Гарт Никс
Лираел (7)

Глава четвърта
Проблясък в снега

Докато Санар и Риел водеха останалите напред, Лираел си помисли, че щеше да ги види как правят онова, което се правеше при срещата с краля и неговата кралица, която притежаваше и допълнителната привилегия да бъде Абхорсен.

Ала Сабриел и Тъчстоун не дочакаха този ритуал. Те посрещнаха Санар и Риел с прегръдки и, след като вдигнаха очилата си и свалиха шаловете, ги целунаха по двете бузи. Лираел още веднъж се наведе напред, за да чуе какво си казват. Вятърът все така духаше в погрешната посока, но беше отслабнал, така че тя долови разговора.

— Добра среща, братовчедки — казаха усмихнати в един глас Сабриел и Тъчстоун. Сега, когато виждаше лицата им, Лираел си помисли, че и двамата изглеждат много уморени.

— Видяхме ви през изминалата нощ — каза Санар — или Риел — не беше сигурна коя точно. — Но трябваше да отгатнем часа по слънцето. Надявам се, че не сте чакали дълго?

— Няколко минути — каза Тъчстоун. — Тъкмо колкото да се поразтъпчем.

— Той все така не обича много да лети — каза Сабриел, усмихвайки се на съпруга си. — Няма доверие на пилота.

Тъчстоун сви рамене и се разсмя.

— Ставаш все по-добра.

Лираел долови, че той не говори само за управлението на Хартиените крила. Като че между Тъчстоун и Сабриел протичаше някакъв полускрит поток от енергия и чувства. Те споделяха нещо невидимо, нещо, което предизвика смеха и усмивката в очите на Сабриел.

— Не видяхме, че ще останете — продължи Санар. — Предполагам, че сме разбрали правилно?

— Така е — отвърна Сабриел и усмивката изчезна от очите й. — На запад има размирици и не можем да се бавим. Можем да останем само толкова, че да се посъветваме с вас. Ако има какво да ни посъветвате.

— Отново Западът? — попита Санар и двете с Риел се спогледаха разтревожено, както направиха и останалите Клеър зад тях. — Не виждаме нищо за твърде голяма част от Запада. Там има някаква сила, която препречва всичко, освен няколко откъслечни погледи. Въпреки това, знаем, че неприятностите ще дойдат тъкмо от Запад. Виждаме отделни епизоди от това в голяма част от бъдещето, но никога не са достатъчни, за да ни бъдат от полза.

— И сега имаме много неприятности — каза с въздишка кралят. — През последните десет години издигнах шест Камъка на Хартата близо до Едж и Червеното езеро. През годините останаха само два, а нямам време да продължа да поправям останалите. Сега отиваме там, за да сложим край на настоящия проблем и да опитаме да открием източника му, но не съм сигурен, че ще успеем. Особено след като е достатъчно силен, за да се скрие от зрението на Клеър.

— Невинаги силата е тази, която може да заслепи нашето зрение — каза една Клеър, най-старата от присъстващите. — Не е дори и злото. Съществуват незабележими сили, които отклоняват нашето зрение поради причини, за които можем само да гадаем, а винаги съществува и простият факт, че ние виждаме твърде много бъдещи събития и то съвсем за кратко. Навярно онова, което ни заслепява около Червеното езеро се дължи на този факт.

— Ако е така, тогава то чупи и Камъните на Хартата с кръвта на маговете на Хартата — каза Тъчстоун. — И привлича към себе си мъртвите и Свободната магия по-силно отвсякъде другаде. От цялото Кралство, районът на Червеното езеро и подножието на Маунт Абед е този, който най-силно се опълчва срещу нашето управление. Преди четиринайсет години двамата със Сабриел си обещахме, че ще издигнем отново Камъните на Хартата, ще възстановим селата, а хората отново ще бъдат свободни да се върнат към живота и работата си, без да се страхуват от мъртвите и Свободната магия. Направихме го от Стената до Северната пустиня. Но не можем да победим онова, което ни се противопоставя на запад. С изключение на самия Едж, тази част на Запада продължава да бъде пустошта, в която Керигор я превърна преди двеста години.

— Уморявате се от задълженията си — внезапно каза старата Клеър, а Тъчстоун и Сабриел кимнаха. Но раменете им бяха изправени и въпреки че признаваха умората, с нищо не показаха, че отказват да носят това бреме.

— Не си почиваме — каза Тъчстоун. — Винаги изникват нови проблеми, някаква опасност, с която могат да се справят единствено кралят или Абхорсен. На Сабриел се пада най-тежкият дял, защото наоколо продължават да бродят твърде много мъртви, както и твърде много идиоти, които биха отворили още врати към Смъртта.

