Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Лираел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-240-2

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета
Из дебрите на смъртта

С изключение на далечния рев на водопада, който обозначаваше Първата порта, в смъртта беше съвсем тихо. Сам стоеше неподвижно, близо до границата с живота, ослушваше се и се оглеждаше. Ала той не можеше да вижда надалече на особената сива светлина, която като че сплескваше всичко и изкривяваше перспективата. Виждаше единствено заобикалящата го река, чиято вода бе съвсем тъмна, освен на местата, където белите бързеи се завихряха около коленете му.

Сам внимателно започна да върви по самия край на смъртта, борейки се с течението, което опитваше да го всмуче и да го повлече. Предполагаше, че и некромантът стои близо до границата с живота, макар да нямаше гаранция, че се движи в правилната посока, за да открие него или нея. Не беше достатъчно вещ, за да определи къде се намира в смъртта по отношение на живота, като изключим мястото, където щеше да се завърне в собственото си тяло.

Движеше се много по-предпазливо от последния път, когато беше тук. Това бе преди година, заедно с майка му, Абхорсен. Сега усещането беше много различно, когато беше сам и невъоръжен. Наистина би могъл да овладее донякъде мъртвите като изсвири или плесне с ръце, но без звънците не би могъл нито да ги командва, нито да ги прогони. И ако той беше нещо повече от умел Маг на Хартата, този некромант би могъл да бъде последовател на Свободната магия, който да го превъзхожда напълно.

Единственият му реален шанс беше да се промъкне до некроманта и да го хване неподготвен, а това щеше да бъде възможно, само ако той е насочил цялото си внимание към това да открива и пленява мъртви духове. Лошото беше, даде си сметка Сам, че вдигаше много шум, движейки се под прав ъгъл срещу течението. Независимо колко бавно се стараеше да гази из него, не успяваше да не шляпа. А това беше и тежък труд, както физически, така и умствен, защото реката го повличаше и му навяваше мисли за умора и поражение. Щеше да бъде по-лесно да легне и да се остави водата да го носи; никога нямаше да успее да я победи…

Самет се намръщи и си наложи да продължи да върви, потискайки болезненото напрежение, оказвано върху съзнанието му. Все още нямаше и следа от некроманта, и той започна да се тревожи, че врагът му навярно изобщо не е в смъртта. Може би дори и сега се намираше някъде там, в живота, и напътстваше мъртвите да атакуват. Ник и сержантът щяха да направят всичко по силите си да защитят тялото му, Сам го знаеше, но щяха да се окажат беззащитни срещу Свободната магия на некроманта.

За миг обмисли идеята да се върне — после един едва доловим звук върна цялото му внимание обратно в смъртта. Чу някакъв далечен, чист звук, който в началото му се стори твърде далечен, но бързо се придвижваше към него. После видя вълните, съпътстващи звука, вълни, които се движеха под прав ъгъл спрямо течението на реката — право към него!

Сам притисна ушите си с ръце, разтривайки с длани главата си. Познаваше този проточен, ясен зов. Той идваше от Кибет, третия от седемте звънци. Кибет, Пътешественика.

Мелодията се плъзна между пръстите на Сам и пое към ушите му, изпълвайки съзнанието му със своята сила и чистота. После се промени и се превърна в цяла поредица от звуци, които бяха почти същите, но не съвсем. — Всички те образуваха ритъм, който покоси крайниците на Сам, свивайки по някой мускул тук-там, принуждавайки го да политне напред против волята си.

Сам отчаяно се опита да присвие устни, за да изсвири едно контразаклинание или просто някакъв произволен звук, който да спре зова на звънеца. Ала бузите му не помръдваха, а краката му вече газеха тежко из водата, понесли го бързо към източника на звука, към владетеля на звънците.

Твърде късно, защото реката получи своя шанс заради неочакваната тромавост на Сам. Течението придойде и се обви около краката му. Заклещил единия си крак, той се олюля за миг, после се търкулна като кегла за боулинг и падна в реката. Студът прониза цялото му тяло като хиляди тънки ножчета.

В този миг зовът на Кибет спря, но продължаваше да го държи, сякаш бе риба на кука. Опита се да го накара да се върне, въпреки че течението се опитваше да го задържи в своята хватка. Самият Сам се мъчеше просто да проясни съзнанието си, да си поеме глътка въздух, преди да е принуден да глътне вода. Ала въздействието на течението и звънеца беше твърде силно и го въвлече в борба, в която той не можеше да контролира тялото си. И макар че вече не чуваше Кибет, цялото му тяло трепереше, пронизано от могъщата сила на Първата порта, водопадът, който го повличаше все по-надълбоко и по-наблизо с всяка секунда.

