Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Лираел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-240-2

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета
Размисли на Елимер относно обучението на принцове

След две седмици усилена езда, лошо време, блудкава храна и болки в мускулите, които бавно се приспособяваха към ездата, Сам пристигна в славния град Велизар и установи, че майка му не е там. Сабриел вече си бе заминала, извикана отново, за да се разправи с някакъв предполагаем магьосник и в същото време главатар на бандити, който нападал пътниците по северните покрайнини на Нейлуей.

След ден и Тъчстоун замина, за да оглави висшия съд в Естуел, където една стара, нестихваща вражда между две благороднически фамилии бе прераснала в убийства и похищения.

В отсъствието на Тъчстоун, четиринайсет месеца по-голямата сестра на Сам, Елимер, носеше титлата помощник-регент, заедно с Джал Орън, канцлера. Всъщност това бе просто формалност, защото Тъчстоун рядко се отдалечаваше на повече от няколко дни път за пощенския сокол, но тази формалност дълбоко засягаше Сам. Елимер гледаше сериозно на своята длъжност. И смяташе, че едно от задълженията й на помощник-регент бе да обсъжда недостатъците на по-малкия си брат.

Тъчстоун бе заминал едва преди час, когато Елимер се зае да търси Сам. Тъй като кралят бе заминал по изгрев-слънце, брат й още спеше. Беше се възстановил от физическите наранявания, но все още не се чувстваше съвсем добре. Уморяваше се по-лесно отпреди и все повече искаше да остава сам. Двете седмици ставане от сън преди изгрев-слънце и езда до след залез, придружена от силното чувство за хумор на охраната, не му бяха помогнали да се чувства по-отпочинал или по-общителен.

Следователно, никак не му беше забавно, когато Елимер реши да го събуди по време на първата му сутрин в собственото му легло, като дръпне завесите и широко разтвори прозореца, отмятайки завивките му. Зимата бе настъпила преди няколко дни в Старото кралство и определено беше студено. Морският бриз, който нахлу с рев, можеше да се опише съвсем точно като студен, а единственият ефект от слабата слънчева светлина бе, че Сам изпита болка в очите.

— Събуди се! Събуди се! Събуди се! — пропя Елимер, която имаше изненадващо дълбок и напевен глас за жена.

— Махай се! — изръмжа Сам, опитвайки се да се вкопчи в завивките. Последва кратка схватка, от която той бързо се отказа, когато едно от одеялата се разпори на две.

— Виж какво направи сега — каза огорчено той.

Елимер сви рамене. Говореше се, че е хубава — някои дори я намираха красива, но Сам не забелязваше подобно нещо. Ако питаха него, Елимер беше опасна напаст. А когато я издигнаха до помощник-регент, родителите му я превърнаха в чудовище.

— Дойдох да обсъдим твоята програма — каза сестра му. Тя седна в долния край на леглото с изправен гръб и ръце, сключени царствено в скута й. Сам забеляза, че над ежедневните си ленени дрехи е сложила изящна червена пелерина, везана със злато, с широки като камбанки ръкави, а нещо като кралска диадема придържаше дългата й и безупречно сресана черна коса на място. Тъй като традиционното й облекло представляваше стари кожи за лов, а косата й беше небрежно вързана отзад на гърба, за да не й пречи, одеждите й не вещаеха нищо добро по отношение на желанието на Сам за непринуденост.

— Моята какво? — попита той.

— Твоята програма — продължи Елимер. — Сигурна съм, че си възнамерявал да прекараш по-голямата част от времето си, човъркайки в онази твоя воняща работилница, но се боя, че дългът ти към Кралството е по-важен от всичко.

— Моля? — попита Сам. Чувстваше се много уморен и определено не му беше до този разговор. Най-вече защото наистина имаше намерение да прекара повечето време в работилницата на кулата. През последните няколко дни, докато все повече се приближаваха до Велизар, той с нетърпение бе очаквал самотата и спокойствието на това да седне зад работния си плот, заобиколен от всичките си инструменти, старателно подредени на стената, над скрина с миниатюрни чекмеджета, всяко от които бе пълно с полезни вещи, като например сребърна тел или лунни камъни. Беше успял да понесе последния етап от пътуването, мечтаейки си за новите играчки и джунджурии, които щеше да направи в своя малък пристан на спокойствие и възстановяване.

