Гарт Никс
Лираел (5)

Глава втора
Изгубено бъдеще

Лираел се хвърли на леглото и се опита да потисне отчаянието. Наистина трябваше да се облече за пробуждането на Анисел. Ала всеки път, когато понечеше да се изправи, се чувстваше неспособна да продължи и отново сядаше. За момента й беше невъзможно да се изправи. Можеше само да си припомня онзи ужасен миг в Долната трапезария, когато не беше чула името си. Ала тя успя да откъсне мислите си от това и да мисли за близкото бъдеще, вместо за миналото. Лираел взе решение. Нямаше да отиде на пробуждането на Анисел.

Едва ли някой щеше да забележи отсъствието й, но имаше вероятност някой да дойде да я вземе. Тази мисъл й даде достатъчно сили, за да стане от леглото и да потърси скривалище. Най-традиционното беше под леглото, но долната част на простото дървено легло на Лираел беше тясна и много прашна, защото тя от седмици не беше спазвала стандартната процедура за почистване.

За миг се спря на гардероба. Ала неговата скромна, наподобяваща кутия, форма и конструкция от борови дъски я накараха да си го представи като изправен ковчег. Тази мисъл не беше нова за Лираел. Тя винаги беше имала, по думите на братовчедките й, болно въображение. Като малка обичаше да пресъздава драматични смъртни сцени от известни приказки. Беше престанала да ги играе преди години, но никога не престана да мисли за смъртта. И в частност за собствената си смърт.

— Смърт — прошепна Лираел, потръпвайки, когато чу изречената на глас дума. Каза я още веднъж, по-силно. Една простичка дума, лесен начин да се избави от всички неща, които не й даваха мира. Можеше да избегне пробуждането на Анисел, ала навярно нямаше да успее да избегне всички останали, които предстояха след него.

Ако се самоубиеше, разсъждаваше Лираел, нямаше да й се налага да гледа как все по-малки от нея момичета получават зрението. Нямаше да й се налага да стои в групата на децата, облечени в сини туники. Деца, които надничаха към нея под дългите си мигли по време на церемонията за пробуждането. Лираел познаваше този поглед и забелязваше страха в него. Те се страхуваха, че може би ще станат като нея, обречени да бъдат лишени от единственото нещо, което имаше значение.

А тя трябваше да се примири с Клеър, които я гледаха със съжаление. Онези, които винаги спираха и я питаха как е. Сякаш можеше да опише как се чувства само с думи. Или сякаш дори да намереше думи, Лираел би могла да им разкаже какво е да си на четиринайсет и да нямаш зрението.

— Смърт — прошепна отново Лираел, изпробвайки вкуса на думата върху езика си. Какво друго й оставаше? Винаги я съпътстваше надеждата, че един ден ще получи зрението. Ала сега беше на четиринайсет. Та кой беше чувал за някоя Клеър, лишена от зрение на четиринайсет? Положението никога не беше й се струвало толкова отчайващо, както днес.

— Това е най-доброто, което мога да направя — изрече Лираел, сякаш информираше свой приятел за жизненоважно решение. Гласът й звучеше уверено, ала вътре в себе си тя не беше сигурна. Клеър не се самоубиваха. Самоубийството означаваше да даде окончателно и ужасно потвърждение, че не е една от тях. Вероятно това беше най-доброто нещо. Всъщност как щеше да го направи? Очите на Лираел се стрелнаха към мястото, където мечът й за тренировки висеше в своята ножница на вратата. Стоманата беше тъпа и мека. Навярно щеше да успее да падне върху острието, но това щеше да предизвика много бавна и болезнена смърт. Освен това, почти със сигурност някой щеше да чуе вика й и да доведе помощ.

Може би имаше заклинание, което да секне дъха й, да изсуши дробовете й и да затвори гърлото й. Но нямаше да го открие в учебниците, в тетрадката си по магия на Хартата, или в „Указателя за символи на Хартата“, все неща, които се намираха на бюрото й, на няколко крачки от леглото. Трябваше да търси в Голямата библиотека за такова заклинание, а подобни магии сигурно бяха заключени със заклинания и ключове.

Това й оставяше два сравнително достъпни метода да сложи край на всичко: студ и височина.

— Глетчерът — прошепна Лираел.

Това е, реши тя. Щеше да се изкачи по стълбата Стармаунт, докато всички останали бяха на пробуждането на Анисел, а после да се хвърли на леда. Накрая, ако някой си направеше труда да погледне, щяха да открият нейното замръзнало, изпочупено тяло — и тогава всички щяха да разберат колко тежко е било да бъдеш Клеър без зрение.

Очите й се изпълниха със сълзи, докато си представяше как огромната тълпа наблюдава безмълвно, докато изнасят тялото й през Голямата зала, а синият цвят на туниката й е станал бял от леда и снега, замръзнали върху й.

Едно почукване на вратата прекъсна болезнените й фантазии и Лираел подскочи облекчено. Навярно Деветдневната стража я беше видяла, за пръв път в живота й. Видели са я да се катери по глетчера, отивайки да се хвърли оттам, затова са пратили някого да предотврати това, да й каже, че един ден ще получи Зрението, че всичко ще се оправи.

После вратата се отвори преди Лираел да успее да каже „Влез“. Това й беше достатъчно, за да разбере, че не става въпрос за Стража от Деветия ден, загрижен за нейната безопасност. Беше леля Кирит, пазителката на младите. Или по-скоро обратното, тъй като тя никога не третираше Лираел различно от останалите, и никак не й демонстрираше обичта, която човек би очаквал от една леля.

— Ето те и теб! — избоботи ненужно Кирит със своя дразнещ, неискрено весел глас. — Търсих те на закуска, но беше толкова претъпкано, че не успях да те открия. Честит рожден ден, Лираел!

Лираел се втренчи в Кирит и в подаръка, който й подаваше. Голяма квадратна кутия, опакована в червено-синя хартия, поръсена със златисто. Хартията беше много красива. Досега леля Кирит никога не й беше подарявала нищо. Обясняваше го с думите, че тя самата никога не е получавала подаръци, но Лираел смяташе, че не това е причината. Смисълът беше в подаряването, не в получаването.

— Хайде, отвори го! — възкликна Кирит. — Не ни остава много време до пробуждането. Постави се на мястото на малката Анисел!

Лираел взе кутията. Беше мека, но доста тежка. В миг всичките й мисли за самоубийство изчезнаха, изместени от любопитството. Какъв ли беше подаръкът?

После, когато отново опипа кутията, я обзе ужасно предчувствие. Тя бързо скъса единия ъгъл на опаковката и видя издайническото синьо.

— Това е туника — каза Лираел, но думите сякаш бяха изречени от някой друг, идвайки отдалече. — Детска туника.

— Да — каза Кирит, ослепителна в своята бяла роба и диадемата от сребро и лунни камъни, закрепена върху светлорусата й глава. — Забелязах, че старата е много къса и никак не изглежда добре, както си пораснала…

Тя продължи да говори, но Лираел не чуваше нито дума. Вече нищо не изглеждаше реално. Нито новата туника в ръцете й. Нито говорещата леля Кирит. Нищо.

— Хайде, облечи се! — окуражи я Кирит, като приглади гънките на робата си. Тя беше висока и едра жена, една от най-високите от рода Клеър. Лираел се чувстваше много дребна пред нея и някак мръсна, в сравнение с огромната бяла маса, която представляваше робата на Кирит. Тя се взираше в тази белота и отново започна да мисли за лед и сняг.

Беше потънала в мислите си, когато Кирит я потупа по рамото.

— Какво? — попита Лираел, осъзнала, че беше пропуснала голяма част от последните й думи.

— Облечи се! — повтори леля Кирит. Кожата на челото й се набърчи от лекото смръщване, при което диадемата й се смъкна надолу и помрачи очите й. — Би било ужасно невъзпитано да закъснееш.

Лираел механично свали старата си туника и навлече новата. Тя беше от тежък лен, корав заради това, че беше нов, и й бяха нужни известни усилия, преди леля Кирит да го смъкне надолу с лекота. Когато провря ръцете си и туниката покри раменете й, тя стигаше точно над глезените й.

— Има още много къде да растеш — отбеляза със задоволство леля Кирит. — А сега наистина трябва да тръгваме.

Лираел погледна морето от син плат, който обгръщаше цялото й тяло, и си помисли, че има повече място, отколкото някога щеше да изпълни. Навярно леля Кирит очакваше, че тя никога няма да облече бялата роба на пробуждането, защото тази туника щеше да й бъде по мярка, дори и да продължеше да расте, докато навърши трийсет и пет.

— Ти върви, аз ще те настигна — излъга тя, мислейки си за стълбата Стармаунт, скалите зад нея и очакващия лед. — Трябва да отида до тоалетната.

— Много добре — каза Кирит, като забързано излезе в коридора. — Но побързай, Лираел! Помисли си какво би казала майка ти!

Лираел я последва, завивайки вляво към най-близката тоалетна. Кирит сви надясно и плесна с ръце, за да накара да побързат три осемгодишни момичета, които се обличаха, вървейки, а туниките им скриваха наполовина главите им, заглушавайки кикота им.

Лираел нямаше представа какво би казала майка й за каквото и да било. Като малка доста често й се подиграваха заради Ариел, преди да се превърне в твърде сериозен аутсайдер, за да могат да я дразнят. За рода Клеър беше съвсем обичайно да си търсят любовници сред посетителите на Глетчера, и дори не беше съвсем необичайно да си намират такива извън пределите му. Но беше нещо нечувано децата им да нямат официален баща.

Майка й беше прибавила към своето необикновено поведение и факта, че бе напуснала Глетчера — както и петгодишната Лираел, — призована от някакво видение, което не беше споделила с останалите Клеър. Години по-късно леля Кирит беше казала на Лираел, че Ариел е мъртва, макар да не й беше споделила подробностите. Лираел беше чувала най-различни теории, включително и тази, че майка й е била отровена от ревниви съперници в двора на някакъв си варварски лорд, в ледената пустош на Севера, или че е била убита от зверове. Очевидно бе заемала длъжността пророк, нещо, което никой от представителите на рода Клеър не възприемаше като уместно занимание за хората с тяхната кръв.

Болката от загубата на майка й беше скътана дълбоко в сърцето на Лираел, ала не чак дотам, че да не може да излезе на повърхността. Леля Кирит умееше да й я причинява отново.

Когато Кирит и трите ненадейно наказани момичета изчезнаха, тя свърна обратно към стаята си, за да си вземе връхните дрехи: палто от плътна вълна, намазано с ланолин; шушони от мушама;, ръкавици, обточени с кожа и кожени очила с лещи от опушено зелено стъкло. Част от нея й казваше, че е глупаво да взема тези неща, понеже бездруго отиваше да умре, ала едно тихо гласче й нашепваше, че трябва да е добре облечена.

Тъй като всички обитаеми части от владенията на Клеър се отопляваха с пара от дълбоките извори, Лираел понесе в ръка връхните си дрехи, а по-дребните от тях загърна в палтото си. Щеше да бъде достатъчно горещо да изкачи стълбата Стармаунт и без цялата тази вълна. Като импровизиран акт на неподчинение, тя свали новата туника и я хвърли на пода. Вместо нея предпочете да облече неутралните дрехи, носени, когато Клеър бяха дежурни в мокрото помещение или в кухнята в Долната трапезария — дълга сива риза от памук, която стигаше до коленете, както и тънки, сини вълнени гамаши. Този ансамбъл вървеше с платнена престилка, но Лираел я остави.

Беше необичайно да се промъква по Северния път, без наоколо да има жива душа. Обикновено по тази оживена артерия се движеха десетки представители на рода, заети със своите дела, които или отиваха, или се връщаха от Стража на Деветия ден, или пък бяха ангажирани с хилядите останали прозаични задачи на общността. Глетчерът на Клеър всъщност представляваше малък град, макар и много странен, тъй като основната му задача беше да гледа в бъдещето. Или, както непрекъснато се налагаше да обясняват Клеър на своите посетители, в множеството възможни бъднини.

На мястото, където Северният път се пресичаше със Зигзаг, Лираел се огледа, за да се увери, че не са я забелязали. После направи няколко крачки по първата извивка на Зигзага, търсейки една малка, тъмна дупка на нивото на кръста. Когато я откри, извади ключа, който носеше на една верижка около шията си. Всички Клеър имаха такива ключове и с тях отваряха повечето от общите врати. Вратата на Стармаунт не се използваше често, но Лираел не смяташе, че се нуждае от специален ключ.

Около ключалката нямаше и следа от врата, докато тя не пъхна ключа в нея и го завъртя два пъти. След това от пода плъзна бледа сребриста линия, която бавно очерта вратата в жълтеникавия камък.

Лираел я отвори. Лъхна я студен въздух, затова влезе бързо. Ако наоколо имаше други хора, те щяха да забележат студения вятър по-бързо от всичко останало. Клеър може и да живееха в планина, почти покрита от глетчер, но не се радваха на студа.