— Както онзи, който в момента всява смут в Едж — каза Сабриел. — Или поне така твърдят вестоносците. Некромант или заклинател на Свободната магия, който носи бронзова маска. Тя — защото има сведения, че е жена — е придружавана както от мъртви, така и от живи хора, и заедно нападат ферми и чифлици на изток от Едж, почти до град Робъл. И все пак, не сме чули и дума от вас. Нима не сте видели нещо от това?

— Рядко виждаме нещо близо до Червеното езеро — отвърна Риел с тревожна гримаса. — Но обикновено нямаме проблеми с по-далечните места. В този случай, съжалявам, че не сме ви предупредили за станалото и, че не можем да ви кажем какво предстои.

— Една гвардейска рота пътува насам от Кир — каза Тъчстоун, — но те нямат да пристигнат поне още три дни. Самите ние възнамеряваме да бъдем в Робъл до утре сутрин.

— Да се надяваме, че утрото ще е ясно — добави Сабриел. — Ако сведенията отговарят на истината, тази некромантка контролира много мъртви ръце. Може би дори ще бъдат достатъчни, за да нападнат някой град нощем, или при гъста облачност.

— Мисля, че определено бихме видели евентуално нападение над Робъл — каза Риел. — А не сме.

— Това е някаква утеха — каза Тъчстоун, но Лираел разбра, че той не им вярва напълно. Самата тя беше шокирана, защото никога не беше чувала, че зрението може да бъде блокирано, или че съществуват места, в които Клеър не можеха да виждат. С изключение на района отвъд Стената към Анселстиер, разбира се, но това беше различно. В Анселстиер не действаха никакви магии, поне не и ако отидеш много на юг от Стената. Или поне така разказваха. Лираел не познаваше човек, който някога да е бил в Анселстиер, макар че според слуховете Сабриел беше израснала там.

Вятърът се усили, докато Лираел размишляваше върху чутото, затова не успя да долови останалата част от разговора. Ала видя, че Клеър се покланят, а Сабриел и Тъчстоун им дават знак да се изправят.

— Стига с тези официалности! — възкликна Тъчстоун. — Не можете да видите всичко, точно както и ние не можем да направим всичко. Досега сме се справяли някак и ще продължим да го правим.

— „Да продължим“ беше надсловът, под който премина тази година, както и всички предишни години — каза Сабриел с въздишка. — Като говорим за това, най-добре да обърнем Хартиеното крило и отново да полетим. Искам да посетя Дома на път за Робъл.

— За да се посъветваш с…? — попита Риел, но Лираел не чу останалата част от думите й, защото вятърът ги отнесе. Тя се наведе още, като все така се стараеше да не събори снега от шапката си.

Сабриел каза нещо в отговор, но Лираел не успя да го разбере, с изключение на последната част.

— … все още спи през по-голямата част от годината под звуците на Ранна…

Последваха още приглушени думи, когато всички се струпаха около Хартиеното крило и го завъртяха в кръг. Лираел проточи врат, доколкото смееше, а от лицето й падаше сняг. Беше много изнервящо да ги вижда и от време на време да чува по някоя дума, но да не разбира нищо. За миг дори й хрумна безумната мисъл да направи заклинание, с което да подобри слуха си. Беше виждала указанията за такова заклинание, но не знаеше всички символи. Освен това, Сабриел и останалите почти със сигурност щяха да забележат Магията на Хартата близо до тях.

Внезапно вятърът утихна и Лираел отново чуваше ясно.

— Още са на училище в Анселстиер — каза Сабриел, очевидно в отговор на въпрос, зададен й от Санар. — Ще се приберат за ваканцията след три, не… четири седмици. Ако всичко с настоящата ситуация се развие добре, може би ще успеем да стигнем до Стената навреме, за да ги посрещнем, а бяхме планували да прекараме няколко седмици заедно в Белизар. Но подозирам, че ще възникнат нови проблеми, които ще наложат отсъствието поне на един от двама ни, преди да стане време да си заминат обратно.

Звучеше тъжна, докато казваше това, помисли си Лираел. Изглежда Тъчстоун си беше помислил същото, защото хвана ръката й в знак на подкрепа.

— Поне там са в безопасност — каза той и Сабриел кимна, а умората й отново пролича.

— Видяхме ги да прекосяват Стената, макар че може би става дума за следващия път, или по-следващия — увери ги Риел. — Елимер изглежда… ще изглежда… съвсем като теб, Сабриел.

— За щастие — каза Тъчстоун, смеейки се. — Въпреки че прилича на мен в някои други отношения.

Лираел разбра, че говорят за децата си. Знаеше, че имат две. Една принцеса, която беше почти на нейната възраст, и принц, който беше по-малък, но тя не знаеше с колко. Очевидно Сабриел и Тъчстоун ги обичаха много и те им липсваха. Това я накара да си припомни за собствените си родители, които сигурно никак не я бяха обичали. Тя отново си спомни докосването на онази нежна и хладна ръка. Ала майка й я беше изоставила, а кой би могъл да каже дали баща й изобщо знаеше за нейното раждане?

— Тя ще бъде кралица — каза един силен глас, насочил вниманието на Лираел отново в настоящето. — Тя няма да бъде кралица. Тя може би ще бъде кралица.

Това беше една от другите Клеър, възрастна жена, която говореше с пророчески глас, а очите й виждаха нещо повече от ледения къс, в който се бе втренчила. После изохка и политна напред, разперила ръце, за да смекчи падането си в снега.

Тъчстоун се хвърли напред и я хвана, преди да се удари в земята, изправяйки я на крака. Тя се олюля, все така нестабилна, с обезумели и блуждаещи очи.

— Далечно бъдеще — каза, а странният пророчески тембър бе изчезнал от гласа й. — Бъдеще, в което вашата дъщеря, Елимер, беше по-възрастна, отколкото сте вие сега, и властваше като кралица. Ала аз видях и много други възможни бъдещи развития, едно до друго, където няма нищо, освен дим и пепел, а целият свят е изгорял и разрушен.

Лираел усети как през цялото й тяло преминава тръпка, докато старата Клеър говореше. В гласа й звучеше такава убеденост, че тя почти успя да види с очите си безлюдните руини. Но как беше възможно целият свят да бъде изгорен и разрушен?

— Възможно бъдеще — намеси се Санар, опитвайки се да звучи спокойна. — Ние често зърваме моменти от бъдещето, които никога няма да се случат. Това е част от бремето на зрението.

— В такъв случай аз самият се радвам, че не го притежавам — отвърна Тъчстоун, докато оставяше все още треперещата Клеър в подкрепящите ръце на Санар и Риел. Той вдигна очи към слънцето, а после към Сабриел, която кимна. — Съжалявам, но се налага да потегляме.

Двамата със Сабриел се усмихнаха един на друг, извръщайки глави, така че само те двамата и Лираел видяха това. Тъчстоун свали мечовете си и ги сложи в кабината, после взе меча на Сабриел и остави там и него. Сабриел свали пояса със звънците и нежно го положи на земята, като внимаваше да не ги раздвижи. Лираел се запита защо си бяха направили труда да ги изваждат за толкова кратко време. После си даде сметка, че двамата живееха в такава опасност, че за тях беше втора природа да държат оръжията си под ръка. Подобно на охраната на търговците в Трапезарията тази сутрин. След като осъзна, че Абхорсен и кралят не се доверяват на защитата на Клеър, тя внезапно се замисли за собственото си безпомощно състояние. Какво щеше да направи, ако някой я нападнеше тук, след като всички се разотидат? Не беше сигурна, че ключът ще отвори вратичката отвън. Дори не се беше замислила за това, когато се покатери тук.

Лираел престана да гледа Хартиеното крило, обзета от паника, представяйки си една нощ тук отвън, и една чудовищна лапа, която я измъква от снега. Перспективата за една нежелана смърт никак не й се понрави. После погледът й беше привлечен от внезапно помръдване. Сабриел, която вече беше в Хартиеното крило, сочеше напред. Сочеше точно към скривалището й в снега!

— Може би ще пожелаете да проверите онази зелена светлина — каза тя и изведнъж думите й прозвучаха съвсем отчетливо. — Според мен онова, което се крие отдолу, е безопасно, но човек никога не знае. Сбогом, братовчедки Клеър. Надявам се скоро отново да се срещнем и да прекараме повече време заедно.

— А ние се надяваме, че ще можем да ви служим по-добре — каза Санар, гледайки към мястото, което бе посочила Сабриел. — И да виждаме по-ясно, както на Запад, така и пред собствените си носове.

— Сбогом — добави Тъчстоун, докато махаше от задната седалка на Хартиеното крило. Сабриел подсвирна, издавайки ясен звук, пропит с магия. Той се понесе от вятъра, обърна посоката му и го сниши, за да издигне Хартиеното крило, плъзгайки го по терасата. Сабриел и Тъчстоун помахаха; после златисточервеният самолет се оттласна от ръба и се изгуби от поглед.

Лираел затаи дъх, а после облекчено пое въздух, когато Хартиеното крило ненадейно отново се появи пред очите й. То кръжеше по-нависоко, после зави на юг и се стрелна все по-бързо, докато Сабриел призоваваше вятъра зад гърба им.

За миг Лираел го гледаше как се отдалечава, после опита да се зарови по-надълбоко в снега. Може би щяха да решат, че е видра. Ала дори когато се скри в пряспата, тя знаеше, че е безполезно. И седемте Клеър се приближаваха към скривалището й и никак не изглеждаха доволни.