— Кралството трябва да бъде на първо място — отново повтори Елимер. — Духът на народа е много важен и всеки член от семейството трябва да вземе участие в неговото поддържане. В качеството си на единствен принц ти ще трябва да…

— Не! — възкликна Сам, който внезапно разбра накъде бие тя. Скочи от леглото, а нощницата се изду около краката му, и навъсено погледна сестра си, докато тя не се изправи и го погледна високомерно. Не само беше малко по-висока от него, но и имаше предимството да носи обувки.

— Да — каза строго Елимер. — Фестивалът за Средата на лятото. Трябваш ни, за да изиграеш ролята на Птицата на Изгрева. Репетициите започват утре.

— Но до него има пет месеца! — възнегодува Сам. — Освен това, не искам да бъда онази проклета птица. Костюмът сигурно тежи цял тон, а ще трябва да го нося цяла седмица! Татко не ти ли каза, че съм болен?

— Каза, че трябва да се занимаваш с нещо — отвърна Елимер. — И тъй като никога не си танцувал танца на Птицата, ще ти трябват пет месеца тренировки. Освен това, имаме участие и на Фестивала за Средата на зимата, а до него остават само шест седмици.

— Краката ми не са подходящи за него — промърмори Самет, мислейки си за жълтите чорапи с кръстосани жартиери, които се носеха под златистата перушина на Птицата на Изгрева. — Намерете някой с крака като дънери.

— Самет! Ще танцуваш танца на Птицата, независимо дали това ти харесва — заяви Елимер. — Крайно време е да направиш нещо полезно тук. Освен това съм те определила да участваш заедно с Джал в Съда за дребни провинения всяка сутрин между десет и един; ще имаш упражнения по боравене с меч с охраната, естествено, и трябва да идваш на вечеря — никакви поръчки на храна в твоята отвратителна работилница. А що се отнася до перспективата, уредила съм да работиш в кухнята всяка втора сряда.

Сам изохка и отново се отпусна в леглото. Перспективата беше идея на Сабриел. На всеки две седмици, Елимер и Сам трябваше да работят по един ден някъде из двореца, наравно с обикновените хора там. Естествено, дори докато миеха съдове или бършеха подове, слугите рядко забравяха, че на следващия ден двамата отново ще бъдат принц и принцеса. Повечето се справяха с положението, като се преструваха, че Сам и Елимер не са там, с няколко ярки изключения, например мисис Фини, дресьорката на соколи, която им крещеше както на всички останали. Така че перспективата обикновено беше ден, изпълнен с черна работа, извършвана сред необичайно мълчание и изолация.

— Ами ти какво ще работиш за перспективата? — попита Сам, който подозираше, че Елимер щеше да я пропусне, след като беше помощник-регент.

— В конюшните.

Сам изгрухтя. Работата в конюшните беше тежка, особено след като се очертаваше денят да бъде за почистване. Но Елимер обожаваше конете и всичко около тях, така че навярно нямаше нищо против.

— Освен това мама каза, че трябва да се запознаеш с това. — Сестра му извади някакъв пакет от огромния си джоб. Не можеше веднага да се разбере какво има в него, тъй като беше опакован в мушама и завързан с дебел мъхест канап.

Сам посегне да го вземе, но когато пръстите му докоснаха опаковката, той усети невероятен студ и внезапното присъствие на смърт, въпреки заклинанията и магиите, вплетени в камъка наоколо, които трябваше да предотвратяват всякакво преминаване към това студено царство.

Той отдръпна ръката си и се оттегли в другия край на леглото, сърцето му изведнъж заби лудо, а по лицето и ръцете му изби пот.

