Гарт Никс
Лираел (9)

Глава шеста
Трети помощник-библиотекар

Главната библиотекарка имаше голям кабинет с дъбова ламперия и много дълго бюро, отрупано с книги, документи, както и голям месингов поднос, на който все още стоеше наполовина изядената и закуска. На бюрото имаше и дълъг меч със сребърно острие без ножница, чиято дръжка стоеше близо до ръката й.

Лираел застана пред бюрото с приведена глава, докато Вансел четеше писмото, което момичето беше донесло от Санар и Риел.

— Значи — каза библиотекарката, а Лираел се стресна от дълбокия й, заповеднически глас. — Искаш да бъдеш библиотекарка?

— Д-да — заекна Лираел.

— Но дали си подходяща? — Главната библиотекарка докосна дръжката на меча си и за миг Лираел си помисли, че Вансел ще го вземе и ще го размаха над главата си, за да провери дали ще я уплаши.

Лираел вече беше уплашена. Жената я плашеше, дори и без меча си. Лицето й не издаваше никакви чувства, а тя си пестеше силите, докато се движеше, сякаш всеки момент щеше да пристъпи към необуздани действия.

— Подходяща ли си? — попита библиотекарката.

— Ъм, не… не зная — прошепна Лираел.

Библиотекарката стана от бюрото толкова бързо, че Лираел не беше сигурна дали не е мигнала с очи, за да пропусне този миг.

Вансел беше съвсем малко по-висока от Лираел, но се извисяваше застрашително над нея. Очите й бяха яркосини, а косата — мека и бляскаво сива, като най-фината пепел, която остава след догорелия огън. По пръстите й имаше много пръстени, а на китката си носеше сребърна гривна със седем искрящи изумруда и девет рубина. Беше невъзможно да отгатне възрастта й.

Лираел потрепери, когато тя протегна ръка и докосна символа на Хартата на челото й. Усети как той пламва и става топъл върху челото й и видя отразената му светлина върху отрупаните с камъни пръстени и гривна.

Каквото и да бе доловила библиотекарката в символа на Хартата на челото на Лираел, по лицето й нямаше и следа от него. Тя отмести ръката си и отново отиде зад бюрото. Отново докосна дръжката на меча си.

— Никога не сме наемали библиотекарка, която вече да не сме видели като такава — каза тя, накланяйки глава, като човек, който се колебае как да закачи някоя картина. — Но теб още никой не те е виждал, нали?

Лираел усети, че устата й пресъхва. Тъй като не можеше да говори, тя кимна. Разбра, че неочакваната възможност, която й се беше разкрила, й се изплъзва. Облекчението, шансът да работи, да бъде някой…

— Значи ти си загадка — продължи библиотекарката. — Само че не съществува по-добро място за загадки от Голямата библиотека на Клеър — и е по-добре да бъдеш библиотекар, отколкото част от колекцията.

За миг Лираел не я разбра. После у нея отново се зароди надежда и гласът й се върна.

— Искате да кажете… че съм подходяща?

— Да — рече Вансел, главната библиотекарка на Голямата библиотека на Клеър. — Подходяща си и можеш да започнеш веднага. Помощник-библиотекар Нес ще ти обясни какво да правиш.

Лираел излезе замаяна от щастие. Беше преминала изпитанието. Бяха я одобрили. Щеше да бъде библиотекарка!

Помощник-библиотекар Нес само изсумтя на Лираел и я изпрати при първи помощник-библиотекар Розлин, която небрежно я целуна по бузата и я изпрати при втори помощник-библиотекар Имши, която бе само на двайсет и неотдавна я бяха повишили, заменяйки жилетката от жълта коприна на трети помощник с червената униформа на втори помощник.

Имши заведе Лираел в гардеробната, огромна стая, пълна с всякакво оборудване, оръжия и всевъзможни неща, от които имаха нужда библиотекарите — от въжета за катерене до куки за хващане на лодки. Имаше и дузини от специалните библиотекарски жилетки в различни размери и цветове.

— Тези за третите помощници са жълти, на вторите — червени, на първите — сини, заместникът носи бяла, а главната се облича в черно — обясни Имши, докато помагаше на Лираел да облече една чисто нова жълта жилетка над работното си облекло. — По-тежка е, отколкото изглежда, нали? Така е, защото всъщност е направена от платно, покрито с коприна. По този начин става много по-здрава. Ето, тази свирка се закача на гайката на ревера, така че можеш да наведеш глава и да свирнеш с нея, дори някой да държи ръцете ти. Но трябва да свириш само ако наистина се нуждаеш от помощ. Ако чуеш някой да свири, изтичай до мястото, откъдето идва звукът и направи всичко възможно, за да помогнеш.

Лираел взе свирката, която представляваше най-обикновена месингова тръба, и я промуши през гайките на ревера, както й бяха казали. Както каза Имши, тя лесно можеше да свирне с нея, само като наведе глава. Но какво искаше да каже Имши? Кой би могъл да държи ръцете й?

— Естествено, свирката е полезна само когато някой може да я чуе — продължи Имши, като подаде на Лираел нещо, което на пръв поглед приличаше на сребърно кълбо. — Точно затова ти давам мишката. Тя е нещо като часовников механизъм, така че не бива да забравяш да я навиваш веднъж месечно, а заклинанието трябва да се подновява всяка година в деня на Лятното слънцестоене.

Лираел погледна малкия сребърен предмет. Беше мишка с малки механични крачка, две рубинени точки за очи и ключе на гърба. Тя усети топлината на заклинанието на Хартата, което се спотайваше вътре. Предположи, че то ще задейства часовниковия механизъм в точното време и ще го изпрати там, където трябва.

— За какво служи? — попита Лираел, изненадвайки малко Имши. Не бе проговаряла, откакто ги запознаха, и през цялото време стоеше там с коса, надвиснала над лицето си. Имши вече я бе отписала като едно от ексцентричните решения за назначение на главната, но може би още имаше надежда. Поне звучеше заинтригувана.

— Довежда помощ — отвърна тя. — Ако си на Старите етажи или някъде, където мислиш, че никой няма да чуе свирката ти, постави мишката на земята и изречи или нарисувай активиращия знак, който ще ти покажа след малко. Когато се активира, тя ще изтича до читалнята и ще задейства алармата.

Лираел кимна и отметна назад косата си, за да разгледа мишката по-внимателно, прокарвайки пръст по сребърния й гръб. Когато Имши започна да прелиства един указател със символи на Хартата, Лираел поклати глава и пъхна мишката в специалния джоб.

— Знам символа, благодаря — каза тя тихо. — Долових го в заклинанието.

— Така ли? — попита Имши отново изненадана. — Сигурно си добра. Аз едва успявам да запаля и свещ, или да стопля краката си на глетчера.

Но имаш зрението, помисли си Лираел. Ти си истинска Клеър.

— И така, имаш свирката и мишката — каза Имши, заемайки се отново със задълженията си. — Ето колана и ножницата, а сега ще проверя кой е най-острият кинжал. Оу! Струва ми се, че този ще свърши работа. Сега трябва да впишем номера в книгата и да се разпишеш за всичко получено.

Лираел закопча широкия кожен колан и нагласи ножницата около ханша и бедрото си. Кинжалът, който пъхна вътре, беше дълъг колкото ръката й до лакътя, с тънко, наточено острие. Беше стоманен, но посребрен, а по острието му имаше символи на Хартата. Лираел леко ги докосна с пръст, за да провери какво е тяхното предназначение. Те се затоплиха от допира й и тя разбра, че това са символи за разрушаване и разкриване, особено полезни срещу създания на Свободната магия. Бяха поставени там преди около двайсет години, заменяйки старите, които вече се бяха изтрили. Щяха да издържат още около десет години, тъй като не бяха поставени с особена сила или умение. Лираел си помисли, че може би тя самата би се справила по-добре, макар че не беше особено веща в правенето на магии върху неодушевени предмети.

Лираел вдигна очи от кинжала и видя, че Имши я чака нетърпеливо с перо в ръка, кръжейки около огромната главна книга с кожена подвързия, която беше прикрепена с верига към бюрото в предната част на гардеробната.

— Номерът — каза Имши. — На острието.

— О — каза Лираел. Наклони острието, докато символите на Хартата избледняха и тя успя да види голия метал, както и буквите и номера, гравирани по традиционния начин. — L 2713 — извика и пъхна кинжала в ножницата. Имши записа номера, отново потопи перото в мастилницата и го подаде на Лираел, за да се разпише.

Там, в главната книга, сред разграфените с червено мастило редове, стоеше името на Лираел, датата, нейната позиция като трети помощник-библиотекар, и списък на всички вещи, които беше получила, прилежно написани от Имши. Тя прочете списъка, но не се подписа.

— Тук пише ключ — каза предпазливо, като изправи перото, за да попречи на едно мастилено петно да капне върху хартията.

— О, ключът! — възкликна Имши. — Записах го, а после го забравих!

