Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (23)

Глава 21

Фрий Хейвън е в опасност!

Тази мисъл пришпорваше напред изтощената и уплашена Октавия.

Късно след полунощ тя профуча край ниската ограда и продължи надолу по улицата, водеща към центъра на града. Бясно натискайки клаксона, момичето насочи трактора право към къщата на кмета, разбуждайки го от дълбокия му сън.

Градоначалникът се показа на вратата, търкайки сънено очи. Беше по долни гащи, а острата му руса коса бе разчорлена. Сподавяйки една прозявка, Ник попита:

— Сега пък какво има, Октавия?

Младата жена започна да разказва несвързано за чуждопланетното нашествие в рафинерията за газ Веспен и за зловещата съдба на стария миньор и кучето му Олд Блу. Завърши с думите:

— Не знам какви бяха онези същества, Ник, но определено бяха извънземни… и ме преследваха!

— Октавия, никога не съм смятал, че страдаш от прекалено развинтено въображение, но за кой пореден път тази седмица съобщаваш за нападение от извънземни?

Тя го завлече до трактора на Растин и кметът видя дузините отровни шипове, които стърчаха от кабината, превръщайки машината в огромен таралеж. Гледката накара мъжа да занемее.

Ник я остави да буди хората в селището, а самият той изтича при комуникационната станция в своя офис, за да предупреди семействата от отдалечените извънградски ферми за опасността.

Октавия Брен измъкна Син Маккарти, Киърнън, Кирстен, Уес, Джон и Грегор от леглата им. Изпрати младежите да обиколят къщите и да будят останалите колонисти във Фрий Хейвън. След това изтича при сирената, която използваха за предупреждение в случай на буря и я включи.

Междувременно пред залата за съвещания се бяха събрали стотина заселници. Октавия мина между тях и влезе в сградата. Зарадва се, когато намери там Шайна Брадшоу, която сама се беше нагърбила със задачата да приготвя легла и медицински принадлежности.

— В случай, че има ранени — обясни тя.

Октавия кимна:

— Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

Син и Кирстен останаха и се заеха да помагат на Шайна, а Октавия излезе на улицата, за да поговори с все още сънените колонисти.

Тълпа от зяпачи се беше събрала около пострадалия трактор на Растин и мърмореше уплашено. Един дванайсетгодишен хлапак посегна към стърчащите шипове, но Октавия му извика да не ги докосва:

— Може да са отровни!

Момчето се дръпна уплашено назад.

Кметът все още го нямаше и девойката се захвана да организира заселниците в групи и да им дава различни задачи. Първо прибра всички малки деца на сигурно място в залата за съвещания, като проводи с тях и неколцина тийнейджъри, които да ги наглеждат. После изпрати Син Маккарти заедно с един работен екип да подсилват оградата по периметъра на селището. Останалите колонисти накара да съберат всички налични оръжия и боеприпаси на градския площад, който бе определен за централен сборен пункт.

През останалата част от нощта Октавия продължи да отговаря на въпроси и да приема предложения, да взема решения и да направлява действията на колонистите. Струваше й се, че е изминала цяла вечност, откакто се беше заела с тази задача, когато кметът най-сетне излезе от своя офис. Изглеждаше силно разтревожен.

— Свърза ли се с всички? — попита Октавия.

— С повечето. — Той се намръщи. — Не можах да намеря тринайсет семейства.

Стомахът й се сви на топка. Надяваше се да не ги е споходила зловещата съдба на Растин.

— Може би са чули сирената и са дошли направо тук — предположи тя.

Кметът се загледа в суетящите се наоколо заселници. До разсъмване оставаше почти цял час, но цялото селище бе напълно будно и кипеше от неистова дейност.

— Никое от липсващите семейства не е тук — отбеляза Ник.

— Тогава пробвай отново да се свържеш с тях — предложи Октавия.

В този момент се върнаха младежите, които бяха обикаляли къщите, за да се убедят, че всички заселници са предупредени за връхлитащата беда. Сега те очакваха нови инструкции.

— Джон, ти се справяш добре с техниката. Отиди при комуникационната станция на кмета и пробвай отново да се свържеш с липсващите семейства. Продължавай да им звъниш, докато не събудиш някого. Уес, ти имаш отлично зрение. Качи се горе на наблюдателната кула. Киърнън, Грегор, вие двамата намерете всички хора, които са докарали робокомбайните си в града. Проверете дали огнехвъргачките са в ред. После закарайте по една машина до всяка от осемте порти на селището.

Младите мъже се втурнаха да изпълняват задачите. Син Маккарти се върна, за да каже какво е свършила нейната група:

— Подсилихме оградата около града. Оставих няколко робокомбайна да копаят ров от външната страна на периметъра.

Кметът Николай кимна мрачно:

— Добре, че успях да убедя колонистите да се подготвят.

Октавия и Син Маккарти се спогледаха учудено, но преди да успеят да кажат нещо, Уес се провикна от наблюдателната кула:

— Ето ги, идват! Извънземни! По-добре се качете тук и ги вижте със собствените си очи.

Кметът, Син и Октавия се втурнаха към вишката и бързо се изкачиха по металните стъпала до площадката горе. Зората вече бе позлатила хоризонта и светлината беше достатъчна, за да огледат приближаващата заплаха.

На не повече от два километра от оградата, орда от най-различни гротескни създания напредваше към селището.

Кметът преглътна конвулсивно.

— Това… това е цяла армия — прошепна той ужасено.

Телата на някои от съществата бяха големи и бронирани, с твърди, лъскави черупки. Други, по-дребни и с червени очи, тичаха напред като гущери, плющейки с дългите си опашки. Трети пък се носеха във въздуха, разперили широките си, ципести като на дракон криле. Всяко създание имаше повече нокти, щипки и зъби, отколкото бяха необходими за оцеляването на едно нормално живо същество.

Но тези чудовища бяха създадени със съвсем друга цел — не просто да оцеляват, а да завладяват.

Усилващата се дневна светлина позволи на четиримата заселници да разгледат по-добре прииждащата орда. Голяма част от приближаващите фигури определено бяха човешки — или поне някога бяха били хора. Сега бяха асимилирани от извънземните, точно както и Растин. От техните тела също стърчаха странни и неестествени крайници, пипала и сетивни органи.

— Мисля, че вече е ясно какво се е случило с липсващите семейства — каза тъжно Октавия.

Кметът Николай беше зашеметен от ужас. Гледаше как безмилостната армия приближава.

— Но там има хиляди. Как бихме могли да се борим срещу тях? — попита той отчаяно.

Октавия стисна зъби:

— Не мисля, че имаме някакъв избор.