Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Лираел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-240-2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора
Силата на тримата

Вратата в дъното на моста се отвори веднага, щом Лираел я докосна. За пореден път тя усети как в нея се влива магията на Хартата, ала това не беше приятелското докосване на горната врата, или безмълвното разпознаване на каменния портал при входа на Разседа. Това повече наподобяваше предпазливо проучване, последвано от незабавно, но не съвсем добронамерено разпознаване.

Кучето потрепери под ръката й, когато вратата се отвори. Лираел долови треперенето му и се запита за причината, докато не усети отчетливия, разяждащ мирис на Свободна магия. Той идваше от някакво място пред тях, странно покрито с магия на Хартата, която го обвързваше и съдържаше.

— Свободна магия — прошепна Лираел разколебана. Ала Кучето продължи да се придвижва напред, мъкнейки я след себе си. Лираел неохотно го последва през вратата.

 

 

Когато прекрачи прага, вратата се затръшна зад тях. В миг ревът на реката утихна. Както и светлината от пътеката, очертана от Хартата. Беше тъмно, по-тъмно от всеки мрак, който Лираел някога бе виждала, абсолютен мрак, в който изведнъж стана невъзможно дори да си представиш светлина. Мракът я притискаше, принуждавайки я да се усъмни в собствените си сетива. Само топлата кожа на Кучето под ръката й й показваше, че все още стои, че стаята не се е променила, а подът не е наклонен.

— Не мърдай — прошепна Кучето и Лираел усети как към крака й бързо се допира една кучешка муцуна, сякаш изреченото предупреждение не беше достатъчно.

Миризмата на Свободна магия се усили. Лираел притисна носа си с една ръка, стараейки се да не диша изобщо, докато другата й ръка се спусна към мишката с часовников механизъм за спешни случаи, намираща се в джоба на жилетката й. Не че имаше голяма вероятност дори това хитроумно приспособление да се ориентира оттук до библиотеката.

Тя усещаше, че и магията на Хартата се усилва, във въздуха се носеха могъщи символи, подобно на полен, а обичайната им вътрешна светлина беше приглушена. Усещаше как двете сили си взаимодействат, извиват се и се усукват около нея, образувайки някакво заклинание, което тя дори не можеше да разпознае.

Стомахът й се сви на топка от страх, който бавно се разпростираше и парализира и дробовете й. Искаше да диша, бавно да поеме и да изпусне въздух, да се успокои с равномерността на собственото си дишане. Ала въздухът бе натежал от странна магия, магия, която тя не можеше — и нямаше как — да вдиша.

После във въздуха започнаха да искрят светлини; миниатюрни, крехки топчета, състоящи се от стотици тънки като косъм иглички, като светещи глави на глухарчета, носещи се с някакъв ветрец, който Лираел не усещаше. При тези светлини, миризмата на Свободната магия отслабна, магията на Хартата започна да се усилва, и тя бавно и предпазливо си пое въздух.

На тази необичайно пъстра, непрекъснато променяща се светлина, Лираел видя, че се намира в осмоъгълна стая. Голяма стая, но не от студен изсечен камък, както бе очаквала да бъде тук, в сърцето на планината. Стените бяха облицовани с нежен десен на златни звезди, кули и сребърни ключета. Таванът беше измазан и боядисан с картина на нощно небе, покрито с черни, натежали от дъжд облаци, приближаващи се към седем ярко светещи звезди. А под босите й крака имаше килим. Тъмносин килим, мек и топъл под пръстите й след студения, мокър камък на моста.

В средата на стаята стоеше самотна една прелестна маса от червено дърво, а тънките й крака завършваха със сребърни трипръсти стъпала. Върху изящната й, полирана повърхност имаше три предмета, подредени в редица: малка метална кутийка, голяма колкото дланта на Лираел; комплект от предмети, наподобяващи панфлейти; и една книга, подвързана с тъмносиня кожа със сребърни пластини. Масата, или по-скоро предметите върху нея, очевидно представляваха ключов елемент от магията, защото кръглите като глави на глухарчета светлинки се рояха най-гъсто там, създавайки ефект на светеща мъгла.

— Тръгвай тогава — каза Кучето, сядайки върху хълбоците си. — Изглежда за това сме дошли.

— Какво искаш да кажеш? — попита подозрително Лираел, поемайки няколко дълбоки и успокояващи глътки въздух. Вече се чувстваше доста сигурна, но в стаята имаше много магия, която не познаваше, и дори не можеше да опита да отгатне каква е и откъде идва. И все още усещаше вкуса на Свободната магия в устата си и върху езика — студен метален вкус, който просто не желаеше да изчезне.

— Вратите се отвориха за теб; пътят се освети заради теб; местната стража не те унищожи — каза Кучето, пъхайки в разтворената ръка на Лираел своя студен и влажен нос. Погледна я многозначително и каза: — Каквото и да е онова върху масата, то сигурно е предназначено за теб. Затова аз ще седна тук долу. Или всъщност ще полегна. Събуди ме, когато дойде време да си вървим.

При тези думи Кучето се опъна удобно, прозя се, и се отпусна на килима. Разположило се удобно на една страна, то размаха опашка един-два пъти и после, както изглеждаше, заспа.

— О, Куче! — възкликна Лираел. — Не можеш да заспиш сега! Какво ще правя, ако се случи нещо лошо?

Кучето отвори едното си око и като помръдна едва-едва челюстта си, каза:

— Ще ме събудиш, естествено.

Лираел погледна спящото Куче, а после масата. Стилкън беше най-ужасното същество, което бе срещала в библиотеката. Но през последните няколко години беше попадала и на други опасни създания — свирепи чудовища, стари заклинания на Хартата, които са били разкрити или са станали непредсказуеми, механични капани, дори пропити с отрова подвързии на книги. Всичко това бяха обичайните опасности от живота на един библиотекар, но нито една от тях не беше като тази, пред която бе изправена сега. Каквито и да бяха онези предмети, те се охраняваха по-добре и с по-странна и силна магия, отколкото всичко останало, което Лираел беше виждала.

Магията, съсредоточена тук, беше и много стара, установи тя. Стените, подът, таванът, килимът, масата — дори въздухът в стаята — бяха пропити с наслоени символи на Хартата, някои от които поне на хиляда години. Усещаше как се движат навсякъде, как се смесват и променят. Когато затвори очи за миг, почувства стаята почти като камък на Хартата, източник на Магия на Хартата, а не просто място, в което бяха направени множество заклинания.

Ала това бе невъзможно, поне доколкото тя знаеше…

Внезапно замаяна от тази мисъл, Лираел отново отвори очи. Символите на Хартата се опираха в кожата й, сливаха се с дъха й, течаха в кръвта й. Сред тях течеше и Свободна магия. Кръглите като глави на глухарчета светлини се плъзгаха към нея като пипала, обвиваха се нежно около кръста й, и бавно я повличаха към масата.

Магията и светлините шеметно завъртяха главата й, сякаш се беше пробудила от последните мигове на съня. За миг Лираел се бори с това чувство, но то бе приятно, съвсем не заплашително. Остави спящото Куче да лежи и бавно тръгна напред, окъпана в светлина.

После внезапно се озова на масата, без спомен да е прекосявала разделящото ги пространство. Ръцете й бяха опрени върху хладната полирана повърхност. Както би могло да се очаква от един втори помощник-библиотекар, тя най-напред посегна към книгата, а пръстите й докоснаха сребърните пластини, които я държаха затворена, докато четеше гравираното със сребро заглавие на гърба й: „Книга за забравата и спомените“.

Лираел разтвори пластината, усещайки и върху нея Магията на Хартата, забелязала символите на Хартата, които се гонеха по сребърната повърхност и дълбоко в самия метал. Символи за възпиране и затваряне, изгаряне и унищожение.

Ала пластината се отвори, преди да разбере какви са те, и тя остана невредима. Внимателно отгърна корицата и титулната страница, а гладката, тънка хартия се прелисти с лекота. По страниците имаше символи на Хартата, поставени там при създаването на хартията. Имаше и Свободна магия, затворена и канализирана на място. Кориците и кожата на обложката бяха покрити с магия от двата вида, имаше ги дори в лепилото и шева на основата.

Ала най-много магия и сила имаше в шрифта. В миналото Лираел бе виждала подобни, ако не и по-могъщи книги, например „В лъвска кожа“. Човек никога не можеше истински да приключи с четенето на такава книга, защото съдържанието се променяше според нуждите, оригиналните хрумвания на създателя й, или в съответствие с фазите на луната или особеностите на времето. Някои книги дори имаха съдържание, което не може да се запомни, докато не отминат определени събития. Това беше проява на любезност от страна на създателя на книгата, защото за хората бе трудно да помнят някои неща ден след ден.

