Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Лираел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-240-2

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета
В търсене на подходящия меч

Разходката, на която отидоха Лираел и Падналото куче в онзи ден, беше първата от много подобни, макар че Лираел така и не си спомни къде са ходили, или какво е казала, или какво е отвърнало кучето. Единственото, което помнеше, беше, че остана в същото замаяно състояние, в което бе изпаднала, когато удари главата си — само че този път не се беше контузила.

Не че това имаше значение, защото Падналото куче никога не отговаряше на въпросите й. По-късно Лираел ги повтаряше отново и получаваше различни уклончиви отговори. Най-важните въпроси: „Кой си ти? Откъде дойде?“ — получиха най-различни отговори, като започнем с: „Аз съм Падналото куче“ и „От другаде“, а понякога и красноречивото: „Аз съм твоето куче“ и „Ти ми кажи — заклинанието беше твое.“

Освен това кучето отказваше или не беше в състояние да отговори на въпроси за своята природа. В много отношения то изглеждаше съвсем като истинско, въпреки че говореше. Поне в началото.

През първите две седмици, които прекараха заедно, то спеше в кабинета на Лираел под новото бюро, което тя бе принудена да открадне. Нямаше представа какво се бе случило с нейното бюро, тъй като от него не остана и къс след внезапното появяване на кучето.

Кучето ядеше храната, която Лираел крадеше от трапезарията или кухните. Разхождаше се с Лираел четири пъти дневно из най-безлюдните коридори и стаи, които тя успяваше да открие, едно максимално изнервящо занимание, въпреки че кучето някак успяваше да се скрие в последния момент всеки път, когато Клеър приближаваха. То беше дискретно и в други отношения, като винаги избираше тъмни и безлюдни ъгли за тоалетна — въпреки че обичаше да напомня на Лираел за този факт, макар че неговата човешка приятелка отказваше да помирише резултата.

Всъщност, с изключение на каишката, осеяна със символи на Хартата и факта, че можеше да говори, Падналото куче наистина имаше вид на доста голямо куче с неизяснен произход и странно потекло.

Но, естествено, не беше така. Една вечер Лираел се промъкна в кабинета си и завари кучето да чете на пода. То прелистваше страниците на голяма сива книга, която тя не беше виждала, с една лапа — лапа, която беше станала по-дълга и от нея се разклоняваха три невероятно гъвкави пръста.

Кучето вдигна поглед от книгата, когато предполагаемата му господарка застина на вратата. Лираел можеше да мисли единствено за думите в книгата на Нейджи, за течната форма на стилкън — и за начина, по който съществото с ръце като куки се беше протегнало и намалило размерите си, за да се промъкне през вратата, охранявана от полумесеца.

— Ти си творение на Свободната магия — изстреля тя, бъркайки в джоба на жилетката си, за да извади мишката с часовников механизъм, докато устните й търсеха свирката на ревера. Този път нямаше да сгреши. Щеше незабавно да повика помощ.

— Не, не съм — възмути се кучето, а ушите му щръкнаха от негодувание, докато лапата му възвърна нормалните си размери. — Определено не съм творение. Аз съм част от Хартата не по-малко от теб самата, макар и със специални характеристики. Погледни каишката ми! И аз със сигурност не съм стилкън или каквато и да било друга от стотиците му разновидности.

— Какво знаеш за стилкън? — попита Лираел. Тя все така не влизаше в кабинета, а мишката с часовников механизъм беше в готовност в ръката й. — Защо спомена точно него?

— Чета много — отвърна кучето и се прозя. После подуши с нос, а очите му светнаха от очакване. — Кокал от бут ли държиш?

Лираел не отговори, но премести увития в хартия предмет в лявата си ръка зад гърба.

— Как разбра, че точно в този момент си мисля за стилкън? А и не съм сигурна, че ти самият не си един от тях, или дори нещо още по-лошо.

— Пипни каишката ми! — възмути се кучето и се втурна напред, облизвайки се. Очевидно разговорът, който водеха в момента, не беше толкова интересен, колкото перспективата за храна.

— Как разбра, че мисля за стилкън? — повтори Лираел, като бавно и внимателно наблягаше на всяка дума. Тя държеше кокала над главата си, докато говореше, наблюдавайки как главата на кучето се накланя назад, за да проследи движението. Несъмнено едно създание на Свободната магия не би проявило толкова голям интерес към един кокал.

— Досетих се, защото ти очевидно доста мислиш за стилкън — отвърна кучето, като посочи с лапа книгите върху бюрото. — Изучаваш всичко, необходимо за възпирането на един стилкън. Освен това, вчера написа четиринадесет пъти думата „стилкън“ върху листа, който изгори. Прочетох на обратно върху попивателната. А и подушвам заклинанието ти върху вратата, както и онзи стилкън, който се спотайва зад нея.

— Излизал си сам навън! — възкликна Лираел. Забравила, че се страхува от онова, което представляваше кучето, тя нахълта вътре, затръшвайки вратата зад себе си. В това време изпусна мишката, но не и кокала.

