Гарт Никс
Лираел (48)

Глава четиридесет и трета
Сбогуване с „Откривател“

Дори и със силно развитото обоняние на Кучето и ненадминатото нощно зрение на Могет, им отне почти час да открият южняка, който бе успял да се добере до реката.

Той продължаваше да се носи по гръб във водата, но лицето му едва се подаваше на повърхността и видимо не дишаше. Ала когато Сам и Лираел го придърпаха по-близо до лодката, отвори очи и изохка от болка.

— Не, не — прошепна той. — Не.

— Дръж го — прошепна Лираел на Сам. Тя бързо посегна към Хартата и измъкна няколко целебни символа. Изрече имената им и ги улови в ръката си. Те заблестяха там, топли и облекчаващи, докато тя търсеше някакви видими наранявания, където да ги постави, за да постигне най-добър резултат. Когато магията започнеше да действа, можеха да го извадят от водата.

На врата на мъжа имаше огромно тъмно петно от засъхнала кръв. Ала когато тя доближи ръката си до него, той извика и опита да се измъкне от хватката на Сам.

— Не! Злото!

Лираел отдръпна ръката си озадачена. Беше очевидно, че тя се кани да направи заклинание на магията на Хартата. Златистата светлина беше чиста и ярка и нямаше никаква зловонна миризма на Свободната магия.

— Той е южняк — прошепна Сам. — Те не вярват в магии, нито в суеверията, в които вярват анселстиерците, да не говорим за нашата магия. Сигурно са били ужасени, когато са прекосили Стената.

— Земя от другата страна на Стената — проплака, мъжът. — Той отново ни обеща земя. Да си построим ферми на наше собствено място…

Лираел отново опита да постави заклинанието, но мъжът изпищя и се бореше с хватката на Сам. Вълните, които образуваше, на няколко пъти потопиха главата му, и накрая тя бе принудена да отдръпне ръката си и да остави заклинанието да изчезне в нощта.

— Той умира — каза Сам. Усещаше как животът на мъжа го напуска, долавяше студената прегръдка на смъртта, която се домогваше до него.

— Какво можем да направим? — попита Лираел. — Какво…

— Всички са мъртви — каза мъжът, кашляйки. Кръвта му се смеси с речната вода, ярка на лунната светилна. — При ямата. Бяха мъртви, но все пак изпълниха заповедта му. После отровата… казах на Храл и Мортин да не пият… четири семейства…

— Няма нищо — каза успокояващо Сам, макар че гласът му изневеряваше. — Те… те са се отървали.

— Побягнахме, а мъртвите ни последваха — прошепна южнякът. Очите му бяха ярки, но виждаха нещо различно от това, което беше пред погледа на Сам и Лираел. — Бягахме денонощно. Те не обичат слънцето. Торбет нарани глезена си и аз не можех… не можех да го нося.

Лираел се пресегна и погали мъжа по главата. Отначало той потрепна, но се отпусна, когато не видя никаква странна светлина по ръцете й.

— Фермерът каза да отида в реката — продължи умиращият мъж. — Реката.

— Успял си — каза Сам. — Това е реката. Мъртвите не могат да прекосят течаща вода.

— Ааа — въздъхна мъжът, а после угасна, понесъл се към другата река — онази, която щеше да го отнесе към Деветата порта и отвъд нея.

Сам бавно го пусна. Лираел вдигна ръка. Водата погълна лицето на мъжа и „Откривател“ се отдалечи.

— Не можахме да спасим нито един — прошепна Лираел. — Нито един.

Сам не отговори. Той седеше и се взираше покрай нея към осветената от луната река.

— Ела тук, Лираел — каза нежно Кучето от своя пост на носа. — Помогни ми да стоим на стража.

Лираел кимна, а долната й устна трепереше, докато се опитваше да не заплаче. Тя с мъка си проправи път през седалките и се хвърли на земята до Кучето, като го прегърна с всички сили. Кучето понесе това без думи и не каза нищо за сълзите, които капеха по палтото й.

Накрая Лираел разхлаби прегръдката си и се отпусна. Сънят я бе надвил, това беше онзи сън, който идва само когато всички сили са изчерпани, а битките са спечелени или загубени.

Кучето помръдна леко, за да може тя да се разположи по-удобно, и извърна глава, за да погледне назад, така, както никое куче не би могло да го направи. Сам също спеше, свит на кълбо на кърмата, а румпелът леко помръдваше над главата му.

Могет изглеждаше заспал на обичайния си пост до мачтата. Ала той отвори едното си пронизващо око, когато погледът на Кучето стигна до него.

— И аз го видях — каза Могет. — При онзи Висш мъртвец, Клор.

— Да — каза Кучето с разтревожен глас. — Надявам се, че няма да имаш проблеми да си припомниш на кого трябва да бъдеш верен?

Могет не отговори. Той бавно затвори окото си, а по лицето му се появи лека потайна усмивка.

Падналото куче седя на носа през цялата нощ, докато Лираел се мяташе до него. Те отминаха Куър в ранните, тихи часове на сутринта — просто една бяла платноходка в далечината. Макар че това беше първоначалната цел на пътуването му, „Откривател“ не понечи да доближи пристанището.

Лираел бе обзета от лек панически пристъп, когато се събуди от шума на водопад пред себе си. От това разстояние той звучеше като жужене на рояк насекоми, и й беше нужна една минута, за да разбере за какво става дума. Когато това стана, тя изживя няколко тревожни мига, докато осъзнае, че „Откривател“ пътува съвсем бавно на фона на клоните на дърветата, листата и другите плаващи останки, които се носеха от двете им страни.

— Намираме се в канала, близо до Къщата на Абхорсен — обясни Кучето, докато Лираел търкаше очи, за да се разсъни и се протягаше в безполезно усилие да облекчи болката и схващането във врата.

Цялата смърт от изминалата нощ сякаш се бе случила много отдавна, но съвсем не изглеждаше като сън. Лираел знаеше, че лицето на последния южняк, неговото облекчено изражение, когато в крайна сметка разбра, че е избягал от мъртвите, щеше да я съпътства през целия й живот.

Докато се протягаше, тя погледна към огромното количество пръски, които хвърчаха при падането на Ратерлин над Дългите скали пред тях. Реката сякаш се губеше зад огромен облак, който обгръщаше скалите и територията отвъд тях в гигантска, вълниста бяла пелена. После, само за миг, мъглата се разсея, и тя видя ослепителна кула, чийто конусовиден покрив, покрит с червени керемиди, привличаше слънцето. Той приличаше на мираж, вибриращ сред облака, ала Лираел разбра, че най-сетне е пристигнала в Къщата на Абхорсен.

Щом наближиха още, тя видя и други покриви с червени керемиди, които се появиха иззад облака, загатвайки за останалите сгради, разположени около кулата. Ала не успя да види повече, защото целият остров, върху който беше построена Къщата, бе заграден с боядисана в бяло стена, висока поне метър и половина. Виждаха се само червените керемиди и върховете на дърветата.

Чу, че Сам идва откъм кърмата и скоро той се озова до нея, вгледан напред. По силата на някакво мълчаливо съгласие, двамата не говореха за случилото се, макар че надвисналото мълчание помежду им беше мъчително.

Накрая, изгарящ от желание да каже нещо, Сам влезе в ролята на екскурзовод.

— Не си личи, но островът е по-голям от футболно игрище. Ъм, това е игра, която играех в училище, в Анселстиер. Както и да е, дълъг е около триста метра и е широк близо сто. Освен самата къща, има градина и овощни насаждения — можеш да видиш разцъфналите праскови вдясно. Само че за съжаление е твърде рано за плодове. Прасковите тук са прекрасни, само Хартата знае защо. Къщата не е нещо особено като размери, в сравнение с двореца, но е по-голяма, отколкото изглежда, а в нея се съхраняват много неща. Предполагам, че доста се различава от вашия Глетчер.

— Вече ми харесва — каза Лираел с усмивка, все така вгледана напред. Сред облаците едва се забелязваше лека дъга, извита над белите стени, оградили Къщата с разноцветна ограда.

— На мене също — промърмори Могет, когато внезапно се появи иззад лакътя на Лираел. — Макар че трябва да те предупредим за готвенето.

— Готвенето? — попита Кучето, облизвайки устни. — Какво му има?

— Нищо — каза строго Сам. — Привиденията са много добри готвачи.

— Нима ползвате привидения за прислуга? — попита Лираел, изпълнена с любопитство относно разликите между живота на Абхорсен и Клеър. — Ние на Глетчера вършим повечето неща сами. Всички трябва да се редуват, най-вече при готвенето, макар че има някои хора, които се специализират.

— Никой извън семейството не идва тук — отвърна Сам. — Имам предвид цялото семейство — онези, които притежават Кръвта, като Клеър. И никой не трябва да върши нищо, защото има толкова много привидения, изгарящи от желание да помагат. Мисля, че се отегчават, когато къщата е празна. Всеки Абхорсен създава по няколко привидения, така че те непрекъснато се увеличават. Някои от тях са на стотици години.

— Хиляди — каза Могет. — И повечето са слабоумни.

— Къде ще акостираме? — попита Лираел, пренебрегвайки мърморенето на Могет. Не виждаше нито една порта или място за акостиране по северната стена.

— От западната страна — каза Сам, извисявайки глас, за да надвика усилващия се рев на водопада. — Ще заобиколим острова, почти до водопада. Там има подвижна пристанищна платформа за Къщата, както и камъни, по които да преминем към западния тунел. Погледни, можеш да видиш къде се намира входът на тунела, горе на брега.

Той посочи една тясна издатина по средата на западния бряг на реката, сива и гола каменна скала, висока почти колкото Къщата. Ако там имаше вход към тунел, Лираел не успя да го види през мъглата и той й се струваше опасно близо до водопада.

— Искаш да кажеш, че в средата има камъни, върху които да стъпим? — възкликна тя, сочейки ъглите, където водите връхлитаха в течение, широко поне двеста метра, невероятно дълбоко и движещо се със скорост, каквато Лираел дори не можеше да си представи. Още по-лошо, Сам й беше казал, че водопадът е висок повече от три метра. Ако по някакъв начин бъдеха изхвърлени от канала, „Откривател“ щеше да се преобърне за секунди, а падането щеше да бъде много продължително.

Лираел кимна и преглътна, вгледана в мястото, където камъните за стъпване би трябвало да водят от Къщата до западния бряг. Дори не можа да ги види под всичките тези пръски и кипящата вода. Надяваше се да не й се наложи и си припомни кожата на Хартата, която сега бе сгъната на сигурно място в чантата, където се намираше „Книгата за спомените и забравата“, готова да бъде облечена. Можеше просто да прелети отгоре като лаещ бухал и да кряска през целия път.

Няколко минути по-късно, „Откривател“ наближи варосаните стени. Лираел ги погледна, като прокара въображаема линия от мачтата на лодката до върха им. По някакъв начин загражденията изглеждаха по-високи отблизо и по тях имаше странни следи, които дори варта не можеше да прикрие. Приличаха на петна, останали след наводнение, което бе стигнало чак до върха им.

После се озоваха на дървената пристанищна платформа. „Откривател“ леко се удари в тежките платнени фендери, окачени там, ала звукът от удара се изгуби напълно сред грохота на водопада, от който стомасите им вибрираха. Сам и Лираел бързо разтовариха багажа, като си жестикулираха, за да се разбират. Водопадът беше твърде оглушителен, за да чуят дори вик, освен ако — както Сам демонстрира на Лираел, — той не застанеше непосредствено до ухото й, а това беше болезнено.

Когато натрупаха всичко върху пристанищната платформа, а Могет кацна върху раницата на Лираел, докато Кучето радостно ловеше пръски в устата си, Лираел целуна по бузата барелефа в предната част на „Откривател“ и отблъсна лодката от кея. Стори й се, че видя как издяланото от дърво лице на жената й смигна, а устните й се извиха в усмивка.

— Благодаря ти — изрече беззвучно тя, а Сам се поклони до нея в знак на уважение. В отговор „Откривател“ развя платната си, после се завъртя в кръг и започна да се движи нагоре по течението. Сам, който наблюдаваше внимателно, забеляза, че течението в канала е обърнало посоката си и се движи на север, срещу течението на реката. За пореден път се запита как ставаше това и се опита да измисли начин да види Камъните на Хартата, потопени дълбоко в речното корито отдолу. Може би Лираел щеше да го научи как да си направи кожа на ледена видра с помощта на Хартата…

Едно докосване по ръката го извади от унеса, и той се обърна, за да вземе дисагите и меча си. После поведе останалите към портата и я отвори. Когато минаха през нея, шумът от водопада буквално секна, така че Лираел трябваше да се ослушва внимателно, за да чуе дори някакъв далечен тътен. Вместо него сега тя чуваше песента на птиците по дърветата и много пчели, които жужаха наоколо по пътя към разцъфналите праскови. Мъглата над главите им и около Къщата на Абхорсен също се разсея, защото Лираел стоеше на слънцето, което бързо изсуши пръските, нападали по лицето и дрехите й.

Пред тях имаше пътека от червени тухли, заобиколена от ливада и ред храсти с групички от странни, пръчковидни жълти цветя. Пътеката водеше към входната врата на Къщата, боядисана в приветливо небесносиньо, открояващо се ярко на фона на варосаните камъни от двете й страни. Самата Къща изглеждаше съвсем нормална. Преди всичко тя се състоеше от една голяма постройка на три или четири етажа, освен кулата. Там имаше нещо като вътрешен двор, защото Лираел видя как птиците прелитат от и към него. Имаше много прозорци, всичките доста големи, и сградата излъчваше спокойствие и приветливост. Очевидно Къщата на Абхорсен не беше укрепление, разчитащо на някакви други средства за отбрана, освен на архитектурните.

Лираел вдигна ръце към слънцето и пое чистия въздух, заедно с лекия аромат на градината, на цветята и плодородната почва и растящата зеленина. Изведнъж тя се почувства спокойна и колкото и да бе странно, у дома, макар че всичко бе толкова различно от закритите тунели и пещери на Глетчера. Дори и градините в огромните тамошни пещери, с техните изрисувани тавани и слънца на магията на Хартата не можеха дори бегло да наподобят необятността на синьото небе и истинското слънце.

Тя бавно издиша и се канеше да отпусне ръце, когато забеляза малко петънце над главата си. Миг по-късно към него се присъедини тъмен облак от много, още по-големи неща. На Лираел й трябваха няколко секунди, за да разбере, че по-малкото петънце беше птица, която очевидно се спускаше право към нея, а по-големите петна също бяха птици — или същества, които летяха като птици. В това време усещането й за смърт се усили и Сам извика до нея:

— Гарвани-убийци! Преследват един пощенски сокол!

— Всъщност те са под него — каза Кучето с извърната назад глава. — Той се опитва да си проправи път!

Те гледаха разтревожено как пощенският сокол падна, като леко лъкатушеше в опита си да избегне гарваните-убийци. Ала те бяха стотици и заемаха обширна територия, така че соколът нямаше друг избор, освен да опита да си пробие път там, където бяха най-малобройни. Той избра мястото и притвори крила, спускайки се още по-бързо, сякаш бе камък, хвърлен право надолу.

— Ако успее да се измъкне, те няма да посмеят да го преследват — каза Сам. — Твърде близо са до реката и до Къщата.

— Давай! — прошепна Лираел, вгледана в сокола, като й се щеше той да лети още по-бързо. Той се спускаше сякаш цяла вечност и тя разбра, че наистина трябва да е бил много високо. После внезапно се удари в черния облак и последва взрив от пера, а гарваните-убийци се разхвърчаха във всички посоки, докато към тях прииждаха други. Лираел стаи дъх. Соколът не се появи отново.

Гарваните-убийци продължаваха да прииждат, докато станаха толкова много в едно ограничено пространство, че се сблъскваха, а черните им, потрошени тела започнаха да падат.

— Хванаха го — каза бавно Сам. После извика. Една малка кафява птица внезапно излезе от въртящото се множество гарвани-убийци. Този път тя видимо падаше хаотично, без утвърдената посока и цел, която бяха наблюдавали преди. Няколко гарвани-убийци се отклониха и тръгнаха да я преследват, ала бяха изминали съвсем кратко разстояние, когато спряха и се отклониха от пътя си, отблъснати от силата на реката и защитната магия на Къщата.

Соколът продължаваше да пада, сякаш бе мъртъв или зашеметен. Ала едва на петнайсетина метра над градината, той внезапно разпери криле, преустановявайки спускането си тъкмо навреме, за да кацне леко в краката на Лираел. Остана да лежи там, покритите му с пера гърди се повдигаха тежко, а следите от нападението на гарваните-убийци личаха по разкъсаната му перушина и кървяща глава. Ала жълтите му очи бяха все така пълни с живот и той скочи почти без усилия на китката на Сам, когато момчето се наведе и му предложи място върху маншета на ризата си.

— Известие за принц Самет — каза птицата с глас, който съвсем не беше птичи. — Известие.

— Да, да — каза Сам утешително, като нежно приглаждаше перата му. — Аз съм принц Самет. Кажи.

Птицата наклони глава на една страна и разтвори човката си. Лираел видя там едва доловими символи на Хартата и внезапно разбра, че птицата носи заклинание в тялото си, заклинание, което навярно й е било направено, докато още е била в яйцето, за да расте заедно с нея.

— Самет, идиот такъв, надявам се да получиш това в Къщата — каза пощенският сокол, а гласът му отново се промени. Този път приличаше на женски. По тона на гласа и изражението върху лицето на Сам, Лираел се досети, че това е сестра му, Елимер. — Татко и мама все още са в Анселстиер. Там има много по-големи проблеми, отколкото се опасяваха. Королини определено е под влиянието на някой от Старото кралство, а неговата партия „Наша страна“ придобива по-голямо влияние в парламента. Все повече бежанци се изтеглят по-близо до Стената. Освен това се съобщава за мъртви създания по цялото протежение на западното крайбрежие на Ратерлин. Ще призова специалните отряди и ще се отправя на юг с тях и гвардията до две седмици, за да опитам да предотвратя всякакви прекосявания. Не знам къде си, но татко казва, че е много важно да намериш Никълъс Сейър и незабавно да го прибереш в Анселстиер, тъй като Королини твърди, че сме го отвлекли, за да го използваме като заложник и да окажем натиск върху главния министър. Мама ти изпраща своята обич. Надявам се да направиш нещо наистина полезно този път…

Гласът ненадейно замлъкна, тъй като беше изчерпал възможностите на твърде малкия мозък на пощенския сокол. Птицата нададе пищящ звук и започна да пощи перата си.

— Е, да влезем вътре и да се измием — каза бавно Сам, макар че не сваляше поглед от сокола, сякаш той отново щеше да проговори. — Привиденията ще се погрижат за теб, Лираел. Струва ми се, че трябва да обсъдим всичко на вечеря още днес.

— На вечеря! — възкликна Лираел. — Най-добре да поговорим за това по-рано. По всичко личи, че трябва да потеглим незабавно.

— Но ние едва пристигнахме тук…

— Така е — съгласи се Лираел. — Ала проблемът с южняците остава, а приятелят ти Ник е в опасност. Навярно всеки час има значение.

