Томас Стърнс Елиът
Animula ^[0]

„От Божията ръка извира простата душа“^[1]

към свят обикновен на шум и светлинни

към светлина и мрак, суша и влага, студ и жега;

движи се покрай краката на маси и столове,

става, пада — ненаситна на целувки и игри

тръгва смело после пък се сепва

и се скрива в свивка на ръка или коляно,

нетърпеливо чака да я насърчат да се зарадва

на блясъка и аромата на елхата с коледна премяна

радва се на вятъра, на слънцето и океана

изучава слънчевото зайче върху пода,

елените, които върху подноса от сребро все тичат;

обърква истинско и въображаемо,

захласва се по карти за игра, попове, дами,

по това, което вълшебниците вършат и слугите им изричат.

Тежкото бреме на растящата душа

ден след ден все повече обърква и отрича

седмица след седмица отрича и обърква повече

с императивите на „е“ или „изглежда е“

позволено и непозволено, желание и задръжка.

Болката на всекидневния живот и наркотикът на съня

натикват малката душица под прозореца, върху стелажа

зад Encyclopedia Britanica.

От ръката на времето извира простата душа

плаха и себична, безформена и куца,

неспособна да поеме напред нито да спре

уплашена от топлата реалност, от отреденото добро

отрекла досадното натрапничество на кръвта

сянка на своите сенки, призрак в собствената си тъга,

във прашна стая оставяща разбъркани книжа,

тя заживява след сетното причастие — в оная тишина.

Молете се за Гутериес, жаден за скорости и власт,

молете за Буден, разкъсан на парчета,

за този, който е натрупал сто богатства,

за онзи, който следвал своя път.

Молете за Флорет, под кипарисите от хрътките усмъртен,

молете се за нас сега и във рождения ни час.