Мишката отскочи два пъти и се приземи в краката на кучето. Лираел стаи дъх, ясно осъзнавайки, че вратата зад гърба й е вече затворена, а това би забавило много мишката, ако се нуждаеше от помощта й. Ала кучето не изглеждаше опасно, а и с него се говореше толкова по-лесно, отколкото с хората… с изключение на Филрис, но нея вече я нямаше.

Падналото куче подуши мишката в един миг, изпълнен с въодушевление, после я отблъсна с нос и отново насочи вниманието си към кокала.

Лираел въздъхна, взе мишката и я постави обратно в джоба си. Разгъна кокала и го даде на кучето, което незабавно го грабна и го скри в един далечен ъгъл под бюрото.

— Това е вечерята ти — каза Лираел, бърчейки нос. — Най-добре я изяж, преди да се е вмирисала.

— Ще я изнеса навън и по-късно ще я заровя в леда — отвърна то. Поколеба се и леко наведе глава, преди да добави: — Освен това, всъщност не се налага да ям. Просто ми харесва.

— Моля? — възкликна Лираел, отново сърдита. — Искаш да кажеш, че съм крала храна напразно?! Ако ме бяха хванали и…

— Не е напразно! — прекъсна я кучето, приближавайки се, за да потърка глава в бедрото на Лираел и да я погледне с широките си, умоляващи очи. — Заради мен. А и аз много го оценявах. Сега наистина трябва да докоснеш каишката ми. Тя ще ти покаже, че не съм стилкън, нито маргрю, нито хиш. Можеш и да ми почешеш врата едновременно с това.

Лираел се поколеба, но кучето толкова много приличаше на милите кучета, които тя чешеше, когато посещаваха трапезарията, че ръката й почти автоматично се озова на гърба му. Усети топлата кучешка кожа и копринената къса козина и започна да чеше гърба на кучето към шията. Кучето потръпна и промърмори:

— Малко по-нагоре. Наляво. Не, в обратната посока. Аа-хх!

После Лираел докосна каишката само с два пръста — и мигновено изхвръкна от целия свят. Единственото, което виждаше, чуваше и усещаше бяха символите на Хартата, навсякъде около себе си, сякаш по някакъв начин се бе озовала вътре в нея. Под ръката й нямаше кожена каишка, нито Куче, нито кабинет. Нищо, освен Хартата.

После внезапно отново се върна в своя свят, замаяна и с подкосени крака. Двете й ръце чешеха кучето под брадичката, без самата тя да знае как са се озовали там.

— Твоята каишка — каза Лираел, когато възвърна равновесието си. — Каишката ти е като камък на Хартата — път към Хартата. И все пак аз съзрях Свободна магия в твоето създаване. Тя трябва да е някъде тук… нали?

Тя замълча, но кучето не отвърна, докато Лираел не престана да го чеше. После извърна глава и подскочи, ближейки Лираел по отворената уста.

— Ти имаше нужда от приятел — каза, докато Лираел пръскаше слюнки и бършеше устата си с двата ръкава. — И аз дойдох. Това не ти ли е достатъчно? Знаеш, че каишката ми е творение на Хартата и независимо какво друго същество съм, това ще ограничи действията ми, дори и да исках да ти навредя. А ние наистина трябва да се справим с един стилкън, не е ли така?

— Да — призна Лираел. Водена от някакъв импулс, тя се наведе и прегърна кучето през врата, усещайки едновременно топлата кучешка плът и тихото бръмчене на символите на Хартата по каишката му през фината материя на ризата си.

Падналото куче понесе търпеливо всичко това за минута, после нададе нещо като свистене и размърда лапи. Лираел разбра жеста заради времето, прекарано с гостуващите кучета, и го пусна.

— А сега — заяви кучето, — трябва да се справим с този стилкън по най-бързия начин, преди да се освободи и да открие още по-зли същества, които на свой ред да освободи, или да пусне отвън. Предполагам, че разполагаш с необходимите неща за това?

— Не — отвърна Лираел. — Не и ако говориш за нещото, които Нейджи споменава: пръчка от самодивско дърво или меч, пропит със символите на Хартата…

— Да, да — каза забързано кучето, преди Лираел да е изредила целия списък. — Зная. Защо нямаш тези неща?

— Те не се намират току-така — отвърна отбранително тя. — Мислех си, че мога да взема обикновен меч и да поставя…

— Ще отнеме твърде дълго време. Месеци! — прекъсна я кучето, което бе започнало да крачи сериозно напред-назад. Този стилкън ще премине през твоето заклинание след няколко дни, струва ми се.

— Моля! — изпищя Лираел. После каза по-тихо: — Моля? Искаш да кажеш, че ще избяга?

— Скоро — потвърди кучето. — Мислех, че го знаеш. Свободната магия може да разяжда символите на Хартата, както и плътта. Предполагам, че би могла да подновиш заклинанието.

