Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (18)

Глава 16

Изпратен на път от планетата Чар, родът Кукулкан прекосяваше междузвездния вакуум. Дори в тази ледена тъмнина, бронираните туловища предпазваха зергите и ги превръщаха във флота от чудовищни, живи космически кораби. Организиран в компактни групи и управляван от многобройни повелители, родът следваше напътствията на Кралицата на остриетата, която беше съставила план за превземането и проучването на артефакта на Ксел’Нага.

Загадъчният обект щеше да принадлежи на Зергите. Щяха да го притежават с правото на завоеватели.

Огромни бегемоти летяха стремително към указаната цел. Това бяха най-големите същества, срещани някога в познатата и картографирана галактика. Защитени със свръхплътни обвивки, те можеха да пренесат много други зерги, разположени в гънките и джобовете на грандиозните им тела. Сами по себе си тези създания не бяха опасни, но вътре в тях се стаяваше целият ужас и сила на всички останали подвидове на Зергите.

Хилядолетия назад в миналото, когато древните мислители на Ксел’Нага експериментирали със създаването на разум, те модифицирали гените на няколко свирепи, високо конкурентни форми на живот от планетата Зерус. Тези най-ранни форми на Зергите се приспособили и бързо асимилирали всички останали местни видове. Расата им ставала все по-могъща и все по-интелигентна, но накрая младият Свръхразум достигнал до критична точка: Зергите били ограничени от своята планета и това било пречка за тяхното по-нататъшното развитие.

Решението дошло в момента, когато пътуващите между звездите бегемоти попаднали в тяхната система.

Огромните хрисими същества, живеещи в безвъздушното пространство, се приближили достатъчно, за да може Свръхразумът да достигне до тях със своите мощни телепатични способности. След като подмамили нищо неподозиращите бегемоти в своя обсег, Зергите ги нападнали и бързо асимилирали техния генетичен код. Така страховитите същества от Зерус развили способност да пътуват от една звездна система към друга.

Вече нямало сила, способна да ги спре.

Сега бегемотите от рода Кукулкан пренасяха ударната сила на Сара Кериган към Бекар Ро.

Като гигантски органичен облак, препречващ пътя на слънчевата светлина, огромните същества пристигаха и влизаха във висока орбита около планетата. Постепенно започнаха да се снижават към забулените в облаци горни слоеве на атмосферата, засмуквайки струи въздух, докато разтваряха обвивките си, за да излязат навън повелителите — главните транспортни единици на Зергите.

Те излитаха от джобовете, в които бяха пренесени, и започваха да падат свободно през сгъстяващата се атмосфера и брулещите ветрове на Бекар Ро. По форма повелителите приличаха на набраздени ракообразни с грамадни долни челюсти и поклащащи се щипки. Бяха огромни, с бронирани хитинови черупки, но изглеждаха като джуджета в сравнение с разпростиращата се във всички посоки плът на бегемотите високо в небето.

Тъй като артефактът на Ксел’Нага беше излъчвал неустоимия си сигнал твърде кратко, Зергите не знаеха точното му местоположение. Имаха само най-обща представа за района, където се намира търсеният обект. Обаче повелителите от рода Кукулкан бяха търпеливи и много старателни. Те започнаха да обикалят упорито през гъстите облаци и бушуващите гръмотевични бури. Често ги удряха мълнии, но не нанасяха никакви поражения през дебелите им обвивки.

Най-накрая разпрострелият се рояк достигна в близост до загадъчния артефакт. Част от рода беше останала в орбита заедно с бегемотите и сега нова вълна от нашественици започна да се подготвя за приземяване.

Един по един, повелителите започнаха да се спускат към повърхността и да оставят на нея групи търтеи. Те щяха да основат няколко люпилни и пълзящи колонии и да започнат да трупат необходимите ресурси. Така щяха да бъдат създадени достатъчно ларви, от които да се развият зергите, необходими на рода Кукулкан, за да превземе цялата планета.

След това повелителите отлетяха в посока към съседната долина. Тяхната задача бе да завладеят мистериозния артефакт и да заграбят всичко, което може да се вземе от него. Но преди това, като част от своята подготовка, те възнамеряваха да намерят колкото се може повече местни живи организми, които да асимилират и по този начин да увеличат своята численост.

* * *

Старият миньор Растин неслучайно беше построил своето жилище близо до усамотената рафинерия за газ Веспен. Той беше саможив и затворен човек и искаше да е колкото се може по-далече от града. Въпреки това, през изминалата седмица беше общувал с други хора повече, отколкото би желал за цяла една година.

Двете общи сбирки на колонистите във Фрий Хейвън, на които го бяха викали, допълнително бяха изнервили сприхавия старец. И в двата случая беше отивал неохотно, възседнал стария си раздрънкан трактор. Беше оставал в града само за по няколко часа, преди да се завърне отново в рафинерията, при своето куче Олд Блу.

След последното земетресение един от гейзерите му беше пресъхнал. Независимо колко ръчкаше, човъркаше и риташе своите машинарии, Растин все не успяваше да го накара да проработи отново.

— Беше чул, че в съседната долина отвъд хребета се били появили няколко нови гейзера, но саможивият миньор бе живял на това място почти четирийсет години и никак не му се искаше тепърва да се мести другаде.

Въпреки това идеята да се премести да живее още по-далече от Фрий Хейвън имаше своите привлекателни страни…

Олд Блу се измъкна от хладното си леговище под металната веранда и започна да души наоколо. Големият мутирал пес достигаше на ръст почти до гърдите на своя стопанин.

Първоначално Растин се беше надявал, че огромното куче, с неговата рошава синя козина и слонски апетит, ще може да бъде обучено като товарно животно, което да мъкне резервни части и припаси от града. Вместо това Олд Блу си остана просто верен другар — едно голямо и обичливо създание, което ръсеше лиги насам-натам и от време на време лаеше несериозно по случайно преминаващите колонисти.

Старият миньор разсеяно почеса кучето зад ушите и го остави да души около рафинерията в търсене на таралежи, които да преследва. Добре, че поне се беше научило да не си завира муцуната в тях, след като последния път се бе наложило Растин да вади от нея десетки остри като игли бодли.

Сприхавият старец продължи да ръчка из съоръженията със своите износени инструменти, като мърмореше и проклинаше на глас. Обаче машинариите изобщо не се впечатляваха дори от най-грубия му език. Растин се изправи отвратен. Ядно захвърли гаечния си ключ към близките скали, а после започна да кълне, защото сега трябваше да ходи да го търси.

Изненада се, когато Олд Блу започна да лае към небето. Бърните на голямото синьо куче се отдръпнаха, оголвайки неговите зъби, и то заръмжа, а после започна да скимти.

— Сега пък какво има? — обади се Растин. — Пак ли те уплаши някой бръмбар, пъзльо такъв?

Но Олд Блу не искаше да се успокои. Продължи да скимти и започна да отстъпва към бърлогата си заднешком. Растин погледна нагоре и видя рояк от неясни фигури в небето — огромни същества, които се спускаха през облаците и се движеха като армада от бойни космически кораби.

— Какво по дяволите…?

Със зловещ жужащ звук, като кошер разлютени оси, роякът нашественици започна да се снишава. Бронираните създания се разделиха и някои от тях се спуснаха към подножието на планината, където Растин беше издигнал своя дом.

Гейзерите газ Веспен продължаваха да бълват облаци от пара във въздуха, издавайки наличието на богати залежи от ресурси на това място. Изглежда, че именно те бяха привлекли странните чуждоземни нашественици.

Олд Блу изджавка и кучешкият му кураж се изпари напълно. Животното се стрелна обратно към верандата и се скри в сенките под нея.

Мобилизирайки цялата си враждебност и гняв, за да преодолее парализиращия пристъп на страх, Растин се пъхна в бараката и грабна една стара ловджийска двуцевка, с която понякога гърмеше по въдещите се тъдява гризачи. Излезе на верандата и вдигна оръжието, стиснал зъби предизвикателно.

Зергските повелители се спуснаха ниско над хълма, приближавайки жизненоважните гейзери газ Веспен. Черупките им се разпукаха, разтвориха се широко и избълваха порой от ужасни чудовища с тракащи челюсти и бронирани хитинови черупки, целите покрити с бодли. Когато зерглингите се понесоха към Растин като лавина от жестоки зъби и нокти, той не издържа и отстъпи назад в бараката.

Зад повелителите се спусна някакво друго създание със змиевидна глава, разперена кожена мембрана, наподобяваща крилете на прилеп, и масивни, бронирани пипала. Царица^[1]. Изглежда тя също имаше намерение да дойде право при заселника.

Растин изстреля и двете цеви по приближаващата вълна от чудовища, презареди и стреля отново. Знаеше, че оръжието му не е достатъчно мощно. Знаеше, че и хиляда години да търси, пак няма да събере достатъчно патрони, за да отблъсне тази атака, но жилавият стар миньор продължи да стреля и да псува прииждащата сган.

Продължи да сипе проклятия, дори когато амунициите му свършиха.

Ненаситните зерглинги връхлетяха върху отшелника като лавина от смърт.