Отиде до един от шкафовете на стената, отвори го и започна да тършува вътре. Накрая извади широка сребърна гривна, покрита с изумруди, същата като тази, която носеше на китката си. Разкопча я и я надяна на дясната китка на Лираел.

— Ще се наложи да се върнеш при главната, за да пробуди заклинанието, което се крие вътре — обясни и показа на Лираел, че два от седемте изумруда в нейната гривна са покрити с ярки символи на Хартата. — След това, в зависимост от твоята работа и длъжност, то ще отвори всички нужни врати.

— Благодаря — каза кратко Лираел. Усещаше заклинанието в гривната, символите на Хартата скрити надълбоко в метала, в очакване да се влеят в изумрудите. Всъщност имаше седем заклинания, разбра тя, по едно за всеки изумруд. Ала не знаеше как могат да излязат на повърхността и да започнат да действат. Тази магия не беше по силите й.

Знанието не я споходи и десет минути по-късно, когато Вансел хвана китката й и бързо направи едно заклинание, което нито беше изречено, нито се отличаваше с видими символи, били те написани или нарисувани. Независимо какво представляваше, то освети само един изумруд, оставяйки останалите шест тъмни. Това, по думите на Вансел, стигаше, за да отвори общите врати, което бе повече от достатъчно за един Трети помощник-библиотекар.

На Лираел й бяха нужни три месеца, за да разбере как да пробуди останалите четири заклинания в гривната си, макар че тайната на шестото й седмото остана неразкрита за нея. Ала тя не ги направи веднага, а изчака още един месец, за да създаде илюзия за общоприетия вид на гривната, която щеше да я покрие и да скрие блясъка на допълнителните изумруди.

Любопитството беше главната причина, поради която се зае да разгадае основните заклинания. Първоначално не възнамеряваше да ги пробужда, и смяташе да подходи към своето откритие като към чисто интелектуално занимание. Но имаше толкова много интересни врати, капандури, порти, решетки и ключалки, че не можеше да не се запита какво се крие зад тях. След като заклинанията в гривната бяха задействани, за нея се оказа много трудно да не реши да ги използва.

Ежедневната й работа също я въвеждаше в изкушения. Въпреки че привиденията на Хартата вършеха голяма част от физическата работа, като пренасяха материалите до и от главната читалня и личните кабинети на учените, всички проверки, регистрирания и описвания в каталога се извършваха от хора. Предимно от младшите библиотекари. Имаше и много специални или опасни екземпляри, които трябваше да бъдат пренасяни лично, или дори от големи групи въоръжени библиотекари. Не че се налагаше Лираел да участва в някоя от тези вълнуващи експедиции до Старите етажи. И това нямаше да се случи, докато не получеше червената жилетка на Втори помощник, което обикновено отнемаше поне три години.

Ала по време на обичайните си задължения, тя често минаваше покрай интересни на вид коридори, преградени с червено въже, или врати, които я подмамваха, като едва ли не й говореха: „Как е възможно да минаваш покрай мен всеки ден и да не поискаш да влезеш вътре?“

Всички врати, представляващи дори най-малък интерес, без изключение бяха заключени, извън възможностите на първоначалното заклинание за отключване и единствения светещ изумруд върху гривната на Лираел.

Освен липсата на достъп до интересните отдели, голямата библиотека отговори на надеждите на Лираел. Предоставиха й малък личен кабинет. Широк малко повече от разперените й ръце, той съдържаше само едно тясно бюро, стол и няколко лавици. Но все пак беше убежище, място, на което можеше да остане сама, далече от досадната леля Кирит. Кабинетът беше предназначен за тихи учебни занимания — в случая на Лираел това бяха общоприетите текстове на начинаещия библиотекар: „Правилник на библиотекаря“, „Основи на библиографията“ и „Голямата жълта книга: прости заклинания за трети помощник-библиотекари“. Беше й отнело едва месец да научи всичко необходимо от тези томове.

Затова тя „заемаше“ всяка книга, до която можеше да се добере, като „Черната книга по библиомантия“, небрежно пропусната от списъка с книги за връщане от един помощник-библиотекар. Освен това прекарваше много време в изучаване на заклинанията по гривната си, като бавно се ориентираше сред сложната верига от символи на Хартата, за да открие активиращите.

В началото Лираел бе водена от любопитство, и от чувството на удовлетворение, което получаваше при разгадаването на някоя магия, която не беше по силите й. Ала постепенно тя осъзна, че усвояването на Магията на Хартата й харесва само по себе си. И когато научаваше някои символи и ги свързваше в заклинания, напълно забравяше за проблемите си и това, че не притежава зрението.