Лираел поклати глава. Гърлото й още не се бе възстановило от главния символ, който бе използвала последния път. Щеше да бъде твърде рисковано да се опитва да го изрече отново, преди да е оздравяла напълно. Не и без допълнителната сила на меч, омагьосан от Хартата — което отново я връщаше към първоначалния й проблем.

— В такъв случай ще се наложи да вземеш меч назаем — заяви Кучето, гледайки Лираел със сериозния си поглед. — Не мисля, че някой ще има точно такава пръчка, каквато търсиш. Дори и представител на рода Клеър, от самодивско дърво.

— Не мисля, че и мечовете, покрити с възпиращи заклинания, се намират лесно — възнегодува Лираел, отпускайки се в стола си. — Защо не можеше да си бъда просто най-обикновена Клеър? Ако бях получила зрението, нямаше да се скитам из библиотеката и да си навличам неприятности! Ако изобщо някога получа зрението, кълна се в Хартата, че никога няма да ходя на експедиции, никога вече!

— Мммм — каза Кучето с изражение, което Лираел не успя да разтълкува, макар че очевидно носеше скрит смисъл. — Възможно е да стане така. Колкото до мечовете, грешиш. В тази сграда има няколко могъщи меча. Един от тях е у капитана на разузнавачите, охраната на обсерваторията разполага с три — е, единият от тях е брадва, но в стоманата й са вплетени същите заклинания. Още по-близо, главната библиотекарка също има такъв. Впрочем, това е много стар и прочут меч, съвсем подходящо наречен Възпиращия. Той ще ни свърши добра работа.

Лираел гледаше кучето с толкова безизразен поглед, че то престана да крачи, прокашля се и каза:

— Обърни внимание, Лираел. Казах, че грешиш по отношение на…

— Чух какво каза — озъби се тя. — Сигурно си съвсем откачил! Не мога да открадна меча на главната! Тя непрекъснато го носи у себе си! Сигурно спи с него!

— Така е — отвърна Кучето самодоволно. — Проверих.

— Куче! — проплака Лираел, опитвайки се да вдишва по-малко от веднъж в секунда. — Моля те, моля те, недей да надничаш в покоите на главната библиотекарка! Или където и да било другаде! Какво ще стане, ако някой те види?

— Никой не ме е видял — отвърна доволно кучето. — Както и да е, главната държи меча в спалнята си, но не точно в леглото си. Поставя го на стойка до него. Така че можеш да го вземеш, докато спи.

— Не — отвърна Лираел, клатейки глава. — Няма да се промъкна в спалнята на главната. Бих предпочела да се бия със стилкън без меч.

— Тогава ще умреш — каза Падналото куче, внезапно станало много сериозно. — Стилкън ще изпие кръвта ти и ще стане по-силен от нея. После ще се промъкне в ниските части на библиотеката, появявайки се от време на време, за да пленява библиотекарките, да ги отвлича една по една, пирувайки с тяхната плът в някой тъмен ъгъл, където костите им никога няма да бъдат открити. Той ще си намери съюзници, същества, приковани още по-надълбоко в библиотеката, и ще отвори портата за злото, което дебне отвън. Трябва да го възпреш, но няма да успееш без меча.

— Ами ако ти ми помогнеш? — попита Лираел. Трябваше да има някакъв начин да избегнат главната, някакъв начин, който изобщо не включваше мечове. Да опита да вземе меча на Мирел или онези от обсерваторията, нямаше да бъде никак по-лесно от това да вземе меча на главната. Тя дори не знаеше къде точно се намира обсерваторията.

— Бих искал — отвърна кучето. — Но това си е твоят стилкън. Ти си го освободила. Ти трябва да се справиш с последствията.

— Значи няма да ми помогнеш — каза тъжно Лираел. Беше се надявала, само за миг, че Падналото куче ще се намеси и ще оправи всичко вместо нея. В крайна сметка то беше магическо създание, вероятно притежаваше някаква сила. Но очевидно не достатъчно, за да се справи с един стилкън.

— Аз ще те съветвам — каза кучето — как е най-добре да постъпиш всеки път. Но ще се наложи сама да си вземеш меча и да извършиш възпирането. Навярно довечера е най-подходящият момент.

— Довечера? — попита Лираел с едва доловим глас.

— Довечера — потвърди кучето. — Когато удари полунощ, както е редно да започват всички подобни авантюри, ти ще влезеш в стаята на главната библиотекарка. Мечът се намира вляво, до гардероба, който странно защо е пълен с черни жилетки. Ако всичко мине добре, ще успееш да го върнеш преди зазоряване.

— Ако всичко мине добре — повтори Лираел мрачно, припомняйки си сребристия огън в очите на стилкън, и онези ужасни куки. — Мислиш ли… мислиш ли, че трябва да оставя бележка, в случай… в случай че нещата не се развият добре?

— Да — каза кучето, отнемайки и последното късче самоувереност от Лираел. — Да. Това би било много добра идея.