Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Song of J. Alfred Prufrock, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Стърнс Елиът. Избрани стихове

Послеслов: Владимир Левчев

Съставител на бележките: Владимир Левчев

Рецензент: Александър Шурбанов

Водещ редактор: Федя Филкова

 

Английска. Първо и второ издание

 

Редактор: Владимир Трендафилов

Редактор на издателството: София Бранц

Художник: Стефан Груев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 70×90/32. Тираж: 2,000. Печатни коли: 7,50

 

ЕООД „Народна култура“ — София

ДФ „Полиграфически комбинат“ — София

Народна култура, София, 1993

ISBN–954–04–0075–9

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център по книгоиздаване.

 

T. S. Eliot. The Complete Poems and Plays, Faber and Faber, London, 1969


S’io credessi che mia risposta fosse

A persona che mai tonasse al mondo,

Questa fiamma staria senza oiu scosse.

Ma per cio cche giammai di questo fondo

Non torno vivo alcum s’i’odo il vero,

Senza tema d’infamia ti rispondo.[1]

Да вървим тогава ти и аз,

на небето се е проснал вечерният час

като пациент, упоен за операция;

да вървим по пусти улици, свърталища,

мърморещи сиропиталища

след безсънни нощи в еднонощните хотели-дупки,

в ресторантите, постлани със талаш и мидени черупки;

улици, които следват като уморено прение

с неопределено намерение

за да те докарат до един неудържим въпрос…

 

О, недей ме пита: „Кой е той?“

Да вървим със теб на посещение.

 

В стаята, където жените влизат и излизат

и си говорят за Микеланджело.

 

Жълтата мъгла, която трие гръб, в прозорците,

жълтото кълбо от дим, което трие муцуна в прозорците,

ближе ъглите на вечерта,

броди между локвите във водостоците…

върху своя гроб поема саждата, която пада от комина,

полетява край терасата, надолу се извива

и като разбира, че е мека октомврийска вечер,

се завърта покрай къщата и там заспива.

 

И наистина ще дойде време

жълтата мъгла да ни поеме

и да трие гръб в прозорците;

да, ще дойде, да, ще дойде време

да приготвиш ти лице, за да посрещаш всяко срещнато лице;

време да убиваш и създаваш,

време за каквито щеш дела и дни и за ръце,

които вдигат и изтърсват във чинията ти своите въпроси;

време за теб и време за мен,

време за стотици колебания, видения

и решения, и отрицания накрая,

докато си изядем препечения хляб със чая.

 

В стаята, където жените влизат и излизат

и си говорят за Микеланджело.

 

Да, наистина, ще дойде време

да се чудя: „Бих ли дръзнал аз?“ и „Бих ли дръзнал аз?“

Време да обърна гръб и да се отстраня завчас

със плешивото петно насред косата

(Те ще кажат: „Гледай, поокапала му е косата!“) —

сутрешното ми сако, яката, стегнала брадата,

връзката ми, скромна и богата, потвърдена само от една игла.

(Те ще кажат: „Гледай, поотслабнали са му ръцете и краката!“)

Бих ли дръзнал аз

да обезпокоя вселената дори и еднократно?

Да, в един-единствен миг ще има време

за решения и пререшения, които този миг ще пререди обратно.

 

Защото аз ги зная вече, знам ги всички —

предобедите, вечерите, часовете,

Премерих си живота на чаени лъжички;

И слушах как с примиране примират гласовете,

щом почне музиката в следващата стая.

        И предварително как ще позная?

 

Да, аз ги знам очите вече, знам ги всички —

очите, които втренчено те гледат и те формулират,

и .след като ме формулират и забодат с карфички,

и аз, забит, се гърча върху гладките стени,

тогава как ще почна да изплювам

всички фасове на своите пътища и дни?

        И предварително как ще позная?

 

Да, аз ги знам ръцете вече, знам ги всички —

ръцете, украсени с гривни, голи, с кожа бяла.

(Но там под лампата се виждат космите им бежови.)

Дали парфюмът, който роклята издава,

така ме отклонява?

Ръцете, легнали на масата или отметнали нагоре шала.

        Как предварително ще мога да позная?

        И как ще почна?

 

Или да кажа, че по здрач съм се разхождал в тесни улички

и че съм гледал как се вдига пушек от лулите

на самотните мъже по риза, надникнали от прозорците в мрака?

 

Бих желал да съм яките клещи на рак,

които пробиват подовете на мълчаливи морета.

 

А тази привечер тя тихо спи!

Помилвана от дълги пръсти, тя сънува,

спи… уморена… или се преструва,

простряна на килима, тук до теб и мен.

Ще имам ли след чая и сладкишите, и бучиците лед,

ще имам ли аз силата да доведа мига до най-голямото му напрежение?

Макар че плаках и че постих, че плавах, и че бдях,

и че видях да внасят на поднос (оплешивяла леко) моята глава,

не съм пророк — и няма никакво значение това;

аз зърнах своя най-върховен миг да тлее със последни сили,

аз зърнах Вечния Вратар, да ми държи балтона и да ми се хили

и казано накратко, ме е страх.

 

И ще си струва ли след всичко,

след чашите, след конфитюра и след чая,

сред порцелана и сред разговора ни накрая,

ще ли си струва да подема

и да захапя със усмивка тази тема,

да изцедя вселената във топка

и да я търколя към някакъв неудържим въпрос,

да ти река: „Аз Лазар съм, от мъртвите възкръснах,

аз се завърнах да ти кажа всичко, аз ще ти кажа всичко!“ —

а ако тя, назад облегнала глава,

        отвърне: „Не, съвсем не е това,

        съвсем, съвсем не е това.“

 

И ще си струва ли накрая,

и ще си струва ли наистина,

след залезите, дворовете и уличната влага,

след романите и чайовете, и шумящите поли

и колко още?… И дали?…

Не, невъзможно е да се изкаже това, което има да се каже!

Но някакъв магически фенер върху екрана ще покаже

схемите на моите нерви;

дали, дали накрая ще си струва

а ако тя, облегнала назад глава

или отметнала нагоре шала,

обърната срещу прозореца, ми каже:

        „О, съвсем не е това,

        съвсем не съм помисляла това.“

 

Не! Аз не съм принц Хамлет, нито съм създаден за такъв;

аз съм приятелят и придружвачът, онзи, който пръв

ще се обади, за да почне действието във една-две сцени,

който съветва принца; но стои почти нечут,

щастлив, че може да помогне, и почтителен,

дребнав и политичен, и тактичен;

пълен с големи мъдрости, но малко уморителен;

понякога наистина почти комичен —

понякога почти и шут.

 

Аз остарявам… Мене ми минават дните…

Аз ще нося крачолите на панталоните си навити…

 

Върху тила си ли ще сресвам своя алаброс?

Ще ходя аз по плажа с бели панталони, бос,

ще чувам песните на морските сирени все със същия въпрос.

 

Не мисля, че ще пеят зарад мене.

И аз ги виждам как са яхнали вълните на морето,

те решат белокосите вълни, които връща вятърът надире,

по бялата и черната вода, когато вятърът засвири.

 

Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,

сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,

додето ни събудят човешки гласове и се удавим.

Бележки

[1]

Ако аз вярвах, че моят отговор ще бъде

даден на лице, което ще се върне на света,

този пламък нямаше повече да се люлее.

Но тъй като никога от това дъно

не се е връщал жив човек, ако чувам вярно,

без страх от опозоряване ти отговарям.

Из „Ад“ от Данте (итал.)

Край
Читателите на „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ са прочели и: