Гарт Никс
Лираел (28)

Глава двадесет и четвърта
Студена вода, стар камък

Резервоарът представляваше огромно тихо помещение, студен камък и още по-студена вода. Великите камъни стояха сред мрака в неговия център, невидими от площадката, където стълбите на двореца се срещаха с водата. Около ръба на резервоара, от покритите с решетки отвори високо горе проникваха лъчи слънчева светлина, хвърляйки пресечени вълни от светлина по огледално гладката водна повърхност. Високи колони от бял мрамор се извисяваха като безмълвни стражи между късчетата светлина, поддържайки високия шейсет стъпки таван.

Водата, както винаги, беше невероятно чиста. Сам потопи ръката си в нея, докато помагаше на баща си да развърже баржата, закотвена в края на стъпалата. Докато водата се стичаше между пръстите му, той видя как символите на Хартата проблясват за кратко. Цялата вода в резервоара поглъщаше магията от Великите камъни. По-близо до центъра, тя беше може би по-наситена с магия от всичко останало на този свят, и вече не беше студена — нито дори мокра.

Баржата беше просто обикновен сал с позлатени топчета във всеки ъгъл. В хранилището имаше две, но очевидно Сабриел беше взела другата. Тя сигурно беше върху нея, там, в центъра, където не падаше слънчева светлина. Великите камъни светеха, огрявани от милионите символи на Хартата, които се движеха в и по тях, но през по-голямата част от времето ставаше дума просто за слаба светлина, която не можеше да се мери дори с проникващите през отворите слънчеви лъчи. Нямаше да видят блясъка, преди да се отдалечат от изпъстрения от светлина ръб, покрай третата редица колони.

Тъчстоун развърза въжето откъм своята страна, после постави ръка на дъските и прошепна една дума. По спокойната вода се появиха вълнички и баржата започна да се отдалечава от площадката. В хранилището нямаше никакво течение, ала салът се движеше така, сякаш имаше, или сякаш нечии невидими ръце го тласкаха по водата. Тъчстоун, Сам и Елимер стояха близо един до друг по средата, като от време на време изместваха центъра на тежестта, когато баржата се полюшваше и разтърсваше.

Ето как бяха пътували към своята смърт отдавна починалите леля и баба на Сам, помисли си той. Застанали върху една баржа — навярно дори тази, помисли си, разширена, ремонтирана и пребоядисана — нищо неподозиращи, преди да бъдат изненадани в засада от Керигор. Той прерязал гърлата им, събирайки кръвта им в своята златна чаша. Кралска кръв. Кръв, с която да счупи Великите камъни на Хартата.

Кръв за рушене и кръв за създаване. Камъните бяха счупени с кралска кръв и отново издигнати с кралска кръв — кръвта на баща му. Сам погледна Тъчстоун и се запита как ли го бе направил. Седмиците, прекарани в изтощителен труд, сам на това място, като всяка сутрин е вземал със себе си омагьосан от Хартата сребърен нож и нарочно е подновявал раните върху дланите си от предишния ден. Рани, оставили бели ивици от увредена тъкан от малкия му пръст до палеца. Порязвал е ръцете си и е правил заклинания, в които дори не е бил сигурен, заклинания, които са били невероятно опасни за заклинателя, дори и без допълнителния риск и тежест на счупените Камъни.

Ала Сам се озадачаваше още повече от употребата на кръвта, същата кръв, която течеше в собствените му вени. Струваше му се странно, че неговото туптящо сърце е свързано по този начин с Великите камъни. Колко невеж беше, особено по отношение на по-големите тайни на Хартата. Защо кралската кръв, тази на Абхорсен и Клеър се различаваше от кръвта на обикновените хора — дори и от тази на останалите Магове на Хартата, която бе достатъчна за поправянето или разрушаването само на по-маловажните Камъни? Трите рода бяха известни като Великите заклинатели на Хартата, както и Великите камъни пред него, и Стената. Ала защо? Защо тяхната кръв съдържаше Магия на Хартата, магия, която не можеше да се възпроизведе чрез символи, извлечени от общодостъпната Харта?

Сам винаги се бе вълнувал от Магията на Хартата, особено от това да върши разни неща с нея, но колкото повече я използваше, толкова повече разбираше колко малко знае. Твърде много сведения бяха изгубени през двестате години на Междуцарствието. Тъчстоун беше предал на сина си онова, което знаеше, но негова специалност беше бойната магия, а не заклинанията или някакви по-дълбоки мистерии. Той беше кралски гвардеец, незаконороден принц, а не маг, по времето на смъртта на кралицата. След това бе останал прикован като барелеф на кораб в продължение на двеста години, докато Кралството бавно потъвало в хаос.

Тъчстоун казваше, че е успял да възстанови счупените Камъни, защото те са го пожелали. В началото допуснал много грешки и оцелял единствено благодарение на подкрепата и силата на Камъните и нищо друго. Въпреки това му били нужни много месеци и много години от живота му. Преди да се заеме с възстановяването, косата на Тъчстоун не била посребрена.

Баржата премина между две колони и очите на Сам постепенно се приспособяваха към странния здрач. Вече виждаше шестте Велики камъка пред себе си, високи, тъмносиви монолити, чиято неправилна форма много се различаваше от равномерно иззиданите колони, а височината им беше три пъти по-малка от тяхната. Там беше и другата баржа, плаваща в центъра на кръга от Камъни. Ала къде беше Сабриел?

Внезапно гърдите му се сковаха от страх. Не можеше да види майка си и мислеше само за това как мъртвият Керигор е приел някогашния си човешки вид и е подмамил баба му, кралицата, към зловещата и кървава смърт. Може би до него не беше истинския Тъчстоун, а друго създание, приело неговия облик…

Нещо помръдна в баржата отпред. Сам, който несъзнателно беше стаил дъх, ахна и се задави, решил, че всичките му страхове са се сбъднали. Онова, което се намираше пред тях, нямаше човешки вид, стигаше едва до кръста му, без ръце, глава или някаква видима форма. Тъмна, гърчеща се маса, на чието място трябваше да стои майка му…

После Тъчстоун го удари по гърба. Той изведнъж си пое въздух и съществото на баржата изпрати слаба светлина на Хартата, която проблесна горе като малка звезда — и разкри, че все пак това е Сабриел. Тя беше легнала долу, загърната в тъмносинята си пелерина, и току-що се бе изправила. Сега светлината огряваше лицето й и те видяха познатата й усмивка. Ала това не беше истинската, безгрижна усмивка на пълно щастие, и тя изглеждаше по-уморена и изтощена, отколкото Сам я бе виждал някога. Винаги бледата й кожа сега бе почти прозрачна на светлината на Хартата, и блестеше от пот, причинена от болка и страдания. За пръв път Сам видя бели нишки в косата й и бе поразен, когато осъзна, че тя не е безсмъртна и някой ден ще остарее. Не носеше звънците си, но поясът беше до нея, а махагоновите дръжки й бяха под ръка, както и мечът и раницата.

Баржата на Сам премина между два от Камъните и навлезе в кръга. И тримата пътници потръпнаха, докато го прекосяваха, усетили внезапен прилив на енергия и сила, предизвикан от Великите камъни. Част от умората им ги напусна, макар и не цялата. Що се отнася до Сам, страхът и вината, които го бяха съпътствали през цялата зима, отслабнаха. Почувства се по-уверен, почти възвърна предишното си аз. Не беше се чувствал по този начин, откакто излезе на игрището за онзи последен мач по крикет в Момчешката лига.

Двете баржи се срещнаха. Сабриел не се изправи, но протегна ръце. Миг по-късно, тя прегръщаше Елимер и Сам, а баржите се разклатиха опасно от техния внезапен устрем и ентусиазирани поздрави.