Сам отчаяно отметна лицето си към повърхността и успя да се измъкне за миг, за да си поеме въздух. Ала в този миг чу как ревът на Портата преминава в кресчендо. Намираше се твърде близо, разбра го, и всеки момент щеше да бъде повлечен през нея. Без звънци щеше да се превърне в лесна плячка за всеки обитател на Втората зона. Дори и да успееше да им избяга, навярно вече бе твърде слаб, за да устои на тягата на реката. Тя щеше да го понесе нататък, през целия път до Деветата порта, и окончателната смърт, намираща се зад нея.

Тогава нещо сграбчи дясната му китка и той внезапно спря, а водата бушуваше и се пенеше безсилно около него. Сам понечи да се противопостави на своя спасител, защото не знаеше кой е, но страхът от реката надделя в него, а и толкова отчаяно се нуждаеше от въздух, че не беше в състояние да мисли за нищо друго. Затова просто се постара да намери подходяща опора и да изхвърли поне част от водата, която беше успяла да проникне в гърлото и дробовете му.

После си даде сметка, че от ръкава му излиза пара, а китката му гори. Извика. Страхът от спасителя му отново се надигна в него, а той беше твърде уплашен, за да погледне и види кой — или какво — представлява той.

Сам бавно вдигна глава. Намираше се в ръцете на некроманта, когото се бе надявал да изненада. Слаб, оплешивяващ мъж, облечен с кожена ризница, подсилена с червени емайлирани плочки — и пояс със звънци на гърдите.

Тук, в смъртта, свободната магия правеше осанката му по-внушителна, обгръщайки го с огромна сянка от огън и мрак, която се движеше ведно с него, превръщайки присъствието му в нещо наистина ужасно и жестоко. Допирът на ръката му изгаряше китката на Сам, а на мястото, където трябваше да се намира бялото на очите му, пламтяха огньове.

В лявата си ръка държеше меч, успоредно на шията на Сам, чийто остър ръб се намираше на сантиметри от гърлото му. По острието бавно се спускаха тъмни пламъци, подобни на живак, и падаха в реката, където продължаваха да горят, докато течението ги отнасяше.

Сам отново се прокашля, не защото се налагаше, а за да прикрие опита си да посегне към Хартата. Едва бе започнал, когато мечът се приближи още повече, а острите изпарения от омагьосаното острие го накараха наистина да кашля.

— Не — каза некромантът; от гласа му струеше Свободна магия, а дъхът му вонеше на засъхваща кръв. Сам отчаяно се опита да измисли какво да прави. Не можеше да използва Хартата, а с голи ръце не би могъл да се противопостави на меча. Дори не можеше да помръдне, ако ставаше въпрос, защото ръката му беше непоносимо неподвижна в горящата хватка на некроманта.

— Ще се върнеш в живота, за да ме потърсиш — нареди некромантът, а гласът му беше нисък и суров, невероятно уверен. Това не бяха просто думи, осъзна Сам. Чувстваше се принуден да направи точно това, което му казваха. Това беше заклинание на Свободната магия, ала принцът знаеше, че то няма да бъде завършено, докато не бъде запечатано със силата на Саранет, шестия звънец. Това беше и неговият шанс, защото некромантът трябваше да го пусне или да прибере меча си в ножницата, за да вземе звънеца.

Пусни ме, пожела си силно Сам, стараейки се да не напряга мускулите си прекалено и да издаде намеренията си. Пусни ме.

Ала вместо да го направи, некромантът предпочете да прибере меча си и да извади втория по големина звънец с дясната си ръка. Саранет, Възпиращият. С него той щеше да подчини Сам на своята воля, макар че желанието му да го върне в живота бе странно. Обикновено некромантите не се интересуваха от живите си слуги.

Хватката му върху китката на принца не отслабна. Болката беше изгаряща, толкова силна, че вече бе станала непоносима и той бе взел решение да я изключи от мислите си. Ако все още не можеше да вижда пръстите си, би повярвал, че ръката му е изгоряла.

Некромантът внимателно отвори кесията, в която се намираше Саранет. Ала преди да успее да прехвърли хватката си към него, за да хване езичето му и да го издърпа, Сам се хвърли назад и силно го ритна с крака в кръста.

И двамата потънаха в ледената вода, а некромантът образува във въздуха огромен стълб от пара, когато падна. Сам беше под него, водата веднага напълни устата и носа му, като секна и последната капка въздух в дробовете му. Той усещаше, че кожата по бедрата му гори, дори през студа, но не пускаше. Чувстваше как некромантът се гърчи и извива, за да се освободи, и през полуотворените си очи видя, че под водата той беше силует от огън и мрак, по-чудовищен и вече без човешкия облик, който бе видял по-рано.

Със свободната си ръка Сам отчаяно стисна пояса на некроманта, опитвайки се да вземе един от звънците. Ала те му се сториха странни, абаносовите им дръжки пареха при допир, за разлика от гладкия, омагьосан от Хартата махагон на звънците на майка му. Пръстите му не можаха да хванат нито една от дръжките, а краката му бавно се разтваряха от нечовешката сила на некроманта, хватката на китката му беше безпощадна — и бе останал почти без въздух.

После течението се ускори, подхвана и двамата и ги понесе в главозамайващо въртене, докато Сам не можеше да разбере накъде трябва да се обърне, за да си поеме въздух. Понесоха се надолу — по водопада на Първата порта, Водопадът ги завъртя яростно и после се озоваха във Втората зона, а Сам вече не можеше да държи некроманта. Мъжът се освободи от хватката на усуканите му крака и силно го удари с лакът в стомаха, като изкара и последния жалък остатък от въздух от дробовете му в една сподавена експлозия от мехурчета.

Сам опита да отвърне на удара, но вече всмукваше вода вместо въздух и силата почти го бе напуснала. Той усети как некромантът го пуска и се измъква, движейки се из водата като змия, и в главата му остана единствено мисълта да оцелее.

Миг по-късно излезе на повърхността, кашляйки като обезумял, поел едновременно вода и въздух. В същото време полагаше усилия да запази равновесие срещу течението и да открие врага си. Озари го слаба надежда, когато не видя и следа от некроманта. По всичко личеше, че се намира близо до Първата порта. Беше му трудно да се ориентира във Втората зона, защото някаква особеност на светлината правеше невъзможно да виждаш по-далече от това, което можеш да докоснеш.

Ала Сам видя пяната на водопада и когато се запрепъва напред, докосна буйните води на Първата порта и трябваше само да си припомни заклинанието, което щеше да му позволи да премине. То идваше от „Книга за мъртвите“, която бе започнал да изучава миналата година. При мисълта за нея, в съзнанието му изплуваха страниците й, а думите от заклинанието на Свободната магия светеха в готовност да ги изрече.

Той отвори уста — и усети на раменете си две изгарящи ръце, които го повалиха с главата напред в реката. Този път нямаше възможност да затаи дъх и писъкът му се превърна просто в мехури и пяна, без почти да нарушава течението на реката.

 

 

Болката беше тази, която го накара да се свести. Усещаше болка в глезените и някакво странно чувство в главата си. Отне му само миг да разбере, че е все още в смъртта — но се намираше на границата с живота. Некромантът го бе провесил надолу с главата и го държеше за глезените, а от ушите и носа му още се лееше вода.

Некромантът отново говореше, изричаше думи, изпълнени със сила, които обгръщаха Сам като стоманени обръчи. Той усещаше как го притискат, превръщат го в пленник и разбра, че трябва да опита да се противопостави. Ала не можеше. Едва успяваше да държи очите си отворени, защото дори и това незначително нещо отнемаше цялата сила на волята и енергията, които му бяха останали.

Некромантът продължи да говори, а думите все така го обгръщаха, докато накрая Сам разбра единственото най-важно нещо: той го изпращаше обратно в живота, а заклинанието му служеше за гаранция, че ще прави онова, което му нареди.

Но заклинанието не беше важно. Нищо нямаше значение, само това, че се връщаше обратно в живота. Не го интересуваше, че там ще трябва да преследва някаква ужасна цел на магьосника. Щеше да се върне в живота…

Некромантът пусна единия му глезен и Сам се залюля като махало, а главата му едва докосна повърхността на реката. Некромантът сякаш бе станал много по-висок, защото не бе вдигнал ръката си много високо. Или може би, помисли си зашеметеният Сам през болката и ужаса, той самият се беше смалил.

— Ще дойдеш при мен в живота, близо до мястото, където пътят се спуска, а гробовете са разровени — нареди некромантът накрая, когато заклинанието беше обгърнало Сам толкова силно, че той се чувстваше като муха, попаднала в капана на паяк. Ала то трябваше да бъде запечатано от Саранет. Сам се опита да се съпротиви, когато видя звънеца, но тялото му не реагира. Опита да използва Хартата, но вместо хладнокръвната утеха на безкрайния поток от символи, усети мощен вихър от изгарящ огън, въртоп, който заплашваше да осакати съзнанието му така, както тялото му бе вече опарено.

Чу звука на Саранет, дълбок и нисък, и изпищя. Някакъв инстинкт му помогна да изсвири единствената мелодия, която щеше да бъде в най-голям дисонанс със звънеца. Писъкът проряза безпрекословната мелодия на Саранет и звънецът подскочи в ръката на некроманта, внезапно прозвучал пискливо и дрезгаво. Той веднага пусна Сам и накара звънеца да замълчи със свободната си ръка, защото един фалшив звук би могъл да донесе катастрофални последствия на своя господар.

Когато звънецът най-сетне млъкна, некромантът отново насочи вниманието си към момчето. Ала от него нямаше и следа, въпреки че течението едва ли би могло да го е отнесло надалече толкова бързо.