Той знаеше какво има в на пръв поглед безобидния пакет. Това беше „Книга за мъртвите“: Малък том със зелена кожена подвързия, с полирани сребърни пластини. Кожата и среброто бяха покрити с предпазна магия. Символи за възпиране и заслепяване, затваряне и плен. Само човек с вроден талант за Свободната магия и некромантията можеше да отвори книгата, и само някой непокварен Маг на Хартата би могъл да я затвори. Тя съдържаше цялата наука на некромантията и контранекромантията, събирана от петдесет и трима Абхорсен в продължение на повече от хиляда години — и още много неща, защото съдържанието й никога не оставаше едно и също, очевидно променяйки се съгласно прищевките на самата книга. Сам бе прочел малко от страната на майка си.

— Какво ти е? — попита любопитно Елимер, докато той ставаше все по-блед, а зъбите му загракаха. Тя остави пакета в края на леглото му и се приближи, полагайки опакото на ръката си върху челото на Сам.

— Студен си — каза тя изненадано. — Много студен!

— Зле ми е — промърмори Сам. Едва успяваше да говори. Гърлото му бе сковано от страх. Страхът на човек, захвърлен в смъртта от тази книга, за пореден път потопен под повърхността на студената река, за да се понесе с огромна сила към Първата порта…

— Върни се в леглото — нареди Елимер, внезапно загрижена за него. — Ще доведа доктор Шемблис.

— Не! — извика Сам, припомнил си придворния лекар и неговите любопитни, изучаващи очи. — Ще отмине. Просто ме остави сам за малко.

— Добре — отвърна Елимер, докато затваряше прозореца и му помогна да оправи онова, което бе останало от одеялата. — Но недей да си мислиш, че това ще те отърве от ролята на Птицата на Изгрева. Не и ако доктор Шемблис не каже, че си много, много болен.

— Не съм — каза Сам. — Ще се оправя след няколко часа.

— Какво е станало с теб? — попита Елимер. — Татко не беше особено словоохотлив, а и нямахме време да говорим. Спомена, че си влязъл в смъртта и си се забъркал в някакви неприятности.

— Нещо такова — прошепна Сам.

— По-добре ти, отколкото аз.

Елимер взе пакета и любопитна го вдигна, после го хвърли до Сам.

— Доволна съм, че не проявих умения в тази насока. Представи си, че ти трябваше да бъдеш крал, а аз Абхорсен! Все пак се радвам, че вече си започнал да се появяваш в смъртта, защото мама със сигурност има нужда от подобна помощ в момента, и ти ще й бъдеш много по-полезен с това, отколкото да се размотаваш и да правиш онези твои играчки. Впрочем щях да те питам дали можеш да ми направиш две ракети за тенис, така че, предполагам, не бива да се оплаквам. Не мога да накарам никой друг да разбере какво искам, а не съм изиграла дори един гейм, откакто завърших „Уайвърли“. Можеш да направиш няколко, нали?

— Да — отвърна Сам, но не мислеше за тенис. Мислеше за книгата от едната му страна, и факта, че той беше бъдещият Абхорсен. Всички очакваха от него да наследи Сабриел. Щеше да му се наложи да изучи „Книга за мъртвите“. Щеше да се наложи отново да влезе в смъртта и да се изправи пред некроманта — или дори пред по-ужасни същества, ако това бе възможно.

— Сигурен ли си, че не трябва да повикам Шемблис? — попита Елимер. — Наистина изглеждаш много блед. Ще накарам да ти донесат чай от лайка и предполагам, че не е задължително да започваш с програмата си до утре. Утре ще си по-добре, нали?

— Така мисля — каза Сам. Той беше застинал неподвижно заради близостта на книгата.

Елимер отново го погледна, а погледът й съдържаше равни части от загриженост, досада и раздразнение. После се завъртя и се втурна навън, затръшвайки вратата зад себе си.

Сам лежеше в леглото, стараейки се да диша бавно и равномерно. Усещаше книгата до себе си, сякаш бе живо същество. Навита на кълбо змия, очакваща да го нападне, когато се размърда.