Учейки се да бъде истински Маг на Хартата, тя си намираше занимание, когато всички останали библиотекарки или съквартирантки от младежкото отделение бяха ангажирани в социални дейности.

В началото другите библиотекарки, и най-вече дузината трети помощници, бяха опитали да се сприятелят с Лираел; Ала всички те бяха по-големи от нея, и до една притежаваха зрението. Лираел чувстваше, че няма за какво да говори или да споделя с тях, затова запазваше мълчание, скрита зад косата си. След време те престанаха да я канят при тях на масата за обяд, или да изиграят някоя игра на табор следобед, или пък да одумват шефовете си на чаша ароматно вино вечер.

Така че Лираел за пореден път се оказваше сама сред компания. Казваше си, че го предпочита, но не можеше да отрече болката в сърцето си, когато видеше засмени групи от млади Клеър, разговарящи с такава лекота и щастливи от своето приятелство.

Положението се влошаваше, когато цели групи биваха призовавани да се присъединят към Деветдневната стража, което се случваше все по-често по време на първите няколко работни месеци на Лираел. Обикновено Лираел подреждаше книги в читалнята, или пишеше в един от регистрите, когато влизаше някой пратеник на Стражата, понесъл символите от слонова кост, призоваващи техния получател в обсерваторията. Понякога цели дузини от Клеър, намиращи се в огромната куполовидна читалня, получаваха такъв символ. Те се усмихваха, проклинаха, гримасничеха, или го приемаха стоически; после наставаше трескаво оживление, когато всички спираха работа, издърпваха столовете си, заключваха книгите и документите в чекмеджетата на бюрата си, или ги връщаха на рафтовете или подреждаха масите, преди да се изнесат вкупом през вратата.

В началото Лираел се изненадваше, че призовават толкова много, а тя бе още по-изненадана, когато някои от тях се връщаха едва часове или дни по-късно, вместо обичайните девет дни, които даваха името на Стражата. Първоначално мислеше, че това е някаква особеност на библиотекарките, че призовават толкова много наведнъж и при това не за целия срок. Ала не й се щеше да пита когото и да било, затова измина известно време, преди да получи някакъв отговор, когато дочу разговора на две втори помощник-библиотекарки в книговезницата.

— Много е добре да имаме деветдесет и осем. Но да се впускаме в сто деветдесет и шест или до вчерашните седемстотин осемдесет и четири е съвсем нелепо — каза едната от вторите помощници. — Имам предвид, че всички се побрахме в обсерваторията, но сега се говори за хиляда петстотин шейсет и осем! Това ще рече почти всички, струва ми се. А и да увеличаваме числеността на Стражата не означава, че тя ще работи по-добре от обичайната четиридесет и девета. Не виждам никаква разлика.

— Аз самата не възразявам — отвърна другата втора помощница, докато внимателно поставяше лепило върху подвързията на една книга със счупена основа. — Това ще внесе промяна и поне приключва по-бързо, когато Стражата е по-голяма. Но е отегчително, когато се опитваме да се фокусираме на място, където не виждаме нищо. Защо ръководството просто не си признае, че никой не е в състояние да види нищо около онова глупаво езеро и не оставят нещата дотам?

— Защото не е толкова просто — прекъсна я строгият глас на една заместник-библиотекарка, която се спусна върху им като огромна бяла котка, нападнала две тлъсти мишки. — Всички възможни бъдещи събития са свързани. Това, че не можем да видим къде започват те, е съществен проблем. Би трябвало да го знаете, както знаете, че не бива да говорите за делата на Стражата!

Последното изречение беше придружено с общ оглед на стаята. Но Лираел, въпреки че беше наполовина скрита зад една огромна преса, усети, че погледът е насочен най-вече към нея. В крайна сметка, всички останали в стаята бяха истински Клеър и можеха да бъдат избирани за членове на Деветдневната стража.

Бузите й пламнаха от смущение и срам, докато полагаше всички усилия да завърти огромните бронзови дръжки на апарата, усилвайки натиска. Разговорите наоколо постепенно се подновиха, но тя не им обърна внимание, изцяло съсредоточена върху задачата си.

Ала именно в този миг Лираел реши да пробуди спящата магия в гривната си и да използва заклинанието, което беше направила, за да скрие блясъка на останалите изумруди.

Може би нямаше да може да стане част от Стражата в обсерваторията, но щеше да изследва Библиотеката.