Вратата се затръшна зад Лираел и сребърните линии, които бележеха очертанията й, бавно избледняха. Стъпалата пред нея се издигаха в права линия, а символите на Хартата над тях хвърляха светлина, която беше по-приглушена от тази в главното помещение. Челата на стъпалата бяха по-високи от обичайното, нещо, което Лираел не беше запомнила от училищната екскурзия преди много години, когато всички й се бяха сторили високи. Тя направи гримаса, когато започна да ги изкачва, съзнавайки, че мускулите на прасците й скоро щяха да възнегодуват срещу допълнителното повдигане от петнайсет сантиметра.

Първите стотина стъпала имаха бронзови перила, а след това стълбата поемаше нагоре в глуха права линия. Лираел ги сграбчваше, докато се изкачваше, а хладният метал й действаше успокоително. Вярна на навика си, тя започна да брои стъпалата, и този отсечен ритъм временно прогони картините в съзнанието й, показващи как пада по необятния леден склон.

За малко да не забележи, че перилата свършват и стълбите започват да се вият в дългата спирала, която щеше да я отведе на върха на планината, Стармаунт. Съседният й връх беше Сънфол, а двете планини заедно държаха Глетчера помежду си. Навремето Глетчерът също бе притежавал име, но то отдавна беше забравено. Затова от хилядолетия го наричаха с името на Клеър, които живееха над, до, а понякога и под него. С времето това име се беше прехвърлило и към царството на Клеър, така че и ледената маса, и каменните помещения бяха известни като Глетчера на Клеър, сякаш бяха едно цяло.

По принцип Клеър не избираха стаи, разположени твърде близо до Глетчера. Те живееха в планината от хилядолетия, ползвайки тунелите, прокопани от вече почти изчезналите машини, или извършвайки свои магически или физически изкопни работи. В същото време Глетчерът беше продължил своето неумолимо спускане към долината и планините, обгръщащи я от двете страни. Ледът рушеше камъка и си проправяше път в него, а глетчерът оставаше равнодушен към факта, че това би означавало разрушение и за тунелите на Клеър.

Естествено, Клеър виждаха накъде поема лекомисленият глетчер, ала това не беше спряло различните амбициозни строители от миналото. Очевидно те си бяха мислели, че техните разширения ще издържат толкова дълго, колкото са планирали, а навярно дори три или четири поколения след това — достатъчно дълго време, за да си струва труда.

Лираел си мислеше за тези строители и се питаше защо стълбата е била направена с толкова неудобно високи стъпала. Ала след известно време дори и механичното броене не успяваше да обуздае въображението й. Започна да си представя как би изглеждала Анисел в този миг. Навярно стоеше в детския кът на Голямата зала, самотна фигура в бяло сред синьо поле. Сигурно се взираше към отсрещния край, без съмнение, почти без да вижда многобройните редици от облечени в бяло Клеър, седнали на скамейките, разположени от двете страни на залата в продължение на стотици метри, двайсет и една редици в широчина. Скамейките бяха изработени от стар тъмен махагон, покрити с копринени възглавнички, сменяни на всеки петдесет години със специална церемония.

В дъното на залата сигурно стоеше Гласът на Деветдневната стража, а навярно и някои от пазачите, ако задълженията им позволяваха. Те трябваше да стоят около Камъка на Хартата, издигащ се от пода на залата. Един-единствен менхир, изобилстващ с всички светещи и менящи се символи на Хартата, които описваха всичко на този свят, видимо или невидимо. А върху Камъка на Хартата, толкова високо, че никоя да не може да я достигне, освен Гласът със своята метална пръчка, щеше да стои диадемата на новата Клеър, а среброто и лунните камъни да отразяват символите му.

Лираел насили уморените си крака да направят още една крачка. Разходката на Анисел нямаше да бъде никак изморителна. Само неколкостотин крачки, а от всички страни щяха да я посрещат усмихнати лица. После, когато най-сетне поставеха диадемата на главата й, щеше да настъпи суматохата от изправящите се на крака Клеър, последвана от силни аплодисменти, отекващи из цялата зала и отвъд нея. Пробуждането на Анисел, една истинска Клеър, владетелка на зрението, аплодирана от всички присъстващи.

За разлика от Лираел, която, както винаги, беше сама и пренебрегната. Доплака й се, но избърса сълзите си. Оставаха й още сто стъпала и щеше да се озове при Портата на Стармаунт. Щом я прекосеше и излезеше на широката тераса пред нея, щеше да застане на ръба на глетчера и да впери поглед в ледената смърт.