Светлините танцуваха около главата на Лираел, когато тя започна да чете, образувайки странни трептящи сенки по страницата. Тя прочете първата страница, после следващата, после по-следващата. Скоро бе свършила първата глава, тъй като през няколко минути протягаше ръка, за да прелисти страницата. Тежкото, сънливо дишане на Кучето зад гърба й като че беше в унисон с прелистването на страниците.

Часове по-късно, или дори дни — защото Лираел беше загубила всякаква представа за време — тя прелисти последната на пръв поглед страница и затвори книгата. Тя се заключи, а сребърната закопчалка щракна.

Лираел се отдръпна при изщракването, но не стана от масата. Вместо това взе панфлейтите — седем малки сребърни тръби, чиито размери варираха от дължината на малкия й пръст до ръката й. Тя притисна флейтите към устата си, но не духна вътре. Те бяха много повече от това, което изглеждаха. В книгата се разказваше как са били изработени и как трябва да се използват, и Лираел вече знаеше, че символите на Хартата, които се движеха по повърхността на среброто, са само външен блясък на Свободната магия, която се спотайваше вътре.

Докосна последователно всяка флейта, от най-малката към най-голямата, и прошепна имената им, преди да върне всеки от инструментите на масата. После взе последния предмет, малката метална кутийка. Тя също беше сребърна, гравирана с приятни декорации, както и със символи на Хартата. Последните наподобяваха тези по книгата, до един предвещаващи страшно възмездие, ако кутията бъде отворена от човек, който не носи истинската кръв. Не се уточняваше коя точно кръв, но Лираел реши, че след като книгата се е отворила за нея, и кутията ще го направи.

Тя леко докосна езичето, отдръпвайки се едва доловимо, когато долови топлината на Свободната магия, пламтяща отдолу. Кутията си остана затворена. За миг си помисли, че книгата може би греши, или пък тя е изтълкувала погрешно символите, или пък не притежава подходящата кръв. Затвори очи и силно натисна езичето.

Не последва нищо ужасно, но кутията потръпна в ръката й. Лираел отвори очи. Кутията се беше разтворила на две равни части, закрепени с панта в средата. Приличаше на малко огледало, което да се подпре на някоя лавица или маса.

Лираел я отвори докрай и я постави под формата на V на масата. Едната й половина беше сребърна, но другата бе направена от материал, който тя не успя да определи. Там, където би трябвало да се намира ярката отразяваща повърхност на огледалото, имаше неотразяващ правоъгълник от… нищо. Къс непрогледен мрак, силует на нещо, направено от пълната липса на светлина.

В „Книгата за забравата и спомените“ това се наричаше тъмното огледало и Лираел беше прочела, поне отчасти, как би могло да се използва. Ала тъмното огледало нямаше да проработи в тази стая, нито в която и да е друга част на света от живота. То можеше да се използва само в смъртта, а Лираел нямаше намерение да ходи там, въпреки че в книгата се твърдеше, че ще й покажат как да се върне. Смъртта беше владение на Абхорсен, не на Клеър, въпреки че странната употреба на тъмното огледало навярно имаше връзка с дара на зрението у Клеър.

Лираел затръшна тъмното огледало и го постави на масата, ала пръстите й останаха върху него. Тя прекара така цяла минута, потънала в размисли. После го взе и го пъхна в левия джоб на жилетката си, където то попадна в компанията на част от писалка, малко връв, намазана с восък, и силно скъсен молив. След още един миг колебание, тя взе панфлейтите и ги сложи в десния си джоб, при мишката с часовников механизъм. Накрая взе „Книгата за забравата и спомените“ и я пъхна под предната част на жилетката си.

После се върна при Падналото куче. Беше настъпил моментът двамата да проведат един много сериозен разговор относно това, което се случваше. Книгата, тъмното огледало и флейтите бяха оставени там преди хиляда или дори повече години, и очакваха в мрака някой, за когото тогавашните Клеър бяха знаели, че ще дойде.

Очакваха в мрака жена на име Лираел.

Очакваха нея.