— Особено след като онзи, който контролира Клор и останалите мъртви знае, че сме тук — изръмжа Кучето. — Трябва да се размърдаме бързо, преди да ни обсадят.

Известно време Сам не отговори.

— Добре — каза той бързо. Ще се срещнем на обяд след час и можем… ъъъ… да решим какво да правим оттук нататък.

Той тръгна напред, а накуцването му изведнъж се влоши чувствително, и отвори входната врата. Лираел го последва по-бавно, небрежно поставила ръка на гърба на Кучето. Могет вървя до тях в продължение на няколко крачки, а после използва гърба на Кучето, за да се изстреля на рамото на Лираел. Тя подскочи, когато той се приземи, но се успокои, щом разбра, че е прибрал ноктите си. Малката котка старателно се уви около шията й, а после изглежда заспа.

— Толкова съм уморена — каза Лираел, когато прекрачиха прага. — Но наистина не можем да чакаме, нали?

— Не — изръмжа Кучето, докато се оглеждаше из преддверието и душеше наоколо. Нямаше и следа от Сам, но едно привидение се оттегляше, поставило пощенския сокол на покритата си с ръкавица ръка, докато други две чакаха в долната част на главното стълбище. Те носеха дълги светлобежови одежди, а главите им бяха покрити с дълбоки качулки, за да прикрият липсата на лица. Само ръцете им се виждаха, бледи призрачни ръце, направени от символи на Хартата, които от време на време проблясваха, докато те се движеха.

Едно от тях се приближи и дълбоко се поклони пред Лираел, а после й направи знак да го последва. Другото отиде направо при Падналото куче и го хвана за каишката. Нямаше никакви думи, но Кучето и Могет очевидно отгатнаха намеренията на привидението. Могет, въпреки че изглеждаше заспал, реагира първи. Той скочи от врата на Лираел и побягна през една котешка вратичка под стълбите, демонстрирайки бързина и пъргавост, каквито Лираел не беше виждала преди. Кучето или възприемаше по-бавно, или имаше по-малък опит с избягването на услугите на привиденията в Къщата на Абхорсен.

— Баня! — излая то възмутено. — Няма да се къпя! Едва вчера плувах в реката. Нямам нужда от баня!

— Напротив, имаш — каза Лираел, бърчейки нос. Тя погледна привидението и добави: — Моля, погрижете се да се изкъпе. Със сапун. И да се изтрие.

— Може ли поне да получа кокал след това? — попита отчаяното Куче, което гледаше назад с умоляващ поглед, докато привидението го отвеждаше. Човек би си помислил, че го водят в затвора, или нещо по-лошо, помисли си Лираел. Ала тя не можа да се сдържи и изтича да целуне Кучето по носа.

— Разбира се, можеш да получиш кокал, а също и обилен обяд. Аз също ще се изкъпя.

— При кучетата е различно — каза печално Кучето, когато привидението отвори една врата към вътрешния двор. — Ние просто не обичаме баните!

— Аз пък ги обичам — прошепна Лираел, поглеждайки пропитите си с пот дрехи, като прокара пръсти през мръсната си коса. За първи път забеляза, че и по нейното тяло има кръв. Кръвта на невинните. — Баня и чисти дрехи. От това имам нужда.

Привидението отново се поклони и я поведе към стълбите. Лираел го последва покорно, като се забавляваше с различните изскърцвания на всяко стъпало, докато се изкачваха нагоре. През следващия един час, помисли си тя, ще забравя за всичко.

Ала дори докато вървеше след привидението, тя си мислеше за южняците, които бяха положили толкова усилия да избягат. Да избягат от ямата, където техните събратя бяха убити и насилствено превърнати в роби. Ямата, която тя бе видяла, където Никълъс стоеше сам върху купчина изхвърлена пръст, докато един некромант и неговите овъглени от светкавици трупове се мъчеха да изкопаят нещо, за което Лираел бе убедена, че не бива никога повече да излиза на дневна светлина.