Петър Бобев
Фаетон (17)

Амок

И тая нощ Пангу преспа в прауто. Но сега вече не в страх от злите духове, не толкова и от леопарди, носорози, слонове и глигани, не и от змии, ами от най-страшните — сухоземните пиявици. Сякаш бяха побеснели след наводнението, настръхнали от жизненост и кръвожадност.

Нямаше защо да се бои от духовете. Нали с очите си видя как белият дукун туан Пеев ги натика в прозрачната им пещера? Нали и той самият му помагаше? И успя да ги разгледа добре, да ги опипа. Навярно беше първият даяк, който е пипал зъл дух. И да си признае, никога не би допуснал, че са тъй уродливи. Още по-малко, че са тъй послушни. В племето се говори само за тях, на кого какво зло за причинили: на кого дивеча прогонили, на кого жената уморили, кого с язви посипали, кого в гората заблудили. Само дето никой, дори дукуните, не могат ги описа като как изглеждат. Все разправят за нещо невидимо, неосезаемо като дим. Мерне се, направи поразията и изчезне. Всичкото зло, както говорят, идва от тях: и ловна несполука, и болест, и смърт.

Тогава?

Щом като туан Пеев ги затвори, ще изчезнат ли след това несполуките, болестите, смъртта?

Ей този мъчителен въпрос го объркваше. Би трябвало да е така. Ами ако не е?

Нещо друго, някакъв проблясък на трезва мисъл задушаваше надигащата се радост, че бе участвувал и той в унищожаването на злото. Може би поради това, че бе живял и в града, че се бе срещал с всякакви хора, че бе слушал и други вярвания. И още нещо — в града няма джунгла, там е къща до къща, не остава местенце, дето да се свре някакъв дух, а въпреки това и там има кавги, болести, убийства.

Хем се радваше, хем се съмняваше в подкладката на радостта си.

И все пак, когато се прибереше на село, нямаше да мълчи, щеше да се похвали пред всички, най-вече пред дукуна, който подкокоросваше вожда да го кори, задето бе напуснал бетанга заради града.

Дори да не бяха обезвредили всички злини, нали намалиха броя им? И добрите дукуни щяха да се борят по-успешно срещу по-малобройните пакостници, по-често магиите им щяха да насмогват.

А то сега — накъдето се обърнеш, все гладория, все някой болен, все някого отмъкнал крокодил, все някого разпрал глиган, все някой умира.

Мъка, само мъка!

Ако тъй е орисан човек — да се мъчи, поне да бъдат по-малко мъките!

Още щом се обади над главата му звънът на цикадата, дето в града я наричат „будилник“, той отвърза лодката и размаха веслото. Измъкна се от мрежата на панданусовите коренаци и загреба нагоре. Само че и сега по-близо до брега. Макар и утихнала, отдръпнала се отново към обикновеното си корито, водата все още се носеше буйно надолу, все още талвегът й клокочеше с мътните си безредни вълни. Нито му се налагаше да мери сили с тях, нито би могъл да ги премери. Течението тозчас би го помело назад.

Затова избираше по-тихите, по-закътани, още неотекли се разливи, криволичеше ведно с техните криволици, но все пак успяваше да се придвижва напред. Дори понякога, при нужда, когато усетеше, че не ще да преодолее бързея, се хващаше с ръце за крайбрежните корени, за увисналите лиани, за тръстиките и така, на ръце, преодоляваше препятствието.

Е, наистина рискуваше!

Понякога, ако не внимаваше достатъчно, се одраскваше в шиповете; понякога от парливите власинки на някои лиани се явяваха мехури по дланите; понякога в последния миг едва сварваше да се отдръпне от слялата се с клонката космата гъсеница или огромен зелен скорпион, цяла педя дълъг, от чието ужилване можеш да лежиш в безсъзнание една седмица, или от наподобилата млад ластар плетевидна змия, да не говорим за огромните колкото юмруци паяци с техните подобни на стъклени лиани паяжини, за гигантските многоножки, за оприличилите се на листа и клонки богомолки и увесените навред гнезда на оси: жълто-черни, синьо-черни, съвсем дребнички или заплашително големи.

Пангу беше даяк. Джунглата си оставаше негов роден дом. Въпреки това едва се увардваше от хилядите опасности, що дебнеха отвред. Да не говорим за сипещите се отгоре му кърлежи, за разбудените комари, които не пропускаха случая да се насмучат с кръвта на натикалата се в техните владения плячка.

