Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Судьба жены профессора, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Анекдот
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

По време на подготовката на книгата „Падащи баби“ за публикация в „Моята библиотека“ се натъкнах на непростим гаф на екипа на книгоиздателска къща „Труд“: три разказа — „Писмо“, „За равновесието“ и „Грехопадение, или познанието за доброто и злото“ — погрешно са издадени под авторството на Илф и Петров. Моята проверка установи, че тези творби всъщност са на Даниил Хармс. Оставям без коментар „професионализма“, проявен от въпросната книгоиздателска къща. Ние от „Моята библиотека“ представяме текстовете с тяхното автентично авторство.

NomaD

 

Издание:

Даниил Хармс, Илф & Петров. Падащи баби

КК „Труд“, 2001

Кн. 18 от поредица „Колекция „Хумор““

Библиотечно оформление и корица: Виктор Паунов, 2001

ISBN: 954-528-231-2

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

Веднъж един професор изяде нещо, дето не беше за ядене, и започна да повръща.

Дойде жена му и го попита: „Какво ти е?“ А професорът отвърна: „Нищо.“ Жена му се оттегли.

Професорът легна на дивана, полежа, отдъхна си и тръгна на работа.

А в службата му — изненада: намалили му заплатата — от 650 руб. останали само 500. Професорът се разтича — нищо не помага. Влезе при директора, но той му би шута. Отиде при счетоводителя, а счетоводителят му каза: „Обърнете се към директора.“ Професорът хвана влака и замина за Москва.

По пътя обаче пипна грип. Стигна в Москва, а дори не можа да слезе на перона.

Сложиха го на носилка и го откараха в болница.

Професорът изкара в болницата не повече от четири дни и умря.

Изгориха тялото му в крематориума, сложиха пепелта в буркан и я изпратиха на жена му.

А жената на професора тъкмо си седи и пие кафе. Не щеш ли, звъни се. „Какво обичате?“ „Имате колет.“

Жената се радва, усмихва се широко, пъха монета в ръката на пощаджията и припряно разпечатва пакета.

Гледа, буркан с пепел и бележка: „Това е всичко, което остана от съпруга ви.“

Жената не разбира нищо, разклаща буркана, разглежда го на светлината, чете бележката за шести път — най-после проумява каква е работата, и страшно се разстройва.

Опечали се толкова дълбоко, че плака близо три часа, и тръгна да погребва буркана с пепелта. Уви буркана във вестник и го занесе в градината, наречена Първа петилетка, бившата Таврическа.

Избра си жената една тиха забутана алея и аха, да зарови буркана в земята, задава се пазачът.

— Ей, ти! — крещи. — Какво правиш тук?

Професоршата уплашено отвръща:

— Ами на, исках да си уловя жаби в буркана.

— Е — казва пазачът, — може, само внимавай, забранено е да се гази тревата!

Щом пазачът си отиде, жената на професора зарови буркана в земята, отъпка пръстта с крака и тръгна да се разхожда из градината.

А в градината й се лепна някакъв моряк. Хайде да ходим, вика, да спим. А тя му казва: „Че кой спи през деня?“ А той си знае своето: Да спим, та да спим.

И наистина, на професоршата й се приспа.

Върви си тя по улицата, а й се спи, та две не вижда. Хората покрай нея бързат, тичат, едни такива сини-зелени, а на нея й се спи.

Върви си професоршата и си спи. И й се присънва, че уж насреща й иде Лев Толстой с нощно гърне в ръце. Тя го пита: „Какво е това?“ А той й сочи с пръст цукалото и отвръща: „Вижте — казва, — сътворих нещо тук и сега го нося да го покажа на целия свят. Нека — вика — всички го видят.“

Професоршата също поглежда и вижда, че това вече не е Лев Толстой, а плевня, а в плевнята има кокошка. Професоршата се спуска да лови кокошката, а тя се завира под дивана и оттам наднича вече във вид на заек.

Професоршата се пъха под дивана да извади заека и се събужда.

Събужда се и що да види: наистина лежи под дивана.

Измъква се изпод дивана и гледа: това е собствената й стая. А ето я и масата с недопитото кафе. И с бележката: „Това е всичко, което остана от съпруга ви.“

Професоршата изхлипа още веднъж и седна да си допие изстиналото кафе.

Не щеш ли, се звъни. Това пък какво е? Влизат някакви хора и казват: „Да вървим.“

— Къде? — пита професоршата.

— В лудницата — отвръщат хората.

Професоршата се разкрещява и започва да се съпротивява, но онези я хващат и я завличат в лудницата.

И ето че абсолютно нормалната професорша си седи на кревата в лудницата, държи в ръце въдица и лови невидими рибки на пода.

Тази професорша е само един жалък пример за това, колко много са в тоя живот нещастниците, които не заемат мястото, което им се полага.

 

21 август 1936 година

Край
Читателите на „Съдбата на професорската жена“ са прочели и: