Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (16)

Глава 14

През следващите няколко дни, докато колонистите се подготвяха за защита, Октавия Брен ставаше все по-неспокойна. Усещаше някакво странно напрежение в ума си. Чувството за нечие невидимо присъствие, което за първи път беше изпитала в близост до чуждоземния артефакт, отказваше да я напусне. Сякаш нещо живо се опитваше да установи контакт с нея.

Дали това не беше поредното й предчувствие? Или просто беше плод на нейното уморено въображение?

Ако не бяха странните събития от последната седмица, Октавия вероятно нямаше да обърне никакво внимание на това усещане. Сега обаче беше сигурна, че нещо не е в ред. Все още скърбеше за загубата на своя брат Ларс, но присъствието, което се навърташе толкова натрапчиво в ъгълчетата на нейното съзнание, определено не приличаше на него.

Тревожното очакване също й действаше потискащо. Вече беше събрала всичките си налични оръжия, беше предоставила излишните си хранителни запаси на организираната от Абдел Брадшоу обществена кухня и сега не й оставаше нищо друго, освен да се мотае наоколо и да бездейства.

Все още нямаше никаква следа от обещаните от Земния Доминион подкрепления. Също така, никой от колонията не беше забелязвал никакви чуждоземни кораби или нови артефакти. Е, поне за това можеха да бъдат благодарни.

И все пак страхът и безпокойството не я оставяха и я караха да се стряска дори от сенките.

Напрежението продължаваше да се натрупва бавно. Накрая Октавия не можеше да издържа повече. Без да е наясно какво точно възнамерява да прави, младата жена се качи в робокомбайна и се отправи към чуждоземния обект. Трябваше да го види отново, да се изправи лице в лице с него и да открие някои отговори.

През целия път натам, на подсъзнателно, почти телепатично ниво, тя усещаше как се приближава към загадъчния артефакт, сякаш някаква невидима нишка я свързваше с него. Възможно ли бе самият той да е жив?

С всяко издрънчаване на тежките вериги на робокомбайна, Октавия можеше да го почувства, да го чуе. Нещо спящо и неспокойно. Нещо огромно и чуждоземно.

Отново си припомни момента на смъртта на своя брат. Отстрани бе изглеждало сякаш „то“ поглъща Ларс и абсорбира всяка клетка от неговото тяло.

„Да“, сякаш каза присъствието в ума й.

То беше гладно. Трябваше да се храни с живот.

Но не със Земен живот, а с нещо… различно.

Докато робокомбайнът се спускаше през втората долина и прекосяваше коритото й по посока към склона, където се намираше полузаровеният артефакт, чувството за глад ставаше все по-силно, по-настойчиво.

Глад за живот.

Ядосана, младата жена се опита да изхвърли натрапчивото присъствие от своя ум. Ако то не искаше Земен живот, защо беше убило Ларс? Дори да е било случаен инцидент, какво от това? Октавия не знаеше, пък и вече не я беше грижа. Всичко, което имаше значение бе, че Ларс беше мъртъв заради това „нещо“.

Тя спря робокомбайна в основата на склона и втренчи безмилостен поглед в тайнствения артефакт. Гладно било, така ли? Добре, тя също беше гладна — за отмъщение!

Октавия се пресегна и включи приспособлението за разбиване на скали. Самата тя беше предложила на събранието идеята това устройство да бъде използвано като оръжие. Е, добре, сега щеше да разбере доколко е била права.

Прицели се внимателно и натисна спусъка на съоръжението, което изстрелваше експлозиви, предназначени за разчистване на големи скални късове от нивите.

Зарядът удари право в целта. Познатата експлозия беше мощна и шумна и разби много от високите кристали, които се подаваха като бурени изпод чакъла. Дъждът от отломки продължи да се изсипва около робокомбайна почти цяла минута.

Когато се убеди, че пороят от камъчета най-сетне е престанал, Октавия изчисти предното стъкло и надзърна навън, за да огледа пораженията, които бе нанесла.

Такива нямаше. Нито една драскотина.

Единствената видима промяна бе, че сега артефактът изглеждаше… по-лъскав от преди. Експлозията беше успяла единствено да отнесе засъхналата пръст от неговата повърхност.

Докато се взираше в него, разочарована от своя неуспех, обектът започна да пулсира. Гората от кристали пламна, осветена от вътрешен огън. Пращяща енергия се плъзна по гладките закръглени форми на артефакта, като проблясваше и ставаше все по-интензивна. Нишките на светкавиците се преплетоха една в друга и образуваха солиден лъч, който се стрелна към робокомбайна.

Октавия извика и прикри очите си с длан.

Мълнията, изстреляна в отговор на нейната атака, се стовари върху тежкото превозно средство като метеор. Момичето се вкопчи здраво в пилотската седалка. Искаше й се да избяга навън и да потърси някакво прикритие, но реши, че това може да се окаже още по-опасно. Бронираната кабина на робокомбайна поне й предлагаше известно укритие.

Контролното табло на превозното средство изпращя и от него се посипаха искри. Чуждоземният обект продължи да изстрелва мощни разряди, сякаш искаше да се увери, че посланието му е получено и добре разбрано. Косата на Октавия настръхна, заредена със статично електричество. Младата жена нададе силен вик, нещо средно между панически писък и проклятие, отправено към извисяващото се над нея адско творение.

Най-после обстрелът престана. Ушите на Октавия бяха проглушени, а в очите й плуваха ярки цветни петна. Дим и мирис на озон изпълваха кабината, а от отделението на двигателя се издигаше свистяща пара. Робокомбайнът беше напълно повреден.

Октавия изпълзя бързо от кабината, като пътьом успя да изгори дланите си и единия си крак, допирайки ги до горещия метал. Отдръпна се от повреденото превозно средство със страхопочитание. Един поглед й беше достатъчен, за да се убеди, че няма начин огромната машина да бъде поправена. Електрическите системи бяха напълно унищожени, а много от подвижните метални части се бяха заварили една за друга. Робокомбайнът нямаше да проработи никога вече.

Но поне тя беше жива.

Артефактът бе унищожил нейното превозно средство, но не я беше наранил, дори след като тя го беше атакувала умишлено. Какво ли означаваше това?

Октавия поклати глава и се зачуди на собствената си глупост. Откъде изобщо й беше хрумнало, че може да унищожи чуждоземната конструкция по толкова елементарен начин?

Прокарвайки ръка през кафявите си къдрици, момичето погледна нагоре към слънцето, което вече се спускаше ниско над хоризонта. Разходката към къщи щеше да бъде много дълга.