— Елимер! Самет! Толкова се радвам да ви видя, и така съжалявам, че отсъствах твърде дълго — каза Сабриел, след като първоначалната много здрава прегръдка бе заменена с по-лека.

— Няма нищо, мамо — отвърна Елимер, а отговорът й прозвуча така, сякаш тя беше майката, а Сабриел — нейна дъщеря. — Ние се тревожим за теб. Да погледнем крака ти.

Тя понечи да вдигне пелерината, но Сабриел я спря, точно когато Сам долови леката, ужасна миризма на гниеща плът.

— Все така неприятна е за гледане — каза бързо майка им. — Боя се, че раните, причинени от мъртвите, бързо загниват. Но аз й направих целебни заклинания, с помощта на Великите камъни, а сложих и целебна лапа. Скоро всичко ще заздравее.

— Този път — каза Тъчстоун. Той стоеше извън плътно притиснатата група на Сабриел, Елимер и Сам и гледаше съпругата си.

— Баща ви ми е сърдит, защото си мисли, че за малко са щели да ме убият — каза Сабриел с лека усмивка. — Аз самата не го разбирам, защото според мен би трябвало да се радва, че ми се е разминало.

Тази забележка беше посрещната с мълчание, докато Сам не попита колебливо:

— Много лошо ли те раниха?

— Лошо — отвърна Сабриел и потръпна, когато помръдна крака си. Под пелерината й проблеснаха символи на Хартата, които се видяха за кратко дори и през плътната вълна. Тя се поколеба, а после добави тихо: — Ако не бях срещнала баща ви на връщане, може би нямаше да успея да се прибера.

Сам и Елимер се спогледаха ужасени. През целия си живот бяха слушали истории за битките на Сабриел и трудно спечелените победи. И преди я бяха ранявали, но никога не я бяха чували да признава, че е било възможно да я убият, и те самите никога не бяха допускали тази вероятност. Тя беше Абхорсен, който навлизаше в смъртта само по своя воля!

— Ала все пак успях и ще се оправя напълно — заяви категорично Сабриел. — Така че няма нужда да се вдига толкова шум.

— Говориш за мен, предполагам — каза Тъчстоун. Той седна с въздишка, после раздразнено се изправи, за да нагласи мечовете и халата си, преди да седне отново. — Причината, поради която вдигам шум — каза той, — е, че съм загрижен, защото цяла зима някой, или нещо, умишлено и умело се опитва да те постави в ситуации с максимален риск. Погледни на какви места те викаха и как там винаги имаше повече мъртви, отколкото съобщаваха, и по-опасни същества…

— Тъчстоун — прекъсна го Сабриел, посягайки да хване ръката му, — успокой се. Съгласна съм с теб. Знаеш го.

— Ммф — изсумтя Тъчстоун, но не каза нищо повече.

— Вярно е — отвърна Сабриел, гледайки открито Сам и Елимер. — Има някакъв очевиден модел, и то не само при мъртвите, призовани само за да ми устроят засада. Мисля, че това има връзка и с нарастващия брой духове на Свободната магия, и то се отнася и до проблемите, които баща ви има с бежанците от Юга.

— Почти съм сигурен, че е така — каза Тъчстоун с въздишка: — Според генерал Тиндъл Королини и неговата партия „Наша страна“ са спонсорирани със злато от Старото кралство, макар че не може да го докаже със сигурност. Тъй като в момента Королини и неговата партия поддържат политическото равновесие в парламента на Анселстиер, те успяха да изместят южняците все по на север. Освен това дадоха да се разбере, че крайната им цел е да преместят всички южняци от другата страна на Стената, в нашето Кралство.

— Защо? — попита Сам. — Имам предвид, с каква цел? Северен Анселстиер бездруго не е пренаселен.

— Не съм сигурен — отвърна Тъчстоун. — Причините, които изтъкват в Анселстиер, са популистки брътвежи, които да угодят на селяните. Но трябва да има друга причина, поради която някой оттук ги снабдява със злато — достатъчно злато, за да си купят дванайсетте места в парламента, които са си избрали. Опасявам се, че причината може да има нещо общо с факта, че не успяхме да открием повече от двайсетина от хилядата души, които бяха изпратени тук преди месец, и нито един от тези двайсет не беше жив. Останалите просто изчезнаха…

— Как е възможно толкова много хора да изчезнат? Та нали трябва да оставят някакви следи — прекъсна го Елимер. — Може би трябва да отида…

— Не. — Тъчстоун се усмихна, развеселен от очевидната увереност на дъщеря му, че може да се справи по-добре от него, когато става дума за издирване на нещо. Усмивката му изчезна, когато продължи: — Не е толкова просто, колкото изглежда, Елимер. Има намесена магия. Според майка ти ще ги открием, когато най-малко го искаме, и по това време те няма да са живи.

— Това е същността на проблема — каза сериозно Сабриел. — Преди да продължим да го обсъждаме, мисля че трябва да вземем допълнителни мерки против подслушване. Тъчстоун?

Тъчстоун кимна и се изправи. Измъкна единия от мечовете си и се концентрира за миг. Символите на Хартата по острието започнаха да светят и да се движат, докато цялото острие се обви в златиста светлина. Тъчстоун изправи меча и символите се прехвърлиха върху най-близкия Велик камък, и плъзнаха върху него като втечнен огън.

Известно време не се случваше нищо. След това други символи уловиха светлината и златистите пламъци обгърнаха целия Камък, бушувайки като мълния, уловена в стихията си. Символите се прехвърлиха върху следващия Камък, докато и той светна, след това към следващия, и накрая и шестте Велики камъка лумнаха, а във всички посоки се стрелнаха потоци от символи на Хартата, които образуваха плетеница от светлина, подобно на купол, покрил двете баржи.

Поглеждайки встрани, Сам видя, че златистият огън е обхванал и водата, образувайки безумен лабиринт от символи, които покриваха пода на хранилището. Сега четиримата бяха напълно затворени зад магическа бариера, която се поддържаше от силата на Великите камъни. Щеше му се да попита как е направено заклинанието и да се поинтересува от неговата същност, но майка му вече говореше.

— Сега можем да говорим, без да се страхуваме, че ни подслушват чрез хорски уши или други средства — каза Сабриел. Хвана ръката на Сам, после тази на Елимер, като ги стискаше силно и те усетиха мазолите по пръстите и дланите й, резултат от дългите години работа с меча и звънците.

— Двамата с баща ви сме сигурни, че южняците са били преведени през Стената, за да бъдат убити — убити от некромант, използвал телата им да подслонят мъртви духове, които му дължат вярност. Единствено чрез заклинанията на Свободната магия можем да си обясним как телата и всички останали следи са изчезнали, без да бъдат видени от нашите патрули или от зрението на Клеър.

— Но аз си мислех, че Клеър могат да виждат всичко — каза Елимер. — Имам предвид, че те често объркват времето, но въпреки това виждат. Не е ли така?

— През последните четири-пет години Клеър разбраха, че зрението им е замъглено, и вероятно винаги е било такова, в района на източното крайбрежие на Червеното езеро и Маунт Абед — каза мрачно Тъчстоун. — Обширен район, който неслучайно е извън обсега на нашето кралско законодателство. Там има някаква сила, която се противопоставя както на Клеър, така и на нашата власт, като блокира тяхното зрение и разрушава Камъните на Хартата, които поставих.

— Ами не трябва ли да повикаме нашите специални отряди и гвардията и да ги изпратим там, за да решат проблема веднъж завинаги? — възмути се Елимер със същия тон, с който Сам си представяше, че е оглавявала отбора по хокей в колежа „Уайвърли“ в Анселстиер.

— Не знаем къде — и какво — е това — каза Сабриел. — Всеки път, когато се заемем наистина да претърсим района, за да открием източника на проблема, някъде другаде се случва нещо. Преди пет години си мислехме, че сме открили къде се корени проблемът, при битката в Робъл…

— Онази некромантка — прекъсна я Сам, който добре помнеше историята. През последните месеци беше размишлявал много за некромантите. — С бронзовата маска.

— Да. Маскираната Клор — отвърна Сабриел, взирайки се в златистата бариера, очевидно припомняйки си някои неприятни неща. — Тя беше много стара и силна, затова бях предположила, че е в основата на проблемите ни там. Но сега не съм сигурна. Ясно е, че някой друг продължава да полага усилия да обърка Клеър и да предизвика безредици в Кралството. Освен това някой стои зад Королини в Анселстиер, а навярно дори и зад войните в Юга. Една от възможностите е това да е мъжът, който си срещнал в смъртта, Сам.

— Не… некромантът? — попита Сам. Гласът му прозвуча като жалък писък и той несъзнателно потърка китки, а ръкавите му се вдигнаха за кратко и под тях се показа кожата, все още покрита с белези от изгарянията.

— Трябва да разполага с голяма власт, за да вдигне на крак толкова много мъртви от другата страна на Стената — отвърна Сабриел. — А при такава власт би трябвало да съм чула за него, а аз не съм. Как е успял да се крие през всичките тези години? Как се е скрила Клор, когато претърсихме Кралството след падането на Керигор и защо се разкри, за да нападне Робъл? Сега се питам дали не съм я подценила. Дори е възможно да ми се е изплъзнала в последния момент. Накарах я да отиде отвъд Шестата порта, но бях толкова уморена, че не я проследих през целия път до Деветата. А трябваше. В нея имаше нещо странно, нещо повече от обичайната поквара на Свободната магия или некромантията…

Тя замълча, а очите й разсеяно се взираха в нищото. После примигна и продължи:

— Клор беше стара, достатъчно стара, за да могат останалите Абхорсен да са се натъквали на нея в миналото, а подозирам, че и другият некромант също е стар. Но не открих никакви данни за тях вкъщи. Твърде много сведения са изгорели при опожаряването на двореца, а още повече са били изгубени просто с течение на времето. А Клеър, въпреки че съхраняват всичко в онази тяхна голяма библиотека, рядко намират нещо полезно в нея. Умовете им са твърде ангажирани с бъдещето. Бих искала лично да се поровя в библиотеката, но това е задача, която би отнела месеци, ако не и години. Според мен Клор и онзи некромант са били съюзници, и вероятно все още са, ако тя е оцеляла. Но не е ясно кой е начело и кой го следва. Освен това се опасявам, че ще установим, че те не са сами. Ала който или каквото да се изпречи на пътя ни, трябва да се погрижим да направим на пух и прах техните планове.

Светлината като че потъмня, докато Сабриел говореше, а водата се развълнува, сякаш някакъв нежелан бриз по някакъв начин бе преминал защитата на златистата светлина около Камъните.

— Какви планове? — попита Елимер. — Какво смятат да правят те… то… или който и да е?

Сабриел погледна Тъчстоун и помежду им премина кратък проблясък на несигурност, преди тя да продължи.

— Смятаме, че те възнамеряват да доведат всичките двеста хиляди бежанци от Юга в Старото кралство — и да ги убият — прошепна Сабриел, сякаш все пак беше възможно да ги подслушват. — Двеста хиляди мъртви в един-единствен злокобен миг, за да проправят път от смърт за всеки дух, който е обитавал мястото от Първа зона до самата бездна на Деветата порта. Да осигурят приемник на мъртвите, по-голям от всеки друг, който някога е преминавал в живота. Приемник, който навярно няма да успеем да победим, дори и ако всички Абхорсен, които някога са съществували, по някакъв начин успеят да се изправят насреща му.