Отгоре, откъм върховете на зеления свод, кънтяха утринните псалми на слънцепоклонниците гибони; прелитаха в тромав и шумен като моторна лодка полет птици носорози; надпреварваха се в гукането гълъби: зелени, пурпурни, сини, бели, оранжеви.

На места, където зеленината бе поразкъсана, се пръсваха дошлите на утринен водопой уплашени елени и диви свине, мечки и бантенги; разхвърчаваха се почти над повърхността патици, чапли, фламинги и всякакви други водни птици, бягаха да се скрият из тръстиките корморани.

Водата се оттичаше толкова бързо, че някъде прауто засядаше в дъното и лодкарят се принуждаваше да скача в тинята, та да го избутва на ръце към по-дълбокото. А в това време го облепваха водните пиявици, тъй че се налагаше дълго да ги изстъргва с мандоуто.

Преумори се. Пък и слънцето напече жестоко. Над реката затрептя мътна мараня — ама не от мъглата на сутрешната хладина, а от издигащите се влажни изпарения, и то не толкова от реката, колкото от засъхващите пясъчни и кални утайки на брега.

Избутваше лодката си за кой ли път, когато през плетеницата на панданусите, омотани с цели наръчи довлечена трева, зърна в отвъдната лагуна човек.

Спря. Заслони очи с ръка.

Задъхан, забил пети в тинята до колене във водата, тоя човек изтегляше рибарска мрежа — от тия, дето трябва поне пет-шест души да я влачат. А вътре се виждаше омотан, закачил се със зъби, с нокти, с гребена на гърба си едър крокодил. Ловецът се спъваше, падаше, ругаеше, пак се изправяше и пак се напъваше да я издърпа. Окървавен я от лианите, я от борбата с мрежата, окалян като бивол, дори повече — биволът и под калта се познава, а това — орангутан ли беше, гибон ли беше или дългоноса маймуна, що ли?

Само дето орангутанът и гибоните не си служат с мрежи — то издаваше, че не е маймуна.

По движенията, по някои черти на лицето, нескрити изцяло от мръсотиите, успя да го разпознае.

Та той беше яванецът, бракониерът!

Обзет от най-добри помисли, като всеки дивак готов винаги да услужи, Пангу се провикна:

— Ехей! Туан Садикин, чакай да ти помогна!

Това, което последва, го потресе.

Садикин мигновено свали пушката си и стреля по посока на гласа.

Даякът успя да отскочи зад един по-дебел дънер.

Сметна, че има грешка. Затова побърза да му се обади:

— Аз съм Пангу! Забрави ли ме?

Не довърши. Втори куршум изсвири през шумата досами него.

— Не стреляй! Аз съм Пангу! Пангу…

Нов изстрел.

Ясно, ставаше горещо!

Пангу не опита да си обяснява причината.

И кой ли би допуснал, че това съвсем не беше обикновено бракониерство, а нещо съвсем различно — че оня продължаваше да лови и да изтърбушва всеки попаднал му крокодил в напразните си старания да намери изгубеното си съкровище.

И че нямаше да позволи никому — ни на Пангу, ни на който и да било друг — да го види, когато изважда скъпоценната торбичка от разпрания стомах.

Даякът познаваше джунглата, познаваше законите и. По инстинкт разбра, че е време по-скоро да се маха оттук, от обсега на бракониерската пушка. А тя е точна, рядко пропуска.

Все тъй инстинктивно прецени зад кое дърво ще бъде донейде неуязвим и изтика нататък лодката си. Гигантското дърво имаше огромни дъсковидни корени, които му предоставяха задоволително прикритие поне за известно време.

И Пангу се възползува от това прикритие. Метна се в прауто и с неподозирани сили загреба навътре в реката.

Нищо, че талвегът се носеше като отделна река, като планински порой насред реката. По-опасни бяха куршумите.

Страхът дава криле.

Сам се учуди как успя да прекоси клокочещото вълнение безнаказано. Там вече работата потръгна.

Тласкано от отмерените удари на веслото му, прауто се понесе нагоре, почти отъркващо се в отсрещния бряг, прикрито в сенките на избуялите шубраци.

Няколко куршума близнаха водната повърхност на три-четири метра от него.

После настъпи тишина.

Оня бе разбрал безполезността на стрелбата си.

Но Пангу не отслаби своите усилия.

Бе си обяснил постъпката на яванеца посвоему.

За него причината беше амокът — болестният пристъп на кръвожаден бяс, необузданата мания за убийство, която сегиз-тогиз овладяваше и някои от съплеменниците му.

Отде можеше и да допусне, че то всъщност не беше обикновеният азиатски амок, а амокът на цивилизацията — алчността?