктите, зъбите и смелостта си, а тези три неща той вече притежаваше. Беорф вдигна сандъка с дракона и слезе да се присъедини към приятелите си.

Зад него дракарът на боговете Скидбладнир постепенно изчезна.

Тримата младежи стояха рамо до рамо с развети от вятъра коси и гледаха океана. Водната шир се простираше пред тях, докъдето поглед стига. След дълго мълчание и съзерцание Беорф подхвърли:

— Дааа… Наистина сме попаднали в голяма каша.

Амос и Медуза избухнаха в смях.

— Наистина! — поде Амос весело. — Бих казал, че сме затънали до шия.

— А може би и малко повече — добави горгоната, като се пляскаше по бедрата.

— А отгоре на всичко аз съм гладен — заяви много сериозно младият беорит.

— Невероятно! — възкликна Пазителя на маските, като се държеше за корема. — Намираме се насред нищото, на хиляди километри от нашата земя, току-що настроихме срещу себе си всички богове, загубихме приятели, изпуснахме единствения си шанс да се върнем в Упсгран, а Беорф е гладен!

— Още една причина да огладнееш — отговори беоритът. — Когато си изправен срещу всички богове, това изостря апетита.

— Знам чудесна рецепта за супа със земни червеи — извика Медуза.

— Е, точно това — рече Беорф — никак не ми се яде.

— Тогава нека да ви поканя на вечеррря — обади се енергично едно ясно гласче зад тях.

Тримата приятели се обърнаха. Едно човече, малко по-високо от метър, с рижа брада и коса, стоеше в тревата и пушеше дълга бяла извита лула. Половината му зъби бяха напълно изгнили, от заострените му уши стърчаха няколко косъма, а коремът му бе доста голям. Премяната на това странно привидение се състоеше от дълго зелено палто, покрито с дупки и кръпки, големи дървени обувки, широк кожен колан и кръгла шапка.

— Добъррр ден, казвам се Флаг Маррртан Мак Хеклагррроен, а обитателите на този остррров ви дължат стрррашно много. Наррричайте ме Флаг.

— Добър ден, Флаг. Аз се казвам Амос, а това са Беорф и Медуза — отговори весело Пазителя на маските. — Защо казваш, че ни дължите много?

— Хайде пррреди това да хапнем — предложи флаг. — Ррразговорът не върррви добррре на пррразен стомах. Трррябва да възстановите силите си. Имайте ми доверррие, вие сте в добррри ррръце. Наррродът на луррриканите е мирррен и дррружелюбен.

— Следваме ви — извика Беорф, като потърка корема си. — Стомахът ми вие от глад.

Като вдигнаха сандъка на Бая Гая, тримата приятели последваха странния дребосък. Амос съжаляваше, че вече не може да смали обемистия сандък, в който бе затворен драконът. Наоколо препускаха диви коне, като избягваха да се приближават твърде много до малката група. Амос, Беорф и Медуза вървяха с мъка около двадесет минути през високата трева, преди флаг да спре и да повдигне един капак на земята.

— Тук е, моля, слезте! — заяви луриканът.

Този капак беше скрит в тревата в западния край на острова. Амос се запита как малкото рижо човече го намери толкова лесно. Нямаше никакви ориентири, нито указания, никаква маркировка, камък или какъвто и да било знак. Тайната врата беше толкова добре скрита, че беше незабележима.

— Оставете сандъка тук — предложи Флаг. — Няколко пррриятели ще дойдат да го вземат. Ние знаем какво съдъррржа той и ще се погрррижим добррре за него.

— Шпионирали ли сте ни? — попита любопитно Пазителя на маските.

— До известна степен, да. От вашето пррристигане в ноктите на грррифона до отказа ви да пътувате със Скидбладниррр. Сега влезте в прррохода и си пазете главите.

Дълъг тесен и тъмен тунел се спускаше в дълбините на земята. Младежите поеха по него, като предпазливо слизаха по стръмното стълбище, издълбано в пръстта. Луриканът затвори капака зад тях.

След безкрайно спускане в пълен мрак Амос пръв излезе в една силно осветена пещера. Той закри с ръце очите си, за да ги предпази от ярката светлина. Мястото се огласи от невероятен шум. Това бяха аплодисменти. Грандиозни овации от стотици развълнувани лурикани посрещнаха тримата приятели.