Тери Пратчет
Мостът на трола

Вятърът вееше от към планините, изпълвайки въздуха с финни ледени кристалчета. Беше твърде студено, за да вали сняг. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата в гората се пръскаха, когато сърцевината им замръзнеше.

В такова време, здравомислещите хора си седяха вкъщи пред огъня и си разказваха истории за герои.

Конят беше стар. И ездачът беше стар. Конят изглеждаше като скара за хляб в отесняла кожа; човекът изглеждаше така, като че ли единствената причина да не се саморазпадне беше, че не можеше да събере достатъчно енергия за това. Въпреки пронизващо студения вятър, той не носеше нищо, освен малка кожена препаска и мърляв бинт на едното коляно. Човекът извади от устата си наквасената останка от цигара и я угаси върху ръката си.

— Добре, — каза той — да го направим.

— Много ти е лесно да го кажеш — обади се конят — ами ако отново получиш световъртеж? Или гърбът ти се схване? Как смяташ, че ще се почувствам аз, ако ме изядат, само защото гърбът ти се е схванал в неподходящия момент?

— Няма да стане така. — каза човекът. Той приседна върху ледените камъни и дъхна на пръстите си. После извади от дисагите на коня един меч с острие като на лошо поддържан трион и възпроизведе няколко полу-въодушевени намушквания във въздуха.

— Все още съм в добрата стара форма — каза той. Потрепери и се облегна на едно дърво — Мога да се закълна, че този проклет меч става все по-тежък с всеки изминал ден.

— Отдавна трябваше да си го прибрал в килера. Да си си взел почивка. Така се прави на тоя етап от живота ти. Това твоето не е правялно.

Човекът страдалчески извъртя очи.

— Да й се не види и скапаната благотворителна разпродажба. Така става, като купуваш нещо, което преди това е принадлежало на магьосник. — обърна се той към студения вятър най-общо. — Погледнах му зъбите, огледах и копитата, обаче не ми и хрумна да се заслушам.

— А ти кой мислиш, че наддаваше срещу теб? — попита конят.

Коен Варваринът се подпираше на дървото. Не беше сигурен, че ще успее да се изправи отново.

— Сигурно си турил бая съкровище настрана — обади се отново конят. — Можем да се запилеем към Ръба. Как ти се струва? Приятно и топличко. Ще си намерим някое приятно и топличко местенце в близост до някой плаж, какво ще кажеш за това?

— Нямам съкровище. — отговори Коен. — Пропилях го. Пропих го. Раздадох го. Изпогубих го.

— Трябваше да спестиш малко за стари години.

— Никога не съм мислел, че ще доживея до стари години.

— Някой ден ще умреш. — каза конят. — Може и днеска да стане.

— Знам. Защо мислиш, че съм дошъл тук?

Конят се обърна и погледна към клисурата. Пътят там беше осеян с ями и напукан. Млади дръвчета бяха покарали между камъните. Гората беше плътно надвиснала и от двете му страни. Само няколко ярда по-нататък, никой нямаше да знае, че от там минава път. Изглежда, че и в момента никой не знаеше.

— Дошъл си тук за да умреш?

— Не. Но има едно нещо, което винаги съм искал да направя. Още от както бях момче.

— Е?

Коен отново се опита да се изправи. Сухожилията изпратиха болезнения си протест надолу по краката му.

— Моят баща… — изписука Коен. После си възвърна самоконтрола. — Моят баща — продължи той — ми каза… — бореше се за въздух.

— Синко — допълни услужливо конят.

— Какво?

— Синко. — повтори конят — Никой баща не казва на момчето си „синко“, освен ако не възнамерява да сподели с него някаква премъдрост. Добре известен факт.

— Това са си мои спомени.

— Извинявай.

— Той каза… Синко… Да де, добре!… Синко, когато си готов да се изправиш сам срещу трол в битка, тогава вече ще си способен на всичко.

Конят премига срещу него. После се обърна и отново погледна надолу, над сбутания между дърветата път, към сумрака на клисурата. Там имаше каменен мост.

В него се промъкна ужасно предчувствие.

Копитата му нервно затанцуваха по разбития път.

— Към Ръба. — каза си той. — Приятно и топличко. Не можело. Каква е ползата да се убие трол? Какво получаваш, ако убиеш един трол?

— Мъртъв трол. Там е цялата работа. Така или иначе, не е необходимо чак да го убивам. Само да го победя. Един срещу друг. Човек срещу… трол. Ако не опитам, баща ми ще се обърне в могилата си.

— Нали ми каза, че той те е прогонил от племето, когато си бил на единайсе?

— Най-смисленото нещо, което някога е свършил. Научи ме как да стъпя на краката на другите хора. Би ли дошъл насам, ако обичаш?

Конят се примъкна предпазливо до него. Коен се хвана за седлото и се изправи.

— И смяташ точно днес да се биеш с трол? — запита конят.

Коен забърника в дисагите и измъкна кесията си с тютюн. Вятърът раздухваше парченцата в шепата му, докато се опитваше да си свие нова тънка цигара.

— Ъхъ. — потвърди той.

— И дойде чак до тука, за да го направиш?

— Трябваше. — отвърна Коен. — Кога за последно си виждал мост с трол под него? Имаше ги с хиляди, когато бях момче. Сега има повече тролове в градовете, отколкото из планините. И повечето са затлъстели като пача. За какво се бихме във всичките тия войни? А сега… премини по моста.

Това беше самотен мост, прехвърлен над една плитка, бяла и коварна река в дълбоката долина. Подходящо място за въдене на…

Сива фигура се прехвърли през парапета и се приземи в разкрачена стойка пред коня. Фигурата размахваше сопа.

— Чудесно. — изръмжа тя.

— О… — започна конят.

Тролът премигна. Въпреки, че студеното и облачно зимно небе сериозно увеличаваше проводимостта на силиконовия тролски мозък, на трола му беше необходимо известно време, за да осъзнае, че седлото на коня е празно.

После премигна отново, тъй като усети как острия връх на един нож опира в задната част на шията му.

— Здрасти. — каза един глас до ухото му.

Тролът преглътна. Много внимателно.

— Виж — обади се той — това си е традиция, нали така? На мост като този, хората следва да очакват някой трол… Тъй де — добави той, когато нова мисъл го споходи — как стана така, че не те чух да ме издебваш в гръб?

— Защото много ме бива в тая работа. отговори старият човек.

— Така си е. — потвърди конят. — Издебнал е в гръб повече хора, отколкото вечери си изплашил ти през живота си.

Тролът рискува един страничен поглед.

— Леле мале! — прошепна той — Ама ти си Коен Варваринът, нали така?

— А ти как мислиш? — каза Коен.

— Така де — обади се конят — ако не беше омотал чували около коленете си, можеше да го познаеш по щракането.

На тролът му отне известно време да осмисли последното.

— Уха! — възкликна той — На моя мост! Да не повярваш!

— Какво? — запита Коен.

Тролът се измъкна от хватката му и започна да размахва ръце като побъркан.

— Всичко е наред! Всичко е наред! — разкрещя се той — Хвана ме! Хвана ме! Не възразявам! Само искам да извикам и семейството, става ли? Иначе никой няма да ми повярва. Коен Варваринът! На моя мост!

Огромният му каменен гръден кош се изпъчи.

— Скапаният ми шурей, дето все се перчи със скапания си дървен мост — жена ми все за него говори. Ха! Ще ми се да му видя физиономията… Олеле! Какво ли си си помислил за мене?

— Добър въпрос. — каза Коен.

Тролът захвърли сопата и сграбчи една от ръцете на Коен.

— Казвам се Слюда. — представи се той. — Не можеш да си представиш каква чест е това за мене.

Той се наведе над парапета.

— Берил! Качи се тук! И доведи и децата!

След това се обърна отново към Коен, а лицето му сияеше от щастие и гордост.

— Берил все повтаря, че трябва да се преместим, да си намерим нещо по-добро, но аз й казвам, че този мост се предава в рода ни от поколения насам, винаги е имало трол под Моста на Смъртта. Това е традиция.

Огромен женски трол, носещ две бебета, се изтътри по брега изпод моста, последван от опашка от малки тролчета. Те се подредиха зад баща си и се втренчиха в Коен като кукумявки.

— Това е Берил. — каза тролът. Жена му метна един кръвнишки поглед на Коен. — А това — избута напред едно навъсено свое дребно копие, сграбчило умален вариант на сопата му — е моето момче Сипей. Същински отломък от старата канара е. Той ще поеме моста, когато аз си отида, нали така, Сипей? Виж, момко, това е Коен Ваврваринът! К̀во ще кажеш за т̀ва, а? На нашия мост! При нас не минават само богати, тлъсти и стари търговци, като при чичо ти Пирит. — каза тролът, все още говорейки на сина си, но самодоволно подхилвайки се над него към жена си — При нас наминават и истински герои, както в добрите стари времена.

Жената на трола огледа Коен отгоре до долу.

— Богат ли е? — каза тя.

— Богатството няма нищо общо в случая. — отвърна й тролът.

— Смяташ ли да убиеш татко? — запита Сипей подозрително.

— Ама разбира се! — строго заяви Слюда — Това му е работата. А след това и мен ще ме възпяват в приказки и песни. Това е Коен Варваринът, все пак, не ти е някой некадърник с вила от селото! Той е известен герой и е дошъл чак до тук, за да ни види, така че проявявай уважение, ако обичаш!

— Извинете ме за това, сър! — обърна се после към Коен — Тая днешна младеж! Знаете я каква е!

Конят започна да се кикоти.

— Ама вижте сега… — започна Коен.

— Помня как татко ми разправяше за тебе, когато бях още малко камъче. — продължи Слюда — „Той възсяда целия свят, като клос.“ — така казваше.

Настъпи тишина. Коен заобмисля какво точно е „клос“ и почувства вкаменяващия поглед на Берил да го фиксира.

— Той е само един дребен и стар човек — обади се тя. — Не ми изглежда много героично. Щом чак толкоз го бива, защо не е богат?

— Ама слушай… — започна Слюда.

— Това ли чакаме през цялото време? За това ли киснем под тоя протекъл мост? Чакаме хора, които никога не идват! Чакаме дребни стари хора с бинтовани крака! Трябваше да послушам майка си! Мислиш ли, че ще зарежа сина си да клечи под някой мост, да чака някакъв дребен стар човек да го убие? Това ли е соред тебе смисълът да си трол? Е — няма да стане!

— Но само…

— Ха! При Пирит не идват разни дребни стари хора! При него идват големи и дебели търговци! Той е Някой. Трябваше да тръгнеш с него, когато имаше тази възможност!

— По-скоро бих ял червеи!

— Червеи ли? Брей! Че от кога можем да си позволим да ядем червеи според тебе?!

— Може ли да обменим няколко думи насаме? — намеси се Коен.

Той закрачи към другия край на моста, полюлявайки меча си в ръка. Тролът се затътри след него.

Коен затършува за кесията си с тютюн. После погледна към трола и му я подаде.

— Цигара? — предложи той.

— Това нещо може да те убие. — отвърна тролът.

— Да. Ама не днеска.

— И не се застоява много в приказки с отвратителното ти приятелче. — изрева Берил от нейния край на моста — Днес трябва да ходиш до дъскорезницата. Знаеш, че Кварц те предупреди, че няма да те държи още дълго на тази работа, ако не я взимаш на сериозно.

Слюда се обърна към Коен с една тъжна и попресилена усмивка.

— Много е всеотдайна. — отбеляза той.

— И няма да катеря отново целия път от реката нагоре, за да ти напомням! — изрева Берил — Разкажи му за козлите, господин Голям Трол!

— Какви козли? — запита Коен.

— Не знам за какви козли става дума. Тя все така си говори за някакви козли. Аз не знам нищо за никакви козли. — той потрепери.

Те погледаха как Берил насмита младите тролове надолу по брега и в тъмнината под моста.

— Работата е там — започна Коен, когато най-сетне бяха сами — че аз всъщност не възнамерявах да те убивам.

Изражението на трола помръкна.

— Не възнамеряваше ли?

— Само да те метна през моста и да задигна де що съкровища ти се намират.

— Така ли?

Коен го потупа по гърба.

— Между другото — вметна той — обичам да срещам хора с хубави спомени. Това й трябва на тая земя. Хубави спомени.

Тролът се изпъна в стойка мирно.

— Аз се старая да давам най-доброто от себе си, сър! — каза той — Синът ми иска да отиде да работи в града. Винаги съм му казвал обаче, че под този мост е имало трол от петстотин години насам…

— Така че, ако дадеш вече съкровището, аз ще се вдигам да си ходя.

Лицето на трола се сгърчи във внезапна паника.

— Съкровище ли? Ама аз нямам никакво съкровище. — каза той.

— О, хайде де! Добре устроен мост като този?

— Да, но вече никой не минава по този път. Ти си първият, който наминава насам от месеци и това си е истината. Берил казва, че трябвало да тръгна с брат й, когато построиха новия път през неговия мост — тук той повиши гласа си — но, както винаги съм казвал, под този мост тук е имло трол…

— Ъхъ. — рече Коен.

— Проблемът е, че камъните продължават да падат. — продължи тролът — А няма да повярваш какви тарифи налагат тия зидари. Скапани джуджета. Не можеш да им имаш вяра. — той се приведе към Коен — Да ти кажа истината, трябва да работя по три дена в седмицата долу в дъскорезницата на шурея, само за да свържа двата края.

— Мислех, че и шуреят ти държи мост. — вметна Коен.

— Единият от тях, да. Само че жена ми има толкова братя, колкото бълхи има кучето. — уточни тролът. После се загледа мрачно в потока. — Единият от тях е търговец на дървен материал, долу в Кисела Вода, другият държи моста, а големият и дебел е търговец в Горчива Щука. Ти на това подходяща работа за трол ли му викаш?

— Е, поне единият от тях е в бизнеса с мостовете. — обади се Коен.

— Бизнеса с мостовете? Да седиш в будката по цял ден и да таксуваш хората с по един сребърник, за да преминат? През повечето време той даже не е там! Той плаща на едно джудже, за да събира парите. И той нарича себе си трол! Не можеш го отличи от човек, освен съвсем отблизо.

Коен кимна с разбиране.

— Знаеш ли — продължи тролът — че трябва да ходя там всяка седмица и да вечерям с тях? И с тримата. И по цяла вечер да ги слушам как обясняват, че трябва да се движим в крак с времето…

Той обърна голямото си и тъжно лице към Коен.

— Какво му е лошото на това, да си трол под моста? — додаде той — Аз съм отгледан, за да съм трол под мост. Ще ми се младият Сипей да стане трол под моста, когато аз си отида. Какво лошо има в това? Редно си е под мостовете да има тролове. Иначе какъв е смисълът? Какъв е изобщо целият смисъл?

Облегнаха се мрачно на парапета и се загледаха в бялата вода долу.

— Знаеш ли — бавно промълви Коен — още помня времената, когато човек можеше да язди по целия път от тук до Острите планини, без да види друго живо същество. — той плъзна пръст по меча си — Поне не и за твърде дълго време.

Коен хвърли угарката от цигарата си във водата.

— А сега навсякъде има само ферми. Малки ферми, обработвани от малки хора. И огради навсякъде. Накъдето и да погледнеш — ферми, огради и малки хора.

— Тя е права, разбира се. — каза тролът, явно продължавайки някакъв свой вътрешен диалог — Няма бъдеще в тая работа с изскачането изпод моста.

— Имам впредвид — обади се и Коен — че нямам нищо против фермите. Или фермерите. Тях трябва да ги има. Работата е там, че преди бяха някъде там далече, в периферията. А сега тази периферия стига до тук.

— През цялото време ни изблъскват. — поде отново тролът — Непрекъснати промени. Като шурея ми Гранат. Дъскорезница! Трол, управляващ дъскорезница! Само да видиш какви ги е натворил в Сенкорежещата гора!

Коен стреснато вдигна поглед.

— Коя? Онази, с големите паяци в нея ли?

— Какви ти паяци — никакви паяци няма вече в нея. Само пънове.

— Пънове ли? Пънове? Ами че аз я харесвах тази гора. Беше… ами беше си мрачничка. Вече никъде не се срещат истински мрачнотии. В такава гора наистина можеше да се изпита какво е ужас.

— Мрачнотии ли искаш? Презалесяват я със смърчове. — каза Слюда.

— Смърчове?!

— Не е негова идея във всеки случай. Той не може да различи едно дърво от друго. Всичко опира до Глина — той я пуна тая муха.

Коен съвсем се обърка.

— Кой е Глина?

— Нали ти казах, че имам трима шуреи. Този е търговецът. Разправя, че след презалесяването, земята ще се продава по-лесно.

Настъпи продължителна пауза, докато Коен асимилира последното. После той констатира:

— Не можеш да продадеш Сенкорежещата гора. Тя не принадлежи на никого.

— Ъхъ. Затова и Глина казва, че може спокойно да я разпродаде.

Коен заби юмрук в парапета. Парче камък се откърти от него и заподскача надолу из клисурата.

— Извинявай. — каза той.

— Не се притеснявай. Парчетията непрекъснато се разпадат — казвах ти.

— Ама какво става? Аз си спомням всичките велики древни войни. Ами ти? И ти трябва да си се сражавал в тях.

— Мда, носил съм тояга.

— Предполагаше се, че всичките са за светлото ново бъдеще и за права и за други такива работи. Така разправяха всички.

— Е, аз се бих, защото един едър трол с камшик ми нареди — предпазливо уточни Слюда — но разбирам какво искаш да кажеш.

— Имам впредвид, че цялата тая работа не беше заради ферми и смърчове. Нали?

Слюда овеси нос.

— Та ето ме и мене с това бледо подобие на мост. Наистина ми е кофти. — промълви той — Да дойдеш чак до тука, заради…

— А се намираше и по някой и друг крал — отнесено продължаваше Коен, загледан във водата — И мисля, че и разни магьосници се срещаха. Обаче определено имаше крал. Напълно съм сигурен, че го имаше. Никога не съм го срещал де. Знаеш ли? — ухили се той на трола — Не мога да си спомня името му. Май никой не ми го е казвал.

Около половин час по-късно, конят на Коен излезе от сумрачните дървета на едно оголено и ветровито поле. Той се влачи известно време през него, преди да каже:

— Е, добре… Колко му даде?

— Дванайсе златни монети. — отвърна Коен.

— И защо му даде дванайсе златни монети?

— Нямах повече от дванайсе.

— Ти определено си луд.

— По времето, когато прохождах в занаята на варварския герой — каза Коен — всеки мост си имаше трол отдолу. И не можеше да минеш през гора, като тая, от която току-що излязохме, без поне една дузина гоблини да се опитат да ти отсекат главата. — той въздъхна — Чудя се, какво ли им се е случило на всичките?

— Ти. — каза конят.

— Е, да. Но винаги съм си мислел, че ще има още и още. Все смятах, че ще има още периферии.

— Колко си стар? — попита конят.

— Незанам.

— Е значи си достатъчно стар вече, за да ти е дошъл акъла в главата.

— Ъхъ. Сигурно. — Коен запали нова цигара и се разкашля, докато очите му не се насълзиха.

— Поомекнала ти е кратуната.

— Ъхъ.

— Да си дадеш и последния долар на някакъв трол.

— Ъхъ. — Коен изхриптя една струя дим към залеза.

— Защо?

Коен се втренчи в небето. Аленото сияние беше студено, като склоновете на ада. Вледеняващият вятър вилнееше над степите, развявайки каквото беше останало от косата му.

— Заради начина, по който нещата трябваше да стоят.

— Ха!

— Заради начина, по който нещата стояха преди.

— Ха!

Коен погледна надолу. Ухили се.

— И заради три адреса. Някой ден ще умра. — допълни той — Обаче не днес, струва ми се.

Вятърът вееше от към планините, изпълвайки въздуха с финни ледени кристалчета. Беше твърде студено, за да вали сняг. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата в гората се пръскаха, когато сърцевината им замръзнеше. Само дето в днешни времена имаше все по-малко и по-малко вълци и горите ставаха все по-редки и по-редки.

В такова време, здравомислещите хора си седяха вкъщи пред огъня.

И си разказваха истории за герои.

Превод: Laurelynd, 2003.