Остана да лежи доста дълго, вслушан в звуците на двореца, които долитаха до стаята му в кулата, въпреки че прозорецът беше затворен. Обичайният вик на стражата на охраната по стената; внезапният разговор на хората в двора отдолу, когато се срещаха по работа; трясъкът на мечове от игрището за тренировки, което се намираше зад вътрешната ограда. Зад всичко това се чуваше тътенът на морето. Велизар беше почти остров, а дворецът бе построен върху един от неговите четири хълма, в североизточната част. Спалнята на Сам се намираше в кулата на Морската скала, почти по средата й. По време на най-силните зимни бури, по прозореца му често падаха пръски морска пяна, въпреки че кулата бе отдалечена от брега.

Един слуга му донесе чай от лайка и двамата проведоха кратък разговор, макар че Сам нямаше представа какво е казал. Чаят изстина, а слънцето се издигна по-нависоко, докато отмина прозореца му и въздухът отново стана студен.

Накрая Сам се размърда. С треперещи ръце си наложи да вземе пакета. Сряза канапа с ножа, който лежеше в ножница на таблата на леглото, и бързо размота мушамата, осъзнавайки, че ако спре, няма да може да продължи.

Несъмнено, това беше „Книга за мъртвите“, чиято зелена кожа блестеше, сякаш бе покрита с пот. Сребърните пластини, които я държаха затворена, бяха замъглени, а яркостта им бе помътняла. Те станаха по-ярки, докато ги наблюдаваше, а после отново изгубиха блясъка си, въпреки че не беше дишал в тях.

Имаше и едно писъмце, лист хартия с груби краища, върху която бе нарисуван само един символ на Хартата и името на Сам, написано с решителния, характерен почерк на Сабриел.

Той взе писмото, после използва мушамената опаковка като ръкавица, за да пъхне книгата под леглото си. Беше му непоносимо да я гледа. Поне засега.

След това докосна символа на Хартата върху листа и гласът на Сабриел прозвуча в главата му. Тя говореше бързо и по звуците, които се чуваха около нея, Сам предположи, че е оставила това послание непосредствено преди да отлети със своето Хартиено крило.

Сам…

Надявам се, че си добре и можеш да ми простиш, че не съм до теб в този момент. Разбрах от посланието, което баща ти ми изпрати със сокол, че си достатъчно здрав, за да яздиш до дома, но че срещата ти в смъртта те е изтощила. Това чувство ми е познато — и се гордея, че си рискувал да влезеш в смъртта, за да спасиш приятелите си. Самата аз не съм сигурна, че би ми достигнала смелост да го направя без звънците си. Бъди сигурен, че всяка духовна травма, която си понесъл, ще отшуми с времето. В природата на смъртта е да отнема, но животът е призван да дава.

Дръзката ти постъпка ми показа, че вече си готов да започнеш официално да се обучаваш като бъдещ Абхорсен. Това ме изпълва едновременно с гордост и малко тъга, защото говори, че вече си пораснал. Отговорностите на един Абхорсен са много, а една от най-тежките е, че сме обречени да пропускаме толкова много от живота на децата си — от твоя живот, Сам.

Отложих обучението ти, донякъде защото исках да си останеш онова прекрасно момченце, което и до ден-днешен помня. Но, разбира се, ти от много години не си малко момче, вече си млад мъж, с когото трябва да се отнасят подобаващо. Част от това е признаването на твоето наследство, както и съществената роля, която имаш за бъдещето на нашето Кралство.

Голяма част от това наследство се съдържа в „Книга за мъртвите“, която сега е в ръцете ти.

Изучавал си мъничко от нея с мен, но сега е време да овладееш съдържанието й, доколкото това изобщо е възможно за когото и да било. През последните дни се нуждая от твоята помощ, защото се наблюдава необичайно възраждане на проблемите, както от страна на мъртвите, така и от последователите на Свободната магия, а аз не мога да открия източника и на двата проблема.

Ще поговорим повече за това, когато се върна, но засега искам да знаеш, че се гордея с теб, Самет. Също и баща ти. Добре дошъл у дома, синко.

С цялата си любов,

Мама

Сам остави листа да падне от ръката му и отново се стовари върху възглавницата. Бъдещето, толкова бляскаво, когато онази топка за крикет се бе извила над трибуните за шестица, сега му се струваше много мрачно.